Барбара Делински
Завръщане на острова (8)

Шеста глава

„Ти си незаменима“, бе казала Никол. Но Шарлот не мислеше така. Докато бе обикаляла по света и си бе избирала ангажиментите по безгрижен егоцентричен начин, приятелката й си бе стояла вкъщи и бе живяла в истински ад. И ако го беше знаела, дали щеше да й се притече на помощ? Това би означавало да се вижда с Джулиан, а беше сигурна, че той би искал това точно толкова, колкото и тя.

Сега, след като Никол й се беше доверила, беше поела част от бремето. Подтиквана от необходимостта да научи всичко за множествената склероза — отчасти, за да опресни знанията си, отчасти, за да се запознае с новите открития, прекара целия следобед във вътрешния двор с лаптопа. Мъглата се беше разсеяла, по небето се гонеха няколко пухкави облачета. Слънцето сгряваше раменете и краката й и й позволи да остане навън, въпреки че беше хладно. Петгодишната й раздяла с Греъм — нейния английски лекар, се изразяваше в няколко нови лекарства, нови теоретични разработки и нови методи на лечение. Но във всеки блог, рекламиращ чудотворно оздравяване, имаше поне едно оплакване за излъгани надежди и поява на странични ефекти.

Тогава попадна на статия за трансплантация на стволови клетки. През цялото време се бяха въртели в съзнанието й. Навремето Греъм я бе споменал като евентуална перспектива за успешно лечение на множествената склероза и ако се съдеше по това, което прочете, очевидно работата в тази насока даваше резултат. Процедурата се състоеше в изтегляне на зрели стволови клетки от гръбначния мозък и трансплантирането им в тялото на болния, където да заместят засегнатите. В случаите на множествена склероза занижената функция на имунната система предизвикваше увреждане на нервните окончания и прекъсваше изпращането на сигнали към главния и гръбначния мозък. Именно това предизвикваше симптомите на заболяването. Целта на трансплантацията беше да се осигурят на тялото свежи клетки, които да генерират здрави нервни окончания.

В последно време учените клоняха повече към автотрансплантацията, която предполагаше използване на собствени клетки, с цел да се намали рискът от отхвърляне. Големи надежди будеше и използването на ембрионални стволови клетки, но идеята срещаше сериозен отпор в политическите среди. Говореше се и за клетки от пъпна връв, но ако се съдеше по написаното, това засега оставаше в рамките на експеримента.

Перспективата беше смразяваща. Костваше й много усилия да прикрие тревогата си по време на вечерята. Ала Никол, превключила вече на вълна готварска книга, бе приготвила за всяка индивидуален пай с морски дарове по специалната рецепта на собственичката на ресторанта на кея. Беше сервирала на малка дървена маса — яркооранжеви подложки, поставени върху полираната повърхност, салфетки в раковина и отлежало вино в гладки чаши със столчета. И отново бе настояла да снима всичко, преди да позволи на Шарлот да започне да се храни.

— Е, какво мислиш? — попита след няколко минути замислено дъвчене. Задълбоченият израз на лицето й говореше, че анализира всеки детайл на вкуса, съпоставя съставките, претегля пропорциите им.

Това вече беше онази Никол, която Шарлот добре познаваше — с внимание към всяка подробност, помнеща второстепенната сюжетна линия на всяка прочетена книга и винаги в състояние да изтъкне доводи как тя допълва целостта на творбата. Шарлот, която обикновено вървеше напред, без да се обръща, едновременно я обичаше и мразеше заради това.

Но сега не ставаше въпрос за любов или омраза, а за възхищение. Никол не само се бе устремила напред. Тя просто отстраняваше едно препятствие, за да се насочи към друго.

Въодушевена, Шарлот се съсредоточи върху достойнствата на храната.

— Обичам омари… И раци… А тези миди направо обожавам. Но скаридите ми идват малко…

— В повече — насърчи я Никол.

— Бяха замразени, нали? — Определено не искаше да намекне, че скаридите не са добре сварени, нямаше намерение да си позволи дори сянка на критика, когато Никол е превключила на режим „бягство“. Множествена склероза? Умопомрачение.

Никол вече дъвчеше следващата хапка.

— Да, замразени. Тук скариди се намират само от декември до април. Тази година сезонът им приключи сравнително рано, защото уловът беше богат. — Извади една скарида и я сдъвка. — Определено са жилави. А и копърът хрупа. Повече няма да купувам от тази фирма. Следващия път ще използвам треска.

— Ще се получи — замислено отвърна Шарлот. — Но салатата ми харесва и така. Хлябът също.

Замисълът беше в предложенията за меню да включат и рецептите — какво предястие ще подхожда на основното блюдо, кой ордьовър или десерт ще даде завършен вид на направения избор. Сайтът на Никол беше известен с това. Славеше се още с изрядното сервиране, което беше и основната причина тя да се вживява толкова в него и маниакално да качва в Мрежата огромно количество снимки. Естествено, не гледаше на заниманията си като на работа, защото й доставяха удоволствие.

Шарлот се опита да следва нейния пример и се облегна назад, за да огледа масата — запеченото топено сирене в повече, почти наполовина изядено, лежеше върху сметановия сос. Той беше станал на бучки от морските дарове. Местните не ги смесваха с други храни и се придържаха към простотата на салатата и хляба. Но в този сос бяха сложени няколко от подправките на Сесили Коул.

— Магданозът е достатъчен като зеленина.

— А човечетата му придават чудесен кафеникав нюанс — пошегува се Никол. — Купих ги от местния магазин преди няколко години и съвсем не бяха скъпи. Между другото, изготвям и списък с препоръчителните домашни съдове, уреди и продукти, който смятам да приложа в края на книгата. Не всеки има достъп до нашите съставки, а и ние невинаги можем да си ги набавим пресни, но след като магазинът на острова предлага повечето, при това ръчно направени на място…

— От Оливър Уикс? — ентусиазирано се обади Шарлот.

— Все още? Какъв характер! Трябва да поместим обширно интервю с него.

— Книгата ще бъде готварска и трябва да се фокусира върху готвенето.

— Но той прави именно съдове за готвене.

— Не съм сигурна, че редакторката ми ще одобри Оливър Уикс.

— В такъв случай ще го интервюирам за себе си — зарече се Шарлот. — Мога да му направя профил, придружен със снимки. Да! Все още ли не се е оженил?

— Среща се с Алисия Дийн — засмя се Никол.

Приятелката й се престори на ужасена.

— С Алисия Дийн? Каква досада!

— Казваш го само защото навремето го намираше за изключително страстен мъж.

— Той си беше такъв. — И вече доста по-предпазливо попита: — Как изглежда сега?

— Сбръчкан.

— Сериозно? Не е чак толкова стар.

— На годините на Джулиан. Преполовил е четиридесетте.

Десетината години разлика във възрастта им бяха причината Шарлот да не флиртува с Оливър. Не че беше флиртувала с Джулиан. Не че някога го бе смятала за привлекателен. Не че имаше някакво значение дали Джулиан сега е сбръчкан и посивял — по-скоро я притесняваше здравето му. И до ден-днешен не можеше да си обясни случилото се между тях, още по-малко да го отдаде на физическо привличане. Самота? Може би. Току-що беше скъсала с поредното момче, което беше смятала за единствено, така че можеше да прибави и разбитото си сърце към дългия списък с оправдания. Както и виното и изтощението. Резултатите бяха разрушителни.

— Алисия прекара близо две години на континента — обясняваше Никол, — така че сега в нея има повече живец. Работи като пиар в Търговската камара.

— Търговската камара — изсумтя Шарлот. — Има една доста интересна организация, особено за хората от Куинипиг, които мразят туристите.

Никол с усилие потисна усмивката си.

— С идващите само за ден няма никакви проблеми. Даже Дори ги обича — каза тя, като посочи остатъците от пая. — Обеща да ми даде още рецепти, но аз мисля, че си струва да включим тази. Паят е характерен за местната кухня.

А Шарлот знаеше, че на Куинипиг той се прави не само с риба. Спомняше си, че беше яла с пилешко, със свинско, дори с телешко, макар последният наистина да беше трудно смилаем.

— Овчарски пай! — възкликна, обзета от внезапна еуфория. — Гарниран с картофено пюре и поръсен с хрян от градината на Сесили Коул. Слава богу, че синът й още го отглежда!

Никол вдигна двете си ръце и каза високо и отчетливо:

— Не отивай там, Шарлот. Вече знаеш за сериозния проблем, който имам в живота си.

— Множествената склероза не е проблем. Тя е тревога.

Но двете ръце вече покриваха ушите.

— Не искам да слушам. Трябва да говорим за книгата. — Скочи от мястото си, за да вземе някаква папка от плота, върна се и измъкна два листа. Подаде първия на Шарлот с думите: — Това са заглавията на главите. Започват с късна закуска и завършват с десерти. Редакторката ми смята, че трябва да има отделни глави за ордьоври и салати. Реших да отделя предястията, защото могат да минат за основно ядене, ако порциите са достатъчно големи, но салатите съм включила към препоръчителните менюта, така че няма да се появят в отделен раздел. Впрочем десет глави ми се струват напълно достатъчни. Виждаш ли? Вече съм включила пая.

Шарлот забеляза още риба, пиле, филета, както и основни ястия и закуски. Но онова, което видя, докато четеше, беше Никол в кухнята, приготвяща с ентусиазъм разнообразни блюда за блога и книгата си. Самата тя не беше кой знае каква готвачка, но когато се прибираше у дома, си похапваше. Също и когато беше отегчена или напрегната. А ето я Никол — сама в апартамента, сигурно отегчена от време на време, определено напрегната, заобиколена от храна, но слаба, както винаги. Очевидно нервната превъзбуда действаше почти толкова ефикасно, колкото стомашен байпас.

— Хората, които представляват интерес за нас — продължи Никол, подавайки втория лист. — Издателят не знае нищо за Куинипиг, затова му направих списък. Всеки един от тях ще бъде в ролята на главен герой.

Шарлот хвърли поглед върху имената, внезапно осенена от мисълта колко неподходящи са всички те и колко неуместен беше целият проект в сравнение с такива неща като болестта и непочтеността. И приятелството. Приятелството със сигурност оглавяваше списъка.

Разтълкувала погрешно изражението й, Никол заговори припряно:

— Не е необходимо да се срещаш точно с тези, ако не ти е приятно. Аз просто нахвърлих заглавията на няколко глави и хората, които биха могли да ни помогнат с рецепти и разни неща, които могат да представляват някакъв интерес. Но ако не са заинтригували теб, сигурно няма да заинтригуват и читателите. Ето че идеята ми да ти покажа записките си, подейства като лакмус. Това бяха просто предложения.

— Това си е твоята книга — подметна Шарлот, чувствайки се като лоша приятелка.

— Но ти си авторът.

— Това си е твоята книга — повтори тя вече по-сприхаво. Ако Никол бе била по-взискателна към Джулиан, той никога не би я последвал на брега. И край на историята. — Ти си тази, която познава аудиторията и е подписала договора. Аз нямам представа какво очаква редакторката ти. Освен това не съм идвала тук повече от десет години и нямам право да вземам решения. Кажи ми с кого искаш да разговарям и ще го направя.

Никол отстъпи назад.

Едва тогава Шарлот си даде сметка колко остър беше тонът й и колко едностранчив гневът й. Обзета от угризение, тя се опита да смекчи думите си:

— Извинявай. Сигурно съм уморена.

— Всичко е заради онова, което ти разказах сутринта — извика Никол.

— Не. Просто ми се струпаха доста неща. Тези няколко месеца… — Остави останалото на въображението на приятелката си. Естествено че всичко идваше от чутото по-рано. — Но действително искам ти да си водещата в тази работа, Ники, защото знаеш какво правиш.

Никол не изглеждаше съвсем убедена, но поне не подхвана спор. Вместо това веднага след вечеря започна да разглежда списъка, събирайки самоувереност с обяснения защо бе избрала този или онзи от местните.

Шарлот се опитваше да демонстрира някакъв ентусиазъм, въпреки че през цялото време се чудеше как приятелката й можеше да се отдаде така пълно на начинанието си. Но от друга страна, множествената склероза на Джулиан за нея не беше новост. Беше свикнала да се усмихва дори когато нещата не вървяха на добре. Винаги я беше смятала за по-силната от двете. Очевидно не само от тях двете.

Приключиха с вечерята, разчистиха масата, а тя продължаваше да мисли за множествената склероза. Имаше чувството, че знае много неща, които няма да я доведат доникъде. Единственото й желание беше да научи още за различните лечения, през които беше минал Джулиан. Четири години не бяха достатъчно дълъг период, за да се изчерпат всички възможности. В някои от блоговете, които беше прегледала, бяха писали пациенти, пробвали различни методи в продължение на двайсет години.

Но Никол не повдигаше темата. Щом се смрачи, запали огъня, взе своя екземпляр на „Сол“ и се сви на дивана. Тъй като беше стигнала доста по-напред от Шарлот, не искаше да я обсъждат, за да не й разваля удоволствието. Колкото повече въпроси й задаваше приятелката й, толкова по-категорично клатеше глава.

Шарлот взе своята книга, но дори тя не беше в състояние да я откъсне от мисълта, че скоро ще й се наложи да ходи на места, където не би искала да бъде. От трите прочетени страници трябваше да препрочете две. Накрая я остави настрани, отиде до стаята си и се върна с плетка, макар да не знаеше защо я бе донесла. Жената в Ирландия й бе започнала „най-лесния“ от пуловерите им и оттогава едва бе успяла да свърши с гърба. Беше ли лесно? Не. С надеждата, че с по-малките части ще се справи по-добре, бе започнала ръкава. Дали знаеше какво прави? Не. Загледа се в изплетения наполовина ред, разплете го и го подхвана отново.

Не след дълго се отказа, седна на пода, до лавиците с книги, и запрелиства семейните албуми. Скочи от мястото си, за да покаже на Никол една снимка, на която бяха двете, непохватни и тромави за тринайсетте си години, ала приятелката й, без да откъсва очи от книгата, махна с ръка в знак на отказ.

Шарлот върна албума на мястото му и се настани на дивана. „Сол“ беше история за един рибар, кучето му и някаква жена, появила се на сцената съвсем неочаквано, но в която той се влюбва. Всеки един от героите притежаваше уязвимост, която нямаше как да не трогне читателя. Но дори любовта в момента й се струваше неуместна. Затова се съсредоточи върху стила на автора, който беше чист и стегнат, но в него имаше мелодика, напомняща приливите и отливите на океана.

Мисълта за морето я накара да усети нужда от свеж въздух. Затвори книгата за втори път и се изправи.

— Трябва да се пораздвижа. Искаш ли да се разходим?

Когато вдигна лице към нея, очите на Никол бяха пълни със сълзи.

— Не мога да я оставя сега. Точно стигнах до изключително вълнуващ момент — каза, като преглътна с усилие. — Освен това искам да се обадя на Джулиан. Ти върви. Ще оставя вратата отворена.

 

 

Навлечена в отчайващо идеалния си рибарски пуловер и с шал, Шарлот излезе през вратата на кухнята. Но не се насочи към брега. Не й се искаше да минава през свързаните с болезнени спомени места, които щяха да я накарат да мисли за Джулиан. Не искаше изобщо да мисли.

Затова тръгна по пътя, по който щеше да й бъде по-лесно да ходи по-бързо, и се насочи на запад, към града. Минута по-късно зави обратно. Градът беше безопасен, което беше добре. Но ако искаше да се поразсее, рискът беше за предпочитане.

Върна се назад, мина покрай пощенската кутия на семейство Лили и ускори ход, докато мускулите на краката я заболяха. Нервно напрежение? О, да. Трябваше да се освободи от него, да се изтощи до краен предел, ако искаше изобщо да заспи довечера. И случилото се „онази нощ“ да мине на втори план в съзнанието й.

„Тръгвай си“, молеше се част от нея. Джулиан е болен, Никол е в нужда. Шарлот чувстваше някаква отговорност — нещо като вътрешно напрежение, от което цял живот се бе опитвала да избяга. Лесно би могла да си измисли някакъв проблем, който изисква незабавното й връщане в Ню Йорк, или още по-добре — внезапно възникнало предложение за нова статия. После щеше да се качи на първия ферибот, независимо кога щеше да е той.

Но продължи да върви. Не можеше да си замине. Дори да оставеше настрана факта, че Никол й се бе доверила, ставаше въпрос и за собственото й самоуважение. Освен това бе очаквала с нетърпение последното си лято в Куинипиг. Защото обичаше мястото.

„Вече нищо не се вижда“, потръпна тя, улови няколко разпилени кичура коса и ги пъхна под шала. Толкова далече от града тъмнината беше по-плътна. Оттук не минаваха коли, нямаше нито улично осветление, нито приветливи къщи, а проблясъците от прозорците на дома на Никол бяха останали назад. Клонести дървета си поделяха тясното пространство от двете страни на пътя, а някъде зад тях се извисяваха скалите, невидими в спусналия се мрак.

Но надежда имаше. Докато вървеше, забеляза иззад облаците очертанията на луната, която оцветяваше краищата им в сребристо и пръскаше лъчите си встрани. Те щяха да се спуснат върху повърхността на океана като светли пътеки, макар че оттук можеше само да си ги представя. Но чуваше как вълните се разбиват в брега и се отдръпват обратно.

Щом страничният тротоар стана по-неравен, тя се премести в средата на пътя. Тази част от острова винаги бе пренебрегвана и напомняше, че Сесили никога не бе канила гости на чай. Фактът, че отдавна не беше правен ремонт, подсказваше, че синът й приличаше на нея.

„Връщай се“, примоли се вътрешният й глас. Никол беше права — биха могли да заимстват много от Сесили и без да идват тук. Но да види градината още веднъж, при това този път с определена цел? Как можеше да устои?

Мина покрай редица брези с призрачни отблясъци върху бялата им кора, но освен шума на бриза в листата им и вечния плисък на вълните наоколо беше съвсем тихо. Чайките бяха накацали по скалите за през нощта и дори да имаше лодки, клатушкащи се на котвите си, кеят беше прекалено далече, за да се чуват.

Нищо, освен равномерното поскърцване на маратонките й по грапавия асфалт. И внезапно някакво чукане. Предвид късния час нямаше как да е кълвач. По-скоро някакво животно си търсеше храна, много по-уплашено от нея, отколкото тя от него. На Куинипиг имаше елени. И миещи мечки. Още бекаси, опосуми и къртици.

Тропането се повтаряше по три-четири пъти с малки промеждутъци между тях. За момент тя спря, за да провери дали не е скърцането на маратонките й. Ала то се чу почти веднага и я подтикна да поеме отново напред. Колкото повече се приближаваше към къщата на Коул, толкова по-отчетлив ставаше шумът.

Скърцане на кости? Танц на скелети? Така разправяха хлапетата от острова и в детските си години двете с Никол бяха вярвали, но това не ги бе спирало. Боб и Анджи им бяха забранили да идват насам, което определено ги караше да го правят постоянно. Естествено, инициаторът беше Шарлот, но Никол никога не оставаше по-назад.

Стана й студено, затова придърпа ръкавите на пуловера си и забеляза завоя към земята на Коул. Той бележеше началото на тайнствената градина и служеше като своеобразна врата. Щом я преминеш, виждаш къщата, а видиш ли къщата, започваш да се страхуваш от Сесили. Колкото и специални да бяха подправките й и лековити билковите й отвари, тя можеше да раздава и наказания. Или поне така твърдеше мълвата.

Но какво друго бяха слуховете, ако не въображаеми усилия да се позабавляваш? Сесили беше мъртва, а Шарлот изгаряше от любопитство. Един поглед нямаше да й навреди.

Тя забави ход и кривна в извивката на пътя. Ударите на сърцето й бяха добър знак. Беше жива, предстоеше й истинско приключение и с типичната си непочтителност нарушаваше отдавна установени правила. Соленият въздух тук се усещаше по-силно, въпреки че не можеше да определи дали се дължи на растящите наблизо борове, или на собствения й адреналин.

Тогава къщата на Сесили се изправи пред нея като видение в края на алеята. Беше си все същата двуетажна постройка, квадратна и простовата, с купол на покрива, който според хлапетата някога беше свърталище на прилепи. Ала сега прилепи не се виждаха никъде, не се чуваха призрачни гласове, нямаше го дори далечният детински страх. Прожектор, монтиран на горния прозорец, хвърляше оскъдна светлина върху занемарения двор. А шумът, който беше чула? Вдигаше го въоръжен с чук мъж, качен на стълба. Той поправяше един от дървените капаци, което би било съвсем естествено занимание, ако не беше късният час.

Учудена, Шарлот тръгна по дългата алея. По прашния път се ходеше много по-лесно, отколкото по неравния тротоар. Дали това в крайна сметка не беше покана? Реши да го приеме така. Къщата изглеждаше тъжна. Просто плачеше за гости, или поне с това се окуражаваше тя, докато дърветата отстъпиха и от двете страни се ширна градината, в която Сесили отглеждаше своите треви. В тъмнината нямаше как да види растенията, още по-малко да прецени дали са билки, цветя или просто бурени. Долавяше някакъв мирис, но непривикналият й нос не можеше да различи смесващите се в него аромати. Разрошени кичури паднаха върху лицето й и тя ги отметна назад.

Градината на Сесили. Тук наистина имаше някаква сила. Можеше да я усети. А мъжът на стълбата посред нощ? Това вече беше опасно.

Маратонките й се движеха безшумно по пръстта, докато приближаваше към ударите на чука. Когато непознатият спря и извади нещо метално, приличащо на панта, зад гърба й откъм градината се чу шумолене, очевидно от подплашено от стъпките й животно.

Стреснат на свой ред, мъжът застана за миг неподвижно, после се обърна. Вероятно притежаваше способността да вижда в тъмното, защото до мястото, където бе застанала, не се прокрадваше никаква светлина. Без да помръдне дори мускул по лицето и тялото му, той наблюдаваше приближаването й.

Лео Коул. Шарлот беше достатъчно близо, за да го разпознае, и твърде проницателна, да си спомни тъмните очи, изпъкналите скули и квадратната челюст. Помнеше още дългата рошава коса, въпреки че, каквато и да беше сега, бе скрита под бейзболна шапка. Беше облечен в тениска и опръскани с боя дънки. Някога не беше ли висок и върлинест? Е, вече беше висок и мускулест.

Но устните му бяха свити презрително. И тогава, и сега.

— Навлезли сте в чужда собственост — каза с нисък груб глас, а мейнският му акцент беше прекалено слаб, за да го смекчи.

— Какво правите? — попита тя, отказвайки да се поддаде на уплахата. Беше срещала много по-страховити хора на далеч по-неприветливи места.

Очите му леко се отместиха от лицето й към прозореца и обратно.

— А на вас на какво ви прилича?

— Ремонтирате къщата си в тъмното. — Тя пъхна скритите си в ръкавите ръце под мишниците. — Дали е, защото така няма да можете да видите онова счупено стъкло, или просто ви харесва да сте безразсъден?

Той се взира в нея почти минута. После пъхна чука в колана на дънките, слезе от стълбата, взе капака и доста рисковано, като се имаше предвид големината му, се качи отново. Капакът беше широк, по-скоро практичен, отколкото декоративен. Въпреки че го държеше само с една ръка, мъжът спря на два пъти, за да го нагласи по-удобно. Стигнал най-горното стъпало, той го намести върху дървената рамка и започна да завинтва болтовете.

С първата панта се справи бързо, но втората го затрудни. Шарлот беше наясно за какво става въпрос. Беше си имала работа с масивни капаци, предназначени да защитават домовете при буря. Поставянето им от сам човек беше трудно.

Той подпря капака на перваза, измъкна чука от колана и намести пантата с няколко добре премерени удара. После опита отново.

Докато наблюдаваше усилията му, Шарлот си спомни още някои неща за Лео Коул от онези най-ранни дни на острова. Не много приветлив, казваше мълвата. Неспокоен. Упорит. Никога не го беше познавала лично, защото идваше само през лятото, а и той се движеше с друга компания. Всъщност, поправи се мислено, изобщо си нямаше компания. Вълк единак, вършеше белите си сам, при това те съвсем не бяха невинни. Мълвата му приписваше кражби на коли, подправяне на чекове и забранени връзки с невинни момичета.

През последното й лято на Куинипиг той беше в щатския затвор и излежаваше присъда за продажба на марихуана. Носеха се слухове, че Сесили я отглежда в градината си. Местните хора, естествено, отричаха. Не им се искаше федералните да тръгнат по петите на лечителката им.

Лео беше арестуван за разпространение на континента. Дали все още отглеждаше? Сега не долавяше мириса й, но пък и не знаеше как мирише марихуаната.

Подпрял отново капака, той нагласяше пантата.

— Искате ли помощ? — подвикна Шарлот. Не поемаше ли прекалено голям риск?

Мъжът изсумтя.

— Четири ръце и работата е свършена — посъветва го тя.

— И две ще стигнат.

Погледът й се плъзна покрай него към купола. Не виждаше никакви прилепи, не усещаше присъствието на призраци. Ако духът на Сесили се носеше наоколо, не бе направила магия, за да я задържи тук. Шарлот беше останала, защото също беше упорита.

Той отново се взираше в нея.

— И аз съм го правила някога.

— Мммхъ…

— Наистина. Строила съм къщи.

— Да бе. — Очевидно Лео изобщо не й вярваше.

— Десетина в Ел Салвадор след голямото земетресение там и поне още толкова, когато Мериленд беше ударен от ураган. Знам как се слагат капаци против буря.

Мъжът просто продължаваше да я гледа.

— Единственото, което ви е необходимо — продължи тя, като вдигна ръка, за да отметне падналите отново кичури коса, — е някой да го придържа, докато завинтите болтовете в пантите.

— Така ли? Не знаех.

— Е, добре. Извинявайте. Но можеше да сте го монтирали и да сте слезли долу още преди пет минути. Не ви ли е студено? — Шарлот се опитваше да използва всеки сантиметър от дебелия си пуловер, докато неговите мускулести ръце бяха голи.

— Аз съм мъж.

Тя изчака, но след като не последва продължение, попита:

— Това пък какво общо има?

— Мъжете имат гореща кръв.

— Вярно. — Отказвайки да се хване на уловката, тя отново скри ръка в ръкава, зае по-добра позиция и се усмихна. — Чудесно. Ще наблюдавам как ще поставите този капак. Може пък да науча от вас как се прави от сам човек.

Очевидно осъзнавайки превъзходството си, мъжът изсумтя:

— Е, хубаво. Щом като знаете всичко, ще ви доставя тази възможност. — Спусна се долу, сложи капака на земята, като го подпря на крака си, и посочи с жест стълбата.

— Няма да мога да го кача сама — предупреди го тя.

— Не. Но ако се качите на проклетата стълба, аз ще го придържам, докато го нагласяте. В случай че изобщо можете да виждате. Косата ви е пълна каша.

— Благодаря — ведро отвърна Шарлот и се улови за един от напречниците. Естествено, щеше да бъде по-добре, ако стълбите бяха две. Не беше сигурна, че й допада идеята да се катери по тази, докато той я придържа. Щеше да зависи изцяло от неговото благоволение. Но пък й се удаваше възможност да се докаже.

Затова започна да се изкачва, като непрекъснато поглеждаше надолу, за да види къде беше застанал. Когато стигна най-горното стъпало, усети рамото му от задната страна на бедрото си. Ако не знаеше нищо за него, сигурно щеше да си помисли, че се опитва да се увери, че няма да падне.

Ала тя знаеше. Лео Коул не се церемонеше с жените. Щом стоеше толкова близо, значи си играеше с нея.

Не й харесваше да си играят с нея и, да, косата наистина беше паднала в очите й, но нямаше да му направи удоволствието да я отметне. За щастие, знаеше достатъчно за закачването на капаци, за да се справи, независимо дали косата й е разпиляна, или не. Докато той придържаше тежкия капак, тя с лекота се справи с пантите и работата бързо бе свършена.

Той се отдалечи почти веднага. Докато тя стъпи на най-долното стъпало, вече беше прибрал чука в кутията с инструменти. В мига, в който краката й докоснаха земята, Лео посегна към стълбата.

— Няма защо — каза Шарлот.

В отговор той само изсумтя презрително.

— Аз съм Шарлот Евънс.

— Знам. — Мъжът вдигна поглед, за да наведе горния край на стълбата, която се сгъна с изщракване. — Пишете готварска книга и искате нещата на майка ми. Забравете.

„Той съвсем не прилича на Сесили“, мислено реши Шарлот. Беше прекалено висок и мургав. Ако се съдеше по приказките на местните, косата на майка му е била посребрена още от първия ден, в който бе стъпила на острова. Тя си я спомняше развята и дълга, а жената беше дребничка и приличаше на елф.

— Съжалявам за смъртта й.

— Градината й не е обществена.

— Как умря?

След като стълбата беше напълно сгъната, той пусна предпазителя на разтягащия механизъм и я понесе зад ъгъла. Тропотът утихна, приглушен от плисъка на вълните, или пък изчезна в гараж или навес, въпреки че Шарлот не чу да се отваря врата. Той се върна с празни ръце, мина покрай нея и се наведе да събира инструментите си.

Тъкмо бе започнала да си мисли, че съвсем е забравил за присъствието й, когато мъжът, коленичил до кутията недалеч от нея, каза:

— Разболя се.

Сесили.

— От какво? — След като не получи отговор, Шарлот продължи: — Тя беше лечителка. За нея болестите не бяха проблем.

Извръщайки се, той започна да рови в джоба си.

— Вкъщи ли почина? Къде е погребана?

След като хвърли шепа пирони в кутията, Лео се изправи отново, отиде до стълба, на който висеше фенер, и го угаси.

Тъмнината й подейства като шок. Но луната се беше показала. Щом очите й привикнаха, успя да различи градината. О, да, там нещо растеше и съвсем не беше сято преди години. Бяха свежи, зелени растения. Някои от по-високите дори бяха привързани към колчета.

Дребно закръглено животинче изскочи с шумолене иззад една леха отляво, пресече прашната пътека и се шмугна сред зеленината отсреща. Шарлот сигурно щеше да попита за него, ако не беше забелязала кошутата. Тя ги наблюдаваше откъм тъмните дървета, а светлокафявата й козина блестеше на лунната светлина.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Каква красота!

— Трябва да видите малките й.

— Къде?

Мъжът кимна към зеленината.

— Оставя ги, докато търси храна.

— Защо й трябва да ходи където и да било, след като тук има истинско пиршество?

— О, не би пипнала нито едно от растенията ми. Знае, че са мои.

Шарлот го погледна, но ако в очите му имаше подигравка, успяваше да я прикрие.

— Сериозно?

Той не се усмихна.

— Трябва да си вървите. Имам работа.

— И аз ще ви кажа каква — дръзко подметна тя. — Прозорците ви са изпочупени, улуците ви са разкривели, а керемидите на покрива ви са се повдигнали. Капаците са добри и надеждни, но няма да спрат теча в къщата при дъжд.

Лео вдигна ръка и посочи към пътя.

— Тъкмо започна да става интересно! — възропта жената.

Той се вторачи в нея.

— Вижте какво ще ви кажа — извика тя. Цели се високо, върви право напред. — Просто ми позволете да се върна един ден и да разгледам градината. Някой ден. Това е всичко. После ще изчезна и никога повече няма да чуете за мен.

— За да правите снимки с айфона си, та целият свят да разбере какво става тук? Няма начин. — И отново кимна към пътя. — Започвате да ми лазите по нервите. А на Мечо няма да му хареса.

— Какво мече?

— Кучето ми.

— Ако имате куче — възрази тя, — то щеше да хукне след кошутата, след малките й или след онова дребно създание, каквото и да беше то.

Мъжът щракна с пръсти. Иззад храстите встрани от къщата се появи огромно черно животно, приличащо на мечка. То запристъпва напред на грамадните си лапи, спря на няколко сантиметра от Шарлот и впери в нея поглед, който тя мислено определи като див.

Не се страхуваше от кучета. Но и не ги харесваше. Колкото до това? Определено не беше настроено дружелюбно.

— Е, добре — каза ведро и заотстъпва назад. — Просто исках да се видим по съседски.

Кучето не откъсваше поглед от нея. Ушите му бяха вирнати, муцуната му беше достатъчно влажна, за да изглежда сребриста на лунната светлина.

След като измина няколко крачки, за да покаже намеренията си и да осигури малко разстояние между себе си и Мечо, Шарлот вирна брадичка, извърна се и пое по пътеката. Ослушваше се напрегнато за тропот от лапи или дрънчене на нашийник, но ако кучето я бе последвало, правеше го съвсем безшумно.

Не се обърна назад, докато не се озова на безопасно място на пътя и дори тогава само бегло хвърли поглед през рамото си. Беше съвсем сама, което изобщо не я изненада. Лео Коул не я искаше наоколо, но не бе усетила неукротим гняв. Нито пък, въпреки кучето, се бе почувствала в опасност. Той просто искаше да бъде оставен на мира.

Шарлот можеше да го направи. Изобщо не се интересуваше от него.

Но онази градина… Онази градина не излизаше от мислите й, докато крачеше по пътя. Тайнствеността й й действаше като опиат, но нямаше предвид наркотик. Онзи аромат, който не можеше да определи? В него имаше едновременно плодородие, изцеление и надежда. Трябваше на всяка цена да се върне отново, но не с айфона. Искаше да използва фотоапарата с широкоъгълен обектив и с увеличение от разстояние, дори да й се наложеше да прибегне до хитрост. Можеше да съживи тази градина върху хартия. Да улови магията на аромата. Читателите на Никол щяха да бъдат във възторг.

Както и самата Никол. Поне това Шарлот можеше да направи за нея.