Барбара Делински
Завръщане на острова (4)

Втора глава

Островът беше дълъг и тесен, вълнистата му повърхност изглеждаше над водата като полегнала в океана кобра. Широката му част, насочена към континента, беше повдигната, за да предпазва центъра на града. Някога рибарско селце, тесните му улици се бяха превърнали в дом на неколцина ловци на раци и омари, въпреки че по-голямата част от земята сега беше собственост на местните, които обслужваха по-новите вили. Последните се намираха край пролива и бяха на артисти, бизнесмени и програмисти, търсещи тук малко усамотение.

Оттатък пролива се намираше основната част на Куинипиг, достъпна по един-единствен криволичещ път, извиващ се покрай прашни плитчини, закътани плажове и назъбени скали. Мръсните алеи водеха към летните къщи, бяха маркирани с пощенски кутии, които с приближаването на юли щяха да се скрият от диви рози и здравец.

Къщата на Никол беше предпоследна в редицата, на около седем километра от кея. Макар и не толкова внушителна като по-новите, строени след последното гостуване на Шарлот, тя представляваше солидна бяла постройка на два етажа, опасана с тераси, с черни капаци, широки веранди и колони от двете страни. Тези колони подпираха стаите за гости, които в някои случаи — като сватбата на Никол — приютяваха двайсетина гости.

Основната сграда беше за семейството. Спалните бяха на втория етаж, откъдето гледката беше великолепна, докато на първия, обикновено накъсан от врати и стени, бяха обособени два големи салона, единият от които се ползваше за трапезария, а другият — за всекидневна. И двете помещения бяха отворени към просторен вътрешен двор, водещ към океана.

Като се имаше предвид, че животът в кухнята се въртеше около голямата дъбова маса, всекидневната бе обзаведена така, че в центъра оставаше високата до тавана камина, облицована с естествен камък. Точно там сега се намираха Шарлот и Никол, седнали една до друга до квадратна маса за кафе. Домакинята бе настояла да подредят красиво обстановката, да аранжират храната и да я снимат, преди да започнат да се хранят, но фотоапаратът вече бе оставен настрани, а салфетките — разгънати.

Тези салфетки бяха с цвета на диваните, нахвърляните по тях възглавници и килимите — всички в наситено синьо и зелено, в пълен контраст с мъглата навън. Дървата в камината се бяха разгорели и топлината вече се усещаше, над рибената чорба се вдигаше вкусна пара. Якето на Никол бе изчезнало, шалът висеше небрежно върху копринената й риза. Шарлот също бе смъкнала пуловера си.

Почти не разговаряха, тъй като гостенката можеше само да стене от задоволство от вкусната храна. В един момент, след като беше преглътнала най-сочната мида, която беше опитвала през живота си, тя се разсмя.

— Как може да съществува нещо толкова вкусно?

Отказала се от лъжицата, изисканата й приятелка изпи последната глътка супа направо от купата. След като свърши, я постави обратно и изтри устата си.

— Дори твърди, че тайната на вкусната супа е продуктите да се оставят в марината един ден, преди да бъдат сготвени, което е нелогично, защото панираните миди са най-вкусни, когато се приготвят веднага щом се извадят. Лично аз мисля, че всичко се дължи на арпаджика. — Замислено огледа празната си купа. — А може би на бекона. Или на пащърнака. — Тя вдигна поглед. — Защо пък да не е просто маслото? Щом като чорбата й е по мейнска рецепта, значи в нея млякото е повече от сметаната.

Шарлот имаше по-просто обяснение.

— Може би просто не сме вкусвали супата й дълго време? — подметна, но приятелката й бързо поклати глава.

— Поръчах си я преди две вечери. Ям я през цялото лято, а тя си е толкова хубава през август, колкото и през юни.

— Значи продължаваш да прекарваш летата тук? — учудено попита Шарлот. Често бе получавала имейли от Куинипиг, но обикновено бяха поздравления за празници или кратки бележки, но винаги бе мислила, че Никол бе разредила пътуванията до острова след сватбата. Джулиан със сигурност не би могъл да отсъства от болницата цели три месеца.

— Всъщност да. Водех децата. Мъжът ми има две от първия си брак. Какво биха правили хлапета на тяхната възраст във Филаделфия — островът беше идеално място. После пораснаха, но аз продължавах да идвам. Джулиан прекарваше с мен почивните дни или по една седмица. Кайлин и Джон също. Мама и татко обичаха да си имат компания. — Тя потрепери, огледа се наоколо и продължи тъжно: — Обичаха. Ще ми бъде трудно да се разделя с това място.

Шарлот стисна ръката й. Беше наясно, че къщата е само едната страна на проблема. Другата беше Боб. На всички възможни места бяха подредени снимки, правени тук, на повечето от които се усмихваше той, уловен в различни периоди от живота си. Беше по-скоро като за празненство в негова чест, отколкото за почитане на паметта му, макар Никол все още да беше в траур.

За момент настъпи мълчание, но двете започнаха да се хранят по-бавно. Приключила със супата и мидите, Шарлот дояде раците. Имаше лета, в които бе идвала твърде късно, за да ги свари, преди да ги покрие избуялата папрат, но веднъж опитал ги, човек не можеше да забрави вкуса им.

Изтри пръстите си в меката зелена салфетка, взе чашата с вино и се облегна в канапето.

— Струва ми се, че усещам присъствието на баща ти тук. Беше прекрасен човек. Не съм сигурна, че щях да отида да уча в колежа, ако не ме беше насърчил. Сигурно нямаше да изградя и такава кариера. Нямах представа какво означава да вършиш съвестно работата си. — Боб Лили беше адвокат и макар неизменно да прекарваше летата в Куинипиг, всяка сутрин ставаше по тъмно, за да изучава папките, донесени от пощенския катер предишния ден. През последните години, в които Шарлот им бе гостувала, имаше факс, компютър и електронна поща. И задължително телефон. Държеше да удовлетвори клиентите си, преди да си позволи почивка. Спомняше си, че им се бе налагало да го чакат с часове, докато приключи. А когато най-сетне слезеше при тях, им обясняваше подробно делото, за да вникнат в неотложността му. — За мен той беше пример, какъвто не съм виждала другаде през живота си.

Никол внезапно застана на колене и се пресегна, за да изправи дебелата свещ, поставена по средата на масата в масивен стъклен свещник. После отново се отпусна на дивана.

— Твоите родители починаха твърде млади.

Шарлот бе разпуснала косата си, когато бяха пристигнали в къщата. Сега я събра с едната си ръка и я отметна рязко, търсейки яснота в хаотичните спомени за близките си. Техният живот бе бил една безкрайна оргия от самоунищожение и невъздържаност. Беше първокурсничка в Йейл, когато бяха загинали в жестока автомобилна катастрофа, в която биха могли да оцелеят, ако поне единият от двамата не бе бил толкова пиян.

Отпи глътка вино и се запита какво щеше да бъде, ако бяха живели по-дълго. Подобна мисъл не съдържаше кой знае какъв оптимизъм. Освен това беше реалистка.

— Те никога не са били модел за подражание, Ники. Понякога се опитвах да ги виждам в романтична светлина — нали разбираш, след като загинаха, — но постоянно си спомнях безпътния живот, който водеха. Женили са се по три пъти, при това два пъти един за друг, а междувременно са имали други връзки, разводи и банкрути. Може и да се преструваха на нормалните ви съседи от Балтимор, но всичко беше повърхностно. Много мислих за това, докато пътувах насам. Когато се запознаха с твоите родители, току-що ги бяха изхвърлили от апартамент във Вирджиния, което, естествено, не беше известно в агенцията за недвижими имоти, защото по онова време нямаше начин да се провери миналото на клиентите. И — хоп! — моите хора се настаниха в квартирата. Вашите бързо разбраха истината, но продължиха играта. Защо го направиха?

— Заради теб.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Приятелството ни ги радваше. Харесваше им, че ги слушаш. Бяха забелязали потенциала ти. Освен това родителите ти правеха невероятно барбекю. Още помня онези ребърца.

— Обикновено задигнати от щанда за месо в супермаркета — измърмори под носа си Шарлот. Винаги се чувстваше неловко, когато я хвалеха. Това събуждаше чувството за вина, което така ревностно се опитваше да потисне.

— Прекалено сурова си.

Тя отново отметна косата си и продължи да обсъжда миналото.

— Сигурно. Но дори и да крадяха ребърцата, в крайна сметка това доведе до познанството ми с теб, така че определено е имало полза. — Още от самото начало двете момичета бяха станали неразделни. След като Шарлот се премести, често си гостуваха с преспиване, при това винаги в дома на Никол, и естествено, последваха летата в Куинипиг. — Моите родители трудно биха ме насочили към нещо, с което да се занимавам. Твоите бяха тези, които ме съветваха, когато имах нужда от това.

— Оказа се полезно и за двете ни. Моите родители ме дариха със сестра по времето, когато майка ми претърпя няколко спонтанни аборта. Мисля, че присъствието ти тук й помогна да се примири с факта, че ще си остана единствено дете. Освен това ти имаха повече доверие, отколкото на останалите момичета от острова. — С широко отворени очи, тя затвори рязко уста, за да прикрие усмивката, която все пак се изплъзна. — Спомняш ли си Кристъл? А Бранди?

Шарлот се разсмя.

— Ексцентричната Бранди. До ден-днешен не съм виждала толкова обеци. Какво ли е станало с нея?

— Работи като фризьорка на континента. Кристъл си е все още тук. Омъжи се за Арън Дигън, който лови омари с баща си. Имат пет деца.

— Пет? Уха! А Бет Малкълм? Тя беше умно момиче. Помня как се страхувах, че двете ще се сприятелите и вече няма да имаш нужда от мен.

— Шегуваш ли се? Бях прекалено срамежлива, за да се сближа с нея. Никога не съм общувала с местните, преди да се появиш. Ти беше много по-дръзка. Помогна ми да се поотворя и нашите бяха много доволни.

— Бет беше голям почитател на книгите — спомни си Шарлот и се замисли. — Ти какво четеш в момента?

— „Сол“. Разказва се за…

— Мейн! — прекъсна я със задоволство. — Аз също! Точно я бяха пуснали по книжарниците, когато летях от Австралия. Щом видях острова на корицата, как бих могла да не си я купя?

— Само че това не е нашият остров…

— Не е, но можеш да го почувстваш, да го помиришеш, почти да усетиш вкуса му. Харесва ли ти?

Никол се усмихна широко.

— Обожавам я. Обожавам сюжета, героите, магията.

Шарлот изцяло споделяше мнението й, което, от една страна, не беше изненада. Двете винаги бяха харесвали едни и същи книги. Бяха прекарвали часове на плажа, прелиствайки ги напред-назад, докато прибоят удряше брега.

От друга страна обаче, бяха изминали десет години. Когато Шарлот бе възстановявала къщи след земетресението в Сан Салвадор и след торнадото в Ла Плата, Никол бе обзавеждала дома си във Филаделфия. Докато тя бе писала за лекари, фермери и художници в разрушените градове, приятелката й живееше в центъра и поддържаше блог за храни и рецепти. Естествено, че „Сол“ беше сред списъка на бестселърите. Но фактът, че и двете я четяха едновременно точно в този момент, говореше, че по някакъв начин си бяха останали същите.

— В началото си помислих, че авторът е жена — отбеляза Никол. — Всеки би могъл да носи името Крис Молдън. Нямаше снимка, а биографията бе спомената само бегло.

Шарлот също се бе чудила. Сексът беше доминиращ и в същото време нежен. Не познаваше мъже, които правеха любов по такъв начин, и може би това беше една от причините за популярността на книгата. Крис Молдън им бе предложил мечтани образи, за каквито аудиторията беше зажадняла. Поне за себе си можеше да го каже със сигурност. Не знаеше как е за Никол, а и естествено, не можеше да я попита.

— Е, ако е искал да скрие, че е мъж, не е успял. Написах името в „Гугъл“ и всичко излезе веднага. Дали някой друг знае самоличността му?

— Не и тези, които пишат във форумите. Готова съм да се закълна, че това е част от феномена. Помисли си само. Издал я е сам…

— Само в Мрежата — напомни Шарлот и облиза няколко трохи царевичен хляб от пръстите си. — Върху моя екземпляр с твърди корици е изписано доста едро логото на издателя.

— Вярно, но „Сол“ стана най-четената книга в интернет седмици преди да продаде авторските си права. Можеш ли да си представиш търговския му гений? Знае как се работи в Мрежата и го прави напълно анонимно.

— Анонимността е част от онова, което превърна това произведение във феномен. Тя е голям дразнител. Някакъв мистериозен човек ни показва собствените ни мечти, а ние не знаем нито кой е, нито къде живее, нито как изглежда.

— Нима има някакво значение кой е? — попита Никол. — Успя да ме завладее още на първа страница. Искам да кажа, още с началните редове. Всеки мъж иска любов, стига да успее да се отърси от страха, че ще се разкрие. Харесваме го, защото е откровен. Или поне за мен е така. — Пропълзя до камината и хвърли още едно дърво. — Допада ми, защото се разкрива по своя воля с риск да стане уязвим и дори да бъде наранен. В този смисъл ще ти кажа, че никога не бих засегнала този човек. Бих купувала всичко, което е написал, въпреки че съм прочела „Сол“ едва до средата.

Шарлот не беше стигнала дори дотам.

— Дали работи по втора книга?

— Надявам се, но дори за това говори доста неопределено. Едно е сигурно. Направо е издухал конкуренцията. Бих била доволна, ако успея да го постигна със своята книга. — Никол скочи от мястото си. — Ти стой. Ще донеса десерта — каза и изчезна.

— И къде очакваш да побера този десерт? — подвикна след нея Шарлот. Никол не беше дояла нито мидите, нито раците, но тъй като беше в непрекъснато движение, бързо изгаряше и малкото, което изяждаше.

— Ще му намериш място — разнесе се гласът й заедно с отварянето и затварянето на хладилника. — Не мога да допусна да си поканя гости, без да добавя към храната нещо от себе си. — Върна се с две стъклени чаши, пълни с горски ягоди. — Първите за сезона. Набрах ги тази сутрин.

— Покрай шосето? — попита Шарлот, връхлетяна от множество спомени. Никол винаги бе умеела да намира най-зрелите, сякаш очите й притежаваха способността да забелязват малките червени точици от петдесетина метра. Беше известна с неочакваните си викове „Спри колата!“ в най-неподходящия момент и винаги бе успявала да напълни или торбичка, или шепите си.

— Не. Едно от семействата покрай протока има широка поляна, отрупана с плодове. Започнаха малък бизнес от рода на „набери си сам“ първо с ягоди, а скоро и с боровинки. Облагородяват дивите видове и не използват нитрати. Ходя там винаги, когато мога.

— Тези са толкова дребни — възхити се Шарлот, сигурна в превъзходния им вкус. — Вероятно отнема цяла вечност да си набереш половин килограм.

— Удоволствието е в самото бране — с усмивка обясни Никол и сякаш се ободри дори само при мисълта за това.

Шарлот също. И да, наистина би могла да намери още малко място. Пъхна няколко ягоди в устата си и се отдаде на насладата от вкуса и аромата им, преди да подхване отново прекъснатия разговор:

— Може би ще успееш.

— В какво?

— Да издухаш конкуренцията. Аз чета блога ти, Ники. След всяка бележка следват стотици коментари. Във „Фейсбук“ също имаш много приятели.

— Седемдесет хиляди. — Това беше казано с неприкрита гордост, след което взе стъклените купи и отново се отправи към кухнята. — Искаш ли капучино?

— Не, благодаря. Ти си невероятна, Ники.

— Прави го машината, не аз.

— Имах предвид блога ти. — Лично тя се бе придържала към по-традиционните методи, докато бе учила журналистика в Йейл, а после и година магистратура в Колумбия. Беше съвсем безопасно и това беше основната причина да пожелае да разчупи матрицата, като замине в качеството на кореспондент за Афганистан, където опасностите бяха ежедневие. Договорът беше за шест месеца. След завръщането си в Щатите се бе заела с благотворителна дейност, докато кошмарите постепенно отшумят. Писането се превърна в терапия. Между статиите, които пишеше в Апалачите^[1] или в малките общности, в борещите се с последствията от ураган или пожар, и онези, правени в Афганистан, бе попаднала в полезрението на редактори на списания, публикуващи подобни материали.

Това беше кариерна траектория, извървявана от мнозина журналисти преди нея. Но Никол — тихата затворена Никол, бе пробила в съвършено нова сфера.

— Как го правиш? Как стана толкова известна? — подвикна тя.

Откъм кухнята последва мълчание, а после и сухият отговор:

— Неведоми са пътищата Господни.

— Искам да знам как се случи — настоя Шарлот. — Никол, имаш ли намерение да дойдеш и да седнеш тук?

Тя се появи с малка керамична купа, в която бе поляла всяка ягода с нещо, което изглеждаше доста по-плътно от сметана.

— Сабайон^[2], направен с любимия ризлинг на татко — съобщи с висок глас. — Бях забравила колко много вино е складирал тук.

— Мммм… — Пренебрегвайки ягодите, Шарлот опита соса. — Ммммм… — Естествено, една лъжица от плодовете заедно с него би било още по-добре.

Точно понечи да гребне, когато Никол извика рязко:

— Чакай!

Скочи отново, грабна фотоапарата, преподреди ягодите и направи няколко снимки, преди да го върне на мястото му. Двете седяха на дивана, а в огъня се разгоряваше поредното дърво. Не ядеше, а само отпиваше от капучиното, вперила очи в камината.

Шарлот долови обзелата я меланхолия.

— За Боб ли мислиш? — Десерт, полят с любимия му сироп, би могъл да предизвика подобно настроение.

— И за Джулс — отвърна Никол, почти разплакана. — Купи ми машината преди няколко лета. Имаме подобна вкъщи. Всяка сутрин ми правеше капучино и ми го носеше в леглото. — Хвърли бърз поглед към приятелката си и прибави припряно: — Сега е прекалено зает.

Шарлот усети внезапен пристъп на завист. Не заради Джулиан. Беше заради това да обичаш и да бъдеш обичан.

— Той ти липсва.

— Да. — Тя направи усилие да се стегне. — Да се върнем към моя блог.

— Давай — меко я окуражи Шарлот.

Никол се поизправи и овлажни устни.

— Ами, както знаеш, аз обичам да готвя. И да се забавлявам.

„Животът на Марта Стюарт“^[3]. Из къщата винаги имаше разхвърляни по няколко броя. Дори и сега върху масичката за кафе беше подредена малка купчина. Естествено, не липсваха и броеве на „Новият английски дом“, „Лятната вила“ и „Здравословна кухня“, но най-много бяха на „Животът…“.

— Това е моята библия — призна Никол. — Продължава да ме вдъхновява. Но тъй като никога нямам същите продукти, да кажем, за печена пуйка или рибена чорба, моите ястия се получават различни от нейните. С Джулиан често посрещахме на вечеря различни хора — лекари, служители от болничната администрация, приятели, които водеха свои приятели и след това те искаха рецепти, предложения за меню, съвети как да подредят цветята във вазите и дори къде да си намерят екологично чисто говеждо. След известно време си помислих, че би било страхотно, ако има едно място, където да публикувам информацията, за да могат повече хора да имат достъп до нея. Всички са се побъркали по екологичната домашна храна.

— Най-модната тема в момента.

— Когато започнах, не мислех за това, но докато се правеше сайтът, бележките ми бяха основно свързани със здравословното хранене, купуването на екологични продукти, поддържане на местни фермери и пазари и рекламиране на ресторанти, които правеха същото, защото хората го искаха. Започнах да придружавам Джулиан по време на командировките му, така че ставаше дума вече не само за Филаделфия, но и за Сиатъл, Денвър и Чикаго. И разбира се, Куинипиг. Макар и да не го назовават с някакво конкретно име, местните живеят на принципа „от фермата на масата“ много преди това да се превърне в движение. Не наричат продукцията си екологично чиста, но те уверяват, че не са използвали пестициди и изкуствени торове, и ти знаеш какъв е резултатът — всичко е вкусно и здравословно. Понятието „органични“ е моя идея. Следването ми в Мидълбъри, в специалността „Околна среда“, беше следващата логична стъпка, но ти се заклевам, че не бях събрала две и две, преди да започна да пиша за Куинипиг. Невероятно е, Шарлот! Тези статии предизвикаха най-силната реакция. Хората обичат да четат за местни ферми, ръчно произведени стоки и свободно отглеждани пилета. В това е и смисълът на идеята „от фермата на масата“.

— И оттам идва сайтът ти. — Шарлот продължаваше да се удивява. — Колко души те четат сега? Да кажем, една твоя публикация.

— С времето около трийсет хиляди.

— А в „Туитър“?

— Пак толкова.

Шарлот се облегна назад.

— Но това е изумително. Да започнеш от нищо и… Колко време продължава?

— Шест години. Но по-активно последните четири. — Никол за пореден път скочи от дивана и се втурна към кухнята. — Имам и бисквити.

— Вече преядох! — извика Шарлот, но протестът й увисна във въздуха, когато приятелката й се върна с чиния бадемови сладки с шоколад.

— От кафенето в града са — обясни тя, като седна на дивана и разбърка капучиното си.

Шарлот си взе една, но не я изяде.

— Баща ти знаеше ли, че имаш намерение да издаваш книга?

— Знаеше, че съм разговаряла с един издател. Щеше да му хареса. — Никол се намръщи над чашата и добави тихо: — Мисля си за твоите родители, които никога не са те подкрепяли. После се сещам за татко и за себе си. Истинска късметлийка съм, че бяхме толкова близки.

— И все още си. Имаш Джулиан и децата му. Имаш Анджи. Те са твоята опора. И аз ти завиждам за това.

— Не е вярно — възрази със слаба усмивка Никол. — Ти обичаш свободата. Обичаш приключенията. Аз съм тази, която има нужда от подкрепа. — Изправи се и се протегна да си вземе плод. — Това стига ли ти?

— Засега. — Преди да успее да каже на приятелката си да седне и да се отпусне, Никол започна да прибира приборите и чиниите.

— Завърши ли историята за Австралия — попита тя.

— Завърших я. — Шарлот взе винените чаши и салфетките и я последва в кухнята. — Наистина се радваш на чудесен живот. Свободата си има и обратна страна. В определени моменти бих дала всичко, за да имам истински дом. Ти… при теб има сигурност. Не мога да повярвам, че с Джулиан скоро ще празнувате десет години от сватбата ви. Планирате ли голямо празненство?

— Може би. А какво става с Франция?

— Отложих пътуването за есента. Но вие трябва да направите нещо за годишнината.

— Преди две години ходихме в Париж — каза Никол, като зареждаше миялната машина. — Джулиан изнасяше лекции там.

Джулиан Карлисъл беше истинско светило в пренаталната сърдечна хирургия. Брилянтен специалист, чиято звезда изгряваше по времето, когато се бе оженил за Никол. Беше логично, че Париж не е единственото място, където се изявява.

— Колко често пътувате двамата?

— През няколко месеца. — Зелените очи заблестяха. — Искаш ли да се поразходим?

— Къде?

— Където кажеш.

След като бе прекарала целия ден в колата и току-що беше преяла, идеята й се стори добра, затова каза само:

— Покрай брега.

Облякоха се по-топло, минаха през плъзгащите се врати, прекосиха вътрешния двор и слязоха по широкото гранитно стълбище. Типично за Северния Атлантик, брегът беше скалист. Тревата по плажа, поникнала между камъните, беше единственото, което смекчаваше допира. Дори пясъкът беше сбит и примесен с твърди частици. Ала тази суровост не отнемаше очарованието му. Отливът оставяше след себе си ивици от водорасли. Привлечени от миризмата на риба, чайките крещяха, когато се спускаха да кълват морски животинки от зелената плетеница.

Тъй като беше още светло, двете поеха към тесния край на острова. Там пясъкът беше още по-твърд и вълнението по-силно, но това действаше ободряващо. Бризът се усили, развявайки косите, шаловете и тревата. Никол пъхна ръка под тази на приятелката си и двете продължиха да вървят така, както го бяха правили като деца. За момент Шарлот дори се почувства отново хлапачка, извършила своето поредно малко бягство.

Когато минаха покрай мястото, където бе седяла с Джулиан, мислите й станаха по-мрачни. Така и не бе запомнила подробности от онзи един час. Тогава бе имало прекалено много вино, твърде голямо изтощение и повече мъгла. Освен това бе съществувало и подсъзнателно влечение, поне от нейна страна, макар да бе отказвала да си го признае седмици наред. Единственото, което я бе занимавало по онова време, беше допуснатата огромна грешка. На следващата сутрин Джулиан я бе заклел да мълчи и тя с готовност се бе съгласила.

Неговият живот не се беше променил. Месец по-късно се бе оженил за Никол и бе продължил да гради кариера. Доколкото знаеше, дори бе успял да убеди себе си, че нищо не се е случило.

Тя се бе опитала да направи същото. Че не бе имало любов или задни мисли. Просто грубо прегрешение, слабост на характера й, докато имаше основание да обвинява родителите си за примера, който даваха, нямаше на кого да прехвърли собствената си вина. Джулиан го бе започнал, но тя му бе позволила да продължи.

Обзета от угризения с десетгодишна давност, тя издърпа ръката си под предлог, че иска да се качи на скалите. След като се върна при Никол, тръгна редом с нея.

— И как е великият доктор?

— Много добре — весело отвърна Никол.

— Все още ли работи денонощия наред?

— Аха.

— Това притеснява ли те?

— Той обича работата си. Ами ти, Шарлот? С кого се срещаш?

— С никого конкретно. Но ти не отговори на въпроса ми. Неговата заетост не те ли тревожи?

— Как би могла? — отвърна Никол. — Той е на върха на кариерата си. Изнася лекции, участва в телевизионни предавания, което е проява на лекомислие от моя страна, като се има предвид колко е привлекателен. Викат го, когато има случаи, свързани с фетална хирургия. Джулиан е техният експерт.

— Значи е много търсен — отбеляза Шарлот и не се въздържа да добави: — Радвам се. А аз се притеснявах, че не стои тук заради мен. — Засега изпитанието минаваше леко. Неговото отсъствие може би не беше преднамерено, защото всеки мъж би се чувствал неловко в компанията на две жени, пишещи готварска книга. Ако Никол знаеше нещо за споделената между тях интимност, не би допуснала разговорите, които бяха провели по-рано през деня.

Вместо това изглеждаше ужасена от думите й.

— О, не. Той би се радвал да те види, но искаше да остане в Дюк седмица преди пристигането на новите лекари, а и трябваше да уреди всичко във Филаделфия, преди да замине.

— Изумена съм, че може да изостави собствената си работа за цял месец.

Никол махна с ръка.

— Става въпрос за обучение, което, честно казано, е истинската му стихия. Чакай малко. — Усетила вибрацията, извади телефон от джоба си, погледна изписания върху дисплея номер и прие усмихната обаждането. — Здравей. Да, пристигна и е много добре. Какво? — Запуши с пръст другото си ухо. — Извинявай, но вълнението е силно и едва те чувам. О, но това е страхотно! Пекин? Непременно! О, мили, тъкмо се разхождаме по плажа. Може ли да ти се обадя, като се върнем? — Остана заслушана още минута и накрая сведе глава. — О! — измърмори и забърза напред, изричайки, както се стори на Шарлот, нещо като „мамка му“, макар такива изрази да не съществуваха в речника й. — Добре, ще се чуем пак. Обичам те.

Тя прекрати разговора, пъхна телефона обратно в джоба си и закрачи с наведена глава.

Краката на Шарлот бяха по-дълги, но й костваше доста усилия да я настигне.

— Случило ли се е нещо?

Никол й отправи празен поглед, преди да успее да се стегне.

— Поканили са го в Китай, но има някакви проблеми около това. Всичко ще бъде наред. — Не звучеше много убедително, но преди Шарлот да успее да попита още нещо, погледна към небето. — Нещо притъмня.

— Дъждовни облаци?

— По-скоро започна да се смрачава. — Тя внезапно се оживи. — Помниш ли как се разхождахме насам и гледахме залеза?

— Помня — усмихна се Шарлот и потръпна от влагата. — Обичахме да рискуваме, като ходехме все по-далече и по-далече, почти до земите на Коул. Сесили Коул е първа в списъка ми. Нямам търпение да си поговоря с нея.

Билките на Сесили растяха в градината на къщата й в Куинипиг във високата част на острова, но да бъде наречена билкарка, би означавало да се подценят знанията й. Тревите й бяха с превъзходен чист вкус и силно действие, а тя беше наясно как да ги използва — както в кулинарията, така и с лечебна цел. Имаше си свой начин да се появява с лековете си точно там, където имаха нужда от тях. Това беше светлата страна на Сесили Коул. Но си имаше и тъмна, или поне така твърдяха мъжете на острова. Те се кълняха, че появата на стомашни киселини било наказание чрез една от ароматните й треви за предполагаеми прегрешения към съпругите им. Дребничката жена с посребряла коса, спускаща се върху гърба й като тънка паяжина, беше еднакво мразена и обичана.

— О, господи! — възкликна Никол. — Нима не знаеш? Сесили умря преди пет години.

Шарлот замръзна на мястото си.

— Умря? Но тя е ключът към готвенето на този остров. Как бихме могли да напишем книгата без нея?

— Билките все още съществуват. Не бяха ли раците и мидите по-вкусни от всякога?

— Така е, но не можем да пишем за местната кухня, без да говорим за нея.

— Нищо не ни пречи да говорим за нея. Просто не можем да говорим с нея. Не че преди сме имали тази възможност.

Шарлот продължаваше да стои неподвижно. Жената, превърнала се в местна легенда, винаги бе била обвита в мистерия. Беше пристигнала на Куинипиг около двайсетгодишна — на осемнайсет или на двайсет и две в зависимост от това кой разказва историята — след бурна любовна връзка с влиятелен мъж от континента. Пак в зависимост от гледната точка на разказвача, тя или била принудена да напусне континенталната част на Щатите, или сама взела решението, ала всички бяха единодушни, че купила къщата с парите, спечелени от скандала. Донесла растенията със себе си, както и прословутите семена. Сесили живееше тихо в своето кътче на острова. Общуването й с местните хора се свеждаше до купуване на продукти от магазина и най-вече даряване на билки на онези, които се нуждаеха от тях. Изключително недоверчива, никога не приемаше гости в дома си. Носеха се слухове, че би проклела всеки, осмелил се да мине през земята й.

Но това бяха само слухове и в интерес на бъдещата готварска книга Шарлот имаше основателно извинение да го направи.

— Мисля, че е време да се връщаме — отбеляза Никол.

Шарлот беше писала доста истории за странни хора, като натуралната американка Марта Виниярд, която твърдеше, че е потомка на лечител от племето уампаноаг^[4], и правеше всевъзможни неща, за да го докаже.

 

Сесили Коул? Тя би могла да представлява огромно предизвикателство и неизчерпаем източник на информация.

Но нещата стояха по друг начин.

— Значи е мъртва — каза тя. — Няма как да ни помогне. Мисля, че трябва да идем да проверим дали билките й все още съществуват.

— Няма да направя такова нещо — предупреди я приятелката й. — Сега там живее синът й.

— Мислех, че е в затвора.

— Вече не. Хайде. Ще се надбягваме по обратния път. — Никол се обърна по посока на къщата си.

— Дали е изкоренил билките, или продължава да ги отглежда?

— Не знам.

— Е, все някой трябва да знае.

— Не съм разпитвала — тросна се Никол. — Последното нещо, от което имам нужда сега, са още отрицателни вибрации.

Шарлот се загледа в нея. Небето действително беше започнало да притъмнява и скриваше лицето й, но напрежението си личеше съвсем ясно. Изглеждаше съвсем не на място върху тези невинни черти.

Както и несръчното помахване с ръка.

— Знаеш какво имам предвид. Смъртта на татко, продажбата на къщата…

— Той би се радвал за книгата ти.

— А аз бих се възползвала от подкрепата му.

Шарлот обви ръка около кръста й.

— Имаш мен. Ще остана тук, докато я напишеш.

Никол се усмихна. В очите й може би имаше сълзи, а може би отразяваха океана.

— Знаеш, че те обичам.

Шарлот я прегърна. В следващия момент, ободрена от мисълта, че е обект на нещо толкова силно, й хвърли предизвикателен поглед. Двете се втурнаха надолу в лудешки бяг, разменяйки си първенството, докато преодоляваха препятствията по неравния пясък. Когато стигнаха до къщата, бяха останали без дъх и се заливаха от смях.

Пътят им от брега по настилката на вътрешния двор бе белязан от пътека мокри следи чак до вратата на кухнята. Никол спря и започна да мирише въздуха.

— Странно — измърмори тя и тръгна към страничната градина, където светъл лъч от прожекторите осветяваше изобилие от разцъфнали розови и червени цветове, надничащи иззад ниската ограда. — Тази сутрин бях тук. Лавандулата беше на път да разцъфне, но напоследък беше доста студено. Но как не съм могла да доловя този аромат?

Шарлот също не го беше усетила, но сега нямаше как да го пропусне. Растението беше отрупано с цветове, чиито високи стръкчета изглеждаха прекалено крехки за режещия вятър, но очевидно не бяха, тъй като дори не се огъваха.

— Сигурно мислите ми са били заети с нещо друго — отбеляза Никол. — Но какво съвършенство все пак! — В следващия момент в ръцете й се появи ножица. Започна да подава цветята на Шарлот, която вдъхваше аромата им, омагьосана. Накрая домакинята се изправи и въздъхна: — Ааах! Удивително! — Взе половината от букета и продължи тихо: — Тези са за твоята възглавница, а останалите — за моята.

— Не трябва ли преди това да ги изсушим?

— И да унищожим този аромат? Лавандулата действа успокояващо. Благодаря, но ще й се насладя изцяло.

Шарлот нямаше нужда от успокояване или по-скоро не го искаше. Нужно й беше да се грее на топлината на възкръсналата надежда. Беше й дадена втора възможност да се докаже като добър приятел, което беше много повече, отколкото би могла да се надява, след като бе преживяла последните десет години с огромната си тайна. Беше очаквала неловкост, предпазливост и сдържаност… изобщо нещо. Ала пристигането й в Куинипиг се бе оказало по-спокойно, отколкото простиращият се недалече океан.

Освен това, след като бе напуснала Ню Йорк рано сутринта и бе шофирала часове наред, се чувстваше изтощена. Дали стръкчетата лавандула щяха да имат друг ефект, освен да я накарат да се усмихва, не можеше да каже. Само минута след като сложи глава върху възглавницата, потъна в толкова дълбок сън, че нямаше как да чуе разговора, който Никол водеше в стаята си, само през няколко врати надолу по коридора.