Барбара Делински
Завръщане на острова (18)

Шестнайсета глава

Шарлот стоеше в тъмнината и се чудеше какво да прави. Не можеше да звънне на звънеца. В случая не ставаше въпрос за разсеяност от страна на приятелката й. Никол много добре знаеше, че тя е отвън. Просто не искаше да я пусне вътре.

Чувствайки се като измет, Шарлот седна на стълбите, обви с ръце коленете си и се загледа в нищото. Преди десет години беше направила фатална грешка. Имаше чувството, че тази вечер я бе направила още по-непростима. Опитвайки се да претегли болката и евентуалната помощ, бе сбъркала в преценката си. Онова, което не беше искала да се случи, беше станало.

Помисли си да иде на пристанището и да изчака до сутринта тръгването на първия ферибот, но нямаше пари, а ключовете от колата бяха в къщата. Освен това бягството не беше решаване на проблема. Целият й живот бе минал в бягане от една или друга неподходяща връзка. Но Никол не беше неподходяща връзка. Шарлот я обичаше като сестра.

Притеснена, стана от стълбата и тръгна пеша. Нощта беше прохладна. Все още с тениската и късите панталони, с които беше ходила до Рокланд, усети, че й става студено, макар да отдаваше част от това на тъгата. Тъй като ходенето не й донесе облекчение, ускори крачки.

Пет минути по-късно обаче отново седна встрани от пътя. Нямаше работа при Лео. Не заслужаваше утеха. Ала никога не се беше чувствала толкова самотна. Дори през годините, когато не се виждаше с Никол, беше сигурна, че семейство Лили са там и може да разчита както на емоционалната, така и на материалната им подкрепа. Но вече не. Загубата беше непоносима.

Не беше сигурна, че Лео ще я разбере. Но нямаше къде другаде да отиде.

Вървеше все по-бързо, сякаш се опитваше да избяга от неизпитваната досега тъга. Беше толкова разсеяна, че не забеляза изронения път, докато не се спъна в познатия, отъпкан коловоз. Отскочи встрани, закуцука и забави ход, почти зарадвана от внезапната болка. Щом стигна завоя към къщата на Коул, затича по прашната алея, насилвайки се безмилостно. Не забелязваше сенките на билките, не усещаше аромата на цветята, дори не чуваше непрестанното монотонно плискане на вълните.

Спусна се направо към къщата, изкачи тичешком стъпалата и се облегна на вратата. Задъхана, подпря потното си чело, дланите и тялото си в хладното дърво. Отдръпна се и погледна часовника си. Беше два и десет. Вътре беше тихо.

Не биваше да идва. Но не можеше и да си тръгне. Беше й студено, цялата трепереше и това нямаше нищо общо с психическото й състояние.

С леко движение на ръката почука и се ослуша за някакъв звук отвътре. Не се чуваше нищо, затова опита отново. Този път Мечо излая някъде иззад къщата. Почука пак, все така тихо. Лаят се чу по-близо.

Когато вратата се отвори, почти залитна напред. Успя да запази равновесие, изправи се и видя, че косата на Лео е разрошена, но не изглеждаше сънен. Беше бос, но облечен в тениска и дънки.

Сигурно приличаше на луда със спускащите се по раменете заплетени кичури и безизразното си лице, защото той се вторачи в нея мълчаливо, преди да я дръпне навътре и да прошепне уплашено:

— Господи…

Веднага щом вратата хлопна, тя се подпря на нея. Миг по-късно краката й отмаляха и се свлече на пода. Притисна длани към очите си и избухна в ридания. Неспособна да ги овладее, те излизаха на тласъци, сякаш разкъсваха гърдите й. Покрусена, притисна лице към коленете му и покри главата си с ръце.

Неочаквано усети пръстите му върху врата си.

— Какво е станало? — попита той.

Този допир й беше достатъчен. Нещо в нея се скъса и тя изля цялата насъбрала се в душата й горчивина. Думите излизаха накъсани, но и те като сълзите й продължаваха да напират. Разказваше му съкровени лични неща за себе си, за Джулиан, за детето, за Никол.

Той не каза нищо, само я слушаше. Когато тя вече не можеше да намери думи, й помогна да се изправи, преведе я през тъмната къща и я сложи в леглото.

 

 

Шарлот се събуди с усещането за приятна топлина и ударите на нечие сърце до ухото си, с мъжка ръка, прегърнала я през гърба. Не смееше да помръдне, само отвори очи. В стаята цареше мрак. Миг по-късно забеляза лъч светлина, който се процеждаше през цепката между двете завеси, и след като очите й привикнаха, осъзна къде се намира. Приседна припряно, придърпа завивката към себе си, въпреки че беше напълно облечена, и се огледа наоколо. Лео се беше облегнал на таблата на леглото, подложил възглавница зад гърба си. Гърдите му бяха голи, но все още беше с дънките. Ръката, която я бе обгръщала, лежеше отпусната върху чаршафа, другата бе пъхнал зад главата си. Очите му, отразяващи провиращата се между пердетата слънчева светлина, бяха насочени към нея.

Внезапно всичко се върна в паметта й — разправията с Никол, идването й тук, плачливата й изповед. Остана поразена.

— Боже мой! — прошепна задъхано, мислейки за Никол, която беше съкрушена, за Джулиан, който щеше да я прокълне, и накрая, с нарастващ ужас, за Лео. — Не мога да повярвам, че ти разказах всичко!

— Защо пък не? — спокойно попита той.

— Беше нещо много лично. Оказва се, че съм я предала отново.

— Мислиш, че ще кажа на някого?

— Не знам. Ще го направиш ли?

Лео я изгледа още веднъж продължително, вече не толкова спокоен, ако можеше да се съди по стегнатата му челюст. Бе започнала да се опасява, че го е обидила, когато той стана от леглото и дръпна завесите. Щеше да продължи да го наблюдава, ако не бе огледал стаята вече на дневна светлина, подканяйки я да направи същото.

Спалнята се оказа истинска изненада. От външния вид на къщата би следвало да се очаква нещо занемарено, но не виждаше нищо подобно. Широкото легло беше черно, стените — бели, а килимът — комбинация от двете. От френските прозорци се откриваше прекрасна гледка към океана, освен това имаше масивен вграден гардероб и картини от пода до тавана. Мечо се бе изтегнал до една от стените, на която беше окачен огромен плосък телевизор.

Ако някога това бе била спалнята на Сесили, очевидно вече не беше. Всичко тук говореше за мъжественост и определено принадлежеше на Лео. Вещите бяха съвсем нови, от най-високо качество — от чаршафите и завивките до килима и произведенията на изкуството. Което по-скоро повдигаше повече въпроси, отколкото даваше отговори. Съвсем объркана, тя го погледна отново.

— Всички си имаме тайни — тъжно каза той и отвори френските прозорци. Когато приближи до него, той я поведе по облицован с дъски док към добре поддържана плажна ивица, после към дълъг кей, вдаден в океана. В края му с прибрани платна бе закотвена елегантна яхта от фибростъкло и тиково дърво.

В съзнанието й звънна камбанка. Това беше призрачната лодка, която беше видяла първата сутрин след пристигането си на острова.

— Твоя ли е? — попита, слисана.

Той кимна. Ала вместо да злорадства, изглеждаше по-скоро притеснен. Когато го попита само с поглед защо, той я накара да се обърне назад и да погледне къщата.

Шарлот вдиша въздух и го изпусна шумно, убедена, че това не можеше да бъде същата съборетина, за поправката на която бе помагала. Не, онази беше стара, а тази тук съвсем нова. Онази беше покрита с лющеща се кафява боя, а тази беше артистично облицована с камъни с цвят на пясък. Предишната приличаше на кутийка на два етажа, а новата беше едноетажна, с висок остъклен таван, през който се виждаше небето, и допълнителна пристройка, уютно сгушена между дърветата, сякаш беше част от гората.

О, не, беше същата къща. На най-високата част от покрива все още се извисяваше куполът, променен до неузнаваемост откъм страната на океана.

— Кога…? — подхвана тя, но млъкна, защото не знаеше откъде да започне.

— Тази година.

— Сам ли го направи?

— Помогнаха ми.

— Кои?

— Местните.

— Те знаят за това? — Къщата се намираше в най-отдалечения край на острова, откъдето рядко минаваха хора.

— Някои от тях.

Шарлот не можеше да откъсне очи от къщата, но загадъчната нотка, прокраднала се в гласа му, я накара да го погледне. Той дъвчеше вътрешната страна на бузата си и изглеждаше изнервен, което, естествено, я накара отново да си зададе въпроса откъде бе взел парите. Първата й мисъл беше, че е закоравял крадец, което й се струваше логично, след като отказваше да продава билките и подправките на Сесили. Но също като къщата, този човек не беше това, което изглеждаше. Търговия с вътрешна информация?

Най-сетне трябваше да си изясни, макар и с известно неудобство.

— Материалите, работата… как си ги платил?

В погледа, който й отправи, имаше нещо, което тя определи като страх, и сигурно щеше да попита и за това, ако то постепенно не беше изчезнало. Някак примирено той прекоси обратно дългия кей и се отправи през пясъка към някаква стая отдясно. Не се наложи да й направи знак да го последва. Обзета от нетърпение да разбере всичко, Шарлот бързаше зад него.

Също като в спалнята, стената към океана и тук беше цялата остъклена и откриваше такава изумителна гледка, че Шарлот не успя да види нищо друго, докато Лео не отвори една от вратите. И тогава погледът й се закова върху него. Отново бе започнал да дъвче вътрешната страна на бузата си, видимо притеснен. Но кимна с глава, подканяйки я да влезе.

Въпреки дебелата сянка, хвърляна от дърветата, в помещението откъм изток влизаше достатъчно слънчева светлина, която разкри пред очите й безкрайни лавици, отрупани с огромно разнообразие от книги. Рафтове липсваха само на мястото, където беше поставена голяма машина. Тя съвместяваше едновременно принтер, ксерокс и скенер. В средата на стаята бе поставено огромно бюро. Също като останалите мебели, и то беше направено от черешово дърво. Върху него имаше компютър с широк плосък екран, около който бяха натрупани купчини листове. „Това е работно място“, отбеляза мислено тя и се обърна, озадачена, към Лео.

Той беше пъхнал ръце в джобовете си. Дънките обгръщаха плътно бедрата му, мускулестите гърди бяха открити, но раменете му изглеждаха отпуснати. С очевидно неудобство кимна с глава към един от рафтовете.

Шарлот проследи жеста му. Огромното количество книги не я изненада, тъй като вече й беше казал, че е любител на четенето. Когато приближи обаче, вниманието й беше привлечено от познато заглавие. Издърпа едно от трите издания, които всъщност се оказаха шест, ако се брояха онези, които, оглеждайки се наоколо с изумление, забеляза върху копирната машина. Погледът й бързо обходи дългата лавица и забеляза още три с надпис „Сол“, които обаче се различаваха по меките си корици.

Само че „Сол“ не се продаваше с меки корици, или поне все още не, освен може би по летищата.

Обзета от нарастващо любопитство, измъкна една, после следващата. Кориците им бяха с различно оформление, сякаш някой се опитваше да реши кое е най-сполучливото.

Някой?

Той не заговори, не се усмихна, не показа нито следа от вълнение.

Опитвайки се да смели очевидното, тя сложи ръка върху главата си.

— Самостоятелно публикуване. Самостоятелно представяне.

— Не е кой знае каква наука.

Все още неспособна да повярва, погледна книгата, после отново към него.

— Ти си писал това?

По лицето му плъзна червенина.

— Толкова невероятно ли ти се струва?

— Да! Според местните хора си само един размирник, който стреля по чайките за развлечение. — Подозрението й се засили. — Нищо от това не е истина, нали? Те просто са се опитвали да те предпазят. — Това породи нова мисъл: — Значи всички знаят?

— Повечето. Момчето, което кара пощенската лодка, ме видя, когато получавах пратката от книги и пакети. А той е местният клюкар.

— Защо пък в пратки?

— Имам пощенска кутия в Портланд.

— Така никой не би могъл да те проследи дотук.

— Не искам публичност.

— Като тази, която би могла да ни донесе нашата готварска книга?

Лео изкриви лице в кисела гримаса.

— Изглежда така, сякаш съм изгубил тази битка.

Шарлот усети внезапна болка.

— Изглежда, аз също. Никол вече едва ли ще ми позволи да я изпитам. — Но не можеше да мисли за това сега, когато Лео Коул се разкриваше пред нея. Усетила топлината на Мечо в краката си, допря ръка върху главата му, за да запази равновесие. — Ти си написал най-горещия бестселър на годината и никой не знае за това. Направо умопомрачително!

Той не каза нищо. Изглежда, не го намираше за умопомрачително. Очевидно се чувстваше смътно заплашен сега, когато тя знаеше тайната му.

— Издателят ти знае ли истинското ти име?

Мъжът поклати глава.

— Всичко става чрез адвокат в Бостън.

— Дори телефонните разговори?

— Те също.

Шарлот смръщи лице.

— И не искаш дори малка част от славата?

— Не.

Е, поне в това отношение със сигурност знаеше какво иска. Тя разгъна като ветрило трите различни издания и ги протегна към него.

— На кое се спря?

— Все още не съм избрал. Тиражът с твърди корици върви добре, затова тези ще трябва да почакат малко. А на теб кое ти хареса?

Не й се налагаше да ги разглежда отново.

— Синьото — отвърна тя. Представляваше стилизирана морска гледка с лодка, макар да не можеше да прецени дали беше при изгрев, или по залез, което само усилваше трогателното впечатление. Остави книгата обратно на полицата и се обърна към Лео, озадачена. — Откъде научи как се прави?

— Не съм работил върху дизайна. Той е дело на издателя.

— Не, имах предвид как се пише книга. Аз буквално агонизирам върху статия от дванайсетина страници, а „Сол“ е от четиристотин осемдесет и три.

Устните му се раздвижиха, но не в усмивка.

— Много точно си спомняш.

— О, да — уверено каза Шарлот. — Сюжетът ми допадна толкова, че когато започнах да се притеснявам как ще свърши, не се сдържах и прегледах края. Определено не ми хареса. Все още не съм я дочела.

— Ядоса ли се?

— Много. Първо докосна най-съкровените струни на душата ми, после ги разкъса и ги захвърли. Обичам историите да завършват щастливо. Реалният живот е достатъчно жесток. — Отново се сети за Никол. Отпъди натрапчивата мисъл и се приближи до бюрото. Някои от бележките там бяха напечатани, други написани на ръка. Една от купчините беше от листове, които приличаха на писма.

— От почитатели, предполагам?

Той кимна.

Погледна го със страхопочитание. В следващия момент очите й се спряха върху монитора на компютъра.

— Продължение? — възкликна ентусиазирано, очаквайки щастлив край.

— Не. Със „Сол“ приключих окончателно.

— Значи това тук е нещо съвсем ново? — попита Шарлот и погледна заглавието. То гласеше: Следващата книга.

Лео пъхна ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

— Нещо не върви.

— Защо?

Той повдигна рамене.

— „Сол“ буквално се написа сама. Вероятно съм се разсеял, докато рекламирах първата си книга в интернет. Нали знаеш, това отнема доста време.

— Но ти нямаш нужда от много сън — напомни собствените му думи тя.

— Тук въпросът не е в съня, а по-скоро в страха.

— Страх от какво?

— Ами че тази, втората, може да се окаже провал.

— Какво мисли издателят ти? — кимна към работното заглавие Шарлот.

— Нищо. Все още не съм му продал правата.

— Може ли да я прочета? — Мили Боже, Никол щеше да бъде сразена.

— Не.

— Защо не?

— Защото не струва пукната пара. Струва ми се, че „Сол“ трябва да бъде първата и последната.

— Но ти притежаваш специален талант.

— Както повечето хора. Те просто не знаят какво да правят с него. Аз поне това успях да разбера. — Притеснен, той продължи: — И това не е единственият ми страх. Има и други.

— Какви?

— Успехът. Почитателите, блогърите, медиите. Те всички искат част от теб и колкото повече успяваш, толкова по-взискателни стават. Няма да напусна острова, за да правя онова, което обикновено правят писателите.

Колкото и малко да го познаваше, Шарлот можеше да го разбере. Той ревниво пазеше личното си пространство.

Всъщност точно затова го харесваше толкова, колкото и изненадваща да й се стори тази мисъл. Опитваше се да я осмисли, когато той се обади отново:

— Какво се замисли?

Вече напълно объркана, тя се опитваше да реши. Отново погали кучето и каза:

— Ти си написал „Сол“. Не съм сигурна, че това ми харесва.

— Защо?

— Не знам. — Беше объркана и не искаше да се замесва.

— А би трябвало да те накара да ме харесваш още повече. Аз съм заможен човек.

Абсурдността на заявлението му я накара да изсумти презрително.

— Парите не означават нищо за мен. Всъщност точно това ме плаши до смърт.

— Защото ми завиждаш.

— За какво?

— За успеха.

— Няма начин. Не мога да сравнявам моята работа с твоята. При мен всяка поръчка е различна. Налага ми се да посещавам различни места и да разговарям с различни хора. Никога не съм искала да напиша книга. — Сети се за готварската и допълни: — Поне не роман.

— Тогава какво те плаши?

Шарлот се опитваше да разбере. Онова, което й допадаше в Лео, беше, че бе доволен от живота си, че привързаността му към острова беше изключителна. Имаше бъдеще навсякъде по света, но нямаше намерение да ходи никъде. Корените му бяха тук. А те даваха някаква сигурност. Когато беше с него в малкото му кътче на тясната, отдалечена част на Куинипиг, тя се чувстваше в безопасност.

Как се съчетаваше това със световната известност? Как се съчетаваше с бъдещето? Нямаше представа.

Затова каза само:

— Харесвах живота ти, когато беше по-простичък. Реалният свят е сложно нещо. Твоят е свързан със земята. Или поне така си мислех. — Подтиквана от нуждата да стъпи на по-здрава почва, попита: — Защо ми каза всичко това?

Той дори не примигна.

— Аз знам за теб и Джулиан. Ти се притесняваше, че ще издам тайната ти. Е, сега ти разкрих моята. Нещо като гаранция, нали?

 

 

Гаранция. Шарлот не беше сигурна дали изобщо съществува подобно нещо. Животът си правеше каквото си иска, независимо дали имаш гаранции, или не. Например в ситуацията с Никол. Ако Джулиан се беше разболял от някоя друга болест, всичко това нямаше да се случи. А че ще страда именно от множествена склероза, че нито едно лечение няма да му подейства и че може да има проблеми с отхвърлянето на чужди клетки — това не би могла да си помисли дори след милион години.

И все пак не можеше да мисли за нищо друго, докато се връщаше към къщата на Никол. Лео й бе предложил да я закара, но в главата й се въртяха прекалено много неизвестни. Имаше нужда от разтоварване. Имаше нужда от физическо усилие. И от свеж въздух. От разстояние между нейния живот и неговия.

Но това не вършеше работа. Спомни си какво й беше отговорил, когато го бе попитала дали може да каже на Никол за „Сол“.

Беше й дал съгласието си с едно повдигане на раменете и с думите:

— Ти имаш нещо за нея. Тя няма да каже на никого.

— Дотам ли трябва да опира всичко? — тъжно бе отбелязала Шарлот. — Да държиш някого с нещо?

— И на мен не ми харесва, но животът никога не е такъв, какъвто го искаме.

Зачуди се дали не се опитваше да се подготви за заминаването й, което още веднъж я накара да се запита какви точно бяха взаимоотношенията им. Не знаеше. Както не знаеше какви й се искаше да бъдат.

Неизбежно обаче, докато приближаваше къщата, Никол постепенно изместваше Лео от съзнанието й. Пред нея стояха за разрешаване неотложни въпроси, първият от които беше как да влезе вътре. Вратите сигурно още бяха заключени, а Никол нямаше да й отвори, колкото и да звънеше на звънеца. Очакваше да намери багажа си изхвърлен на стълбите.

Но да, от друга страна, имаше сигурна застраховка срещу това. Не можеше да допусне в никакъв случай, че Никол е толкова сърдита, че да се откаже от онези стволови клетки.

На стълбището нямаше никакви куфари, а вратата беше отворена. Обзета от любопитство, Шарлот се промъкна вътре. Долови аромат на кафе и закопня за една чаша, но не смяташе, че има право да си сипе сама. Допускаше, че Никол е отключила само за да й даде възможност да си събере нещата. Не беше сигурна дали все още е добре дошла в този дом.

Никол седеше в големия салон. Не стана, дори не се обърна, въпреки че със сигурност я бе чула да влиза. Иззад облегалката на дивана се виждаше само горната част на изрусената й несресана коса. Беше с лице към отворения френски прозорец, през който заедно със свежия въздух нахлуваше и плискането на пенливите вълни.

Шарлот се приближи само толкова, колкото да попадне в периферното й зрение, и от гледката сърцето й се сви. Приятелката й се беше свила на кълбо върху дивана с подвити под нея крака, с плътно притиснати към тялото лакти и напрегнат профил.

— Съжалявам — каза Шарлот със свито гърло. — Ако можех да изтрия онази нощ, щях да го направя. Тя не означаваше нищо.

— Иска ми се да не е било така — измърмори Никол. — Тогава поне един от нас щеше да извлече полза.

„Което все още може да се случи“, мислено отбеляза Шарлот.

— Стволовите клетки са ваши. Кажи само една дума и ще накарам да ги изпратят.

Никол не откликна на предложението. Само вдигна чашата, отпи от кафето и отново я отпусна в скута си. После с известно любопитство, но разсеяно, попита:

— Защо се съгласи да ми помагаш за готварската книга? Да не би да си искала да разбера?

— Господи, не. Приех именно защото бях сигурна, че няма да се случи. Може би съм се надявала, че ако ти помогна, по някакъв начин ще компенсирам онова, което сторих някога.

— Нищо не може да извини постъпката ти.

— Сигурно. Кажи ми какво искаш да направя. Ако искаш, ще си замина веднага.

Никол се обърна само толкова, колкото да се предположи, че би могла да вижда другата, без дори да поглежда към нея.

— И да те оставя да се измъкнеш? Не. В момента трябва да мисля единствено за себе си. Тази книга е моето бъдеще. Ти се съгласи да ми помогнеш. Длъжница си ми.

— Така е — Шарлот беше уверена, че за нея би било много по-лесно да си тръгне, но си даваше сметка, че за пръв път бягството не е решение. — Ще направя, каквото е нужно. — Последва мълчание, но след като Никол само отпи отново от кафето, попита тихо: — Каза ли на Джулиан?

— Не.

Това я озадачи. Наличието на подходящи стволови клетки беше основание да му позвъни веднага. Колкото до изневярата… Предишната Никол би била толкова разярена, че би му крещяла в продължение поне на един час.

Но тази Никол на дивана изглеждаше съвсем различна. Тази Никол беше сломена. Но можеше да се контролира по-добре.

— Казах на майка ми — заяви с леден глас тя. — Не, не за теб, само за множествената склероза на Джулиан. Така че от всичко имаше поне една полза. Скоро ще дойде.

Шарлот обичаше Анджи и искаше да е тук заради приятелката си. Но да се изправи лице в лице с нея? Да, нямаше да е лесно.

Тогава Никол най-после се обърна и даде воля на емоциите си:

— Можеш да се обзаложиш, че ти предстоят трудни времена. Но не ме е грижа. Ще се чувстваш гузна всеки път, когато я погледнеш. Надявам се, че това ще те кара да страдаш.

Но не страданието, а омразата беше онова, което плашеше Шарлот. Това беше нещо ново за Никол. И мисълта, че причината беше у нея, я тормозеше повече от всичко останало.

— Но ти също ще си принудена да ме гледаш — каза почтително. — Сигурна ли си, че го искаш?

Тя кимна бавно и продължително.

— Искам да издам книгата си. Впрочем, ако си въобразяваш, че можеш да избягаш с онези стволови клетки, много се лъжеш. Джулиан ще тръгне след теб. — Замълча за малко, после продължи, объркана: — Винаги ли си го желаела?

— Никога не съм го искала.

— От завист ли го направи? Ти си нямаше никого и понеже не искаше и аз да имам, си направила каквото можеш, за да съсипеш брака ми.

— Ако целта ми е била такава — възрази Шарлот, — щях да ти го кажа много, много отдавна. Знам, че се опитваш да си обясниш защо се е случило, но вече ти разкрих всичко. Бях самотна, пих много, а Джулиан си даваше сметка, че е с мен точно толкова, колкото и аз, че съм с него.

Очите на Никол бяха студени.

— Но не изричаше моето име, докато правеше любов с теб, нали?

— Не сме правили любов. Беше по-скоро животински акт.

Никол отново се загледа в океана. После се стегна и каза:

— Беше у Лео, нали?

— Не знаех къде другаде да отида. Впрочем — подметна Шарлот, защото не можеше да остави недвусмисления намек да мине покрай нея — там нямаше животински акт. Бях разстроена, а той се отнесе към мен като към приятел.

— Каза ли му?

Искаше й се да излъже, но това само щеше да засили чувството й за вина.

— Да.

Никол й отправи ужасен поглед, затова се оправда бързо:

— Той няма да каже на никого.

— Откъде си толкова сигурна?

— Каза ми нещо лично, което не иска да се разчува. Ако спомене дори дума за теб, ще го разкрия пред целия свят.

— И си въобразяваш, че на света му пука за Лео Коул? — презрително я сряза Никол.

В друга ситуация Шарлот сигурно щеше да реагира остро. Но сега нямаше смисъл да се противопоставя, защото без друго се движеше върху тънък лед. Изчака, докато Никол се отпусне отново върху дивана, и заяви уверено:

— Този път да.

— Сериозно? На целия свят?

— Той е написал „Сол“.

Никол отново изсумтя.

— Аха. А пък аз съм Лейди Гага.

— Видях кабинета му. Видях и книгите с меки корици, които няма да излязат скоро. Бях точно толкова скептична, колкото и ти. Но си помисли само! — възкликна, неспособна да прикрие вълнението в гласа си. — Той е идеалният човек, който би могъл да опише живота на един остров.

— И да уважава жените?

— Лошите неща, които се говорят за него, са само слухове. Лео не е такъв човек.

— Така твърди той, а мъжете често лъжат. — Още един студен поглед. — И двете сме наясно с това.

И отново Шарлот нямаше как да отмине хапливата забележка.

— Джулиан лъгал ли те е някога? — попита с известно отегчение. Беше започнала да долавя самосъжаление, което винаги я беше отвращавало. — Питала ли си го някога дали е спал с мен? Задавала ли си му въпроса дали изобщо ме харесва?

— Да. Веднага след като ви запознах. Ти беше най-добрата ми приятелка и отчаяно исках да му се харесаш. — Забелязала, че Шарлот има намерение да я прекъсне, продължи рязко: — Той не искаше да те викам за книгата. Беше против дори да прекараш лятото тук с мен. Сега се съмнявам, че изобщо е одобрявал приятелството ми с теб.

— Точно това се опитвах да ти кажа — настоя Шарлот в отчаян опит да обърне спора. — В случилото се между нас нямаше нищо лично. Беше само еднократна проява на безразсъдство.

— Което не го оправдава.

Какво друго можеше да направи, освен да се върне отново към причината за гръмотевичната буря?

— Длъжна си да му кажеш за стволовите клетки.

— Не съм длъжна да правя нищо.

— Е, добре. Права си. Сама каза, че съществува риск да умре. Използването именно на тези може да го сведе до минимум.

— Ако са съвместими.

— Вероятността е наполовина, като се има предвид, че той е бащата.

— Сигурна ли си?

Внезапно Шарлот се почувства крайно изтощена.

— О, за бога! Ако се съмняваш, можеш да направиш ДНК тест. Наистина, Никол, допускаш ли, че бих те излъгала за нещо, което може да бъде доказано толкова лесно? — Тя щракна с пръсти. — В банката, в която ги оставих, правят тези изследвания преди замразяването. Сравни резултатите с тези на Джулиан и ще си получиш доказателството.

Никол седеше мълчаливо. Въпреки че кафето й сигурно отдавна беше изстинало, продължаваше да отпива от него. Шарлот си даде сметка, че в момента се опитва да си представи неща, които тя самата виждаше толкова ясно, колкото приятелката й никога не би могла. Но не беше допускала също така, че ще успее да създаде толкова успешен блог. Само че това беше различно. Беше свързано с емоции. Може би тези четири години, през които принудително бе пазила една тайна, й бяха дали някаква вътрешна сила.

Изчака, въпреки че я измъчваха още много въпроси. Накрая наруши мълчанието, като попита тихо:

— Какво ще правим сега?

Никол я погледна.

— Сега?

— Сигурна съм, че не искаш просто да си играем на думи. Накъде ще поемем от тук нататък? Ще си наема стая в града, ако това ще те успокои. Кажи ми какво очакваш от мен.

Другата помълча още известно време, преди да каже:

— Остани тук. Къщата е достатъчно голяма за двете ни. Днес е четвърти. Прави каквото искаш през деня, но довечера трябва да отидем заедно на барбекюто.

— Заедно? — учудено възкликна Шарлот.

Никол остана все така студена.

— На мен ми е точно толкова неприятно, колкото и на теб, но трябва да се преструваме, че всичко е наред. Не искам у никого да остане съмнение, че книгата ще види бял свят. Налага се да се преструваме, че сме екип.

— Ще се справиш ли?

— С лекота. Бива ме да разигравам театър. Правих го в продължение на цели четири години.

Откакто бяха поставили диагнозата на Джулиан.

— Виж, Никол, колкото до стволовите клетки…

— Сещаш ли се понякога за нея? — прекъсна я другата глухо, отърсила се за момент от безразличието си. — Питаш ли се как изглежда?

Детето.

— Опитвам се да не мисля за това.

— Ти си нейна майка.

— Само биологична.

— Все някога трябва да ти е минавало през ума.

— Отказах се от това право, когато подписах документите за осиновяване.

— Ами ако Джулиан иска да разбере нещо?

Шарлот трябваше да се досети докъде ще доведе това. Естествено беше приятелката й да се тревожи. Внезапно самата тя бе обзета от безпокойство.

— Надявам се да не го направи.

— Защо?

— Дъщеря ни си има свой живот.

— Ами ако тя го поиска един ден?

— Сега е едва на девет. Твърде малка е. Впрочем дали наистина той би проявил интерес? Не е искал да забременееш, защото се е страхувал, че няма да може да прави нещата, които се очакват от един баща.

— Различно е. Детето е вече родено. Неговото име ли вписа в акта за раждане?

— Не. Казах, че не знам кой е бащата.

— Запази ли нещо от нея… Шапчица или одеялце?

Шарлот поклати глава.

— Само стволовите клетки. Длъжна си да кажеш на Джулиан. Това е смисълът на ада, през който минаваме в момента.

Но Никол се беше изправила.

— Искам да си взема един душ. Чувствам се омърсена. Опитай се да направиш интервю с Роуз Мейс. Нейната зелева салата може да свърши работа в някое меню. Не забравяй да запишеш рецептата. И непременно провери съставките. Да видим какво е свършил скъпоценният ти Лео този път.

— Лео не е…

— Ще се срещнем в шест. Ще отидем на барбекюто, когато купонът е в разгара си.