Мартина Линден
Не е жена за принц? (5) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Веднага щом видяха майка си да идва в детската градина, за да ги вземе, те се втурнаха радостно към нея. Тя ги вдигна и ги прегърна.

— Искате ли следобед да отидем на басейна във Вайблинген? — попита ги тя.

— Супер — извика радостно Шарлоте.

Доминик изтича до колата на майка си и попита:

— Защо не отидем на басейна веднага след като се нахраним?

— Защото трябва да проведа няколко важни телефонни разговора — отговори майка му, отвори вратите и им помогна да седнат в детските си столчета.

— Аз мога сама да си сложа колана, мамо. Вече съм голяма! — каза Шарлоте и бутна ръката на Алина.

Доминик взе плюшения си лъв и го сложи да седне до себе си на задната седалка.

— Мамо, аз принц като от приказките ли съм? — неочаквано попита той. — Тимо каза, че баба и дядо живеели в замък, в истински замък, представяш ли си?

— Ако Доминик е принц, аз принцеса ли съм, мамо? — попита Шарлоте. — Искам корона като на принцесите от приказките. И…

— Аз пък искам да съм пират — прекъсна я Доминик. — Короните са скучни.

— Не са скучни! — отвърна ядосано сестричката му.

Алина въздъхна.

— Ще говорим вкъщи за това — каза тя. Беше се случило това, от което се опасяваше. Миналото й не можеше да бъде заличено, а ето че това вече се отразяваше и на децата й. — Трябва да напазаруваме — каза Алина и запали двигателя.

— Ще ми купиш ли сладолед? — с надежда я погледна Шарлоте.

— Не, много е студено за сладолед — отвърна майка й.

— А гумени мечета? — попита Доминик и взе плюшения си лъв в ръце. — Симба иска гумени мечета.

— Ами тогава не трябва да го разочароваме — усмихна се Алина и зави по улицата, която щеше да я отведе до най-близкия магазин за хранителни стоки. — Симба може да даде и на нас да пробваме от мечетата му.

След като се нахраниха, Алина взе кутията със снимки от витрината и я сложи на масичката в хола. Тя разказа на близнаците кой е бил баща им и им показа снимките си с него. Не й беше лесно да обясни на децата нещата така, че да не ги обърка или разстрои.

— Значи аз съм принцеса! — извика Шарлоте, когато видя на една от снимките замъка Ротенбух. — Татко защо не носи корона?

— Той не е крал — отвърна майка й. — Ние с татко ви не сме се женили, затова вие не сте принц и принцеса. Вие сте Вагнер — също като мен — не Фон Ротенбух.

— Ти не си ли искала да се ожениш за татко? — попита Доминик и лапна палеца на лявата си ръка.

— Извади пръста от устата си, Доминик — скара му се майка му. — И се казва омъжиш, не ожениш — каза тя и тихо въздъхна. — С татко ви искахме да се оженим, но за принцовете това не е толкова лесно, колкото за обикновените хора като нас. Те трябва да се съобразяват с волята и желанията на семейството си. Татко ви трябваше да се ожени за друга жена, макар че не искаше.

— Той сигурно е бил много тъжен — каза Шарлоте.

— Да, той беше тъжен. Много, много тъжен — отвърна Алина.

— А татко защо не е идвал да ни види? — попита Доминик.

— Той имаше много работа.

— А не може ли да дойде при нас сега? — попита Доминик, гледайки снимката на усмихнатия си баща на масичката.

— Той не може да дойде при нас, миличък. Заедно с жена си е починал при трагичен инцидент в Африка.

— Значи татко и жена му сега са при Бог, така ли? — попита Шарлоте, скочи от дивана и отиде до вратата на терасата, поглеждайки към небето.

— Да — каза Алина, едва сдържайки сълзите си.

— Сигурно татко сега ни гледа отгоре и се грижи нищо да не ни се случи — замислено каза Доминик. — Ако му помахам, той ще ме види ли?

Шарлоте отвори вратата на терасата и излезе, а брат й я последва. Двамата погледнаха към небето и започнаха да махат с ръка.

Алина сложи близнаците да спят и разтреби кухнята. Тя включи кафемашината и си направи чаша силно кафе. Младата жена се надяваше, че децата ще поспят поне един час.

В мислите си тя отново беше при Йоханес. Изпитваше силна болка винаги когато се сетеше за трагичната му смърт. Алина се замисли за родителите му, които със сигурност страдаха не само за изгубения си син, но и за това, че родът им нямаше да бъде продължен от техен наследник.

Алина чу двигател на кола пред къщата, но реши, че някой идва при съседите и не му обърна внимание. След малко на вратата се позвъни. Тя оправи косата си, приглади роклята си и отвори. На вратата стоеше висок елегантно облечен мъж. Тя си спомни, че го беше видяла на погребението преди няколко дни.

— На какво дължа честта на посещението ви, принц Артур? — любезно попита тя.

— Виждам, че си спомняте за мен, госпожо Вагнер. Това ме радва — отвърна принц Артур фон Халберг и й подаде ръка за поздрав. — Мога ли да вляза?

— Моля, заповядайте — отвърна тя. — Само трябва да сме тихи, защото децата спят.

— Жалко, щеше да ми е приятно да се запозная с тях.

— Откога приятелите на семейство Ротенбух се интересуват от децата ми? — попита тя. — Йоханес не намери за нужно да дойде и да ги види дори един-единствен път през живота си.

— Обстоятелствата не му позволяваха — отвърна дипломатично Артур. Той никак не беше доволен от мисията, с която го бяха пратили тук. Прие я само защото беше най-добрият приятел на Йоханес, а семейството му беше задължено на фамилия Фон Ротенбух.

— Обстоятелствата — повтори Алина, водейки го към дневната. Снимките все още бяха на масичката и Артур веднага ги забеляза.

— В детската градина са говорили на Доминик и Шарлоте за баща им. Не ми остана нищо друго, освен да им покажа снимките и да им обясня кой е бил той — каза Алина, забелязвайки погледа му. — Моля, седнете. Желаете ли чаша кафе?

— С удоволствие — отвърна Артур и седна. Артур не беше виждал Алина от години. Беше омагьосан от нея още на първата им среща, а сега установи, че младата жена изобщо не се беше променила след раждането и беше все така прекрасна. Беше сменила само прическата си — сега русата й коса беше прибрана в кок, което я правеше още по-красива.

Отивайки към кухнята, Алина се замисли защо ли беше дошъл принц Артур. Дали искаше да говорят за Йоханес, или семейство Ротенбух го бяха изпратили с някаква цел? Ако беше второто, Алина знаеше, че не може да очаква нищо добро.

Когато се върна в дневната, носейки поднос с кафе, тя завари принца да гледа една от снимките на близнаците, направена на Коледа.

— Колко приличат на Йоханес — каза той.

Алина сложи таблата на масата.

— Мляко или захар?

— Не, благодаря, предпочитам го чисто.

— Защо сте дошли при мен? — попита Алина, сядайки срещу него. — Едва ли е само за да видите как сме с децата.

Артур не бързаше да отговори. Той отпи от кафето си, след което я погледна замислено. Нямаше смисъл да увърта.

— Идвам по поръчение на принц и принцеса Фон Ротенбух — каза той и пак отпи от кафето си, защото усети, че гърлото му е пресъхнало. — Със смъртта на Йоханес и съпругата му, те загубиха не само сина и снаха си, но и наследника на рода си. При това положение принц Рудолф трябва да предаде титлата на сина на полубрат си, а той не желае това да се случи при никакви обстоятелства.

Артур фон Халберг замълча за момент, стараейки се да събере цялата си смелост.

— Семейство Ротенбух са готови да приемат сина на Йоханес Доминик като наследник на фамилията им. Те искат да го осиновят, за да може той да отрасне в замъка и…

Алина скочи от креслото, стискайки чашата си с кафе толкова силно, че щеше да я счупи.

— И вие очаквате, че аз ще дам Доминик на тези хора просто така? — почти извика тя, стараейки се да остане спокойна. — Аз обичах Йоханес повече от всичко, но семейството му хвърли любовта ни на боклука. Никой не ми помогна, когато всички гледаха на мен като на някаква алчна интересчийка, защото приех парите им. Аз нямах друг избор!

— Йоханес не спираше да мисли за вас, дори да не го показваше — тихо каза Артур.

— И какво от това? Той не дойде да ни види нито веднъж! Как очаквате, че мога да дам сина, който той дори не познаваше, на тези хора?

— Моля успокойте се, госпожо Вагнер — каза Артур. — Малко преди да замине за Африка, Йоханес разговаря с мен по този въпрос. Той беше решен да се срещне с вас веднага щом се върне.

— Каква доблест! — саркастично отвърна Алина. Слабостта на Йоханес да не се изправи срещу родителите си беше разрушила щастието им и възможността да живеят заедно. Тя го обичаше, но не можеше да му прости. Алина беше убедена, че ако например Артур трябваше да се противопостави на семейството си в името на жената, която обича, той щеше да го направи, без да се поколебае и за момент.

Артур отвори папката, която носеше със себе си. В нея имаше документи, отпечатани на скъпа хартия, и позлатена писалка.

— Какви са тези документи? — повдигна вежди Алина.

— Принц Рудолф и принцеса София са готови да ви обезщетят в замяна на осиновяването на сина ви — неуверено каза младият принц. — Те…

— Искат да купят детето ми? — невярващо го погледна Алина. — Кажете на тези хора, че детето ми не се продава! Те…

— Не искате ли все пак да разберете за каква сума говорим? — прекъсна я той.

— Сумата не ме интересува! По-скоро ще прося на улицата, отколкото да дам детето си на тези ужасни хора! — каза тя със студен глас. — Не ми трябват пари, принце! Аз успях да запазя по-голямата част от парите, които получих от тях при раждането на децата. Те са осигурени, а аз печеля достатъчно, за да осигуря прехраната ни. Кажете на онези хора, че Доминик не се интересува от титлата им — с лека усмивка каза Алина. — Той по-скоро иска да бъде пират, сподели ми това преди няколко часа. Виж Шарлоте — тя много иска да се види с корона — с насмешка допълни младата жена.

— Няма ли поне да обмислите предложението?

— Няма какво да обмислям — отвърна тя решително. — Когато с Йоханес се запознахме, той не ми каза кой е. Представи се за бизнесмен, търговец. Аз обичам децата си, които са плод на любовта ми с този „търговец“, а не с принц. С мен те получават цялата любов, която мога да им дам, и за нищо на света няма да се разделя с тях!

— И все пак трябва да преспите поне една нощ, преди да вземете окончателното си решение, госпожо Вагнер — каза Артур.

Алина стана.

— По-добре си вървете, принц Артур. Кажете на принца и принцесата, че ще е по-добре да свикнат с мисълта за бъдещия наследник на титлата си — принц Едуард. Не изпитвам съжаление към тях, принце. Те получават, каквото са заслужили.

Артур отлично разбираше младата жена, но все пак се учуди, че тя дори не пожела да чуе предлаганата от принца сума. Той никак не беше убеден, че Алина е студеният и пресметлив човек, когото принц и принцеса Фон Ротенбух му бяха описали.

— Ще предам решението ви на принца и принцесата, госпожо Вагнер — каза той, стана и леко се усмихна. — В миналото вестителите, носещи лоши новини, или са били убивани, или заточвани в затвор до живот. Доколкото знам, в подземията на замъка Ротенбух има стара тъмница, така че стискайте ми палци да не ме хвърлят там.

— Ако се стигне до там, аз лично ще ви нося хляб и вода поне веднъж седмично — хладно отвърна на опита му за шега тя и го придружи до входната врата.

— Всичко хубаво, госпожо Вагнер — каза той, подавайки й ръка за сбогуване. — Ще се радвам да се видим отново.

— Съмнявам се, че ще има повод за това — отвърна тя и го изчака да излезе от градината и да се качи в лимузината си, преди да затвори вратата и да влезе обратно в дневната. Тя го намираше за много симпатичен мъж и съжаляваше, че се бяха срещнали при такива обстоятелства. Семейство Ротенбух отново се бяха проявили като безчувствени и безскрупулни хора. Да й предлагат пари за сина й? Какво си въобразяваха? Наистина ли смятаха, че би продала детето си?

Доминик се появи на стълбите.

— Ще тръгваме ли за басейна — още сънен попита той. — И Шарлоте е будна.

— Ще дойда горе и ще ви помогна да се облечете — каза тя и се качи на втория етаж.

Нямаше повод за притеснение — близнаците не носеха името на Йоханес, той не ги беше признал за свои деца. Никой съд на света нямаше да ги даде на семейство Ротенбух — Алина беше напълно убедена в това.