Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Salt Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Завръщане на острова

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1270-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1703

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Шарлот не каза на Никол, че е ходила в къщата на Коул, просто защото се случиха по-важни неща, а по-точно — лятото дойде. Разбра го в мига, в който стана от леглото в четвъртък, видя го в свежите стръкчета трева около брега, чу го в апатичния крясък на чайките. Щом отвори прозореца, усети специфичната топлина на Куинипиг. Това не беше лепкавата градска жега, а по-скоро лека ласка на сладникав уханен въздух. След като бе прекарала толкова много лета на острова, с основание се опасяваше, че то няма да продължи дълго и студът отново ще се върне. Ключът беше да съумееш да сграбчиш момента.

В този смисъл веднага след като приключиха със закуската в задния двор и усетиха истинската топлина на слънцето, предложи да отидат на плажа. Никол я погледна, обърна се към океана, усмихна се съзаклятнически и се изправи.

Час по-късно, без изобщо да споменават готварската книга, бяха вече в джипа и пътуваха по посока към града, но само за да минат покрай мидените колонии и да стигнат до плажа на Оукърс. Други две коли вече бяха паркирани на пясъчните тераси до пътеката. Ако беше краят на седмицата, хората щяха да бъдат много. Къщите като тази на Никол си имаха собствени плажни ивици, но повечето от тях бяха на северната страна на острова. Намиращият се на юг Оукърс, закътан в залива на Куинипиг, привличаше с по-умереното вълнение и по-мекия пясък. Освен това предлагаше разносна търговия със сандвичи и напитки от ресторанта на Дори, но при пристигането на Шарлот и Никол обядът още беше далече.

Те захвърлиха чантите си на пясъка, настаниха се на ниските шезлонги, намазаха се с плажно масло и всяка взе своето издание на „Сол“.

— Днес ще я свършиш — каза Шарлот, забелязала изтънялата откъм задната корица книга в ръцете на приятелката си.

Никол изкриви лице в гримаса.

— Знам. Опитвам се да чета по-бавно. Не искам да стигам до края.

Шарлот, стигнала едва до средата, също не бързаше да я дочете, но не поради липса на интерес. Ако беше отегчена, щеше да я зареже. Обичаше книгата да я грабне и ако не успееше още в началото, просто щеше да я захвърли. А „Сол“ предлагаше удоволствието от бавната наслада, лукса да знаеш със сигурност, че ти предстои нещо още по-хубаво.

— Какво има в този роман? Сюжетът не е нищо уникално. Един мъж и едно куче са сами. Идеалната жена идва за лятната си ваканция. И всички се опитват да се възползват от това.

— Правиш нещата да изглеждат банални.

— Но не и начинът, по който е разказана историята. Точно това имам предвид. Какво толкова ни кара да четем със затаен дъх?

Никол постави ръка върху отворената пред нея страница.

— Обичаме героя. Той е уязвим. Действително се нуждае от нея. Искам да кажа, че може да живее сам. Правил го е години наред. Но животът му е пуст. — Направи кратка пауза, преди да прибави тихо: — Ние сме готови да умрем за това. Всяка жена обича да се чувства необходима.

Макар и погълната от плисъка на вълните, Шарлот долови тъгата в думите й.

— Джулиан има нужда от теб.

— Така ли? Имам предвид, какво говори това, че не иска да съм до него в този момент?

— Показва, че той знае как да се справи с положението не повече, отколкото ти. Показва също, че няма представа какво се очаква да направи.

Никол удари с ръка книгата.

— Ето защо толкова харесваме „Сол“. Този мъж знае какво иска. Прекарва дните си в лодката, с която лови омари, но е наясно, че иска да се прибере вечерта у дома, при любимата жена. — Гласът й заглъхна. — Тя е неговата сбъдната мечта. Това ли е най-хубавото?

— Те няма да се съберат накрая — предупреди я Шарлот.

— Ти пък откъде знаеш? — пренебрежително каза Никол, после я погледна обвинително. — Шарлот Евънс, предателко такава, да не би да си чела края?

— Не съм — през смях се защити Шарлот.

— Винаги правиш така, което е толкова лошо сега, колкото и преди, защото аз наистина искам да останат заедно. — Потупа приятелката си по рамото. — Винаги разваляш всичко.

Все още смеейки се, Шарлот понесе още един удар.

— Кълна се, че не съм чела края. Просто разбирам тази жена. Тя живее в Далас. Свикнала е на лукс, ресторанти и обикаляне по магазините. Как би могла да замени всичко това с живот на малък остров?

— Много лесно, ако го обича достатъчно.

— Ти си такава романтичка.

— А ти не си ли?

— Разбира се, че съм — съгласи се Шарлот. — Наистина харесвам книгата. — Внезапно я осени провокативна мисъл. — Кажи ми, че настъпва някакъв обрат и тя остава при него.

— Нищо няма да ти кажа — отсече Никол, сложи слънчевите си очила и се зачете.

 

 

Този четвъртък беше такъв ден, за какъвто Шарлот бе мечтала от момента, в който се бе съгласила да дойде на Куинипиг. Четоха, разхождаха се по плажа, плуваха, доколкото позволяваше хладната вода на океана. Докато ванът на „Чаудър Хаус“ пристигне, плажът се бе напълнил с хора, повечето от които Никол познаваше като редовни посетители. След като си размениха сърдечни приветствия, всеки се усамоти в своето кътче.

Летовниците си бяха такива. Повечето от тях бягаха от натовареното си ежедневие и копнееха за тишина. Истински бъбриви бяха местните.

Днес имаше само миризма на плажно масло, солен мор• ски въздух, усещане за безвремие и когато слънцето се изкачи на най-високата си точка — топли кифлички с омари, поляти със специалния сос „Тартар“ на Дори.

— Знаеш ли — попита Никол, като бършеше устата си със салфетка, — че французите първи са популяризирали соса „Тартар“. Той е кръстен на татарите в Русия и Украйна и в първоначалния му вариант са слагали винен оцет и каперси.

Шарлот огледа сандвича си.

— Тук не виждам каперси.

— Няма как, защото Дори използва кисели краставички, магданоз и ситно нарязан лук.

„Влиянието на Сесили Коул“, мислено отбеляза Шарлот, но не изрече думите на глас. Вместо това се върнаха обратно към храната, към ведрия ритъм на плискащите се вълни и спокойствието, ненарушавано от разговори за готварската книга или Джулиан. Само Никол се обля в сълзи, след като дочете „Сол“. А те бяха обилни, придружени с многократни възклицания „О, боже мой!“ и притискане на ръка към гърдите, за да се успокои пулсът й.

Все така отказваше да разкрие как завършва историята. Вместо това след вечерята, състояща се от посипана с орехи треска — експеримент, тъй като това беше едно от знаковите ястия на Дори и Никол искаше да се увери, че рецептата си струва, — тя остави приятелката си да разчисти масата и се потопи в нов роман. Шарлот, която обичаше да размишлява върху героите, след като прочете някоя книга беше поразена, че Никол можеше толкова скоро да загърбя емоциите си, но си го обясни с необходимостта й бързо да компенсира загубата. Това беше бягство от раздялата със „Сол“, бягство от множествената склероза. Вярна на себе си, почти мигновено потъна в новия сюжет.

Затова Шарлот излезе да се поразходи. Този път не тръгна първо към града. Напротив, веднага се насочи в противоположната посока. Вечерта беше мека, тя крачеше решително. Размишляваше и си казваше, че е мързелувала целия ден — само бе седяла, чела и яла, което си беше самата истина. Но през цялото време любопитството какво се случва в онази къща, не я бе напускало.

Този път вървеше под лунната светлина, наслаждаваше се на свежия въздух и на сладникавия аромат на цветята. Един-единствен топъл ден, а храстите покрай пътя добавяха уханието на рози към това на океана, докато се приближаваше към земите на Коул, където дъхът на бор също имаше своето място.

Малко преди завоя забави крачки. Тази нощ не се чуваше нищо. И щом приближи, установи със сигурност, че всичко беше тъмно. Бавно пристъпи към градината, която тази вечер също ухаеше по-силно. Там имаше не само билки, но и цветя. Усещаше ги дори с непривикналото си обоняние.

Спря се и седна направо по средата на прашната пътека. Някъде далече зад дърветата, скалите и къщата се чуваха вълните, но шумът беше достатъчно приглушен, за да не смущава дребните животинки. Покрай нея притича катеричка с вирната опашка. Заподскача жаба, изкряка, подскочи отново и изчезна сред зеленината, като се обаждаше само от време на време.

Загледа се към дърветата, даде малко време на очите си да привикнат към сенките, за да могат да ги отделят едно от друго, и… ах, кошутата беше там. Застинала съвсем неподвижно, би могла да мине за едно от тях, ако Шарлот не беше наясно какво търси. Тя затаи дъх, като се питаше дали ще приеме добронамереното й присъствие, но преди всичко дали ще започне да яде растенията на Лео, след като той не беше тук да я види. Не, не го направи. След известно време просто се обърна безшумно и грациозно изчезна в малката гора.

Шарлот точно си мислеше, че би искала да потърси малките й, но се опасяваше, че ще уплаши кошутата, а и се намираше на чужда земя, когато се разнесе лай на куче. Погледът й веднага се насочи към къщата, откъдето почти очакваше към нея да се втурне огромният, приличащ на мечка, звяр. Какво щеше да прави тогава?

Да бяга. Бързо.

Но от Мечо нямаше и следа нито в тази минута, нито през следващите двайсет, колкото време стоя, вдишвайки въздуха в градината на Коул. Нейното омайващо ухание, още по-силно в топлата вечер, беше хипнотизиращо. Стори й се, че краката й няма да я слушат, ако реши да си тръгне.

Ала те не й създадоха проблеми, когато най-сетне се изправи. Бяха отпочинали и пълни с енергия и я върнаха обратно до дома на Никол със скорост, която би я удивила, ако си бе направила труда да засече времето. Съзнанието й обаче беше заето с далеч по-непочтени мисли. Питаше се дали, ако се върне някоя друга вечер, ще има възможност да се разходи из градината. Чудеше се дали, ако луната свети достатъчно силно, ще успее да направи няколко снимки на растящите там билки. И дали, ако остане незабелязана, няма да може да вземе няколко.

 

 

Сигурно щеше да сподели плановете си с Никол, ако я беше заварила в кухнята, но приятелката й си беше легнала, а когато слезе долу в петък сутринта, ентусиазмът й се бе изпарил.

Малко по-късно Никол се присъедини към нея. Носеше лаптопа си и очевидно бе работила през цялата нощ, без изобщо да може да заспи. След като прегледа сайта на предпочитаната от нея ферма, написа статия за новия култивиран артишок, чиято сърцевина беше толкова крехка, че можеше да се яде и без да се готви. Това беше най-важното, което й се искаше да сподели с читателите си, и след като най-сетне го направи, заяви, че си е заслужила правото да се позабавлява.

И така те прекараха още един топъл ден на плажа. Върху кърпите този път се бяха изтегнали повече тела. Почиващите бяха пристигнали рано сутринта с ферибота и врявата им се чуваше още от кея. Брегът беше пренаселен. Въпреки че липсваше обичайното веселие, имаше изобилие от айподи и различни по форма слушалки. Проведоха се и доста разговори, най-вече с Никол, която познаваше повечето от новопристигналите от години, но не ги беше виждала от есента.

Наблюдавайки я отстрани, Шарлот установи, че изглежда по-добре. Чувстваше се в свои води сред хората и въпреки че често й задаваха въпроси за Боб и Джулиан, успяваше да се владее. Дори прие покана за вечеря от приятели на родителите си, на която щяха да присъстват още поне десетина гости.

— Ти също си поканена — съобщи тя, когато се върна и отново се изтегна върху плажната кърпа, но Шарлот поклати отрицателно глава. — Защо не?

— Не съм човек, който си пада по вечерните приеми.

— Шегуваш ли се? Ти ще си най-интересната сред присъстващите.

— Мразя глупавите разговори.

— Ще се справиш.

— Не, няма. Просто не искам.

Никол, изглежда, усети, че говори сериозно, защото каза само:

— Тогава и аз ще отида някой друг път. Ти си ми на гости и не мога да те оставя сама вкъщи.

— Разбира се, че можеш — скастри я Шарлот. — Ти обичаш семейство Маккензи. Освен всичко друго, това ще разчупи леда пред теб. По-добре да се срещнеш с няколко човека сега, вместо с всички наведнъж на обяд в неделя.

Обядът на Бейли беше ежегодно събитие, с което отбелязваха лятното слънцестоене, но всъщност беше по-скоро откриване на туристическия сезон в Куинипиг. Провеждаше се в църквата и щеше да бъде първото общоградско събиране през това лято, затова присъствието на Никол и Шарлот беше особено важно.

— Пък и трябва да ти призная, че това са твоите хора, не моите. — Замълча, после прибави по-ведро: — Виждаш ли онези глави на склона?

Никол погледна към скалите, които се издигаха на далечния край на брега. Главите бяха на местните младежи, за които часовете, прекарани на полегатия склон през почивните дни, се бяха превърнали в ритуал.

— Продължават го правят — отбеляза тя.

— Но очевидно компанията е друга.

— Със сигурност. Но обичат да стоят там. Горещи тела.

— Горещи женски тела.

— И ти с цял бански. Какво се случи с онзи, с който не се разделяше?

— Френската Ривиера — отвърна Шарлот и забелязала гримасата на приятелката си, поясни: — Всички там носят бикини. Някои изглеждат в тях прекрасно, други ужасно, а един цял бански стои много по-добре.

— С твоята фигура можеш да си ги позволиш.

Шарлот нямаше желание да коментира повече.

— Не е като твоята. Ти изглеждаш невероятно. И на всяка цена трябва да отидеш у Маккензи довечера. Довери ми се. Ще бъдеш звездата на вечерта.

Никол се наведе към нея, за да може да я чуе през шума от смях и плисък на вълни. Очите й бяха кристалнозелени.

— Знаеш ли колко се радвам, че си тук? Ще дойдеш ли? Моля те.

Но приятелката й отново поклати глава и се усмихна.

— След днешния ден с всички тези хора? Наситих се на общуване. Ти върви. Аз ще си легна.

 

 

Не си легна, разбира се. Бе имала намерение, но не беше уморена, а и единственото й желание беше да снима онези билки. Преметнала през рамо фотоапарата, закрачи по пътя, вече толкова добре познат, че слезе по средата на асфалта малко преди да стигне до разбития тротоар. Ослушваше се за удари от чук или кучешки лай, но се чуваше единствено бученето на океана. Когато сви към завоя, не видя нищо, освен осветената от лунната светлина къща.

Светкавицата можеше да й създаде проблеми. Не само че щеше да размие истинските цветове на растенията, независимо от скоростта й, но можеше да привлече вниманието на Лео Коул. Значи без светкавица, само на светлината на луната, която багреше в сребристо зелените листа и им придаваше особено очарование. Имаше сигурна ръка и достатъчно опит със снимки сред природата, за да знае как точно да наклони тялото си за по-голяма стабилност.

Докато размишляваше върху тези неща обаче, ароматът някак се разнесе и провали плановете й. Колкото и да беше странно и безсмислено, тя се върна на същото място и седна на пътя. „Направи снимките“, нареждаше вътрешният й глас. Ала вече не беше в настроение. „Откъсни няколко“, не млъкваше гласът. Но сега и това не й се искаше.

Внезапно се почувства сънлива.

Не. Не сънлива.

Спокойна. Доволна. Прелъстена.

С подвити крака, отпуснала ръце в скута си, затвори очи и вдъхна дълбоко. Босилек? Мента? Магданоз? Усещаше се дъхът на всяко едно, но наред с тях имаше и стотици други, които не можеше да назове. И на плодородна земя. На сладникаво-солен въздух. Беше момент на пренасищане.

Тогава започна да диша. Изправи глава и отвори очи. На пътя към къщата нямаше никого, но когато се обърна и погледна наляво, видя кучето.

То тръгна към нея с толкова огромни лапи, че тя с усилие потисна порива си да побегне. Нямаше да стигне далече, а пораженията от мощните челюсти щяха да бъдат сериозни. Затова затаи дъх, когато стигна до нея и подуши лицето й, врата и накрая камерата. Носът му беше влажен. Искаше й се да го отблъсне, но не смееше да направи дори най-леко движение.

— Хвана ви — разнесе се нисък глас зад гърба й. Но дори тогава тя не откъсна погледа си от Мечо.

— Извикайте кучето си — изрече през стиснати устни.

— Той също не обича натрапници.

— Аз просто си седях.

— В моята земя.

— Махнете кучето и ще си тръгна.

Лео щракна леко с пръсти и животното я подмина тромаво. Едва тогава много внимателно тя се осмели да се обърне. Лео Коул беше бос, гологлав, с голи ръце и крака. Само шорти и потник. Лицето му беше в сянка, острите черти се открояваха по-ясно. Кучето до него я наблюдаваше подозрително.

— Страхотен фотоапарат — отбеляза той с равния си глас.

— Неразделна част от ръката ми.

— Която рискувате да загубите, ако решите да я вдигнете.

— Няма смисъл. Прекалено тъмно е. Махнете кучето.

— Щом е прекалено късно, защо го носите?

— Отстрани на пътя има цветя, които изглеждат прекрасни на лунна светлина.

— Аха. А пък аз съм леприкон[1].

Сигурно се беше изсмяла. Мъжът пред нея беше прекалено висок и с твърде нисък глас, за да може да мине за някакво митично създание. Пък и с това злобно куче с пяна на устата до него? Е, може и да нямаше пяна. Но пък беше достатъчно страшно. Тя се опита да запази спокойствие и си пое дълбоко въздух.

— Да не би да медитирахте? — попита той.

— Не. — С премерени движения, за да не раздразни кучето, Шарлот успя да се изправи. — Аз бях… съм… Има нещо особено в този въздух, което действа като опиат.

— За ФДА[2] ли работите?

— За една дама, която пише готварска книга.

Това, изглежда, не беше по-добре, ако се съдеше по стиснатите му устни.

— Аха. И сте хукнали за снимки и рецепти. Трябва да сте наясно, че няма да получите нито едно от двете.

— Защо?

— Защото ще кажа на всички, че не ви искам тук.

— И защо смятате, че хората ще ви послушат?

— Защото аз отглеждам билките.

— А пък аз си мислех, че местните си отглеждат свои.

— Семената са мои и те зависят от мен.

Някак си й се губеше връзката.

— Искате да кажете, че техните растения изцяло зависят от вас? Това са глупости.

Той само сви рамене, напълно безразличен към мнението й.

— Впрочем какво толкова ви засяга нашата готварска книга? — не се сдържа тя.

— Публичността е отвратително нещо. — Отмести се мълчаливо встрани и й направи лек жест с ръка, в случай че не е разбрала посланието му.

Шарлот щеше да му зададе още много въпроси. Ако не беше кучето, щеше да го разпита за Сесили, за билките, за това какво прави в този затънтен край на острова, когато не ремонтира къщата си посред нощ, но то продължаваше да я гледа подозрително и тя не събра смелост. Лео не я искаше тук, а той контролираше кучето си.

В този смисъл не знаеше как точно щеше да мине покрай тях. Между мъжа, едрото животно и тясната пътека нямаше много място. Ако тръгнеше наляво, щеше да се озове до кучето. Поемеше ли надясно, щеше да се сблъска с мъжа.

Точно се опитваше да прецени кой от тях е по-малко опасен, когато, очевидно развеселен от ситуацията, той подхвърли:

— Да не би да се страхувате от Мечо?

— Веднъж вече съм хапана от куче. — Нямаше смисъл да отрича. Смяташе, че предпазливостта не е излишна, щом не познаваш животното. — При това-онова изглеждаше дружелюбно. Което не може да се каже за вашето.

Лео докосна главата на кучето с върха на пръстите си — очевидно още един знак, защото, сякаш внезапно обзето от досада, то тромаво се отдалечи.

Шарлот не искаше да поема риск, в случай че звярът реши да се върне, затова тръгна наляво, мина бавно покрай Лео и продължи по пътеката.

 

 

— Ти какво? — извика в недоумение Никол.

Седяха в кухнята и поливаха закуската с втора чаша кафе. Току-що бе разказала на приятелката си за снощната вечеря у Маккензи — приятна компания, свинско филе от местната свинеферма, гарнирано с розмарин и запечено, което се оказало изненадващо вкусно, въпреки че свинското не беше любимото й месо. Особено впечатление й бе направил големият букет от диви цветя в куха кратунка, поставен в центъра на масата, за който вече бе писала в блога си. Накрая поиска да узнае как бе прекарала времето си Шарлот.

— Ходих в къщата на Коул.

— Какво искаш да кажеш? Как така в къщата? Минала си оттам? Звъннала си на звънеца?

— Не мисля, че изобщо има звънец — отвърна Шарлот. Седеше с подвити колене и стъпала, опрени на ръба на стола, и въртеше чашата между дланите си. — Къщата е стара и занемарена. Лео поправяше един от капаците и аз му помогнах.

— Какво си направила?

— Помогнах му.

— Лео те е видял? Шарлот, изобщо не трябваше да ходиш там. Ако има нещо, за което всички на Куинипиг са единодушни, то е, че този мъж е опасен.

Шарлот си спомни как бе стояла на стълбата. Беше в сряда. Той спокойно би могъл да я бутне или да се възползва от нея, но не беше направил нито едно от двете. Беше я придържал, докато приключиха с прозореца, после се беше отдръпнал. Вярно че снощи изглеждаше по-скоро отегчен, но дистанцията на времето смекчаваше впечатлението.

— Не мисля. Бях там три пъти…

— Три пъти? Кога?

За миг изпита угризения.

— Последните три вечери. Наистина не е кой знае какво, Ники. Просто тръгнах нататък. Разстоянието от тук до там е много подходящо за приятна разходка.

— Той беше лошото момче на острова.

— Е, вече не е момче.

— Което само влошава нещата. Три вечери, а нищо не си ми казала? Какво още криеш?

Още по-силно чувство за вина. Как би могла да отговори на този въпрос?

— Той има куче.

— Той има куче — повтори Никол и кимна. — А ти мразиш кучета.

— Само защото онзи далматинец ме ухапа, но преди това баща ми го срита и той си помисли, че го напада, и се втурна след най-слабия, който се оказах аз. Виждала съм и много приятни животни.

— Но кучето на Лео Коул едва ли е от тях.

— Не можеш да говориш така — предупреди я Шарлот. — Като се приближаваше към мен, наистина се уплаших, но то не се нахвърли. — Замълча за момент, после попита: — Виждала ли си Лео отблизо?

— Не. В деня, в който пристигнах, се разминахме с него на улицата в центъра на града. Но ако можеше да убива с поглед, сега щях да съм мъртва.

Шарлот не бе усетила нищо убийствено.

— На мен не ми се стори толкова лош.

— Как изглежда?

Лицето му изникна в паметта й, както никога досега.

— Като мъж.

— Очевидно.

— Във форма.

— Мускулест?

— Не. По-скоро… във форма. Чистоплътен — добави, макар да не можеше да си обясни защо думата сама изскочи от устата й. Вероятно защото преди години не можеше да се употреби за него и бе очаквала точно обратното? Докато работеше по къщата, ръцете му бяха изцапани, но в никакъв случай не можеше да каже, че е мръсен.

— Със сигурност си видяла повече, отколкото аз — отбеляза Никол. — Естествено, как иначе, щом си се приближила толкова. Помниш ли дългата му коса?

— Сега е къса — отвърна Шарлот. — Кестенява. Може би леко прошарена, ако не ме е подвела лунната светлина. На колко години е?

— С четири-пет по-голям от нас.

— Значи в края на трийсетте. Връзва се.

— Как беше облечен? Когато го видях миналата седмица, носеше черно.

— Снощи също, доколкото можах да видя. Или пък тъмносиньо. Беше само по къси панталони.

— О, боже — изсумтя Никол. — Сигурно са били паднали под задника му.

— Всъщност не. Бяха найлонови… Дълги, като баскетболни гащета… И си бяха на мястото.

— На кръста.

— На ханша. Има тесен ханш, мускулести ръце. С какво се занимава, Ники? Имам предвид, нали все пак трябва да яде, а за това са му нужни пари. Не мога да си представя, че Сесили му е оставила кой знае какво. Как си изкарва прехраната?

— Известно време беше момче за всичко — отвърна Никол. — Никога не сме ползвали услугите му. Той вони.

Шарлот се засмя.

— Кой го казва?

— Всички.

— Е, вече определено не. Поне аз не подуших нищо.

— Дори на куче?

— Не. И кучето не мирише. Космите му са къси.

— Питбул?

— Ъ-ъ. Прекалено голямо е. Казва се Мечо.

— Ясно. Той може да създаде проблеми — предупреди Никол. — Може да те обвини в нахлуване в частна собственост. Или пък да заяви в съда, че не позволява да споменаваме името на Сесили в книгата. И като нищо да заведе дело срещу издателя ми за пропуснати ползи.

— Няма да го направи.

— А пък ако наистина си го вбесила — продължи тя, — може да си издейства… не знам как се казва… разпореждане?… и да ни забрани да включим рецепти, в които се използват подправките на майка му, което би означавало край на книгата. Обещай ми, че ще стоиш далече от него.

— Но има и друга страна — разумно отбеляза Шарлот, мислейки за фотоапарата, който все още не бе споменала. — Ами ако успея да се добера до градината му?

Никол се протегна през масата и сграбчи ръката й.

— Там няма нищо, което не бихме могли да намерим в другите дворове.

— Напротив. Има… — Шарлот щеше да й разкрие намерението си да направи няколко снимки, но приятелката й я прекъсна:

— Билки? Целият остров е пълен с тях. Лео Коул да си гледа неговите. Обещай ми, че ще стоиш далече от него.

— Има корени.

— Какви? Пащърнак или ряпа, или цвекло?

— Не… — подхвана Шарлот, но млъкна. Тия приказки, че от растенията на Лео произлизат всички растения на острова, бяха нелепи… и не искаше Никол да им се връзва. Най-малкото щеше да я изнерви. Освен това не беше сигурна, че точно това бе имала предвид, когато бе споменала за корените. Изобщо не знаеше какво бе искала да каже. Думата сама се бе изплъзнала от устата й, също като „чистоплътен“.

— Обещаваш ли, Шарлот? — примоли се Никол. — Моля те. Заради мен.

 

 

Шарлот бе кимнала. Това не беше обещание от рода на „кълна се в Библията“, каквото щеше да й бъде трудно да даде. Но този ден така или иначе нямаше да има възможност да отскочи до къщата на Коул. Уикендите в Куинипиг предлагаха богат избор от емоции. За някои това беше храната, за други — спортът, градинските разпродажби или обикновените развлечения. Тези почивни дни слагаха началото на летния сезон и тъй като, в името на книгата на Никол, беше хубаво да я видят колкото може повече хора, графикът им беше пренаситен.

Започнаха с разпродажбата на книги в библиотеката, за която занесоха няколко чанти с различни издания, събрани от лавиците из цялата къща. Това беше първият ангажимент, който Никол трябваше да отхвърли, но двете работеха толкова бързо и си тръгнаха толкова скоро, че не можаха да изпитат никакво емоционално задоволство.

След това присъстваха на готвене на открито на кея, което всъщност се проведе на сто и двайсет метровата яхта на Сюзън Мъри. Тя беше изпълнителен директор на железарска компания в Портланд, което означаваше, че макар да не прекарваше цялата година на Куинипиг, живееше достатъчно близо, за да отскача до острова по всяко време. Роден ръководител, тя обожаваше партитата, но у нея нямаше и капка претенциозност. Лодката й представляваше стар понтон, а менюто — типично за Сюзън, включваше хамбургери, хотдог, пържени картофки и купища бисквитки, които задължително трябваше да попаднат в книгата, както и самата Сюзън.

След обяда дойде софтболът на игрището на училището. Училището беше малко — в него учеха само началните класове. Гимназиалните бяха изнесени на континента, ала игрището беше най-обширното открито пространство на целия остров. Играха се едновременно две игри, като Никол участваше в едната, а Шарлот в другата, след което им предложиха студени напитки.

Върнаха се у дома потни, поплуваха в басейна, после седнаха по хавлии във вътрешния двор, докато сенките станаха по-плътни. Тогава отново се върнаха в града, изядоха в „Грилът“ по една салата с шест сезонни зеленчука и се запътиха към киновечерта в църквата. Тази седмица прожектираха „Титаник“, който всички вече бяха гледали, но местната атмосфера, миризмата на пуканките, които правеха на малката машина свещеникът и съпругата му, бръмченето на вентилаторите от тавана и скърцането на дървените столове придаваха на преживяването особено очарование.

Църквата беше мястото, където се провеждаха всички по-големи градски събития. В събота се прожектираха филми, в неделя сутринта вървеше службата, а след това с бързина, която и досега не бе престанала да учудва Шарлот, започваше банкетът на Бейли.

На мястото се бяха струпали почти всички, пребиваващи на острова: местните — от новородени до деветдесетгодишни, — пристигналите за почивните дни, летовниците и дошлите просто на гости. Двете приятелки се разделиха и тук — от една страна, за да спечелят колкото може повече съмишленици за книгата, от друга, заради самото забавление. Шарлот винаги бе предпочитала компанията на по-затворените жители на острова и макар повечето от тях да не бяха изявени гастрономи и да не представляваха интерес за работата й върху книгата, поне ги познаваше и се радваше на общуването с тях.

И естествено, имаше много храна, подредена върху дълги маси — там, където преди малко на редици от столове енориашите бяха слушали неделната служба. Сервирането не беше нещо, което си струваше да бъде описано или коментирано вкъщи, тъй като се състоеше предимно от купчини хартиени и пластмасови чинии за еднократна употреба. Въпреки това при всичките си пътувания по света Шарлот не бе виждала толкова съблазнителни ястия. Предлагаха се всякакви видове киш, повече по френски, различни рибни деликатеси — риба с къри, която тя обожаваше, риба тон, пай с пъстърва, хапки с омар. И естествено, рибена чорба, без която не минаваше нито едно подобно събитие. Не липсваха ужасно вкусните лепкави кифлички, сладкиши с боровинки, пайове с риба тон. Раздаваше се плодов компот, който тя обожаваше, дъвчащи шоколадови бонбони с бадемов пълнеж, увити поотделно и поставени в малки купички. Тя знаеше, че голяма част от продуктите за всичко това, както и зърната за черното кафе в чашата й, бяха пристигнали от другия край на света. Останалото обаче беше отгледано или уловено от местните.

Шарлот обикаляше и се радваше на срещите с хора, които не беше виждала повече от десет години. Вземаше интервюта, вече съпровождана от Никол, която опитваше всяко ястие и клатеше глава или кимаше, за да покаже кое от тях ще включи в книгата и кое не.

Останаха дори след като тълпата пооредя, и се забавляваха, което беше чудесно. Доброто им настроение бе прекъснато внезапно на път за вкъщи, когато телефонът на Никол звънна. Беше Джулиан, очевидно опитвал се безуспешно да се свърже с нея многократно, ала тя не го беше чула сред общата врява в църковния двор.

Той имаше проблеми с дишането. Това беше един от редките странични ефекти на лекарството, което вземаше в момента, и обикновено преминаваше бързо. Но този път беше различно. Лекарят му искаше да го види непременно още в понеделник сутринта, затова вместо да вземе самолета и да поеме на юг, трябваше да хване влака за Ню Йорк. Предложи на Никол да се срещнат там.

 

 

Шарлот я откара до пристанището, където я чакаше лодка, за да я откара до Рокланд. Оттам щеше да стигне с такси до Портланд, а после да замине с първия полет за Ню Йорк. Въпреки че не й беше казала никакви подробности, тя усещаше напрежението и тревогата й.

— Ще ми се обадиш веднага с някакви новини, нали? — попита, докато сваляше чантата й от багажника.

— Ще ми е трудно. Предполага се, че ти нищо не знаеш.

— Но знам, така че ще мисля за теб през цялото време. Пиши ми. Или просто слез във фоайето на хотела и ми звънни.

— Ще се опитам — обеща Никол и я прегърна.

Шарлот се върна в къщата и започна да обикаля безцелно из стаите. Опитваше се да забрани на въображението си да прави същото, но беше почти невъзможно да не премисля отново и отново всички „ако“. „Сол“ помогна. Главният герой построи отново лодката, което й се стори интригуващо. Но да чете, означаваше да се съсредоточи върху думите, а тя беше прекалено нервна, за да го прави по-продължително.

Затова известно време се отдаде на плетенето. Случайно бе установила, че онези чудесни шоколадови бонбони са били направени от заселил се наскоро в Куинипиг собственик на магазин за прежди. Непременно трябваше да го посети. Това доведе до известен напредък с ръкава, колкото да не се посрами. След като свърши с маншета обаче и продължи да следва схемата, направи грешка. Разплете два реда, изплете ги отново, видя, че е пропуснала бримка, и й се наложи да разплете още три.

Разстроена, захвърли плетката настрана и излезе навън. Тръгна към брега, после се върна във вътрешния двор. Отвори лаптопа, провери страниците на приятелите си във „Фейсбук“ и за първи път от няколко дни влезе в „Туитър“.

Чакаше да се стъмни и в мига, в който здрачът се спусна, тя тръгна.

Бележки

[1] Митологично създание от ирландския фолклор. Обикновено е дребно човече с дълга червена брада и зелени дрехи. Според преданието леприконите се крият под четирилистни детелини, поради което се срещат трудно. — Б.пр.

[2] Агенция за контрол на лекарствата и храните в САЩ. — Б.пр.