Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Second Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джаклин Рединг

Заглавие: Втори шанс

Преводач: Мишела Христова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Мая Жилиева

ISBN: 978-954-399-030-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1625

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Гевин погледна часовника си.

Това вече беше нелепо.

Бе прекарал последните петнадесет минути, криейки се в спалнята. От долния етаж долитаха приглушените гласове на Флора и децата й. В този момент Гевин се чувстваше повече като някой спотайващ се седемнайсетгодишен хлапак, а не като стабилен, улегнал и успял тридесет и шест годишен композитор с куп награди.

Все още беше в спалнята единствено защото Флора го бе помолила да не излиза. Седеше на леглото и чакаше. Леглото, на което бяха правили любов цяла нощ, чак до сутринта, леглото, на което той бе изучил с ръцете и устните си цялото й тяло сантиметър по сантиметър, докато Флора стенеше и трепереше под него.

Сега бе седнал на същото това легло и чуваше разговора на Флора, брат й Ангъс и децата. Не желаеше да се крие повече — искаше да ги види. Това със сигурност щеше да извика болезнени спомени в главата му. Но той искаше да ги види, заради нея.

След последната нощ нещата вече бяха различни. Гевин нямаше как да продължи да заобикаля факта, че Флора — единствената жена, която бе успяла да разпали онзи особен пламък в душата му през последните две години — е и майка на три деца. Не можеше повече да седи на терасата на къщата, наблюдавайки замислено залеза вечер след вечер и да се чуди дали да скочи в тази ситуация, която би му причинила мъка, или да седи настрана. Твърде дълго бе наблюдавал залезите сам, без никого до себе си. Той не желаеше това да продължава.

Гевин излезе тихо от стаята и погледна към стълбите. Само на няколко стъпки по-надолу беше входната врата. Можеше да се придвижи бързо с тихи стъпки и просто да се измъкне незабелязан от къщата, връщайки се към познатия си стереотип на живот от последните години. Беше сигурен обаче, че ще съжалява, ако постъпи така. Всеки ден оттук нататък щеше да се чуди какво ли би станало, ако просто влезеше в стаята при децата. И този въпрос щеше да го измъчва винаги.

Три чифта очи се обърнаха към кухненската врата и се втренчиха в Гевин. Три чифта наистина любопитни очи. След малко вече бяха четири, когато братът на Флора спря водата в мивката и се обърна. Единствено неговият поглед не беше въпросителен. Беше по-скоро изследващ и оценяващ. Погледът на брат, интересуващ се от сестра си и от човека до нея.

— Здравейте — обади се първо малкото симпатично момиченце със светлорижа коса, завързана на опашка. — Кой сте Вие?

Гевин понечи да отговори, но точно в този момент в кухнята влезе Флора, която явно току-що се беше преоблякла. Носеше джинси и тениска, косата й бе набързо сресана назад. Хвърли поглед към Гевин — изглеждаше толкова смаяна, сякаш бе очаквала в този момент той да е на другия край на света. Сякаш искаше да е където и да било другаде, само не и тук. В следващия момент Флора успя бързо да се окопити и се обърна към дъщеричката си:

— Ани, това едва ли е най-любезният начин да се запознаеш с някого.

— Съжалявам, мамо. — Ани се замисли за момент, след това опита отново: — Здравейте. Аз съм Фиона Маргарет Джийн Маккалъм, но всички ми казват Ани. А Вие кой сте?

Гевин й се усмихна.

— Моето име е Гевин Матсън, госпожице Ани Маккалъм. Приятно ми е да се запознаем.

Едната й бузка бе изцапана с ягодово сладко. Тя кимна сериозно над нахапаната филия.

— На мен също, господин Матсън.

— Можеш да ме наричаш просто Гевин.

Ани погледна към майка си, явно търсейки и нейното одобрение на предложението от мъжа, с когото току-що се беше запознала. Флора кимна.

— Гевин, тук ли спа тази нощ?

В този момент Ангъс се покашля изкуствено, опитвайки се да прикрие изненадата си, а може би и смеха си, а Флора хвърли към Гевин недвусмислен изпепеляващ поглед.

— Ами, всъщност… — Той усещаше как гърлото му се стяга. Не знаеше как да излезе от ситуацията.

— Ани, това е къща за гости — намеси се Флора. — Ще трябва бързо да свикнеш с мисълта, че тук ще има и други хора, освен нас.

— Да, мамо, но си мислех, че първите гости пристигат в петък.

— Но се получи така, че успяхме да отворим по-рано. Имаше и още едни, те вече дори си заминаха вчера. Бяха много симпатична млада двойка с малко бебенце. Имаше буря онази вечер и те търсеха подслон. Нямаше как да ги върна.

Тук Флора уцели. Ани фокусира вниманието си изцяло върху нея, разпитвайки я в най-големи подробности за бебето, което очевидно съжаляваше, че е изпуснала да види. Гевин използва този момент, за да протегне ръка към брата на Флора.

— Приятно ми е, Гевин Матсън.

Той се приближи и също подаде ръка, гледайки го право в очите.

— Ангъс Маклейт.

Беше едър шотландец, висок над метър и деветдесет, с рижаво — кестенява коса. Имаше вид на човек, способен да се справи с почти всяка ситуация. Гевин беше доволен, че Флора има толкова солиден брат, на чиято подкрепа явно можеше да разчита по всяко време.

Двамата мъже си стиснаха ръцете здраво и продължително. Харесаха се взаимно от пръв поглед, явно разбраха, че ще си допаднат.

Остават още двама, мина някак спонтанно и неканено през главата на Гевин. Да, оставаха двете момчета — малкото и голямото. Тези, които най-много щяха да му напомнят за Гейбриъл. Именно затова той пое въздух и направи няколко крачки към голямото момче с дълъг кестеняв перчем, който падаше почти над очите му. Спомни си, че знаеше възрастта му от Флора — беше на единадесет години. Много интересна възраст — само на няколко крачки от възмъжаването.

Недей да му говориш като на дете, напомни си Гевин.

— А ти си Роби, нали?

— Робърт Ангъс Маккалъм, господине.

Въпреки че момчето явно бе научено да се отнася към възрастните с подобаващото уважение, Гевин можеше да прочете в резервирания му поглед, че в момента не можеше да прецени какъв точно е непознатият мъж, който се бе появил сам и изневиделица в кухнята на къщата, където е и майка им — дали е приятел или натрапник.

— Приятно ми е да се запознаем, Роби.

В този момент си представи своя Гейбриъл, застанал по същия начин пред някой непознат мъж, поредния „приятел“ на бившата му жена, и мисълта за това го преряза като остър нож. Усети как яката на ризата сякаш започва да го стяга. Опита се да прогони бързо мисълта от главата си и погледна надолу. Оттам го наблюдаваха чифт дяволити очи със същия зелен цвят като тези на Флора.

— Аз се казвам Сиймъш — обади се и най-малкият, изваждайки за момент палеца от устата си.

Гевин очакваше чувството да го връхлети всеки момент, беше се подготвил. Онова до болка познато чувство, което се появяваше всеки път, когато видеше някое момче в детска възраст. Не беше много хубаво чувство. Коленете му сякаш омекваха, опитваше се да прекъсне контакта колкото се може по-скоро. В очите на малкия Сиймъс обаче имаше някаква по-особена искрица. Имаше нещо, което успя да пробие мрака, обвил душата му. Гевин се наведе и хвана Сиймъс за малката ръчичка.

Това за него бе най-странното, най-невероятното нещо.

— Радвам се да се запознаем, Сиймъс. Аз съм Гевин.

Сиймъс се усмихна, докато продължаваше да смуче палеца си, на пухкавата му бебешка буза се появи малка трапчинка и той повтори бавно:

— Геее-вииин.

В този момент се намеси Ани:

— Гевин, искаш ли да пробваш омлета ми? Току-що го приготвих сама.

Той се обърна към тигана, където имаше нещо, което най-вероятно до преди малко са били просто няколко яйца, но в момента представляваше жълтеникава смес, в която можеха да се различат парченца морков, целина, както и нещо червено, което Гевин така и не разбра какво е.

— Люти чушки. — Ангъс бе забелязал объркания му поглед.

— Люти чушки — повтори Гевин. — Сушени?

Ангъс кимна.

— Точно така. Доставка директно от Шотландия, пренесени през океана в джоба на якето на Ани.

— Много добре — кимна Гевин, после се обърна усмихнат към Ани: — Ти откъде знаеш, че точно това е любимият ми омлет?

Ани цялата засия.

Докато децата продължаваха да разпитват майка си за къщата, града и за всичко друго, което се сетят, Гевин изяде почти цялото съдържание на тигана. Пийваше и от „специалното“ какао на Ани, което тя му бе сипала в порцеланова чаша. Млякото почти не се усещаше, вкусът наподобяваше по-скоро на шоколадов сироп. След това децата тръгнаха с Ангъс да разгледат стаите за гости — без да пипат нищо, както Флора изрично им напомни. Гевин използва момента да си сипе чаша кафе. Забеляза, че Флора се бе поуспокоила. Тя стоеше до мивката и съзерцаваше пакетчето чай в чашата си.

— Мислех да ти донеса закуска в леглото тази сутрин — каза той, като се приближи зад нея.

Беше се срещнал с децата на Флора, чувстваше се някак облекчен. Изправил се бе срещу притесненията си, вместо да ги отбягва и да се прави, че ги няма. Усещаше в себе си някакво ново чувство — усещаше надежда, нещо, което до съвсем скоро му се струваше абсолютно невъзможно. Разбира се, това беше само началото и пътят нямаше да е лек, но му се струваше, че заедно с Флора до него със сигурност щеше да бъде по-поносим.

Той протегна ръка към нея. Повдигна леко косата й и се приближи, за да я целуне нежно по шията. Тя обаче се дръпна настрана.

— Децата… — измънка Флора.

— … са на горния етаж заедно с брат ти.

Тя се обърна към него.

— Но могат да се върнат долу във всеки един момент. Какво мислиш да им обясня тогава? Че тяхната майка, съпругата на баща им, просто е прекарала нощта заедно с някакъв непознат човек?

Гевин отстъпи две крачки назад и се втренчи в нея.

— Няма за какво да се чувстваш виновна, Флора.

— Разбира се, че имам. Виновна съм за всичко. — Флора вдигна поглед и на свой ред се вторачи в Гевин. — Когато те дойдоха, аз трябваше да бъда на входната врата, готова да ги посрещна. Така, както ги посрещам винаги — с прегръдка и целувка. А не да лежа гола в леглото като някаква…

Тя не довърши мисълта си, но Гевин много добре се сещаше как щеше да я продължи, и честно казано тези разсъждения никак не му се нравеха.

— Аз бях съпруга на Сиймъс, това са и негови деца… — продължи тя объркано.

Ето какво било значи, замисли се Гевин. Флора просто рязко беше сменила ролите. От жена тя отново се бе превърнала в майка. Децата й бяха пристигнали, а заедно с тях — и призракът на баща им.

— Изминалата нощ беше невероятна, Флора. Беше красиво, беше прекрасно и аз никога няма да съжалявам. Не бива да го правиш и ти. Защо трябва да се самонаказваш, заради това че си се почувствала жива ли? Сиймъс го няма. Не може да се върне. Няма смисъл да се обвиняваш в нечестност и изневяра. Той е един спомен, макар и да си била омъжена за него. По-добре за теб ще е да приемеш нещата такива, каквито са. Недей да живееш с миналото.

— Това е нещо, което мога да реша единствено аз! — Тя го погледна с очи, изпълнени с възмущение. — Мисля, че е време да си тръгваш.

— Флора…

— Мисля, че е време да си тръгнеш незабавно.

Гевин изчака още няколко секунди, надявайки се, че тя ще осъзнае грешката си. Флора обаче продължаваше да се взира в него със същия строг, осъдителен и вече някак чужд поглед. След това каза тихо:

— Добре. Ако ти не си тръгнеш, ще изляза аз.

Тя остави чашата с чай в мивката, обърна се и излезе от кухнята.

Гевин остана на мястото си, загледан натам, където допреди малко бе Флора. Така го завари и Ангъс, който се върна съвсем скоро.

— Гевин — започна предпазливо той, явно станал свидетел на цялата сцена, — мисля, че в момента наистина ще е най-добре да си тръгнеш. Дай й малко въздух, малко време. Тя явно е в една съвсем нова ситуация. Никога не си е представяла дори, че ще изпадне в нея, повярвай ми. И сега е объркана, не знае какво да прави. Ще й мине, сигурен съм. Просто има нужда от малко време, за да осъзнае всичко. Ще й мине, сигурно няма да е веднага, но съм сигурен в това, което ти казвам.

Гевин поклати бавно глава, обърна се към вратата и излезе, без да каже нищо.

 

 

Флора работеше в градината. Беше коленичила, а ръцете й бяха забити в пръстта. Плевеше около розовите храсти, когато Ангъс се приближи зад нея.

— Къде е Матсън?

— Тръгна си. — Вдигна глава и го погледна. — А къде са децата?

— В момента се преобличат, после ще дойдат да играят. Предполагам, че ще са тук съвсем скоро.

Флора се беше съсредоточила върху едно упорито глухарче, което най-накрая успя да изтръгне заедно с корените му.

— И какво искаш да кажеш с това, че Матсън си е тръгнал?

Флора се изправи и обърса калните си ръце в суха кърпа. Не беше се сетила да си вземе ръкавици за работа в градината и по тази причина вече бе съсипала маникюра, който й бяха направили в салона на Джен преди няколко дена. Тя сви рамене.

— Просто си тръгна. Това е всичко.

Тръгна към къщата, минавайки покрай Ангъс, но той я хвана за ръката.

— Не, Флора, това не е всичко. Той си тръгна, защото ти го изгони, нали така? И защо? Заради децата? Защото се страхуваш от това, което те евентуално биха могли да си помислят? Те са по-силни, отколкото си мислиш, Флора! Дали не искат да видят майка си отново щастлива, а? Роби със сигурност си те спомня такава, най-вероятно и Ани. Но малкият Сиймъс? Та той никога не е виждал онази ослепителна щастлива усмивка, която озаряваше цялата стая. Не е чувал онзи заразителен смях, каращ всеки, който е около теб, поне да се усмихне.

Флора погледна брат си с насълзени очи.

— Видях начина, по който този мъж те гледаше, сестричке. Гледах го как ядеше хапка по хапка онзи ужасен буламач, който Ани бе направила. А можеше просто да не му пука за трите ти деца по същия начин, по който на теб явно не ти пука за него. Можеше просто да си хване шапката и да се изниже незабелязано, нали така? Виждал съм много други момчета, които се навъртат около самотни майки, повярвай ми. Да, много са горди, когато вкарат някоя такава мама в кревата си, но появят ли се децата й, онези просто се изпаряват, изчезват! Но Матсън не го направи. Той дойде и постъпи страшно почтено — запозна се с всички нас. Разговаряше с децата ти, възприе ги като личности, които наистина значат нещо за теб и за него, а не като няколко досадни хлапета, които ще му пречат да си прекарва добре. И нека ти кажа още нещо — по света има наистина много малко мъже, които в тази ситуация ще се държат така с чужди деца, с децата на някой друг мъж.

Флора наведе глава засрамено. Ангъс беше прав. Беше обсебена от чувството за вина, че не бе посрещнала децата си както подобава дотолкова, че изобщо не бе успяла да реагира адекватно на поведението и думите на Гевин. Не бе оценила и нещо друго — че той се бе изправил лице в лице с кошмара си. Със сигурност в момента мислите и спомените за сина му Гейбриъл му късаха сърцето. Но той го бе направил. Заради нея. А тя му бе отговорила с възмущение. Бе го отхвърлила.

— О, господи… аз съм ужасна!

Ангъс я хвана и я прегърна. Притисна я към себе си, за да я успокои. Знаеше, че точно в този момент имаше нужда от неговото рамо.

— Не си. И двамата знаем, че не си такава. Просто понякога не действаш по най-правилния начин. Но това се случва на всеки.

Флора вдигна глава и погледна брат си.

— Толкова съм объркана, Ангъс. И някак уплашена. Много добре помня онова безгрижно момиче отпреди години, за което току-що ми припомни. Да, тогава бях такава, защото считах, че имам всичко, за което съм мечтала. И го имах наистина — съпруг, деца. Но ето, нещата се промениха и аз сякаш още не знам какво да правя. Страхувам се да оставя нещата по този начин, както бяха досега, но се страхувам и да предприема промяна. Просто се страхувам…

— Ш-ш-ш-т, спокойно, успокой се.

Ангъс отново я гушна, тя се сви в него, главата й опираше о брадичката му. Прегърна я с големите си силни ръце.

— Трябваше да те предупредя за предсрочното ни пристигане.

— Не, нямаше нужда. Та аз съм толкова щастлива да ги видя отново. Просто не бях подготвена, а и все още не съм готова за балансиране между тях и Гевин. Това нещо снощи… то просто се случи.

— Обикновено така става. — Ангъс се усмихна.

— Но има и още неща за живота на Гевин, които ти не знаеш. Не зная дали това няма да пречи по някакъв начин, или може би просто разсъждавам повече, отколкото трябва. Просто — Флора се замисли за момент и пое дълбоко въздух — не мога да възприема мисълта, че мога да мамя собствените си деца. Или че ги наранявам, нека го кажем така. Но можех ли да им кажа истината за Гевин веднага? Можех ли да им кажа защо е в кухнята?

— Справи се по най-добрия начин с децата. Недей да се тревожиш. Кажи ми обаче, Флора, ти харесваш ли този мъж?

Тя премигна, след това кимна.

— Той е много добър мъж, Ангъс. Кара ме да се чувствам…

Можеше ли да обясни на брат си как точно се чувстваше в моментите, когато Гевин се взираше така дълбоко и настоятелно в нея, как можеше да му сподели, че само докосванията на ръцете му я караха да се чувства истинска жена, да бъде… жива, толкова жива!

— Няма нужда да ми обясняваш повече, миличка. Изписано е на лицето ти. Радвам се за теб, много съм щастлив. Но не забравяй все пак да му дадеш шанс, иначе ще си имаш разправии лично с мен — усмихна се Ангъс. — Не искам да ти се бъркам, естествено. Ти ще го усетиш най-добре. Но моля те, само недей да вземаш прибързани решения, каквито и да са те. Трябва да си прецениш сама. Ако усещаш, че това е човекът, който ще върне блясъка в очите ти и онази прекрасна усмивка — действай смело. Просто не прибързвай, обещай ми!

Когато я прегърна отново, Флора се отпусна и притисна главата си в здравото му силно рамо. Когато имаше нужда от брат си, той винаги бе насреща. След смъртта на Сиймъс той дори бе пренебрегнал кариерата си, без изобщо да се замисля, връщайки се незабавно от Щатите в Шотландия. Само тя си знаеше колко много й бе помогнал Ангъс — с моралната си подкрепа, с грижите за децата. Но той също имаше право на личен живот. Флора обаче беше сигурна, че брат й няма да си го позволи, докато не се убеди, че тя отново е стъпила здраво на краката си.

Флора се обърна към къщата. Роби бе застанал на вратата на кухнята, която излизаше към верандата, и беше вперил поглед в тях.

— Роби?

Първата й мисъл беше доколко той е успял да чуе разговора им. Почувства се неловко и се притесни. Детето продължаваше да стои на вратата — нито се прибра вътре, нито тръгна към тях. След няколко секунди мълчание промълви:

— С Ани се чудехме дали не може да слезем и да поразгледаме плажа.

— Разбира се, че може — оживи се бързо Флора, усмихна се и незабелязано избърса очи с опакото на дланта си.

— Какво се е случило, мамо? Защо плачеш? — Той се приближи към тях.

Тя разроши нежно косата му.

— Нищо не е станало, миличък. Просто съм много щастлива, че отново всички сте около мен. Много ми липсвахте наистина.

В този момент на верандата се появиха Ани и Сиймъс, готови за разходка. Флора клекна, прегърна и трите си деца и ги притисна към себе си.

— Добре деца, нека да си взема един бърз душ и след това веднага слизаме да си поиграем на брега, обещавам. Докато ме чакате, погледнете там, под навеса. Има разни кофички и лопатки за пясък, вземете ги с вас.

 

 

След като прекара близо два часа с децата си на плажа, Флора се почувства далеч по-добре. Отначало й беше малко трудно, защото гледката на пясъка и водата веднага извикваше в главата й спомените от миналата нощ, които все още бяха твърде ярки. Реши обаче да си наложи поне за известно време да остави тези мисли на заден план и да се посвети изцяло на Роби, Ани и Сиймъс. А те само това и чакаха. Тичаха по плажа, въртяха се около нея, подскачаха във водата. След това направиха страхотен пясъчен дворец, умалено копие на Касъл Рот. Не забравиха и стопаните му — Либи бе една малка издължена мидена черупка пред една от вратите му, а Греъм беше изобразен с изсъхнало рачешко краче, забито на една от кулите. След това Ангъс легна на пясъка, а децата го затрупаха така, че се виждаше само главата му. Флора не пропусна да го снима — един нос, малко коса и едни слънчеви очила, които се подаваха над пясъка.

Въпреки че се забавляваше с децата и се опитваше да не потъва в спомени за изминалата нощ, Флора час по час вдигаше глава и поглеждаше към къщите от отсрещната страна на склона. Някъде там беше Гевин. Докато тя си играеше с трите си деца на пясъка, той седеше в някоя от онези къщи сам и посърнал, без своя син до себе си. Господи, та той дори не знаеше къде е детето му! Даде си сметка, че тази сутрин наистина бе постъпила много несправедливо с него. А когато го изгони, това беше просто жестоко и грозно. Кога друг път е била толкова груба, защо избухна така точно сега?

Когато загуби съпруга си, Флора бе решена на едно — да запази на всяка цена семейството си, да се бори за щастливото детство на Роби и Ани с всички сили. Сякаш искаше да ги затвори в един кръг, където цареше доброта, спокойствие и сигурност. Разбира се, там беше и малкият Сиймъс, който се бе появил междувременно. Първият път, когато ги бе извадила от този кръг, беше моментът, когато трябваше да каже на Роби и Ани, че баща им никога повече няма да се върне при тях. Тогава все още не подозираше, че Сиймъс й беше оставил прекрасен подарък — третото им дете. Никога нямаше да забрави израженията на мъничките им личица, отчаяните хлипания на Роби, който бе достатъчно голям да осъзнае новината в цялата й безнадеждност. Този кръг се беше превърнал в нещо като защитна стена, като крепостен ров, който предпазваше децата й от грозотата и жестокостта на външния свят. Дори и най-страшните сенки отвън нямаше как да преминат границата му. И може би именно този кръг бе причината Флора да оцелее психически. Тя и децата й бяха станали неразделни. Бяха заедно постоянно, непрекъснато — в първите часове, в първите дни, в първите ужасни седмици след онази смразяваща новина.

Спомни си и за погребението и за празния ковчег — тялото на Сиймъс бе изчезнало в морето. Тримата с Ани и Роби седяха плътно един до друг до тази зловеща празна дървена кутия, която щеше да бъде спусната в земята, без в нея да има човешко тяло. Дори там те сякаш пак бяха заградени в онзи светъл кръг, който ги държеше постоянно заедно. Всеки от тях бе оставил по цвете върху ковчега, а малко след това пръстта от лопатите започна зловещо да тропа по капака му в изкопаната дупка. Беше утешила децата си, казвайки им, че всъщност баща им никога няма да легне в тази тясна дупка. Успокояваше ги, че Сиймъс вече е отлетял на небето, където се е превърнал в ангел и се е намерил със своите мама и татко. Убеждаваше ги, че всеки път, когато си помислят за него, той ще слиза от небето и ще се отбива при тях, само дето вече няма да могат да го виждат. Толкова често бе повтаряла тези думи на децата си през безкрайните дни и безсънните нощи, изпълнени с мъка и сълзи, че сама бе започнала да вярва в тях.

Пристигането в Масачузетс бе изтръгнало Флора от този кръг. Тя бе напуснала защитеното убежище на дома и семейството си, прекрачила бе границите на кръга, излязла бе оттам, за да се потопи във водовъртежа на външния свят. И сега усещаше, че не е направила нещо нередно. Нищо лошо не се беше случило. Но в момента, в който децата бяха пристигнали, тя изведнъж просто се бе върнала в кръга. Инстинктът да предпазва и защитава семейството си се бе завърнал по-силен отпреди. И тя се бе променила веднага — сякаш бе сложила някаква тежка броня. Лошото е, че тя бе използвала този щит, за да отблъсне Гевин, да не го допусне в техния кръг. А не трябваше.

Флора изчака децата да отидат по леглата. Ангъс се бе излегнал доволно на дивана. На разположение имаше сателитна телевизия с над двеста и петдесет програми и този факт очевидно го радваше. Флора бе измила чиниите от вечерята, след това се зае с разопаковането и подреждането на багажа. Приключила и с тази задача, каза на Ангъс, че ще се разходи по плажа. Взе една връхна дреха и бързо излезе.

Почти веднага намери пътеката, за която й бе казал Гевин в утрото, когато се срещнаха за първи път на плажа. Тръгна по нея. Отначало маршрутът бе равен и вървеше успоредно на брега, но след малко започнаха стръмни участъци, които ставаха все повече. Флора спираше на няколко пъти да си почине и да си поеме дъх, усещайки как свежият солен морски въздух изпълва дробовете й. Докато отдъхваше, сякаш цялата се разтапяше в прохладната лятна вечер, усещаше как лекият ветрец гали голите й крака и кара кожата й под памучната рокля леко да настръхва.

Наоколо бе тъмно, луната я нямаше на небосклона тази вечер. Флора все по-силно се опасяваше, че няма да успее да намери къщата, която търсеше. Първата, покрай която мина, беше с тъмни прозорци и дръпнати завеси. Следващата даваше признаци на живот — явно някаква голяма компания се беше събрала на вечеря. През отворените й прозорци се чуваха весели разговори и смях. След няколкостотин метра стигна до къща с басейн — семейството беше около него, а децата все още пляскаха във водата. Флора продължи още малко, но усети, че започва да се обезсърчава. Едва ли щеше да я намери толкова лесно, а може би и не се движеше по правилния път. Дали пък не я бе подминала? Тъкмо мислеше да се връща обратно, когато в далечината чу слаб звук от пиано, носен от вечерния бриз.

В първия момент тя просто спря и се заслуша. Затвори очи — музиката й действаше успокояващо. В нея сякаш се усещаха някакви келтски и галски мотиви, но имаше и още нещо. Красиви звуци, които пленяваха душата й със своята чистота. Сякаш бяха мелодия за песента на някоя сирена, липсваха само думите. Мелодията се носеше от прозорците на къщата точно над главата на Флора.

 

 

Гевин смачка ядосано листа с нотите и го захвърли в краката си, където вече имаше цяла купчина. Никога не се беше борил така отчаяно за всяка нота, за всеки акорд. Никога не му беше било толкова трудно да композира. Чудеше се дали това беше заради състоянието, в което се намираше тази вечер, или просто дългото време, което бе прекарал без да твори музика, бе повлияло пагубно върху таланта му и той го бе изгубил безвъзвратно.

Отказваше обаче да се предаде лесно.

Пийна глътка вино, преглътна я бавно и замислено, затвори очи. Опита се да изчисти главата си от всякакви мисли, да я превърне в едно празно бяло платно. След това се помъчи да си представи нещо вдъхновяващо — място, преживяване, настроение. Но вместо това на бялото платно в главата му упорито се появяваше едно и също нещо.

Лицето на Флора.

Но не онзи неин образ със студените и безразлични очи, който бе видял секунди, преди да напусне къщата й. Той си спомняше лицето й такова, каквото беше само няколко часа по-рано — докато спеше блажено, отпусната до него на голямото легло в стаята на втория етаж. Косата й — поток от непослушни оранжеви къдрици, разпилени по възглавницата и по снежнобялата й кожа. Господи, колко беше красива, докато спеше тази сутрин…

Пръстите на Гевин започнаха бавно да се движат по клавишите на пианото. Повтаряше за кой ли път началните акорди. И му се струваха все по-добри. Да, това беше. Това беше мелодията, която искаше да чуе! Музиката се носеше, отекваше в главата му и между четирите стени на стаята. Сливаше се с тайнствения образ на Флора.

Когато опита да продължи нататък, Гевин усети, че губи посоката. Нотите изведнъж започнаха да звучат фалшиво, сякаш не бяха на мястото си. Просто не се получаваше нататък.

Той дръпна ръцете си от пианото и отвори очи.

И в този момент я видя пред себе си.

В първите няколко секунди беше сигурен, че халюцинира. Тя стоеше в рамката на големия френски прозорец. Беше като видение. Носеше някаква светла връхна дреха, която я обрамчваше подобно на ореол. Косата й беше като от огън.

Гевин продължи да гледа невярващо, докато Флора влезе в стаята и застана до пианото. След това изрече:

— Гевин… това, което свиреше… музиката… много беше красива.

Той затвори капака върху клавишите на пианото и бързо сбута листата настрана. Не беше готов да й ги покаже.

— Това е все още само работен вариант — промълви притеснено той, — за който изобщо не съм сигурен дали бележи някакъв напредък.

Той стана от столчето и се насочи към бара.

— Чаша вино?

Флора кимна и изчака да й налее от бутилката бургундско вино, която той вече беше започнал.

— Гевин, дойдох тук, защото… — Тя се поколеба за миг. — Дължа ти извинение. Тази сутрин ти реагира страхотно на неочакваната ситуация, а аз те обидих и те изгоних. Наистина съжалявам. Не беше справедливо от моя страна. За съжаление, не можах да го осъзная веднага. Просто…

Гевин седна на дивана срещу нея.

— Флора, аз много добре разбирам инстинкта ти да запазиш семейството си. Даже те поздравявам за това, съвсем честно. Единственото, за което ми е мъчно, е, че в същото време ти не ми даваш никакъв шанс да се сближа с тях. Съответно — и с теб.

Гевин я погледна продължително. Флора наведе очи надолу, взирайки се в отблясъците на виното в чашата си.

— Знам, Гевин. Разбирам те. И много ми се иска да ти дам този шанс. Ако ти все още желаеш…

Истината беше, че Гевин бе прекарал почти целия ден, задавайки си точно този въпрос.

След като си тръгна от къщата на Флора сутринта, той се бе прибрал тук и бе изровил снимките на Гейбриъл. Прекара деня с тях, унесен в сладки спомени. Пред очите му изникваха моменти, които никога нямаше да забрави — разходките им в зоологическата градина и дивия смях, в който избухваше синът му пред клетката с маймуните. През последните две години, откакто Миранда беше изчезнала с Гейбриъл, Гевин изпитваше почти физическа болка само при вида на някое дете. Беше развил някаква странна защитна реакция — появеше ли се дете пред очите му, веднага отместваше погледа си някъде другаде. Избягваше всякакви ситуации, които заплашваха да докоснат онази безвъзвратно разбита част от сърцето му. Всеки път, когато попаднеше на момче на възрастта на сина му, което кара колело или играе в парка, през главата му неминуемо минаваха болезнени въпроси — дали Гейбриъл се е научил да кара колело и ако да — кой го е научил? Дали някога е играл бейзбол? Дали се е пързалял на кънки? Това бяха някои от нещата, на които Гевин бе мечтал да научи сина си. Това бяха нещата, на които всеки баща иска да научи сина си. Но при него не се беше получило. Това най-вероятно бяха нещата, на които той никога нямаше да може да научи своя син.

Както всеки път, когато потънеше в спомени за сина си, и този път Гевин позвъни на Айвън — частния детектив, когото бе наел, след като бързо разбра, че държавните институции са последните, които ще му помогнат.

— Просто да проверя как вървят нещата — бе му казал той, както всеки друг път, когато се чуваха.

Честно казано, Гевин не се надяваше на някакъв голям напредък. По-скоро се плашеше, че Айвън в крайна сметка ще се откаже да се занимава със случая. Именно затова му звънеше така често.

— Нищо ново. Но проверявам две следи. В последните дни забелязвам раздвижване по банковите сметки на бащата на Миранда. В скоро време очаквам подробности. Може да излезе нещо, може и да не излезе. В момента, в който разбера нещо, ще те уведомя веднага.

Това бе всичко, което му бе съобщил Айвън в днешния разговор.

Гевин погледна към Флора, опитвайки се да подреди думите си.

— Не казвам, че ще бъде лесно. И двамата имаме своите демони, с които трябва да се преборим. Но със сигурност много искам да видя докъде можем да стигнем заедно.

— При едно условие — отвърна Флора.

— Условие?

— Да. Това, което се случи снощи… между нас. Това няма как да се случи отново.

Гевин премигна невярващо.

— Флора, да не би да искаш да ми кажеш, че си мислиш, че аз съм искал просто да преспя с теб?

— Не, не искам. Снощи беше… — Тя се поколеба. — Добре, нека го наречем изключение. Беше нещо, което ме накара да си спомня какво значи да се чувствам като истинска жена. Благодаря ти много за това усещане. Но освен това аз съм и майка на три невръстни деца. И съм длъжна на първо място да бъда тяхна майка, а след това жена.

— Можеш да бъдеш и двете, Флора.

— Да, мога. Но само ако едното не пречи на другото. Моите деца са част от мен. И винаги ще бъдат. Това няма как да се промени. До тази сутрин ти ме познаваше само като жена, Гевин, но не и като майка. И те моля да помислиш върху това. Ако наистина държиш да разбереш докъде можем да стигнем, трябва да имаш предвид това, което казвам. Но ако решиш, че не ти се опитва при тези условия, ако почувстваш, че няма да имаш сили за всичко това, аз ще те разбера и ще го приема. Няма нужда нито от извинения, нито от обяснения. Просто ще си останем с един прекрасен спомен.

Флора се приближи към Гевин и се взря в очите му. Усмихна се. Беше толкова близо, че Гевин долови аромата й. Миришеше на лавандула и море. Тя се приближи още и нежно го целуна по устата. Отдръпна се леко от устните му и постави там показалеца си. След това се обърна и изчезна като някакво нежно видение през същата врата, през която бе дошла.