Мартина Линден
Не е жена за принц? (16) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

След като бяха претърсили градчето и околностите сантиметър по сантиметър, полицията и доброволците решиха, че няма смисъл да търсят повече в Дания и се насочиха към Шлезвиг-Холщайн. От детето нямаше и следа.

Наложи се да бият още една инжекция с успокоителни на Алина, но младата жена не успя да заспи за повече от пет минути. Тя леко се унасяше, но почти веднага се събуждаше разтреперана. Единствената й утеха бяха Доминик, който отказваше да отиде в стаята си и искаше да е до майка си, Артур и принцеса Хелга, която стоеше неотлъчно до леглото й.

Семейство Фон Ротенбух пристигнаха в Халберг и заедно с принц Артур обмислиха различни възможности затова кой можеше да е отвлякъл малката Шарлоте. Алина обаче все още не беше напълно сигурна, че родителите на Йоханес нямаха нещо общо с отвличането.

В ранния следобед Алина реши, че не иска повече да е прикована за леглото. Личният лекар на семейство Халберг дойде в замъка и предложи да й бие още една инжекция с успокоителни, но тя отказа.

Полицията беше разположила свой екип с подслушвателни устройства, в случай че похитителите се обадеха в замъка Халберг. Пресата все още не беше разбрала за случая с отвличането. Хората около границата между Дания и Германия знаеха, че е отвлечено петгодишно момиченце, но не и кое беше то.

Принцеса Хелга реши да остави Алина за малко сама, за да може поне да се преоблече на спокойствие, и изведе със себе си Доминик. Алина не чу радостния му вик, когато видя баба си и дядо си в приемната.

Младата жена все още не знаеше за пристигането на родителите на Йоханес и принц Артур се качи, за да я вземе и да я заведе в приемната при тях.

— Има ли някакви новини? — попита тя. — Обади ли се похитителят?

— Не, мила — каза той и леко я целуна по бузата. — Искам обаче да ти кажа нещо, преди да слезем долу.

Тя го погледна ужасена.

— Убили ли са я?

— Не, Алина, моля те, не говори такива неща — каза той и силно я прегърна. — Все още нищо не знаем нито за похитителя й, нито къде я е отвел. Ще я намерим, мила моя — обеща принцът и я целуна. — Родителите на Йоханес пристигнаха преди няколко часа.

— Те нямат работа с децата ми!

— Принц Рудолф и принцеса София само искат да помогнат, мила моя. Повярвай ми, те са не по-малко загрижени от нас.

— Шарлоте не ги интересува — отвърна Алина. — Те искат само Доминик, защото е единственият жив наследник на рода им.

— Хората се променят…

— Не и тези хора, Артур. Да слезем долу — каза тихо тя.

След няколко минути Артур и Алина отидоха в приемната. В едно помещение до нея, вратата на което беше отворена, Алина видя двама мъже, които правеха нещо с телефоните — бяха готови да запишат гласа на похитителя, ако се обадеше в замъка за откуп. Те я видяха и я поздравиха с леко кимване. Тя отвърна на поздрава им и се обърна към родителите на Артур, които заедно със семейство Фон Ротенбух и Доминик седяха на масата.

Доминик стана от скута на баба си и се затича към майка си, прегръщайки я.

— Знаеш ли, че баба и дядо са дошли тук, за да ни помогнат, мамо?

Принц Рудолф се изправи и се приближи до Алина.

— Явно не се радвате да ни видите със съпругата ми в Халберг, госпожо Вагнер, за което напълно ви разбирам.

Алина хвана сина си за ръката.

— Радвам се, че ме разбирате — с нотка на сарказъм отговори тя и погледна към принцеса София. — Сами ли дойдохте или взехте със себе си и барон Фон Раймерс?

— Моля ви, госпожо Вагнер, сега трябва да мислим само за Шарлоте. Всичко останало може да почака — отвърна принцът. — Ние много я обичаме и сме готови да платим всяка сума, която похитителят би поискал в замяна на живота й.

— За нас първоначално децата бяха само наследници на рода ни, но след като ги опознахме, много ги обикнахме, госпожо Вагнер — подкрепи го съпругата му. — Доминик и Шарлоте са наши внуци. Те са единственото, което остана на този свят от сина ни.

Алина искаше да ги попита дали смятат, че Йоханес би одобрил поведението им, но замълча. Все пак сега най-важна беше Шарлоте.

— Благодаря, че искате да помогнете — каза Алина и прие ръката, подадена й от принцеса София за поздрав.

Часовете до вечерта минаха бавно и мъчително. Всеки път, когато телефонът звъннеше, всички се надяваха да е похитителят, но той така и не се обаждаше. Все още никой, освен хората в замъка Халберг не знаеше кое е отвлеченото момиченце. Само благодарение на запазената дискретност замъкът не беше обграден от журналисти и фотографи, които щяха да направят отвличането новина номер едно. На всички от персонала в Халберг беше наредено да не казват на никого за случващото се.

Доминик вечеря и Алина го сложи да си легне. Тя му прочете приказка, а след това заедно с него се помоли за сестричката му.

— Добрият Господ ще ни върне Шарлоте, мамо — каза Доминик и я прегърна.

— И аз мисля така — отвърна майка му, полагайки неимоверни усилия да преглътне сълзите си.

Пред замъка спря лимузина в светъл цвят. Шофьорът слезе и отвори вратата на една елегантна млада дама, държаща в ръцете си малтийска болонка.

— Казвам се Сузане Бек — каза тя на посрещналия я иконом. — Тук съм, за да се видя с госпожа Вагнер.

Алина беше в приемната и чу гласа на приятелката си.

— Сузи! — извика тя и се спусна към нея.

Сузане остави болонката на земята и я прегърна.

— Дойдох веднага щом разбрах — каза Сузане. — Трябваше да взема и Тигър, нямаше на кого да го оставя. Обади ли се вече похитителят?

— Откъде знаеш за отвличането? — изненадано я погледна Алина.

— Принц Артур ми се обади. Той смята, че е добре да съм до теб в такъв момент. Хванах първия самолет за Хамбург, а на летището ме чакаше шофьорът на семейство Халберг.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя, Сузи — през сълзи каза Алина. — В момента съм на ръба на пропастта, една крачка и ще падна в нея.

— Спокойно, мила, всичко ще бъде наред. Шарлоте ще се върне — каза Сузане и прегърна приятелката си.