Барбара Делински
Завръщане на острова (31)

Двайсет и девета глава

Париж предлагаше толкова развлечения, колкото можеше да предложи само Париж, когато в сърцето ти е пусто. Поне така си мислеше Шарлот. През двата дни, откакто беше пристигнала, тя автоматично следваше приятелите си, усмихваше се и кимаше, дори когато от френската им бъбривост й се замайваше главата. Не им разказа за Лео, не искаше да говори за него, а те бяха толкова доволни да я видят отново, че я мъкнеха от магазин в магазин, от кафе в кафе, от един нощен клуб в друг.

Мислеше ли за него? Естествено. Умишлено си беше взела дрехи, различни от тези, които беше носила на Куинипиг, но беше пъхнала фигурката на Мечо между тях — не й бе дало сърце да го остави у дома сам, още по-малко да спи без него. Всеки път, когато ръката й се докоснеше до топлото дърво, тя се сещаше за Лео. Беше му коствало много усилия, особено да предаде толкова точно детайлите на главата, и като се имаше предвид, че боровата дървесина беше мека и ронлива, питаше се колко ли пъти беше започвал с ново парче, след като от предишното не се бе получавало нищо. Майсторил го е, докато тя е спяла? Докато е била в къщата на Никол или в града? Дали това беше намек, че ще се видят отново през септември, или просто прощален подарък?

Мислеше си за него и когато Никол й изпращаше нова информация за положението при тях, което се случваше много често. Джулиан беше изместен от интензивното в четвъртък вечерта, а щом пристигна в Париж в събота сутринта, в електронната й поща я чакаше писмо, в което пишеше, че са му разрешили да става и да прави кратки разходки. Шарлот се радваше за тях двамата, но дори това предизвикваше у нея противоречива реакция.

Когато го изписаха от болницата в понеделник, тя вече беше на път за Бордо. Тук, сред величествените замъци и буйните лозя, беше доста по-заета. Това беше нейна рожба и трябваше да бъде на ниво. Поръчката й беше да опише американско семейство, което наскоро беше купило малко лозе. Родът беше забележителен — три поколения, в това число двама дядовци, двама синове и съпругите им и седем деца под десет години — и представляваше истинско предизвикателство. Притежавали някога по-малко лозе в Калифорния, те бяха последвали мечтата си и въпреки че предишните собственици бяха все още тук да ги съветват, нещата не се бяха развили точно според плановете им. Отслабената икономика, външното влияние, довело до многократно завишаване на цената на имота, и жестоката конкуренция ги бяха принудили да преосмислят целите си. Новото им мото беше продаваемост. Вината им трябваше да бъдат достъпни, което означаваше намаляване на рентабилността, водещо от своя страна до невъзможност за модернизация на производството и отказване от поредната мечта, или с други думи — стрес. И въпреки това бяха щастливи. През десетте дни, прекарани в шатото, Шарлот виждаше оптимизъм на всяка крачка.

През първите четири от тези дни Никол и Джулиан бяха останали в Чикаго, за да могат всеки ден да ходят на контролни прегледи. Когато Шарлот напусна Бордо, вече се бяха върнали във Филаделфия. Тя очакваше с нетърпение всяко едно съобщение като единствена връзка с миналото. Знаеше минутата, в която се бяха прибрали в апартамента си, изпълнени с нови надежди; минутата, в която приятелката й беше открила нови пазари за свежи зеленчуци, дори мига, в който беше осъзнала — за кой ли път, — че никъде нищо не беше по-свежо от продуктите, отглеждани на Куинипиг.

Свежо беше подходящо описание на Тоскана, макар и по различен начин от Бордо. Потънали в зеленина редове с грозде пълзяха по склоновете на хълмовете около малкото италианско селце, в което отседна, а горичките с маслиновите дървета с високи, криви стволове бяха скучни и еднообразни. За разлика от влагата в Бордо, тук въздухът беше сух и наситен с пикантни аромати, най-често на фокача, риба или на яхния с месо, всички приготвени с пресен зехтин.

Предизвикателството тук не беше оптимизмът, а развитието. Обект на статията й беше ферма за маслини и стар италиански род, който я стопанисваше поколения наред, и постоянното инвестиране в нея. Дължеше се не толкова на икономическите, колкото на личните интереси на членовете на семейството. Парите не означаваха нищо за тези хора. Смисълът на живота им беше да опитват нови неща, едно от друго по-странни, и причината, поради която Шарлот беше дошла, беше намерението им да отворят готварско училище, за да затвърдят славата на маслината.

Прекарваше часове наред с производителите, градинарите, берачите и изстисквачите. Интервюира няколко местни готвачи, дори присъства на лекция на студенти. Подобно на онова, което беше правила на Куинипиг, събираше рецепти за статията си. По това време Никол и Джулиан се върнаха на острова.

Резултатите му са много добри — пишеше Никол, — така че според Хамън вече няма опасност от закъсняла реакция. Все още е доста слаб, но ще отнеме известно време, преди да се разбере дали се дължи на трансплантацията, или на заболяването му.

Обезкуражен ли е?

Трудно е да се каже. Не смятам, че е започнал да мисли за работата си. Засега иска само да може да излиза и да ходи. Твърдо е решил да започне дори да тича следващата седмица. Това е неговият тест за възстановяването му.

Представяйки си ги на пътя, във вътрешния двор, на брега, Шарлот изпита прилив на носталгия.

Как е там?

Страхотно. Нощите станаха по-хладни и дните чувствително намаляха, но затова пък тълпата се разотиде. Мога да занеса лаптопа си в кафето и да работя там. Почти свърших. Искам да кажа, че няма никакви промени — НИКАКВИ промени в онова, което си написала. Как ще ти се отблагодаря за работата ти, за стволовите клетки?

Той преживя всичко. Така трябваше да бъде.

Което прави всичко много по-значимо.

По-болезнено?

Трябваше да зададе този въпрос, защото нищо не можеше да заличи предателството, довело до съществуването на тези стволови клетки.

Може би малко — отговори Никол. — Но след като се върнах тук, разбрах, че ми липсваш. Ти добре ли си?

Много добре — увери я Шарлот и добави: — Върнах се към стария си начин на живот.

Само че това не беше отговор. Колкото и да се опитваше да изпитва предишното удоволствие от възможността да пътува свободно, без да е обвързана с дом, не й се удаваше. По цял ден беше сред хора, но беше самотна. Освен това съществуваше кучешката фигурка.

Какво казва Лео? — попита Никол.

Усети как сърцето й се сви болезнено.

Не поддържаме връзка.

Защо?

Почиваме си един от друг. — Това беше най-мекият начин да обясни ситуацията.

СКЪСАЛИ СТЕ?

Не. Да. Може би. Не знам.

Написа думите импулсивно и сложи пръст върху клавиша „Изтриване“. Но пък те съвсем точно изразяваха чувствата й, напълно объркани в този момент. Обичаше Лео, но не знаеше какво да прави. Беше се надявала, че ще й пише, ще й се обади и дори че в прилив на смелост ще се качи на джета и ще й се обясни във вечна любов на брега на Сена, в някое лозе в Бордо или под маслиново дърво в Тоскана.

Романтични очаквания. Не беше такава по природа. Това бяха неща, за които обичаше да чете. Но в реалния живот?

Остави само първата дума и дописа:

Нещо като при Джулиан. Времето ще покаже.

Значи няма да дойдеш тук, като се върнеш от Италия?

На Куинипиг? Не. Ще хвана влака за Париж в сряда, а в петък е полетът ми за Ню Йорк. Ще поработя там известно време.

Ще ти изпратя цветя. Кога ще кацнеш?

Няма да ми изпращаш никакви цветя.

Цветята бяха излишни. Благодарностите бяха излишни. Когато ставаше въпрос за Никол, и едното, и другото бяха неуместни.

Кога ще кацнеш? — повтори въпроса си приятелката й.

Шарлот знаеше, че Ники беше твърдо решила да изпълни намерението си, което означаваше, че беше излишно да спори, а и цветята щяха да бъдат прекрасни и щяха да повдигнат духа й, докато се прибираше в самотната си квартира. Затова написа само:

1:25 на обяд в петък.

 

 

Прибра се обаче един ден по-рано. След като се върна в Париж, изпита непреодолим копнеж да усети американска земя под краката си, затова, водена от максимата „от опит глава не боли“, позвъни в компанията, откъдето й предложиха промяна на полета, която тя веднага прие.

Кацна рано сутринта. Куфарът й се появи сред първите, мина митническата проверка и хвана такси за Бруклин много преди обичайните задръствания. Електричеството работеше перфектно, климатикът бързо охлади жилището. Не й отне много време да разопакова багажа си, да прибере чистите дрехи в гардероба, а мръсните да пъхне в коша за пране. Лаптопът, фотоапаратът и папката със статиите и записките й лежаха на плота в тясната й кухня.

Какво да прави?

Реши да се върне към корените си и започна да звъни на приятели, с повечето от които не беше говорила от пролетта насам. Остави три съобщения, преди, зажадняла да чуе човешки глас, да успее да се свърже с една от издателките си, хвана метрото до Манхатън и се срещна с нея на по питие. Независимо дали се опитваше да се напъха в пълната мотриса, дали я блъскаха множеството пешеходци по улицата, или се опитваше да не обръща внимание на мъжките погледи в бара, тя се чувстваше добре. Това беше нейният свят — шумен, забързан и познат. И се радваше, че се бе върнала.

Тъй като все още беше настроена по парижко време, си легна в осем, а на следващата сутрин се срещна с една приятелка на закуска, после с друга на кафе. Часовете минаваха само когато беше заета с нещо, затова се захвана с прането, избърса праха и пусна прахосмукачката. Провери електронната си поща и излезе да обядва навън. Заведението беше сред любимите й — още едно познато място. Магазинът за прежди обаче беше нов. Влезе, представи се, разгледа го, но излезе с празни ръце, защото нищо от предлаганото не можеше да се сравни с онова, което беше видяла при Изабел Скейн.

Отново вкъщи, срита обувките си, преоблече се в къси панталони и тениска и след като хвана разрошената си коса на кок, отвори папката от Бордо и започна да размества листовете. Разместваше листовете. И продължи да ги размества още известно време.

Липсваше й мотивация за работа, затова се огледа с какво друго би могла да се захване, но нищо не й идваше наум. Чувствайки някаква празнота, отиде до прозореца, скръсти ръце и се загледа с празен поглед към улицата.

Минута по-късно забеляза мъжа. Той стоеше, облегнат на оградата на една от къщите на отсрещната страна, носеше бейзболна шапка, тъмни очила, джинси и маратонки. До краката му беше захвърлен сак. Беше вдигнал поглед към прозореца й, позата му издаваше напрежение и тревога. Можеше да го вземе за пласьор на марихуана, ако не беше огромният букет от жълти цветя. От Никол? Малко вероятно. Нещо в начина, по който стоеше, по който дънките очертаваха бедрата му, без да са нито прекалено тесни, нито широки, в позата му с леко разтворени крака, сякаш се намираше на палубата на лодка, й се стори много познато. И преди всичко пуловерът му.

Сърцето й внезапно спря, когато истината се стовари върху й. Беше мечтала за това, но не се бе осмелявала да се надява. Романтиката и реалността нямаха нищо общо. А тук не беше Куинипиг в мъглива, пропита с миризмата на изгорени дърва лятна утрин, а Бруклин в горещ и мрачен септемврийски следобед.

За един кратък миг, вече с ускорен пулс, тя си даде сметка какво му бе коствало да дойде, но продължаваше да стои като закована за пода, неспособна да повярва на очите си.

Примигна бързо, но той не изчезваше.

Истински.

 

 

Внезапно я обзе някаква лекота, тя се втурна боса от апартамента и като в сън се спусна по стълбището. Отвори рязко външната врата, но спря на най-горното стъпало. С шапка и очила, с дънки, маратонки и дори с цветя би могъл да е всеки. Но никой друг не би носил ирландски пуловер в трийсетградусовата жега, още по-малко пък пуловер с неравномерно изплетени редове на лявата страна на предницата и широки рамене.

Сграбчила парапета от ковано желязо, заслиза бавно по стълбите, без да откъсва очи от него, сякаш се страхуваше да не изчезне. Не спря, а прекоси тротоара и стъпи на платното, без да се огледа в нито една от двете посоки.

Лицето му имаше бронзов тен след лятото на Куинипиг, но страните му бяха поруменели под него и макар да не можеше да види много заради шапката, очилата и високата яка, челюстта и вратът му бяха влажни.

— Познавам ли ви? — попита с чувството, че сърцето й се е качило в гърлото.

— Надявам се — отвърна й той с нисък, дрезгав глас. — Защото аз съвсем не мога да се позная.

— Чувстваш се странно?

— Много.

— Заради града?

— Отчасти.

Внезапно през съзнанието й мина мисълта, че може би беше дошъл да се сбогува с нея, на което можеше да се отдаде смущението му. Но целият този път?

— Със самолет ли пътува?

— Мразя самолетите.

— Но и никога не напускаш Куинипиг — напомни му меко и пристъпи напред, обнадеждена. — Значи си шофирал?

Той погледна нервно надолу по улицата към мястото, където беше паркиран синият му пикап.

— Трябва да си купиш талон за паркиране.

— Мога да го платя. Ще го вдигнат ли?

— Зависи колко дълго ще останеш. — Но още не бяха стигнали дотам. — Как е Мечо?

— Души навсякъде и те търси.

Нещо се сви в гърлото й. Кучето винаги го правеше. Но защо то, а не Лео? Може би защото неговата любов беше безусловна. И защото любовта към кучета беше позволена.

Но тъй като Мечо го нямаше тук, а Лео беше, у нея се надигна копнеж да й бъде позволено да го обича. Очите й се напълниха със сълзи, тя стисна устни, за да не треперят, но това не помогна. Вдигна се на пръсти, обви ръце около врата му и притисна лице към гърдите му. Той миришеше на пот и на сапун, на бор, на лавандула, на валериана, на градински чай, на мащерка, на мента, на пържени миди, на рибена чорба, на плаж и на океан. Миришеше на Куинипиг. Той беше Куинипиг.

Неспособна да се въздържа повече, тя захлипа — тя, Шарлот, която никога не плачеше, освен пред Лео. Издавайки гърлен звук, той я прегърна с една ръка, притисна я към себе си, а с другата отметна непокорен кичур от лицето й и започна да я целува по косата, плъзгайки устни надолу към скулите. Шарлот се отдръпна.

— Защо се забави толкова? — попита глухо.

Би могъл да възрази, че беше пътувала, току-що се беше върнала и първа го беше изоставила, на което тя със сигурност щеше да му отговори, че има и такива неща като мобилни телефони, есемеси и електронна поща.

Вместо това, сбито и с известна самоирония, той й отговори:

— Бавно се уча.

Гневът й мигом се изпари, сърцето й сякаш се разтопи. Можеше да живее с тази откровеност и сещайки се за нея, тя каза, като преглътна с усилие сълзите си:

— Изглеждам ужасно.

— Красива си — погледна я открито той.

Но очите му оставаха в сянката на шапката и очилата. Обзета от неистово желание да ги види, тя ги свали бавно и затаи дъх. Те бяха зашеметяващо сини, без следа от неодобрение или пренебрежение, просто дълбоки, пълни с нужда, желание и страх.

Тогава устните му се раздвижиха. Ако погледът й не беше замъглен от сълзи, сигурно щеше да разчете думите. Но тъй като не виждаше ясно, попита:

— Какво?

Втория път го прошепна.

Сърцето й спря.

— Отново — насърчи го шепнешком.

— Обичам те — каза Лео не високо, но интимно и открито, дотолкова в неговия стил, че нямаше как да не му повярва.

Пулсът й отново се ускори. Но очите му си оставаха все така тъмни, тревожни и пълни със страх, че можа само да примигне и да затаи дъх.

— Все още ли е там? — попита със същия приглушен глас.

Тя се усмихна и въздъхна.

— Не си е отишла, Лео. Винаги е тук. Точно това се опитвах да ти кажа. Когато е истинска, не изчезва.

— Истинска ли е?

Шарлот кимна. Погледът й попадна върху цветята, които продължаваше да държи в ръка. Тогава я осени внезапна мисъл, която я накара да го погледне намръщено:

— Кога дойде?

— Преди час. Мислех, че ще се прибереш с такси. Изглежда, си хванала по-ранен полет.

— Никол ти е казала.

— О, да — провлече шеговито той по начин, който тя добре си спомняше. — При известни условия. Тя ме мрази.

— Не е вярно. Сигурна съм, че става въпрос за гордост и чист инат. Но ако ти се е обадила, за да ти каже кога се прибирам и че трябва да си тук с цветя…

— Цветята бяха моя идея — заяви той и като потвърждение на думите му в този момент спря ван с логото на местния цветарски магазин, изписано от двете му страни.

Няколко минути по-късно Шарлот държеше в ръцете си най-невероятно аранжирания букет от диви цветя, който беше виждала през живота си. Естествено, беше доста грозен, но това беше начинът Никол да й намекне колко по-красиви са през есента дивите цветя на Куинипиг и че трябва да отиде лично, за да се увери.

— Ще увехнат бързо — заяви тя и погледна жълтите рози. — Но не и тези. Трябва им вода. Искаш ли да се качиш?

— Господи — каза на един дъх той, — вече си мислех, че никога няма да ми предложиш. Тук е адски горещо.

— Така е, защото носиш дебел, ръчно плетен пуловер. И защо в тази жега?

— Защото е единственото нещо, което ме държи цял.

 

 

Едва бяха успели да потопят розите във вода, преди пуловерът да изчезне заедно с ризите, панталоните и останалите дрехи, и то при включен климатик, но нуждата им да бъдат заедно, беше непреодолима. Правиха любов няколко пъти на пода, в леглото, под душа и после в обратния ред. Шарлот никога не бе била толкова ненаситна, но от друга страна, беше прекарала цял месец без него, освен това го обичаше.

Не че Лео не беше на ниво. Всъщност беше невероятен. Освен това за първи път беше многословен, повтаряйки й отново и отново, че я обича. Не мислеше, че някога ще се умори да го чува.

Когато следобедът премина във вечер, трябваше да обсъдят и някои практични въпроси, като паркирането на колата и купуването на нещо за вечеря, с които бързо се справиха. Пикапът се премести зад джипа, на алеята пред къщата на нейни приятели през няколко преки, после си взеха тайландска храна, каквато Лео никога не беше опитвал, затова поръчката направи Шарлот. Някои ястия му харесаха повече от другите, но още преди да бяха изяли всичко, Лео започна да дреме. След като беше пропътувал с пикапа целия път от Куинипиг до Рокланд предишния следобед и бе станал в три сутринта, за да избегне задръстването и ужаса от големия град, беше изтощен.

И така Лео, нейният нощен рицар на острова, я бе завлякъл към леглото й в Бруклин, където я бе любил нежно и страстно още веднъж, след което беше заспал дълбоко. Но не и тя. Изобщо не беше изморена. Беше твърде превъзбудена, прекалено смаяна да го гледа в собственото си легло, за да затвори очи дори за миг.

Освен това малко преди да заспи, той бе извадил от сака си някакъв ръкопис.

— Следващата книга? — бе възкликнала развълнувано тя.

Той бе поклатил глава, пъхайки свитъка в ръката й. После бе легнал с лице към нея, бе подпъхнал възглавницата под главата си и бе затворил очи.

Шарлот се взираше в него. След като й стана ясно, че няма да й даде никакви обяснения, защото вече спеше дълбоко, започна да разгръща страниците. „Корените и други такива гадни неща“ беше първото, което прочете. Отгърна следващата. За Шарлот.

Тя преглътна с усилие и започна да чете.

 

 

Това никога нямаше да бъде публикувано, разбира се, но не защото не беше добре написано. Той беше естествен и това си личеше от самото начало. Само за три седмици беше събрал няколкостотин страници и прозата звучеше точно толкова лирично, колкото и в „Сол“, а Шарлот знаеше, че за такова кратко време нямаше как да успее да ги редактира. Тук се описваше катарзисът в най-суровия му вид — описание на трийсет и осем години бързи победи, помрачени от гняв, възмущение и страх.

Това беше неговата собствена, много лична история, може би написана за Шарлот, но започната заради него самия. И преди й беше разказвал сюжета, но сега наблягаше на чувствата, които бе изпитвал към майка си и към острова. Пишеше за мечтата си да има баща. Пишеше за непокорството и тъгата, за срама и провала. За момичетата на острова, за любовницата си от Финикс, което изобщо не я обиждаше, защото тези взаимоотношения нямаха нищо общо с мъжа, когото познаваше. Описваше срещата си с нея на алеята пред къщата му посред нощ, какво бе означавало това тяхно лято за него и как, след като си беше заминала, в началото се бе чувствал като парализиран, после бе изпитал отвращение към себе си и страх, когато най-сетне бе разбрал какво трябва да направи.

И като начало се беше видял с баща си. Срещата не беше лесна за нито единия от двамата, тъй като нямаха обща история, липсваше връзката между бащата и сина, не умееха да контролират емоциите си. Лео беше брутално откровен, гневен и обвинителен и без съмнение доста арогантен, когато му разказваше за „Сол“. Естествено, не бе имал намерение да го прави. Знаеше риска, който поемаше, като се разкриеше, а и не се доверяваше на непознати.

Но романът беше нещо като жива връзка. Неразривно свързан с океана, с копнежите и мечтите на автора, той беше част от самия него.

Баща му беше по-възрастен, отколкото си го спомняше, наскоро пенсиониран от полицията, външно умееше да се владее, но и да слуша. Дали щеше да настъпи някакво затопляне? Лео не знаеше. Но тези часове на откровени разговори, които той възприемаше като изтръгване на гнилите корени, за да остане почвата чиста и обработена, бяха нещо, което трябваше да направи, преди да напусне щата Мейн за пръв път през живота си.

А трябваше да го напусне или поне да бъде готов да го направи. Взел присърце упреците на Шарлот, не си спести нито един упрек към себе си. Определяше се като тесногръд, егоист, страхливец. Неуверен като малкото момче, което някога беше спало навън сред билките, не си приписваше нито едно положително качество, дори успеха на „Сол“. И въпреки това бе издигнат на пиедестал в очите на Шарлот.

Когато прочете последния ред, минаваше три часът, а думите му на няколко пъти я бяха разплаквали. Лео бе спал през цялото време. Не можеше да си го обясни. Нима не му се бе искало да види реакцията й? Но не, даде си сметка тя. Използваше съня, за да не гледа, да не се тревожи, да не се страхува. И дори тогава помежду им имаше постоянна физическа връзка чрез докосване на крака, на ръката.

Сякаш усетил, че беше приключила, той се протегна, отвори първо едното си око, после другото, отърси се от сънливостта и веднага стана предпазлив. Чакаше я да заговори, но какво можеше да му каже? Беше преживял тревоги, каквито, въпреки собствената си самота, тя не можеше да си представи. А баща му? Човекът твърдеше, че Сесили го бе заплашила със саморазправа, ако се опита да се намеси в живота на сина й, а той се бе чувствал достатъчно омаян от нея, за да й повярва. Сесили така и не бе разбрала, че именно той беше насочвал адвоката, който бе издействал на Лео пет години затвор вместо заплашващите го десет, и пак той бе помогнал за отпадането на обвинението втория път, когато го бяха наклеветили.

Лео се протегна и докосна сълзите на лицето й, но тя не искаше това. Не искаше и секс. Пъхна едната си ръка под него, другата обви отгоре и го прегърна достатъчно силно, за да му даде да разбере, че повече няма да му позволи да си тръгне. Постепенно той го осъзна и продължи да я притиска към себе си, докато тя спеше, притиснала ухо към сърцето му.

Когато най-после се събуди, обедното слънце хвърляше светли петна по килима и Лео заяви, че иска да излязат в града. Шарлот беше изумена.

— В Манхатън?

Беше си мислила, че би предпочел да го направи бавно, опознавайки стъпка по стъпка първо квартала й. Манхатън беше истински шок за хора от други градове, още повече за такива от малък остров.

Но той кимна уверено.

— Пето авеню.

Когато се озоваха на открито и тръгнаха към метрото, той стисна ръката й, сякаш животът му зависеше от това. Станция след станция стигнаха до центъра на града и щом отново излязоха на улицата, погледът му изразяваше едновременно ужас и възхищение. Но беше хладнокръвен. О, да, беше хладнокръвен. Единствено бързото движение на адамовата му ябълка подсказваше смущението му, докато разглеждаше пътните знаци. Очевидно се беше подготвил, защото знаеше как работи системата. След няколко пресечки вече започна да следи номерата на сградите. Намери онзи, който му трябваше, отвори широката врата и застана отстрани.

Шарлот, за която номерът не означаваше нищо, за разлика от името на магазина, изписано над входа, го изгледа въпросително. Той само й кимна с глава да тръгне пред него. Щом влязоха, отиде при първия консултант и с тих, поверителен глас попита как може да намери Виктория Харпър, която се оказа помощник-управител и вече беше говорила с него по-рано през седмицата. Ако Шарлот не беше вече изумена от тактичността му, щеше да се смае минута по-късно, когато жената ги поведе към витрина, отрупана с диамантени пръстени. Елегантната мисис Харпър извади няколко, явно по предварителна уговорка с Лео по телефона.

Шарлот притисна треперещите си пръсти към устните си и си даде сметка, че дори да иска, не би могла да изрече и дума. Можеше само да се взира в пръстените, после в Лео, който й се усмихваше със смесица от смущение, възторг и гордост.

— А ти какво очакваше? — попита той.

Тя слепешком потърси ръката му, която й се струваше единственото реално нещо наоколо.

— Аз… Аз не… Не очаквах…

— Това не ли значи?

— Значи да, да, да, но… „Тифани“? — извика и прошепна с изумление: — Това е прекалено.

— Не и за мен — увери я той, — стига да ти хареса някой от тези.

Обичаше го. Нямаше нужда от пръстен. Но Лео го бе обмислил предварително и очевидно знаеше много добре какво прави. Ако се беше учил на изтънченост от измислените си герои, те си бяха свършили работата безупречно. Колкото и романтичен да беше в един такъв легендарен магазин, очите му бяха сериозни. Той искаше тя да е щастлива.

Шарлот разглеждаше пръстените. Всеки един беше изумителен. Повечето жени нямаха такъв избор и тя го оценяваше. Притискаше с ръка гърдите си и поразена, обхождаше с поглед красивите бижута.

— Ако не можеш да си харесаш от тези, има и други — нервно каза той. — Или можем да поръчаме нещо специално.

— Господи, Лео, не! — възкликна тя, стиснала с ръка гърлото си. — Тези са невероятни.

— Той знае какво иска — обади се Виктория с лек английски акцент. — Има чудесен вкус.

Шарлот се съмняваше, че собственият й вкус е толкова добър, но погледът й все по-често се връщаше към един от пръстените. Представляваше крушовиден диамант, обграден от по-малки, леко заострени диаманти. Допадна й простотата му, както и отблясъците на камъните.

След минута беше вече на пръста й. Тя едва си поемаше дъх от вълнение.

Трябваше да се стесни, но практичният Лео беше включил и това в сделката. Избраният пръстен беше отнесен в бижутерското ателие на магазина за около час, през което време двамата се разходиха наоколо и той за първи път можа да види истинското величие на Манхатън, на центъра „Рокфелер“, на катедралата „Свети Патрик“. Сега Шарлот се беше вкопчила в него, удивена по-скоро от куража на бъдещия си съпруг, отколкото от всичко останало, което можеше да им предложи градът.

Когато се върнаха в „Тифани“, пръстенът вече ги очакваше, пръскайки отблясъци от червена кадифена кутийка. Шарлот възкликна стреснато, отново притеснена, че украшението беше прекалено скъпо, прекалено голямо, прекалено съвършено за обикновена жена като нея. Но Лео го извади, отпусна се на едното си коляно и й предложи сърцето и ръката си. Тя не каза нищо. Не беше необходимо. Разбра думите по смутеното уязвимо изражение върху любимото лице, сякаш бяха изречени високо и ясно.

Докато се усмихваше през сълзи, тя протегна към него треперещата си ръка. Той сложи пръстена на безименния й пръст, после се изправи, зарови ръце в косата й и я привлече към себе си за проста, откровена целувка. Едва когато се отдръпнаха един от друг, тя чу аплодисментите на наблюдателите и засрамена и щастлива едновременно, скри лице в извивката на врата му.

Нямаше как да се получи по-красива сцена, дори ако сценарият беше писан лично от него.