Барбара Делински
Завръщане на острова (22)

Двайсета глава

Шарлот се отправи към кухнята с известен страх. Чудеше се дали през нощта Никол бе разказала на майка си всичко и ако все пак го беше направила, каква доза укор й предстоеше да понесе. Но Анджи й се усмихна приветливо откъм барплота, върху който режеше едно киви. Очевидно някой беше успял да отскочи до града, защото Том четеше последния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“, а Никол изпразваше хартиени пакети с логото на кафето на Куинипиг.

Кайлин не се виждаше наоколо, защото обикновено ставаше след десет. Самата тя също би останала до по-късно в леглото, ако не я терзаеше мисълта, че приятелката й и майка й са сами. Ако трябваше да се случи, нямаше как да го избегне, но поне искаше да има възможност да се защити, когато моментът настъпи.

В този смисъл обстановката беше безопасна. Никоя никога не би изплюла камъчето в присъствието на Том, а тъй като той щеше да остане за закуската, а после за кафето във вътрешния двор и за разчистването на кухнята, двете нямаше да имат възможност да си поговорят насаме. Докато дойде време Анджи да го замъкне в града за неизбежната обиколка из магазините, Кайлин стана, което й осигуряваше още няколко часа спокойствие.

Под предлог, че иска да вземе няколко предварително уговорени интервюта, Шарлот ги остави двете във вътрешния двор и пое към магазина на Изабел Скейн. Там имаше още няколко посетители, двама от които разглеждаха простиращите се от пода до тавана рафтове с прежди, и три жени, захванали плетки край масата. Беше донесла пуловера, което предизвика множество възторжени възгласи — във всеки случай повече, отколкото заслужаваше, като се имаха предвид грешките, а самата Изабел веднага разгада проблема.

— След като прехвърлиш нишката, е особено важно дали ще подхванеш следващата отпред, или отзад. От това зависи крайният резултат. Виж как е захваната в началото — каза жената, като разгъна недоплетения ръкав. — Ето тук, докато си премятала бримките от левия шиш към десния, конецът е бил отпред и се е получила лицева плетка. После обаче си го преметнала отзад и вече е станала опакова. Просто си объркала последователността и затова изглежда така.

На Шарлот никак не й хареса налагащият се от това извод.

— И какво, значи сега трябва да разплета всичко?

— Не и ако мислиш типично по американски — деликатно подхвърли Изабел. — Жените умишлено са допускали грешки, за да създадат увереност у крайния клиент, че дрехата е плетена на ръка и с много любов.

— Е, това ме устройва донякъде — заяви Шарлот, — като се изключат две неща. Първо, крайният клиент съм аз и второ, в грешките ми нямаше никаква умисъл.

Думите й бяха посрещнати с приглушен смях и кимване с разбиране от трите дами около масата.

— Искаш ли да го разпоря аз? — шепнешком попита Изабел. Очевидно беше перфекционистка, в което Шарлот никога не се бе съмнявала, като се имаше предвид начинът, по който беше подредена стоката в магазина й. Всичко беше безупречно. Шарлот не беше сигурна, че някога би могла да достигне нейното ниво. А жената продължи окуражително, като не откъсваше поглед от ръкава. — Иначе си свършила чудесна работа. Подобни плетеници биха били предизвикателство дори за мен.

Шарлот не беше уверена, но забележката й отваряше вратата към по-задълбочено разискване на традициите в плетенето и без да си дават сметка за чисто професионалния й интерес, трите жени се включиха в него. Идващи тук само за през деня, те очевидно бяха запалени плетачки, защото задаваха въпроси, каквито едва ли биха хрумнали на Шарлот, но отговорите им бяха изключително интересни.

Изабел прекъсваше наставленията си само за да обслужи другите клиенти. Докато ръкавът бе разплетен до първата неправилна бримка, Шарлот вече дояждаше третия шоколад и не изпитваше нито угризения, нито болка.

 

 

Болката се върна, естествено. Докато минаваше покрай брега, не можеше да мисли за нищо друго, освен за това дали Никол беше казала на Анджи, или все още не беше казала на Джулиан. И в двата случая напрежението в къщата щеше да нарасне.

Но обядът, състоящ се от сандвичи с пуешки сърца върху филии от ръчния хляб на Мелиса Паркър, мина спокойно. Както и целият ден. Никол и Анджи прегледаха някои от рецептите, после всички заедно отидоха на плажа. Шарлот остана в къщата, за да подбере снимките и когато ги видя да се връщат, затаи дъх, търсейки някаква промяна в изражението им.

Нещо действително се беше променило. В момент на усамотение Никол й сподели, че майка й настоявала веднага да замине за Дурам, независимо от нежеланието на Джулиан, защото в края на краищата мястото на съпругата било до мъжа й. Анджи се поинтересува какво беше нейното мнение по въпроса.

Шарлот намираше идеята за добра. Надяваше се, макар да не го изрече на глас, че ако Никол се намира по-близо до Джулиан, може да се изкуши да му каже, че знае за случилото се онази нощ, за бебето и накрая — за стволовите клетки. Дори й беше хрумнало да му се обади самата тя, и то не само заради него. Приятелката й страдаше от тайната, която пазеше в себе си.

Но Никол беше непреклонна в решението си да печели време. И тъй като не искаше да я предава отново, Шарлот реши да изчака.

 

 

След като барбекюто във вътрешния двор изстина и чиниите бяха изпразнени, Шарлот изпита необходимост да се махне. Нямаше нищо против да остане и да помогне на Никол в разчистването, но обзелото я напрежение бе започнало да личи. След като се изтощи да разиграва пресилена жизнерадост, обясни, че има нужда да подиша малко свеж морски въздух, извини се и излезе от стаята.

Мога ли да дойда? — написа на мобилния си телефон, докато се качваше по стълбите, за да вземе пуловера си.

Откога ти трябва разрешение? — гласеше отговорът на Лео, последван само секунди от: — Искаш ли да поплаваме?

Сега?

Защо пък не?

Нима моряците не се завръщат на брега през нощта?

Не и аз. Познавам отлично тези води. Имаш ли ми доверие?

Шарлот си спомни как бяха пътували заедно от Куинипиг до Рокланд заради Никол, как бе изляла през сълзи душата си пред него и бе повярвала на всички невероятни неща, които й беше разказал. Дали му имаше доверие? Сигурно да.

Чакай ме в пет — написа, преди да пъхне телефона в джоба си и да иде да вземе ключовете от джипа.

 

 

За първи път вземаше открито завоя към земите на Коул, по прашната алея и покрай стройните лехи с цветя и билки. Лео се мяркаше като тъмна сянка на предните стълби. Щом я видя да приближава, той се изправи, захвърли ножа и дървото, което държеше, и й направи знак да завие зад къщата. Щом паркира до пикапа му, отвори вратата, помогна й да излезе и я притисна към колата за кратка, омайваща целувка. Тя започна да си мисли, че е променил решението си за късно плаване, когато той я улови за ръката, отведе я към задния двор и нарами оборудването.

— Якета и одеяла — обясни през рамо. — В случай че ти стане студено.

Нямаше как да се случи поне известно време след тази страстна целувка, пък и имаше подръка дебелия си пуловер. Но в тази загриженост имаше нещо трогателно, както и в начина, по който качи Мечо на борда, след като кучето ги беше последвало.

Само за секунди отмести буфера, отделящ лодките една от друга, и ловко разви въжетата. Точно когато се обърна към кея, се включиха навигационните светлини. След едно натискане на копче се чу ръмжащ звук.

— Двигател? — попита тя, изненадана, тъй като вятърът беше попътен.

— Само докато заобиколим скалите — поясни Лео и лодката бързо се отдалечи от малкото пристанище. — Те се появяват без предупреждение.

Една се мерна само на няколко сантиметра от мястото, където беше застанала Шарлот, въпреки че така и нямаше да я забележи, ако той не й я бе показал. Подобно на нарисувана планина от мокър гранит, тя се издигаше над повърхността само толкова, колкото да разбива връхлитащите я вълни. Но той сякаш се чувстваше добре в тази скална верига, преди накрая да изключи мотора и да вдигне платната. Те бяха две — едно отпред и едно в задния край на лодката.

Въпреки че времето беше топло, вятърът се усилваше, докато се отдалечаваха от Куинипиг. Когато се оказаха толкова далече, че плискането на вълните в брега стана едва доловимо, Лео насочи лодката към вятъра, свали платната и за по-голяма сигурност ги привърза с въжета. Извади от раницата термос с горещо какао и две чаши и ги напълни.

— Да не ти е студено? — попита, като седна до нея на една от напречните пейки.

— С Мечо в краката ми, гореща напитка в ръка и страстен мъж до мен? — Тя въздъхна със задоволство, после вдигна поглед към обсипаното със звезди небе и продължи: — Кажи ми какво виждам.

Той започна да сочи с ръка.

— В такъв късен час Сатурн е прекалено ниско, но ето там е Юпитер. Виждаш ли го? А това пък е конят, Пегас. — Пръстът му се движеше, сякаш се опитваше да рисува във въздуха: — Голямата мечка, Малката мечка.

Шарлот трябваше да се напрегне, за да види всичко. И тогава забеляза нещо друго.

— Падаща звезда — възкликна и затвори очи.

Когато ги отвори отново, видя, че Лео се взира в нея.

— Какво си пожела?

— Няма да ти кажа. Смята се, че е лоша поличба.

— И все пак?

Не, не можеше. Вместо това се сгуши в него, което, ако я познаваше по-добре, щеше да му подскаже желанието й, и каза:

— Чудесно е да си навън и просто да се носиш по вълните. — Замълча и се заслуша. Някъде отдалече се чуваше плисъкът на водата и вече съвсем наблизо шумът от поклащането на лодката. И още тихото скимтене на Мечо и силните удари на сърцето на Лео. — Толкова е спокойно.

— Това означава ли, че в къщата е прекалено шумно?

— По-скоро напрегнато. Ники все още отказва да каже на Джулиан за стволовите клетки.

— А ти не можеш ли да го направиш?

— Опитвам се да се съобразя с решението й. Все пак не може да мълчи вечно. Те са безценно оръжие.

— И тя ги използва точно като такова.

Шарлот понечи да отвърне, че изобщо няма намерение да ги използва, когато схвана смисъла на думите му.

— Оръжие срещу Джулиан?

— По-скоро като наказание за станалото между вас.

Тя сложи глава на рамото му така, че да може да надникне в очите му.

— Откъде знаеш?

— Просто предполагам — повдигна рамене Лео.

— Това е нещо, което героят от „Сол“ би допуснал. Вродена интуиция. Работиш ли върху втората книга?

— От време на време. Често се разсейвам от нежелана поща.

— Каква нежелана поща?

— Някакъв глупак твърди, че съм му откраднал сюжета, и иска процент от приходите ми, в противен случай щял да се обърне към съда. Друг пък казва, че цялата история смърди, защото, ако някой построи лодка така, както съм описал, тя непременно ще потъне още при първото плаване.

— Хората обичат да търсят недостатъци. Това е въпрос на култура.

— Само че не ти получаваш нежелани писма.

— Защото съм незначителен и непознат автор. Сигурна съм, че останалите деветдесет и девет процента от отзивите са положителни.

— Точно процентът е това, което ме притеснява. Като онази жена, която ме обвини, че съм безотговорен, тъй като не съм говорел за противозачатъчни при толкова много секс. — Замълча и я погледна напрегнато.

— Казах ти.

— Нищо. Кажи ми го пак.

— Не съм безотговорна хлапачка. — Беше сигурна, че не я заплашва евентуална бременност. От доста време вземаше необходимите мерки.

— Който веднъж се опари…?

— Може да се каже. Колкото за протокола, в живота ми не е имало много мъже.

— Не питах това.

— Все едно, исках да го знаеш. Много съм взискателна към онези, с които реша да бъда.

Звездното нощно небе се отразяваше в очите му.

— Ако искаш да родиш моето дете, няма да те изоставя.

За секунда сърцето й спря, преди да запрепуска лудо. Забележката можеше да мине за безобидна, ако не беше този странен блясък в погледа му.

— Внимавай какво си пожелаваш — каза тихо.

— Говоря сериозно — отвърна той. — Само че ти няма да останеш, нали? — И това не беше въпрос.

— Би ли тръгнал с мен за Париж през септември? — попита Шарлот. Това също не беше въпрос, макар да даде воля на въображението си, докато се притискаше към него.

Изпразниха термоса и продължиха да се носят по вълните, докато Лео не вдигна отново платната и не насочи лодката обратно към кея.

— Хайде да отскочим за малко у нас — прошепна в ухото й той, щом стигнаха брега.

Как би могла да откаже? Не можеше да опише с думи онова, което изпитваше към Лео Коул, но споделената интимност се доближаваше най-близо до него.