Барбара Делински
Завръщане на острова (30)

Двайсет и осма глава

Шарлот гребеше усилено. Беше забелязала старото дървено корито под навеса на Лео, но за разлика от моторната лодка, тази можеше да я управлява сама. Затова го беше помолила да я извади. Верен на себе си и достатъчно сръчен, преди да я пусне по вода, Лео първо бе шлифовал пода и я беше боядисал и дори, подхвърляйки й въжето, бе настоял да я придружи.

Слънцето още не беше залязло, но започваше да се снижава, като хвърляше златисти отблясъци върху повърхността под притъмняващото небе. Въпреки спокойното вълнение, лодката повече се клатушкаше, отколкото се придвижваше напред. Шарлот натискаше греблата с приведен гръб и беше напълно съсредоточена за първи път този ден.

Когато обаче телефонът започна да вибрира до бедрото й, мислите веднага я пренесоха в Чикаго. Пусна греблата, извади го, видя краткото съобщение от Никол и се усмихна с облекчение.

— Майка й е пристигнала — веднага се досети Лео. Поглеждайки я откъм кърмата, където беше застанал с широко разкрачени боси крака, отвори бутилка вино и с изумително точни движения, като се имаше предвид люлеенето на лодката, напълни до половина две пластмасови чаши.

Доста навременно решение? — написа Шарлот.

Съвсем навременно — отговори Никол.

Доволна, тя пое предложената чаша и преди да отпие, я чукна в неговата — ритуал, който спазваха винаги.

— Как е той? — попита Лео.

Тя погледна телефона, преди да го пусне обратно в джоба си.

— Сигурно все така, щом не каза нищо.

— Можеше сама да се обади на майка си. — Колкото и съчувствено да се отнасяше към положението й, отношението му към приятелката й не се беше променило.

— Аха — измърмори Шарлот, като отпи от виното. — Ти знаеш повече по този въпрос. — Той продължаваше да отказва да общува с баща си.

Лео й отправи многозначителен поглед, бръкна в найлоновата торба и й подаде няколко парчета круша, а за себе си взе бисквити.

Шарлот отхапа една хапка, сдъвка я и каза:

— Ако зависеше от мен, щях да се обадя и на Кайлин и Джон. Те трябва да са там. Никол има нужда от всяка подкрепа, която може да получи. — Пъхна останалата част от резенчето в устата си.

Мъжът я погледна в очите.

— Иди при нея.

Тя поклати отрицателно глава, устоя на погледа му и преглътна.

— Избирам теб. — Това беше само на крачка от обичам те, което изричаше изключително в моменти на страст, когато не можеше да се контролира. По всяко друго време, изглежда, го плашеха. Но нямаше нищо против. Лео беше наясно с чувствата й.

Греблата дрънчаха силно в металните халки. Той се наведе напред, издърпа ги в лодката и после отново бръкна в торбата.

— Може и да е по-добре — каза накрая. — Там и без друго имат достатъчно грижи.

— Кажи ми нещо ново. — Тя знаеше, че не обича да пътува. Това не беше новина.

— Децата — отвърна той.

Еха! Ето това вече беше нещо ново. Никога преди не го беше споменавал. „Сол“ не стигаше чак толкова далече, а тя така и не бе събрала смелост да попита.

— Искаш да имаш деца?

— Да. — Изглеждаше обиден, че не се беше досетила. — Това е част от мечтата ми, но не можем да имаме, ако смяташ да продължаваш да обикаляш света.

Дори фактът, че беше мислил за това, беше нещо. Но какво? Крачка напред или продължение на стената?

— Значи проблемът е в мен.

— Не, в мен е. Аз съм Куинипиг.

— Ти си изискан, образован мъж, писател — възрази тя. — Можеш да се възползваш от всичко това в реалния свят.

Но Лео държеше на своето.

— Дори ако идваш и си отиваш, пак ще бъдем разделени седмици наред. А това е рецепта за катастрофа.

— О, я стига, Лео — смъмри го меко. — Това го гледаме във филмите и четем в романите, а и на двете им е нужна драма, за да е интригуващ сюжетът. Познавам много семейни двойки, които имат деца и солидна работа и въпреки това намират време да пътуват. Всеки прави някакъв компромис и нещата вървят. Но ако наистина искаш да говорим за деца, ще се наложи да се срещнем някъде по средата на пътя.

— Не искаш ли да имаш повече деца?

— О, искам. Много. Но го направих веднъж сама и нямам намерение да го преживявам отново. Извинявай — продължи намръщена, — къде ще ги раждам тези деца? Тук дори няма болница.

Бебетата на Куинипиг обикновено се раждаха в някакво подобие на болнично заведение на континента, където бе умряла Сесили, след като Лео я бе закарал там. За което не преставаше да съжалява.

Очевидно изобщо не се бе сетил за това, защото изглеждаше объркан. Смръщил вежди, първо се наклони напред, после отново се облегна на напречната греда и протегна дългите си крака от двете страни на нейните. Позата му беше по-скоро отбранителна, отколкото предполагаща отмора.

— Какво ще стане, ако някой открие кой съм? Това може да се превърне в проблем, ако ти си ми приятелка, съпруга, майка на децата ми и каквото и да е там.

— Ти си този, който има проблем с успеха.

— Добре, тогава обратното. Ами ако не напиша друга книга? Ако парите, които спечелих от „Сол“, се окажат само еднократен хонорар? Ако не мога да издържам съпругата и децата си?

Шарлот се вторачи в него.

— Чуй се само. Сам си измисляш проблемите, при това един от друг по-незначителни. Парите нямат нищо общо. Имаш достатъчно, за да се подсигуриш за цял живот дори преди да излезе тиражът с меки корици, да не говорим колко би могъл да изкараш, ако се съгласиш да направят филм по романа ти. Освен това инвестираш. Виждала съм те. Трупаш пари върху парите си.

— Безпокоя се.

— Аз също, но не от това. Тревожа се, че точно в този момент Джулиан Карлисъл може да умре. Всичките пари на света не можеха да му помогнат да не се разболее от множествена склероза, нито пък биха могли да откупят живота му сега. — Усети хлад при тази мисъл, но може и да се дължеше на сивия облак, който за малко скри залязващото слънце. Определено бяха попаднали в сянка насред морето. Трябваше да поемат нанякъде, но накъде?

Никол сигурно щеше да каже, че „морските сенки“ са само за глупаците, защото, колкото и да се опитваше да се мотае наоколо, да мисли позитивно и може би да погледне на нещата по различен начин — като например да повярва, че тази реакция е част от по-голяма клинична картина и ще доведе до отшумяване на симптомите на множествената склероза, — в неделя сутринта състоянието на Джулиан не се беше подобрило. Точно както я бе предупредила Анджи, апаратите в интензивното бяха много повече. Около него постоянно имаше човек от персонала, като че ли го обслужваше специално наета сестра. Но температурата му беше все така висока, а гърчовете го изтощаваха до крайност, без да се повлияват от солидните дози „Бенадрил“.

Въпреки всичко той продължаваше да отказва да приеме стероиди.

В понеделник сутринта, след като не установиха никаква промяна, тя беше достатъчно притеснена, достатъчно уплашена и достатъчно гневна, за да отхвърли от книгата цяла една страница, написана от Шарлот, и да вземе сама решение. Родителите му в Сан Диего бяха твърде далече, за да могат да пристигнат бързо, но не и децата му. Вече бяха достатъчно големи и трябваше да бъдат тук.

 

 

Шарлот непрекъснато проверяваше телефона си за съобщение от Никол, но освен обичайните „все същото“ или „никаква промяна“, написани набързо пред вратата на интензивното, тъй като вътре беше забранено да се използват каквито и да било електронни устройства, не научи нищо съществено до понеделник следобед.

Тогава дойде:

Обадих се на Кайлин и Джон. Ще пристигнат утре. Той ще побеснее, но не ме интересува. Мисля, че постъпих правилно.

Абсолютно. Те ТРЯБВА да са там. ДОБРЕ си направила, Ники. Някакво подобрение?

Не. Хамън продължава да обмисля използването на стероиди. Ако Джулиан го помоли, ще го направи веднага. Казвам ти, шибаните приоритети на съпруга ми са напълно сбъркани.

Езикът беше нетипичен за Никол, която очевидно беше стигнала някакъв предел, след който добрият тон нямаше значение. Не че Шарлот имаше намерение да я упреква, защото, ако трябваше да изрази на глас собственото си мнение за приоритетите на Лео, щеше да използва същите думи. Знаеше, че той я обича по свой начин. Но достатъчно ли бе, за да го признае? Признанието означаваше да осъзнаваш значението на казаното и да дадеш поне малко от себе си, за което все още не беше готов.

 

 

Времето буквално летеше. Работи до късно върху готварската книга в понеделник вечерта, стана още призори във вторник и беше заета чак до следобеда, когато най-сетне намери време да се обади на Никол.

— Как е той? — беше първият въпрос, превърнал се вече в навик.

— Все така — отвърна Никол и в гласа й се долавяше напрежение. — Самолетът на Кай и Джони току-що е кацнал на летището. Очаквам ги всеки момент. Няма да им се зарадва особено. Много ми е притеснено. Кажи ми нещо хубаво.

— Мисля, че приключихме.

Кратко мълчание, преди да я попита изненадано:

— Ти и Лео?

— Готварската книга — поправи я Шарлот, едва потискайки въодушевлението си. Независимо от неприятностите, които се случваха напоследък, беше изпитала усещане за пълнота, когато беше затворила последния файл и се бе облегнала на стола, отделяйки най-сетне ръце от клавиатурата на компютъра. Колкото до Лео, в момента беше благоразположена към него, защото искрено бе споделил радостта й. Той знаеше, че Шарлот изгаря от нетърпение да се обади на приятелката си, и бе тръгнал към местния магазин, за да купи продукти за празнична вечеря.

Гласът на Никол се извиси почти до писък:

— Сериозно ли говориш?

— Току-що ти изпратих последните файлове.

— Боже мой! Ти. Си. Невероятна.

— Не го казвай, докато не видиш нещата. Много съм доволна от профилите, но може да поискаш да промениш местата им, а с това и предложенията за менюта. Да не говорим, че все пак само съм се опитвала да наподобя твоя стил.

— Аз нямам твоя опит. Ще ми трябват години, за да те настигна!

— Сега втората част от новината ми. — Шарлот беше не по-малко доволна от нея. — Дават ти допълнително време.

Никол се изсмя остро.

— Не и за това, за което наистина ми трябва.

— Обадих се на любимата си издателка — продължи Шарлот, сякаш не бе доловила намека. — Двете с нея се разбираме много добре, дори понякога излизаме заедно на обяд, и я попитах дали познава твоята редакторка. Оказа се, че даже са приятелки. Ти знаеше ли за бебето?

Другата беше искрено учудена.

— Да. Трябва да се роди в края на септември.

— Е, появило се е миналата седмица. Сигурно ти е писала на електронната поща.

Последва кратко мълчание, след което Никол възкликна:

— О, боже! Онова писмо? — Включи на високоговорител, очевидно преглеждайки входящата си поща. — Не го отворих, защото се чувствах виновна, че още не сме свършили. — После отново извика: — Малко момиченце! Два килограма и половина. Последният срок се отлага до края на септември, когато ще бъде в състояние да работи от дома си. — Изпусна продължителна, пълна с облекчение въздишка. — Господи! Не мога да повярвам. Това е най-хубавата новина, която съм чувала от много време насам!

 

 

Също като Шарлот, Никол имаше две новини, които да сподели с Джулиан. Знаеше, че ще се зарадва за готварската книга, но реши да отложи, защото едва бе успяла да прибере телефона си, когато пристигнаха Кайлин и Джони. Момичето изглеждаше като истинска нюйоркчанка — с тесни дънки, многопластова блуза и невероятно високи токове, докато момчето носеше измъкната от панталоните риза и имаше изключително бледо лице. Беше по-скоро уплашено.

Беше ги извикала заради Джулиан. Докато ги гледаше как приближават, изпита същото облекчение, както, когато беше видяла майка си. Това беше нейното семейство. С всяка следваща среща се чувстваше все по-малко самотна.

Въпреки че Анджи бе включена в прегръдките, Никол беше тази, която трябваше да обясни случващото се. Беше им съобщила по телефона за лечението и реакцията от него. Сега, без да намеква, че изходът може да бъде фатален, само описа симптомите.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — каза, което не беше самата истина, но децата и без това бяха достатъчно уплашени.

Поведе ги към стаята на Джулиан, като преди това се отбиха в малък бокс, където дезинфекцираха ръцете си, след което влезе при него и разтърси леко ръката му. Той отвори очи, но му отне минута, преди да види сина и дъщеря си. Върху лицето му се изписа инстинктивно задоволство, после разбиране, докато накрая се смръщи към Никол.

— Не исках да се тревожат — каза на пресекулки изпод кислородната маска.

— Дойдоха, за да те разведрят. — Тя отстъпи назад, за да им даде време да го поздравят. Кайлин се забави повече, като сковано обясняваше колко се радва, че Никол им се беше обадила, защото наистина искала да е тук. Джони беше по-емоционален и колкото и да беше странно, Джулиан също.

— Ще се оправя — успя да каже на сина си, докато се бореше да си поеме въздух, но силите му сякаш се върнаха, когато децата се оттеглиха и Никол зае мястото им. Тъмните му очи, все още замъглени от треската, бяха пълни с укор, думите му излизаха, съпровождани от свистенето в гърдите му при всяко издишване:

— Казах ти да не го правиш.

— Децата те обичат.

Той си пое въздух с усилие.

— Какво е любовта. — Не беше въпрос, а по-скоро отхвърляне на нещо толкова свято, и това жегна Никол.

— Любовта е всичко — възрази тя с широко отворени очи. — Заради нея останах при теб през последната седмица и половина, въпреки че бих предпочела да изчакаме, преди да се решим на това. Заради нея трябва да продължиш да се бориш.

— Но не и… децата.

— Да, децата — продължи тя с плам, какъвто не би си позволила само преди ден-два, но ако не сега, кога? „Ако не сега, кога?“, често бе повтарял баща й, но този път въпросът си беше само неин. Такава беше реалността. Да порасне, да бъде силна — ето това беше нейното лято. И нямаше никакво съмнение, че е права. — Те те обичат. Искат да бъдат част от живота ти. Е, това значи да споделят и тревогите на болестта. Не са малки деца, Джулс. Те са разумни млади хора, настроени позитивно, и те обичат. — Тъй като Джулиан се взираше в нея, очевидно стреснат от тона й, и я слушаше по-съсредоточено, отколкото от петък насам, тя почувства прилив на енергия. — Тук са, защото им се обадих, защото така правят хората, когато държат един на друг, така постъпват семействата. Не си ли истински късметлия, че имаш такова семейство? Някои са лишени от това щастие. — Някакъв вътрешен порив я накара да притисне ръка към гърдите си. — Боже мой, толкова се радвам, че са до мен. Ти също трябва да си доволен и ако не го разбираш, значи не ни заслужаваш. — Сграбчи тънките му пръсти, наведе се над него и с решителност, на каквато не вярваше, че е способна, заяви: — Ако не можеш да се бориш заради себе си, направи го заради нас. Не се предавай, Джулиан Карлисъл. Недей да бъдеш абсолютен… абсолютен… негодник.

Очите му не се отместваха от лицето й. Челото му беше все още влажно, страните му горяха, но нещо в стиснатите устни, в погледа му се пречупи.

— Негодник?

Тя се изчерви.

— Щях да кажа задник, но не можах да изрека думата.

Джулиан издаде странен звук, който можеше да бъде и смях.

— Негодник, а?

— Понякога си точно такъв.

— Но ме обичаш въпреки това.

— Да.

Усмихвайки се, той затвори очи. Изражението му не се промени, но някак странно притихна. Наоколо стана много тихо. Прекалено тихо.

Мъртъв.

Мисълта я остави без дъх.

Ужасена, отново се надвеси над него и разтърси силно ръката му.

— Джулиан?

Той я погледна.

— Просто си почивах. Защо не ми пуснеш ръката?

 

 

Той е по-добре — прочете Шарлот малко по-късно. — Гърчовете и треската изчезнаха, кръвното му се нормализира. Ще мине известно време, преди да е напълно извън опасност, но Хамън не е на себе си от радост. Колкото до мен, направо не мога да повярвам. Повече ще ти пиша по-късно. Сега трябва да се връщам вътре.

С насълзени очи и стегнато гърло тя показа съобщението на Лео, който я държа в прегръдките си, докато часовникът на печката не го принуди да я пусне. Освен радостта си за Никол, изпитваше невероятно облекчение, сякаш всички демони на лятото — спомените за онази нощ, гневът на приятелката й, загубата на единствената връзка със собственото й дете, бяха постигнали целта си.

Книгата беше завършена, Джулиан се връщаше към живота. Имаха повод за двоен празник.

Следобед Лео донесе току-що уловен омар и го свари още жив, което тя категорично отказа да направи сама, след като преди години беше чувала дращенето на щипците по горещата тенджера. Освен това изпече кочани сладка царевица и тиквички, прясно откъснати от градините на Куинипиг, докато тя приготвяше кръглия хляб с розмарин по рецептата на Мелиса Паркър.

Мълчанието помежду им никога не бе било проблем, не беше и сега. Шарлот не можеше да мисли за нищо друго, освен за Джулиан и от време на време се усмихваше с облекчение, но съзнанието й беше заето преди всичко от Лео. Чертите на лицето му се бяха смекчили, в очите му имаше топлота. Той прибра кичур паднала коса зад ухото й, тя изтри с палец останало върху устните му масло. Отново и отново надигаха чашите си с вино в безмълвен тост и след като виното беше изпито, а храната — изядена, дълго седяха с кафето на кея с Мечо, свит до краката им. Когато Шарлот се наведе и положи глава върху врата на кучето, очите й се напълниха със сълзи. Докато се изправи, вече бяха пресъхнали. Не искаше да плаче в тази специална нощ.

По-късно, щом луната се издигна високо, а вълнението стихна, те се разходиха по брега, като оставяха в пясъка следи от босите си крака и пускаха ръцете си само тогава, когато им се наложеше да се прехвърлят през скалите. Не след дълго стигнаха до мястото, където преди седем седмици бяха правили любов за първи път. Може би това беше целта им още от самото начало, но никой не го изрече на глас. Оставиха дрехите си на плажа, въпреки че тогава просто ги бяха вдигнали набързо, и нагазиха във водата, където Шарлот обви краката си около ханша, а ръцете си около врата му, и устните им се сляха.

Любиха се веднъж в океана, после отново, вече по-бавно и по-сластно, на пясъка. След като свършиха, останаха прегърнати, докато усетиха промъкващия се с морския вятър хлад. Понесли дрехите си в ръце, те се върнаха в къщата, където дълго лежаха в леглото, притиснати един към друг, заслушани в плискането на вълните, толкова равномерно, колкото и дишането на Лео, когато най-сетне се унесе.

Шарлот не спа тази нощ, просто слушаше океана, дишането на мъжа до себе си, силните животворни удари на сърцето му. Минутите минаваха, часовете се изнизваха след тях. Ако от време на време задрямваше, не беше задълго. За нея беше много по-важно да усеща гъделичкането на косъмчетата по гърдите му върху бузата си, силата на бедрото му, допряно до нейното. Да запази завинаги аромата му в паметта си.

Малко преди да съмне, тя остави Лео, проснат върху леглото с обърната настрани глава, и стана. Мечо веднага се надигна от пода, но само едно погалване по меката козина между ушите го накара да се усмири отново. Сакът й беше върху стола, без никога да бе изпразван съвсем, което правеше задачата й още по-лесна. Прибра останалите си дрехи и тоалетни принадлежности и отнесе чантата в кухнята. Искаше й се да напише няколко прощални реда на Лео, затова извади химикал от чекмеджето, но думите й убягваха. Накрая надраска само: Целувки, остави листа върху възглавницата си, измъкна се безшумно през вратата и се отправи към къщата на Никол.

 

 

Лео не я последва. Той нито дойде, нито й се обади, но тя и не беше очаквала. Дори не беше сигурна дали наистина спеше, докато бе събирала багажа си. И двамата бяха наясно, че това трябваше да се случи.

Иначе казано, в душата й зейна празнина. Опита се да я запълни, като се заеме с прането и разчистването на къщата, но бързо привърши и двете. Затова се захвана с пуловера. След като се бе занимавала с него почти през цялото лято, вече беше наясно с плетката и за свое собствено изумление не сбърка нито една бримка. В ранния следобед го беше завършила и вече пътуваше към Изабел Скейн за инструкции как да зашие отделните части. Води си подробни бележки с мисълта, че ще й е нужно известно време, за да се справи. Но това се оказа най-лесната част, особено след като нямаше какво друго да прави, освен да шие във вътрешния двор, търсейки утеха в последните цветове на перголата, в соления бриз и в грохота на разбиващите се вълни.

На няколко пъти излезе в градината, където лавандулата, валерианата и детелината продължаваха да цъфтят. Усмихна се, доволна, че растенията бяха все още живи, въпреки че със сигурност бяха изпълнили предназначението си. От Чикаго идваха окуражаващи новини, Джулиан беше добре и бързо се възстановяваше след трансплантацията. Дори симптомите на множествената склероза отшумяваха, както беше съобщила Никол, но само времето щеше да покаже дали това положение щеше да се задържи. Очевидно пак след известен период щеше да се изясни дали стволовите клетки можеха да възстановят щетите върху миелиновата обвивка, причинявани от заболяването в продължение на четири години. Но Никол не се притесняваше от това. Беше си върнала съпруга. Не би могла да бъде по-щастлива.

Някаква моментна прищявка я накара да реши, че тези растения са останали живи и свежи единствено заради нея. Тя се наведе, откъсна една детелина, намисли си желание и я пъхна до сърцето си. Не беше сигурна, че наистина вярва в тази история. Твърде често през живота си се бе вглъбявала дълбоко в себе си и бе откривала същото успокоение, което й бяха предлагали растенията, а колкото до способността на червената детелина да сбъдва желания, тя едва ли беше причината за оздравяването на Джулиан. Медицината си беше медицина, науката си беше наука, психологията си беше психология. Въпреки десетките листенца, с които беше споделила съкровената си мечта, каза ли й Лео, че я обича? Не!

Обезкуражена, тя се захвана отново с пуловера, почисти краищата и приключи точно преди умората да я повали. Тъй като бе стояла будна цялата предишна нощ, заспа дълбоко, което определи като добър знак в четвъртък сутринта, когато за последен път огледа къщата, натовари багажа си в джипа и потегли.

Точно както беше планувала, пристигна на пристанището малко преди идването на ферибота. Взе един пакет от пътническата седалка и влезе в „Чаудър Хаус“. Наоколо се носеше ароматът на рибена чорба, примесен с този на пържени миди. Дори беше в кухнята и приготвяше обяда. Щом забеляза Шарлот, изтри ръце в престилката и се дръпна от печката.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубила най-добрия си приятел — отбеляза тя с нетипичен за нея унил тон.

— Всъщност новините са добри — усмихнато отвърна Шарлот и й разказа за Джулиан.

— Наистина добри, но не и изненадващи — реши Дори. — Сърцето на Куинипиг беше с него. — Направи кратка пауза и прибави: — Ще бъде и с теб.

Шарлот се бореше с всички усилия на волята си да потисне напиращите сълзи.

— Ще ми направиш ли една услуга? — успя все пак да попита и протегна пакета. Не беше необходимо да й казва за кого беше и какво се искаше от нея.

Дори кимна и го взе. В набръчканите й очи се четеше молба.

— Сигурна ли си, че не можеш да останеш?

— Да. Трябва да работя.

— Ще се върнеш ли?

— Не знам. — Задавена от сълзи, Шарлот се обърна да си върви.

Силна ръка я хвана за рамото и тя спря, вперила поглед в изтъркания дървен под.

Гласът на Дори беше пълен със състрадание.

— Тревожа се и за него. Пази се, госпожичке. Ще поддържам рибената чорба гореща за теб.

Рибена чорба. Така типична за Мейн, за Куинипиг… Думите ехтяха в съзнанието й, докато отвън се разнесе сирената на ферибота. Веднага щом качи джипа на борда и рампата се вдигна, седна на кърмата. Можеше ли да не го потърси с поглед? Можеше ли да не се надява, че беше променил решението си? Можеше ли да не си представя „дълъг и щастлив живот до края на дните си“ на това място, което в много отношения беше приказно?

Но единственото, което виждаше, беше все по-смаляващият се остров, докато фериботът пореше вълните към континента.

Чувстваше се добре по пътя към Рокланд, също и докато пътуваше към Ню Йорк. Всичко беше наред, дори когато пристигна в Бруклин и влезе в непоносимата си квартира с примигващ ток и застоял въздух. Обади се на хазяина си, отби се в любимото си заведение, за да хапне суши за вечеря, после в любимото си кафе за чаша студен малинов чай. Върна се в апартамента и започна да рови в гардероба за дрехите, които щеше да вземе във Франция.

Случи се, когато се зае да разопакова багажа си от Куинипиг. При последното бръкване в раницата докосна нещо твърдо. Озадачена, побърза да го извади. Беше около петнайсетсантиметрова фигурка от бор, а главата й беше точно копие на тази на Мечо, изваяна от човека, който го познаваше най-добре.

Сърцето й запрепуска лудо. От малката цепеница, която Лео беше започнал да дялка в началото на лятото — въпреки твърденията му, че го бива в тази работа точно колкото и нея в плетенето, и удоволствието е в самия процес, — се беше получило съвършено произведение на изкуството.

Стисна в ръка малкото кученце със съвършено предадени щръкнали уши, мускулести хълбоци и стройни крака, представи си оригинала и господаря му, застанал до него, и избухна в сълзи.