Барбара Делински
Завръщане на острова (5)

Трета глава

Никол беше като кълбо от нерви. Искаше й се да позвъни на Джулиан по-рано. Дявол да го вземе, беше готова да му се обади още на брега, но нямаше как да стане, докато Шарлот беше до нея. А след като се прибраха в къщата, какво можеше да направи? Да се промъкне в банята, за да обсъдят въпрос на живот и смърт, а след това да се върне при приятелката си, сякаш нищо не се е случило?

— Здравей — каза веднага щом той вдигна слушалката. — Извинявай. Вече си мислех, че никога няма да си легне. Сега ми кажи отново какво става.

— Кракът ми се схвана — тихо отвърна той. — Точно когато си тръгвах от срещата с колегите.

В болницата, пред лекарите и сестрите, които толкова добре го познаваха. Кошмар.

— Веднага седнах отново и извадих мобилния си телефон. Престорих се, че трябва да проведа спешен разговор, и изчаках всички да излязат. Схващането премина след няколко минути, но преди никога не ми се беше случвало.

— Може да е бил моментен спазъм — предположи с надежда тя. — На мен лично ми се случва доста често, а и щом е отшумяло…

— Беше схващане, Ники. Не обикновен спазъм. Не треперене. Пълно блокиране на мускулите. Което значи, че лекарствата не действат.

— Вероятно е нужно повече време — отново опита тя.

— Минаха вече три месеца. То или действа, или не.

— Възможно е да е страничен ефект от него. И друг път си се оплаквал.

— Схващането не е страничен ефект, а симптом.

— Но ще отшуми! — Трябваше да вярва в това. Той беше ходил при най-добрите лекари и вземаше най-силните лекарства.

— Новите симптоми не са добър знак.

— Обади ли се на Питър? — Питър Кеплер беше невролог. Кабинетът му се намираше в Ню Йорк, където можеха да го посещават, без да се притесняват, че колегите на Джулиан ще разберат.

— Каза, че може да е случайно, но, боже мили, започвам да се плаша!

Джулиан страдаше от множествена склероза. Диагнозата му беше поставена преди около четири години и макар да се чувстваше почти постоянно отмалял, симптомите се ограничаваха до замъглено зрение и тремор, при това отшумяваха бързо. И все пак се отразяваха пагубно на един хирург, който беше на върха на кариерата си, особено когато дори най-малкото погрешно движение би могло да се окаже фатално.

По тази причина още преди мастилото върху епикризата му да засъхне, той се бе оттеглил от професията, която обожаваше. Когато все пак се връщаше към нея, то беше, за да научи младите си колеги на техниките, с които беше известен. Никой не поставяше това под въпрос, защото всички го приемаха като естествено продължение на една блестяща кариера. Никол беше наясно, но за нея беше малка утеха, когато виждаше как съпругът й се тормози, че не върши това, което толкова много обича. Да спасиш живота на неродено дете, беше опияняващо преживяване.

Ала нямаше никакъв избор. Да продължи да оперира, давайки си ясно сметка, че не може да разчита на силите си, би означавало да рискува не само живота на пациентите си, но и репутацията и себеуважението си.

Ключът беше в контролирането на заболяването. Беше опитал всички съвременни лечения, но нищо не бе успяло да забави честотата на симптомите. Нещастието на Никол се подсилваше от непоколебимото му желание да пазят всичко в тайна. Тъй като никой в болницата не знаеше, нямаше начин да го сподели с приятелите, с психоаналитика или дори с майка си.

— Питър е най-добрият, Джулс — каза тя. — Винаги има още нещо, което може да се опита.

Но той беше обезкуражен. Личеше си в начина, по който измърмори следващите думи:

— Остават ни все по-малко възможности — каза, а знаеше това най-добре от всички. Като сърдечен хирург с научна степен бе изчел всички теории, изследвания — всичко, което би могло да се публикува относно това заболяване.

Никол се бе омъжила за позитивно настроен човек. Сега не знаеше какво да прави с този, в когото се бе превърнал.

— Още утре се прибирам вкъщи с първия самолет — заяви накрая.

— Не. Трябва да останеш там.

— Трябва да съм до теб.

— Аз пък имам нужда да съм сам. — Беше й казвал това и преди и независимо колко се бе опитвал да смекчи думите, те винаги я нараняваха. — Обичам те, бебчо, но понякога съм толкова загрижен за теб, че не мога да мисля за онова, което аз трябва да направя. Точно сега ми се иска да си там и да работиш върху книгата си. — Последва многозначителна пауза. — Не си й казала, нали?

— Нали ме накара да обещая — предизвикателно отвърна Никол, като използва възможността да се отърси от обзелото я напрежение. — Даваш ли си сметка какво ми струва това? Имам предвид колко ми е трудно. Имаше много удобни случаи да го споделя. Например, когато осъзнах, че не й бях споменала за смъртта на Сесили Коул, която можеше да ни бъде толкова полезна за книгата. Очевидно съм била прекалено заета всеки път, когато си пишехме. Освен това на кого би могла да каже, Джулс? Не познава никого от хората, с които общуваме. Бихме могли да й доверим тайната си. Както и на децата. — Неговият син беше на осемнайсет, а дъщеря му скоро бе навършила двайсет и една. — Изминаха четири години и често се виждаме с тях. Не мислиш ли, че ще останат обидени, когато най-сетне научат?

— Значи, или трябва да им кажа сега и да им внуша ужасяващата мисъл, че скоро ще умра, или да продължа да се притеснявам, че един ден така или иначе ще узнаят? Няма смисъл да ги притеснявам. Пък и с нищо не биха могли да ми помогнат.

— Поне ще те подкрепят. Ще бъдат опора за мен.

Той не отговори, само каза унило:

— Е, просто исках да ти кажа за днешната неприятна случка.

— Искам да ти помогна, Джулиан. Мога ли да направя нещо?

— Не много.

— Ти си моята скала — предупреди го Никол, но само наполовина на шега. Неговата солидност беше първото нещо, което бе обикнала в него. Съпругът й предугаждаше желанията й и правеше всичко възможно, за да ги осъществи.

— Скалите не треперят. И не се схващат в присъствието на всичките си колеги.

— Да си нечия опора, е състояние на съзнанието. Обикновено си много по-оптимистично настроен.

— Може би съм просто човек — процеди той, но веднага смекчи тона си: — О, бебчо, не искам да спорим. Мразя да се чувствам така. Просто не мога да разбера тялото си. Не знам защо реагирам негативно на най-добрите медикаменти. Задух, високо кръвно, скованост… Смених лекарствата, престанах да употребявам сол, дори започнах да практикувам йога. Не мога да оперирам. Дори ако се случи някакво чудо с лечението ми, не бих могъл да се върна към професията си. Какво ми остава? Единствено това, което се опитвам да изглеждам. Искам другите да ме виждат като здрав човек. Но колкото по-дълго продължава това, толкова повече се налага да се появявам на публични места, а щом веднъж ми се случи… Бррр!

— Винаги ще имаш възможност да преподаваш — възрази Никол, въпреки че очите й се напълниха със сълзи. — Можеш да правиш изследвания и да пишеш статии. Надарен си с брилянтен ум, който никога няма да те подведе.

Очевидно бе казала точно нужните думи, защото той веднага се оживи.

— Знам. Просто понякога ме обзема страх. — Пое си дълбоко въздух и продължи: — Не такова бъдеще очакваше, нали?

Не. Не такова. Колкото и да се опитваше да се възпре, не можа да устои на изкушението да провери в „Гугъл“ за развитието на болестта и да не си помисли с болка, че Джулиан може би скоро нямаше да бъде до нея. Множествената склероза не убиваше. Само превръщаше човека в инвалид. Много често в пълен. И като негова съпруга тя се чувстваше безпомощна.

— Позволи ми да се прибера у дома — помоли го отново. — Ти си съвсем сам с тежките си мисли. Аз поне знам.

— Не ми трябва съжаление.

— Никога не съм те съжалявала — изстреля в отговор тя. — Не е честно да говориш така. Но бих могла да готвя, да плащам сметките, да купувам лекарствата…

— Сметките в нашето семейство са мое задължение. Може приходите ми да са намалели, но все още съм този, който печели парите. Не бързай да ме приковаваш към инвалидния стол, Никол. Все още не съм съвсем немощен.

— Не съм казала…

— Ти си гледай твоята работа, а аз ще се оправям с моята.

— Не така трябва да изглежда един брак.

За момент от другата страна на линията настъпи мълчание, последвано от тежка въздишка.

— О, господи! Не съм искал това, просто се опитвам да се справя с него.

— Аз също. Обичам те.

— Любовта не може да лекува тремор. Остави ме да се съсредоточа върху онова, което може, става ли? Ще се чуем по-късно. Доскоро.

 

 

Това „по-късно“ се оказа само след двайсетина минути. Никол прекара времето, седнала на ръба на леглото, люлееше се напред-назад, като опитваше да преодолее вътрешния трепет и да измисли нещо, с което да се захване. Когато мобилният й телефон иззвъня, тя подскочи стреснато.

— Извинявай — каза тихо Джулиан. — Не биваше да си го изкарвам на теб.

Очите й се напълниха отново.

— Просто се опитвам да помогна.

— Зная. Но това е най-тежкото нещо, срещу което съм се изправял някога. Израснах с мечтата да стана хирург. Никога не съм искал да работя нещо друго. — И преди бяха говорили по този въпрос. Всеки път, когато беше започвал, тя го бе оставяла да излее болката си. — Баща ми продължава да оперира, а вече е на шейсет и осем. Знам, знам. Той е ортопед. Там рискът не е фатален. И все пак се изисква твърда ръка. Очакваше се пред мен да има поне още двайсетина години. Предполагаше се, че ще открия нов метод за вътреутробни интервенции. Това трябваше да бъде само началото. — Последва кратка пауза и после: — Там ли си още?

— Да.

— Много си мълчалива.

Тя би могла да му възрази, че вече е оставил своята значима следа с уникалната си техника, с каквато малко хирурзи биха могли да се похвалят, а колкото до баща му, той би трябвало да му каже, че заболяването не е по вина на Джулиан, но тъй като никога нямаше да го направи, трябваше да се лиши и от тази подкрепа.

В момента бе обзет от самосъжаление. И може би си имаше своята основателна причина, отбеляза мислено тя.

— Никол?

— Не знам какво искаш да ти кажа.

Той въздъхна.

— Сигурно не е много.

В последно време това бе станало характерно за брака им и я разстройваше точно толкова, колкото и множествената склероза.

— Би трябвало да се поуча от пациентите си как да се примирявам със заболяването — измърмори Джулиан. — С объркването, със страха. Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи. Толкова е унизително.

Никол знаеше всичко и за объркването, и за страха. През последните четири години в нейна мантра се бяха превърнали думите „всичко е наред, все нещо ще проработи, непрекъснато се откриват нови методи на лечение“. Но вече дори и те бяха започнали да й звучат кухо. Знаеше какво й е подготвило бъдещето и не болестта беше това, което я ужасяваше. С нея би могла да се справи. Просто не беше сигурна, че Джулиан би могъл да направи същото.

— Пътуването до Пекин е нещо прекрасно — опита се да го окуражи тя. Поканата да изнесе лекция там, беше високо признание.

За момент той се поколеба.

— Разумно ли е да съм толкова далече, в случай че стане нещо?

Тази неувереност беше нова за него. При това лош знак.

— Ще говориш в болница. Питър би могъл да ти осигури лекарски надзор.

Джулиан помълча, после попита:

— Е, вълнуваща ли беше срещата с Шарлот?

Никол се съмняваше, че това го вълнува искрено, но се зарадва от възможността да сменят темата.

— О, да! Тя си е съвсем същата. Все още се разбираме добре. Двете дори четем една и съща книга в момента.

— Приготви ли й вечеря?

— Имах намерение, но после Дори ни срещна край ферибота и започна да говори за рибената си чорба. Както се сещаш, не можахме да устоим. Взехме си храна за вкъщи и я изядохме пред камината. Ти навън ли вечеря?

— Не. Купих си пилешко от гастронома. Времето все още ли е студено?

— Да. А при теб?

— Горещо и влажно.

— Така ми се иска да можеше да дойдеш — въздъхна Никол. Не до много отдавна, когато тя отсъстваше, той щеше да отиде да вечеря на ресторант с колегите си, чувствайки липсата й прекалено силно, за да остане вечер сам. А сега се криеше, макар да не й стигаше кураж да го изрече на глас.

— Трябва да се подготвя за лекциите в Северна Каролина.

— Можеш да го направиш и в Куинипиг и да тръгнеш направо оттук. Шарлот би се зарадвала да те види.

— Не. Имам да свърша доста неща у дома. Нека да видим дали тази слабост ще отшуми.

— Ще ми кажеш ли?

— Нима ти няма да звъниш постоянно, за да разбереш?

Никол усети, че се опитва да се пошегува, но не виждаше нищо смешно във въпроса.

— Ако го направя, веднага ще скочиш срещу мен, така че едва ли ще посмея. Което не означава, че няма да мисля за теб през цялото време.

— А пък аз се надявах, че целта на пребиваването на Шарлот на острова е именно да те разсее от подобни мисли и да те подтикне да се захванеш с нещо друго.

— И това. Но ти си мой съпруг и вътрешният ми глас ми казва, че би трябвало да съм във Филаделфия, а не в Куинипиг. Само дето никога не би ми го позволил, така че би ли направил поне това за мен, моля?

— Ами ако Шарлот е наблизо?

— Ще ти кажа, че не мога да говоря.

Той направи кратка пауза. Накрая отвърна:

— Добре, бебчо. Ще ти се обадя.

 

 

Никол затвори телефона и се разплака. Правеше го често, когато Джулиан не беше наоколо — разтърсваше се от потиснати ридания, а по лицето й безмълвно се стичаха сълзи от безпомощност и страх. Винаги се появяваха, както се случи и този път. Тя издуха носа и избърса очите си. После забеляза лавандулата върху възглавницата. Вдигна букетчето и вдъхна дълбоко аромата му веднъж, после отново.

Това, естествено, нямаше как да помогне и колкото повече си налагаше да се успокои, толкова повече я обземаше тревога. Измъкна се от леглото, наметна халата, обу чифт пухкави чехли и като отвори предпазливо вратата, за да не скърца и да разбуди Шарлот, безшумно се спусна по стълбището. В кухнята изсипа върху дланта си изсушени цветове от пасифлора и сложи пълна чаена лъжичка в дълбока чаша с гореща вода. Чаят беше от местна билка, която рядко вирееше в Нова Англия, но се срещаше на Куинипиг. Действаща като естествено успокоително, пасифлората беше сред любимите растения на Сесили Коул.

Отварата все още се запарваше, когато Никол реши, че е гладна. Импулсивно взе от бюфета буркан с ягодово сладко, направено също от местни плодове, събрани от една от жените малко преди настъпването на есента. Отви капачката, отстрани запечатващия слой восък и като взе лъжица, загреба направо от буркана. Примижа и се опита да се абстрахира от всичко, за да се отдаде на насладата от неповторимия вкус. Ягоди… и ванилия? Отвори очи и се вторачи в стъкления съд, докато забеляза жълтото зрънце между дребните плодове. Едно-единствено зрънце. Никаква изненада. Ванилията се извличаше от няколко вида орхидеи, които не би трябвало да растат на острова, но се срещаха почти навсякъде из него. При това цветовете бяха не само по-яркожълти, отколкото където и да било другаде, но и далеч по-ароматни.

Изсипа част от сладкото, натроши в него няколко твърди бисквити, постави чинията върху дъбовата маса, но не седна веднага. Прекара разсеяно ръка върху гладката, полирана повърхност. Обожаваше тази маса. Ако с Джулиан живееха в по-голямо жилище и трябваше да вземе само едно нещо от цялата мебелировка, със сигурност това щеше да бъде тя. Около нея бе пълно с щастливи спомени, сред които и надеждата за поне три бебета, а защо не и четири. Като единствено дете винаги бе мечтала за голямо семейство, а съпругът й напълно споделяше желанието й. Ала Никол беше едва двайсет и четири годишна, когато се омъжи, а Кайлин и Джон, които прекарваха при тях по-голямата част от времето, едва навлизаха в пубертета. Имаха прекалено много работа, преди да се появят собствените й деца, и когато най-сетне започнаха да опитват, вместо желаната бременност дойде диагнозата на Джулиан.

Баща й копнееше за внуци. Особено през последните години от живота си непрекъснато й задаваше един и същи въпрос: „Е, малката ми, има ли някаква добра новина? Двамата с майка ти с удоволствие бихме гледали внуците си“.

Боб също не знаеше нищо за проблемите на зет си.

Нещо в гърлото й се стегна. Твърдо решена да не се разплаче отново, тя се отпусна върху стола, отвори лаптопа и зареди страницата на сайта си. Поддържането на блога беше нейното бягство. Неведнъж й бе хрумвало, че ако Джулиан не се беше разболял, тя нямаше да създаде този сайт, да събере толкова последователи, нито да подпише договора за готварската книга — и щеше да бъде напълно щастлива. Сега той й се струваше като дар свише. Какво друго би могла да прави, когато се събуди посред нощ и не може да заспи? Да споделя онова, което знае, беше десет пъти по-добре, отколкото да си представя онова, което не й беше известно, а тя познаваше ресторантите и селскостопанските пазари, беше наясно с аранжирането на цветя и подбирането на най-подходящото меню. Това бяха безопасни неща. Приятни неща.

Днес в него имаше въпроси, на които трябваше да отговори, най-вече от една жена, представяща се под името Спароу^[1], която бе създала свой собствен блог и сега изпълняваше всякакви поръчки — от откриването на нови ферми до сътрудничество с други подобни сайтове. И така малката сладка Никол, която цял живот не бе работила нищо, вече имаше свой персонал. Работата й позволяваше да помества реклами. Първоначално бяха насочени към хората във Филаделфия, но постепенно станаха достояние на цялата страна. Заниманието й бе започнало да й носи печалба. Естествено, не толкова голяма, колкото щеше да получи от книгата. Но поне позволяваше на сайта й да се самоиздържа, също като производителите, които рекламираше.

Тази вечер въпросите на читателите бяха лесни: каква по-различна салата може да се сервира с лазаня, как се съхраняват зелените лимони, предложения за подреждане на картичките за гости за честване на годишнина. В отговор по реда на запитванията тя препоръча салата от цвекло, хладилника като най-сигурно място, а накрая — картички с целувки и подаващи се отгоре панделки с имената на гостите, изписани върху тях. Естествено, писа и на Спароу. Да, би желала да рекламира говеждо в Мрежата, но каза „не, благодаря“ на фирмата, търгуваща със замразени ордьоври. Познаваше добре марката и не се интересуваше от нея. Парите си бяха пари, но тя си имаше принципи.

„Плащането на сметките е мое задължение — бе заявил Джулиан. — Може приходите ми да са намалели, но все още съм този, който печели парите в семейството.“ Ами ако положението се беше променило? Мисълта я накара да потръпне. Но не това беше една от причините да се заеме с книгата. Искаше й се да бъде в състояние да помага.

Подобни размисли караха ръцете й да се разтреперят, дори без множествена склероза. Не беше ли това истинска ирония?

Придърпа празния екран и започна да пише, но само след секунда пръстите й спряха, натиснали грешни клавиши. Поправи се бързо и продължи:

Днес пристигна Шарлот, но дори не споменахме готварската книга. За това има много време. Говорила ли съм ви за Шарлот? Шарлот Евънс? — Добави линк към последните статии на приятелката си. — Тя ще ми помага за книгата. Познаваме се, откакто бяхме на осем, което прави съвместната ни работа много специална. За мен тя е от онези близки приятели, с които може да не се виждаш години наред, но винаги можеш да разчиташ на тях. Животът на двете ни е коренно различен: аз съм омъжена, тя — не. Аз съм домошар, а тя непрекъснато пътува. Но откакто се е върнала, не сме престанали да разговаряме. Дори четем една и съща книга. „Сол“. Някой от вас чел ли я е?

Описа подробно пристигането на Шарлот, но само бегло спомена Дори, защото красотата на тези летни публикации беше в това да посее интерес към книгата. В миналото често беше писала за Куинипиг, но повече от любов, отколкото от амбиция… Не че сега изгаряше от такава.

Купихме вечеря от пристанището, но аз не можех просто да я сложа върху малката масичка до камината. Знаете моята мантра. Цялата работа е в представянето, стига да имате подръка всичко необходимо. Тук разполагам точно с това, защото майка ми обожава красивите предмети, което сигурно се е предало и на мен. Използвах светлосини вълнени подложки. Чиниите бяха в тъмносиньо. Такива бяха и салфетките, които впрочем не бяха книжни. Обичам тъканите. Най-вече лена. Досещам се, че не обичате да гладите, но ако си купите повече и събирате мръсните, за да ги изперете накрая всички заедно, заниманието не е толкова неприятно.

Прочете написаното, отдръпна се от клавиатурата и отпусна ръце в скута си. Джулиан предпочиташе салфетките от плат. Обичаше запалени свещи и свежи цветя. Първата му съпруга била отдадена на кариерата си жена, която вечеряла с колегите си почти през цялата седмица, но дори когато си оставала вкъщи, нямала желание да готви. При втория опит си бе избрал добра домакиня. Старомодно? Може би. Но Никол обичаше да домакинства. Харесваше й да стои на заден план. Майка й го бе правила цял живот. Това беше всичко, което бе виждала, и единственото, което искаше.

Думите върху екрана се размазаха. Мислите й скочиха напред в бъдещето, когато Джулиан щеше да бъде неспособен да работи, нямаше да може да пътува и щеше да бъде нещастен.

Тя примигна, пое си дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи върху Шарлот, вечерята и сервирането.

Какво още? — продължи да пише. — На масата имаше малка купчинка книги, поставени до стъклени фенери и свещи. Не ги запалих. Щяха да останат незабелязани с пламтящия огън и надничащото през прозорците слънце. Но и така стояха красиво. Погледнете.

Отдалечи се от масата, извади фотоапарата, свърза го към лаптопа и свали снимките, които бе направила на масата с книгите, свещите и подложките. Тъй като не искаше да се разсейва отново, бързо прибави:

Хората обикновено комбинират бялото вино с морски дарове, но тъй като е лято и храната ни се състоеше предимно от миди, правилата са по-свободни. Намерих в килера бутилка чудесно „Пино Ноар“.

Занимава се с темата още малко, преди да пусне поредица от фотографии на храната и виното, след което сподели своя рецепта за сос „Сабайон“^[2] с читателка от Ризлинг. После сложи на екрана снимка на Шарлот, увеличи главата и се облегна назад. Дълги гъсти кестеняви къдрици с прекалено сериозна уста, която си беше такава, откакто я познаваше — да, приятелката й изглеждаше красива. Но и по-възрастна. Ала възрастта й отиваше. Кожата й не беше влажна и не носеше никакъв грим. Никога не бе била суетна. Навремето не можеше да си го позволи, а сега, макар Никол да подозираше, че разполага с достатъчно средства, очевидно предпочиташе да се придържа към старите си навици. И може би беше права. Не изглеждаше да има нужда от това.

За разлика от Никол. В последно време очите й изглеждаха уморени, а косата й висеше безформена. Имаше моменти, когато от притеснения за Джулиан й се струваше, че е твърде стара. Затова се боядиса в няколко нюанса по-светло, купи си нови гримове, отиде на масаж и маникюр — изобщо направи всичко, което можеше да й помогне да повдигне духа си.

Шарлот беше истинска късметлийка. Не й пукаше дали носът й ще изгори от слънцето, или устните й ще се напукат от вятъра. И вероятно защото не я интересуваше, подобни неща никога не й се случваха. Никол й завиждаше за това безразличие, въпреки че си повтаряше, че е лесно да си нехаен, когато няма какво да губиш. Докато тя имаше. Дом, съпруг, начин на живот. Неща, които приятелката й не бе притежавала.

Кое беше по-трудно? Да мечтаеш за онова, което нямаш, или да се страхуваш да не изгубиш онова, което имаш?

Не знаеше отговора. За момент изпита самосъжаление. А не беше ли упрекнала Джулиан в подобно чувство?

Разкаяна, отново се фокусира върху екрана. Не, Шарлот нямаше нито съпруг, нито деца. Не й бе останало време за тях, докато бе преследвала различни истории по цял свят. В сравнение с този живот Куинипиг беше прекалено скучен. Никол бе доволна, че приятелката й се беше съгласила да дойде. Искаше й се да прекара една чудесна ваканция въпреки множествената склероза.

Което повдигна въпроса за закуската. Френски кроасани? Фритата?^[3]

Определено фритата!

Стана отново от масата и премести малък пакет от фризера в хладилника. В него имаше домашно опушена на острова сьомга — най-вкусната, която бе опитвала където и да било другаде. Не беше приготвена от Сесили Коул, но пък сушеният босилек и мащерката бяха от нейния двор. Извади от шкафа вакуумирани, сушени на слънце домати и ги сложи на плота, до билките. Фритата, а не бисквити и плодова салата. И кафе. Звучеше съвсем правилно. Дали да не закусят вън на верандата?

Не, не на открито, освен ако вятърът от предишния ден не станеше внезапно топъл.

Щяха да хапнат тук, в кухнята, сред цветя, каквито предлагаше лятното утро. Вероятно най-вече лавандула. Една жена никога не би могла да се насити на лавандулата… на хемерокалис^[4] или наастилбе^[5]. Въпреки че нито едно от тях не би трябвало да цъфти толкова рано, вчера сутринта всички разнасяха аромата си из градината, така че човек никога не знаеше.

Върна се до компютъра и отново се зае с блога си. Накрая написа като заглавие Всичко се свежда до подредбата, подписа се, постави дата и го публикува. После сърфира още малко из Мрежата, за да прегледа за новини обичайните сайтове, които следеше, но не откри нищо, което вече да не бе видяла предишния ден. Затова взе от плота изданието на „Сол“, настани се с чашата чай в голямата всекидневна и в ранните утринни часове започна да чете.