Мартина Линден
Не е жена за принц? (11) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Когато на Разпети петък Алина и близнаците пристигнаха в Ротенбух, те бяха посрещнати също толкова топло, колкото и при първото им посещение. Апартаментът им ги очакваше — подреден и подготвен специално за тях. Доминик и Шарлоте нямаха търпение отново да си играят с всички играчки, които им бяха на разположение при престоя им през март. Близнаците едва разопаковаха багажа си и отидоха на езда с принц Рудолф. Майка им успя да ги види чак по време на обяда.

Другите гости на замъка също започнаха да пристигат. Леони наглеждаше близнаците и още пет деца, докато възрастните пиеха кафе в зимната градина.

Сред гостите на Ротенбух беше и барон Фредерик фон Раймерс. В негово присъствие Алина не се чувстваше никак комфортно — струваше й се, че той я съблича с поглед.

Алина беше разочарована да разбере, че принц Артур щеше да дойде в замъка чак в неделя. Сестрите му се бяха върнали в Шлезвиг-Холщайн и той искаше да прекара повече време с тях.

Тя осъзна колко много й липсва присъствието му. Сред другите гости на замъка се чувстваше като чужда и нежелана въпреки любезността и непринуденото им държание към нея. Всички те бяха благородници или много богати бизнесмени, а тя — обикновена самотна майка на две деца. Барон Фредерик постоянно търсеше компанията й и я обсипваше с комплименти.

Алина никак не харесваше този човек. Беше й станал неприятен още от първата им среща, а и Йоханес не питаеше особено топли чувства към него. Баронът много често присъстваше на страниците на жълтите вестници, най-вече защото харчеше с лека ръка наследеното от дядо му богатство в компанията на шармантни красавици със съмнителна репутация. Той много обичаше да парадира с милионите си. Барон Фон Раймерс беше много далечен роднина на семейство Фон Ротенбух и Алина се питаше защо го бяха поканили за Великден.

В неделя преди обяд всички отидоха на службата в църквата в града. Фредерик фон Раймерс се постара да си намери място точно до Алина и с удоволствие седна до нея. Той се забавляваше, виждайки, че тя се опитва да запази колкото се може по-голяма дистанция от него и използваше всяка възможност, за да я докосне.

— Моля оставете ме! — каза му тя, когато той сложи ръка върху коляното й.

— Защо трябва да сте толкова „недостъпна“? — с лукава усмивка попита той.

Алина махна ръката му от коляното си. Една братовчедка на принцесата — възрастна дама на около седемдесет години, която седеше от другата й страна, я погледна ядосано. Явно реши, че Алина е хванала ръката на барона, а не че я е махнала от крака си. Тя се изчерви. През следващия половин час положи всички усилия да не обръща внимание на барона до себе си.

След службата всички се върнаха в замъка, където служителите на принца и принцесата бяха скрили подаръци и яйца за децата в парка.

Въпреки раздразнението си от държанието на барон Фон Раймерс Алина искрено се зарадва, когато видя колко въодушевени и усмихнати са близнаците. С блеснали погледи те търсеха подаръци и яйца зад всеки камък и храст в парка.

— Колко хубаво би било отново да бъдем деца, не мислите ли? — чу тя гласа на барона. Той се беше приближил толкова много, че Алина можеше да усети дъха му във врата си.

Тя се обърна и го погледна ядосано, отдалечавайки се колкото може повече.

— Не ми е приятно да сте толкова близо до мен, господин Фон Раймерс!

— Аха, правите се на недостъпна значи. Нищо, има време — лукаво се усмихна той и отиде на терасата.

Алина нямаше на кого да се оплаче от отвратителното държане на барона. Тя с нетърпение чакаше Артур, за да му сподели за неприятните си преживявания. Младата жена се надяваше, че барон Фон Раймерс ще я остави на мира поне до края на деня, но знаеше, че това беше малко вероятно. Той беше от типа мъже, които смятат, че всяка жена трябва да падне в краката им в момента, в който я пожелаят.

Най-после Артур фон Халберг пристигна в замъка Ротенбух. Шарлоте и Доминик го посрещнаха радостно и веднага се похвалиха с намерените в парка подаръци и яйца.

— Е, щом сте намерили толкова много неща, значи няма да искате това, което съм ви донесъл аз, нали? — с усмивка ги попита той.

— Какво си ни донесъл, чичо Артур, какво си ни донесъл? — нетърпеливо попита Доминик.

— Аз искам още подаръци, чичо Артур — каза Шарлоте. — Ако си ни донесъл нещо, което вече имаме, мама може да ни го смени.

— Виж ти каква разумна млада дама — усмихнат каза Артур и извади два малки пакета от джоба на якето си.

Децата бързо ги отвориха.

— Медальон със зодията ми — радостно извика Шарлоте. — Чичо Артур, ще ми я закопчаеш ли?

— Какво трябва да кажеш? — попита Алина.

— Благодаря, чичо Артур — усмихна се Шарлоте.

— Момчетата не носят медальони — разочарован каза Доминик.

— Щом е със зодията им, може — каза Артур и извади златна верижка изпод ризата си. — Между другото, както се вижда, аз съм зодия Скорпион — каза той на Алина.

— Скорпионите хапят — каза Доминик и подаде медальона на Артур, за да го закопчае на врата му. — Благодаря ти, чичо Артур. А на мама какво си донесъл?

Алина се изчерви за втори път днес.

— Не ги слушайте, Артур, моля ви.

— Няма да издам сега какво съм й донесъл — каза той, сякаш не я чу. — Ще й го подаря довечера — с усмивка допълни той и сложи ръце върху раменете на близнаците. — Да се връщаме при другите — ще си помислят, че сме ги изоставили — каза им той.

Присъствието на Артур накара Алина да забрави неприятните си изживявания с барон Фон Раймерс. Когато той дойде, тя се почувства някак не толкова чужда в този замък и сякаш й стана по-леко.

Докато Леони се грижеше за децата, принц и принцеса Фон Ротенбух заведоха гостите си на разходка из Шварцвалд с открити карети, дърпани от по два коня. По пътя те спряха за почивка, а служители от замъка, които ги следваха с кола, сервираха шампанско и коктейлни хапки.

— Смятам да ви заведа на разходка до Фрайбург — аз, ти и децата, във вторник. Какво ще кажеш? — попита Артур.

— Много бих се радвала — отвърна Алина.

До тях се приближи барон Фон Раймерс.

— Някакви тайни ли има тук? Аз съм много любопитен човек…

— Не, няма тайни — отвърна Артур.

— Жалко — каза баронът и погледна към каретите. — Май скоро ще тръгваме.

— Нека не караме домакините ни да чакат — каза Артур, взе чашата на Алина и я подаде на служителя до тях.

Преди да тръгнат обаче, до тях се приближи принц Рудолф.

— Може ли да поговорим, Артур? — попита той, слагайки ръка на рамото му. — Моля, извинете ме — обърна се той към Алина и Фредерик, след което се отдалечи с младия принц.

— Ще ми позволите ли? — подаде й ръка Фредерик и й помогна да се качи в една от каретите.

Тя нямаше как да откаже. Артур погледна към каретата и виждайки Фредерик да подава ръка на Алина, повдигна вежди. Принц Рудолф също погледна към тях.

— Сигурно и ти си изненадан от това колко добре се разбират Фредерик и госпожа Вагнер. Честно казано, не съм го очаквал — каза той.

— И аз — отвърна Артур. — За какво искаш да говорим, чичо Рудолф?

— Всъщност то може да почака до вечерта — отвърна старият принц. — Хайде, да се качваме в каретите, за да не тръгнат без нас. В нашата има още място.

Каретите ги закараха обратно в Ротенбух. Алина с най-голямо удоволствие щеше да остане в компанията на принц Артур, но той се извини, че трябва да проведе важен телефонен разговор и отиде в стаята си. Нямайки представа какви всъщност бяха взаимоотношенията между Фредерик и Алина, той се подразни от близостта им. Принцът не знаеше на какво се дължи тя и имаше нужда от малко време, за да размисли.

След като сложи децата да спят, Алина се приготви за вечеря. Тя искрено се надяваше, че след нея ще може да се поразходи с Артур в парка, тъй като досега те почти не бяха имали възможност да поговорят насаме. По пътя обратно към замъка тя трябваше да търпи компанията на барона, който обаче беше по-малко досаден от обикновено, тъй като не бяха сами в каретата.

Отнесена в мислите си, тя премина през приемната на замъка. От преддверието на трапезарията се чуваха гласове, в един от които разпозна гласа на Артур.

Тя тъкмо щеше да влезе в преддверието, когато вратата се отвори и се появи барон Фредерик фон Раймерс. Очите му блестяха.

— Колко добре, че се срещаме насаме, Алина — каза той. Те наистина бяха сами. Тя се опита да го заобиколи, но той хвана ръката й и я дръпна встрани.

— Пуснете ме! — почти извика тя. — Да не сте пиян?!

— Не бързай толкова — сластно изсумтя той. — Защо ми се дърпаш? Йоханес явно не е срещнал толкова трудности — лукаво я погледна той. — Прекрасна си, когато си ядосана.

Алина се огледа — в приемната нямаше никого. Тя се опита да се отскубне от Фредерик, но той беше много по-силен от нея и я хвана здраво.

— Ах ти, малка палавнице — изхили се той и се опита да я целуне.

— Моля ви! — чу се силният глас на принца, който беше излязъл от библиотеката.

Фредерик я пусна.

— Отидохте твърде далеч, госпожо Вагнер! — каза той, дишайки тежко. — Как си позволявате…

— Опитах се да се отскубна от него, принц Рудолф, но той не ме пусна! — каза Алина. Тя забеляза, че не бяха сами. Освен принца сякаш от нищото се бяха появили принцесата, икономът, няколко от гостите и принц Артур.

— Да се отскубнете? — възмутено извика баронът. — Много добре познавам жени като вас. Вие се надявате да се докопате до големите пари след няколко години брак по сметка. Даже ме е срам да кажа какво предложение ми направихте. Как само се хвърлихте на врата ми!

Алина се изчерви. Тя трепереше толкова силно и беше толкова притеснена, че не знаеше какво да отговори. Изведнъж младата жена се почувства така, сякаш беше гола пред гостите.

— Принц Рудолф, вие трябва да сте видели, че той ме дръпна към себе си против волята ми! Принц Артур, вие знаете, че…

— Видях само, че целунахте барон Фон Раймерс, госпожо Вагнер! — отвърна принц Рудолф възмутен. — Видях също така, че от вчера търсите компанията му.

— И в църквата също — допълни старата далечна братовчедка.

Артур погледна Алина — в погледа му се четеше презрение. Той се обърна и изчезна в коридора.

— Вечерята ще изстине — каза принцесата. — Хайде да вървим в трапезарията.

Алина не можеше да повярва, че в момента най-важното за принцесата беше вечерята. Тук ставаше дума за честта й. Тук… изведнъж Алина осъзна, че всъщност никой не се интересуваше какво наистина се беше случило. Как можеше тя да си позволи да обиди член на фамилията!? Тя, майката на незаконните деца на Йоханес, алчната и пресметлива беднячка…

Тя се качи по стълбите и погледна приемната — беше абсолютно празна.

Веднага щом влезе в стаята си, младата жена избухна в сълзи. Тя искаше да си тръгне от замъка заедно с децата още тази вечер. Това, че беше приела поканата да гостува тук за втори път, се оказа грешка. Как можеше да бъде толкова наивна и да си помисли, че родителите на Йоханес ще я приемат, след като веднъж вече я бяха отхвърлили?

Алина отиде до прозореца и погледна към осветения парк. Осъзна, че най-много я болеше от мълчанието на Артур. За втори път през живота си тя се почувства предадена от принц.