Жаклин Рединг
Втори шанс (4)

Глава 4

Беше три през нощта, а Гевин седеше пред пианото „Стейнуей“ — голямо, черно и полирано. Всичко около него беше в листове хартия. По някои от тях Гевин бе драскал с молив, отбелязвайки си нещо. Те бяха оставени върху пианото. Други просто бяха смачкани на топка и хвърлени на пода. Те бяха сигурно пет пъти повече от тези, които явно ставаха за нещо.

Когато композираше, той не го правеше на компютър, каквато бе тенденцията в последно време сред все повече негови колеги. Опазил го бог от такава работа! Някои можеха да нарекат стила му на композиране старомоден, защото той го правеше точно както великите Бетовен и Моцарт в миналото — нота по нота, тон по тон. Той пишеше, триеше, драскаше, понякога дори ругаеше на глас. Голяма част от идеите му отиваха в коша след часове безсъние, една малка част от целия му труд виждаше бял свят. Това обаче беше начинът, който работеше при него. Винаги, по време на цялата си кариера, бе композирал именно по този начин и нямаше никакво намерение да си променя стила.

Гевин бе седнал пред пианото още веднага след като се върна от полицейския участък. Преди това той бе успял само да излапа набързо един сандвич с шунка и половин пакет чипс, които трябваше да бъдат нещо като вечеря. За цялото време той бе написал едва няколко такта, просто една кратка комбинация от ноти върху листа пред него.

Това обаче все пак беше някакво начало.

Както писателят започва романа си с една проста дума, която после се превръща в изречение, страница, глава… Така и Гевин бе започнал със своите ноти, бележки, думи и драсканици.

Си… Ми… Сол… Фа…

Красота… Елегантност… Финес… Огън.

Тези думи непрекъснато се въртяха и се блъскаха в главата му още от онзи момент, в който тя беше влязла в кафенето. Тогава зазвучаха и нотите.

Флора Маккалъм.

Красота.

Елегантност.

Финес.

Огън.

 

 

В горната част на листа, на който Гевин се опитваше да съчини композицията си, той бе написал нейното име. Това бе работното заглавие на проекта му. В часовете, откакто бе седнал зад пианото, Гевин се опитваше да пресъздаде онази невероятна музика, която бе зазвучала в главата му, когато зърна Флора за пръв път. Мислите му летяха само към нея. Спомняше си отново и отново как се бе появила в кафето, после как беше увиснала на стената с бръшляна, спомняше си и зле прикрития й страх, докато седеше в полицейския участък.

Си… Ми… Сол… Фа…

Свиреше го пак и пак, опитвайки безбройни комбинации. Но не се получаваше. Не ставаше и не ставаше…

Замислеше ли се за Флора, можеше да си спомни всеки детайл, дори и най-дребния. От безбройните дребни лунички, покрили носа й, до начина, по който нервно прехапваше долната си устна в участъка. За краткото време, откакто я познаваше, вече знаеше, че предпочита да пие чай вместо кафе и си връзва обувките, увивайки два пъти връзките, преди да ги стегне. Колкото и ясен да бе образът й в съзнанието му обаче, Гевин продължаваше да не може да изрази със звуци онази вълшебна музика. Четирите ноти продължаваха да се мъдрят самотни на листа пред него.

По дяволите!

Трябваше да си почине малко. Даже май бе крайно време! Трябваше отдавна да си е починал. Страхуваше се обаче да се раздели с пианото. Имаше чувството, че стане ли от този стол, никога няма да успее да хване онази мелодия. Боеше се, че тя ще излети от главата му завинаги. Бе разочарован, но и все още изпълнен с някаква странна, обещаваща надежда. Въпреки че на листа пред него имаше само четири ноти, Гевин се утешаваше, че тази вечер е свършил повече работа, отколкото през последните две години.

Допивайки последните глътки от чашата с отдавна изстинал чай, той все пак стана, взе си ключовете и се отправи към вратата. Може би една кратка разходка на чист въздух малко преди изгрев-слънце щеше да разсее мъглата в главата му.

Навън луната светеше ярко, беше слязла ниско над хоризонта. Гевин тръгна по стълбите, които се виеха надолу от верандата на къщата. Откъм морето подухваше лек ветрец, който полюшваше високите треви, строени от двете страни на пътечката, водеща към скалистия морски бряг. Отдавна му беше направило впечатление, че пътеката е много стара — бе дотолкова отъпкана, че се беше превърнала почти в алея — по нея нямаше никакви тревички и растения. Със сигурност поне няколко поколения местни жители я бяха използвали за пряк път към брега или просто за разходка с домашните любимци. От време на време пътеката минаваше през участъци със ситен пясък, където местните слизаха да плажуват, когато времето беше хубаво и когато нямаше прилив. Други пък ровеха за миди, които общо взето бяха рядкост за този район, но специално тук се намираха. Пътеката минаваше през няколко частни терена, но имаше неписано правило, че всеки може да я ползва. Гевин много обичаше да се излегне на шезлонга на верандата си и оттам да наблюдава движението на своите съседи. Когато го видеха там, те винаги му махаха за поздрав, въпреки че той не се беше запознавал с никого от тях. Това бе по-скоро един машинален жест с ръка, с който обикновено жителите на малките градчета са свикнали и който приемат съвсем нормално. Гевин бе наясно, че те му махаха просто по навик и в следващия момент можеха и да не се сетят, че са го видели. Той от своя страна също винаги отвръщаше на поздравите им. Не знаеше кои са, не се и интересуваше. И беше сигурен, че те също нямаха ни най-малка представа кой е той. Това го караше да се чувства спокоен.

По това време на денонощието обаче, малко преди изгрев-слънце, на пътеката бе само той. Беше доста топло и дори лекият ветрец, който подухваше, не създаваше дискомфорт. Гевин бе само по тънки джинси и тениска. Краката си бе обул с чифт кожени мокасини на босо. Обувките бяха отдавна съсипани от постоянно носене, както и от солената вода, но Гевин продължаваше да ги носи, тъй като материята бе станала толкова лека, че той я чувстваше невероятно удобна, все едно му беше втора кожа. През следващите два часа слънцето първо щеше да освети хоризонта, а след това да изгрее над океана, който в момента изглеждаше тъмен, бездънен и спокоен. Звукът от разбиването на малките вълнички в брега напомняше на похъркването на немощен старец. В същото време откъм сушата се чуваше наподобяващата жабешко крякане песен на някой козодой, вероятно скрит сред короните на дърветата над склона.

Недалеч в залива, на няколко километра от брега, имаше архипелаг от малки островчета, познат сред местните с името Котелът на вещицата. В леката мараня над водата се виждаше светлината на премигващ фар. Това бе именно маякът, разположен на Острова на Хатауей — най-голямото от общо четирите парчета земя в малкия залив. Местните твърдяха, че фарът бил построен някъде към края на осемнадесети век. В началото работел на газ и си имал пазач, който живеел в малка каменна постройка на острова. Легендата гласеше още, че историята на архипелага преди построяването на фара била доста мрачна. Около три века по-рано, през петнадесети век, местното население било изпаднало в истерия, която избухнала в истински и буквален лов на вещици. Всъщност обвиненията в магьосничество се превърнали в нещо обикновено за този регион, откакто група пуритани установили своя колония в Масачузетс. В края на седемнадесети век обаче страховете, подозренията и обвиненията в магьосничество достигнали до точката на кипене. Набързо били скалъпвани обвинения и издавани присъди. Много жени били осъдени на смърт. И въпреки че когато в този регион се говори за лов на вещици, хората ще се сетят първо за град Салем, разположен на около двадесет и пет километра на югоизток, Ипсуич също е бил сцена на тези отдавнашни и трагични събития.

Много от обвинените и осъдените живеели във ферми и чифлици покрай пътя, свързващ Ипсуич и Салем. Дори затворът в Ипсуич услужливо приютявал някои от осъдените от близкия Салем, когато тамошният дранголник се оказвал с недостатъчен капацитет. Една от многото обвинени по онова време била млада жена от малко селце в непосредствена близост до Ипсуич. Името й било Рейчъл Хатауей.

В един хладен и дъждовен следобед скоро след пристигането си тук Гевин бе влязъл в местната книжарница най-вече за да се скрие от дъжда. Докато разглеждаше заглавията по лавиците, много от които бяха на местни и регионални автори, той бе завързал разговор с продавачката, госпожа Евансън, споделяйки, че е много заинтригуван от четирите малки парчета земя в морето, виждащи се от верандата на вилата, в която живее. Тогава тя му бе препоръчала книга, написана от някакъв местен жител, в която се разказваше именно историята на Рейчъл Хатауей и се посочваше причината, поради която малкият архипелаг е кръстен именно на нея.

Рейчъл Хатауей била родена най-вероятно през 1670 година. Историческите сведения за нея остават твърде разнопосочни. Някои от съвременниците й твърдели, че е стара мома и никога не се е омъжвала, но доста повече били тези, които я сочели за вдовица, а трети стигали още по-далеч, наричайки я „безсрамна развратница“. Носели се слухове, че след поредния жесток семеен скандал тя убила първия си съпруг, след което го нарязала на малки парченца, а после закопала останките му на различни места в чифлика. Въпреки че историята била разказвана десетки пъти край камината в местната кръчма, никой не можел да даде точни и конкретни сведения за загадъчния й съпруг. Оказало се, че не само никой не знаел името му, но и никой не можел да се похвали, че се е срещал или разговарял с него. Въпреки всичко това слухът продължавал да се носи упорито от уста на уста и от поколение на поколение.

Самата Хатауей също разпалвала пламъците на тези мълви. Начинът й на обличане се отличавал крещящо от този на останалите жени. Тя предпочитала да носи корсажи и блузки в ярки цветове, като най-често се спирала на розовото и виолетовото. Отвсякъде се подавали панделки, дантели и връвчици, поставени по-скоро за украса, отколкото с някакво практическо предназначение. Чорапогащниците й били в предизвикателни цветове и десени, за разлика от тези на всички останали пуританки около нея, които за нищо на света не изменяли на скучния бял цвят. На главата й никога не можело да се види някоя от онези сякаш излезли от калъп бели ленени шапчици, задължителен аксесоар за дамите от онова време. Не! Ако въобще слагала шапка, то това била някоя или с абсолютно нестандартна форма, или с гордо забучено пауново перо отпред. Някои дори твърдели, че петното на върха на перото било окото на самия дявол, както и че тя носела тази шапка съвсем умишлено, имайки за цел чрез дяволското око да донесе болки и нещастие за всеки, който се срещне с нея и погледне към екстравагантната й шапка.

Когато през едно лято в края на седемнадесети век истерията против магьосничеството в близкия Салем върлувала с пълна сила и започнала да излиза извън контрол, съседите на Рейчъл започнали да я изкарват виновна буквално за всичко — от лошата реколта до заболяванията на децата им. Не след дълго тя се озовала в затвора в Ипсуич в очакване на присъдата си. Според легендата именно тук се случило невероятното. Както и да я заключвали и охранявали, след не повече от два дена тя изчезвала мистериозно от затвора, за да се върне отново във фермата си в покрайнините на града. След като това се повторило няколко пъти, на един от градските големци му хрумнало, че ще е най-добре да заточат бедната Рейчъл на близкия остров в залива на Ипсуич (според тогавашните сведения и моряшки дневници по онова време той бил само един), за да не може тя никога повече да притеснява добрите, примерни и богобоязливи жители на градчето. Речено — сторено. Още на следващия ден младата жена била окована във вериги и изпратена на острова. Но само ден след заточването й там в залива се появили като от нищото още цели три острова. Това, разбира се, било поредното неоспоримо доказателство, че Рейчъл е истинска вещица. Все пак хората не били чак толкова жестоки и оставили заедно с нея на острова коза, крава и кокошка, с които тя трябвало някак да се прехранва, докато настъпел денят, в който съдът щял да се произнесе за съдбата й. Този ден обаче сякаш никога не идвал и така постепенно започнали да забравят за опасната вещица. Далече от очите, далече от ума, както се казва. Въпреки това, когато някое нещастие връхлитало градчето, било то наводнение, пожар или болест, жителите му отправяли боязлив взор към островите в залива отсреща и мрачно поклащали глави, обвинявайки за бедите отново вещицата от Ипсуич и отправяйки молби към всевишния тя никога да не се върне отново.

Въпреки че морето в залива на Ипсуич било спокойно, както във всеки залив, това било само привидно. От край време на това място имало коварни подводни течения. Именно поради това в залива често потъвали рибарски лодки и изчезвали хора. След като заточили горката Рейчъл на самотния остров обаче, всеки нов случай на гибел в морето се приписвал на нея. За загиналите се казвало, че са попаднали в котела на Рейчъл Хатауей. По този начин тези четири острова се сдобили със зловещата си слава. Впоследствие започнали да наричат малкия архипелаг просто Котела на вещицата. Наименованието станало толкова популярно, че не след дълго започнали да го изписват така и по официални документи като географските карти например. И до днес малката група острови край Ипсуич може да бъде видяна по картите, означена именно като Котела на вещицата. Въпреки че никой от градчето никога повече не видял Рейчъл жива, жителите му често се кълняли, че я виждали да се спуска като видение през нощта. Тя продължавала да бъде отговорна за всякакви битови проблеми като стъпкана реколта или смърт на домашен добитък. Разбира се, всички я познавали по шапката с пауновото перо и ярките й чорапогащници.

Цели седемдесет години по-късно, когато истерията с вещиците отшумяла, а Рейчъл Хатауей отдавна била считана за мъртва, жителите на града решили, че е време да построят фар, който да упътва корабите и лодките, отправили се към пристанището на Ипсуич. И какво по-добро място за целта от острова, намиращ се на няколко километра от брега? В този момент обаче легендата за вещицата отново изплувала със страшна сила — не се намирал никой, който да се престраши да се отправи към острова. След дълги обсъждания в крайна сметка била сформирана група от смелчаци, въоръжени с пушки и револвери, които се натоварили на няколко лодки и отплавали към пустия остров.

Сутринта, в която те стъпили на северния бряг на острова, била влажна и мъглива. Никой не смеел да се отдалечи от групата — всички се придвижвали заедно. Били толкова изплашени, че се стряскали дори от крясъците на птиците. Първо бил проверен районът около брега. След като не намерили нищо притеснително, мъжете се отправили към вътрешността на острова. Именно там ги очаквала голямата изненада. Пред изумените им очи се появила малка къщичка, построена от слама и камъни, чиито размер и тежест били такива, че нямало как да бъдат пренесени от една обикновена жена. Разбира се, всички дружно решили, че това може да е дело само на Рейчъл Хатауей. Шокът бил още по-голям, когато се престрашили да влязат вътре. Там те намерили фино изработени мебели, махагонова маса и легло, покрито с нещо, което явно някога е било прекрасно червено кадифе, но с времето се било превърнало в избеляло парче плат. В малката кухня намерили няколко оловни съдини, чинии, стари кристални гравирани чаши за вино, посребрен сервиз за кафе и сладки. По чекмеджетата открили копринени кърпи и грижливо затворени кутии, пълни с екзотични подправки. Имало дори съвсем запазено наметало от кожа на хермелин. От Рейчъл Хатауей обаче нямало и следа. Не я открили нито жива, нито мъртва.

С времето историята започнала да се разказва от уста на уста и да търпи промени. Сред хората тръгнала мълвата, че единственият начин всички тези неща да се озоват в къщата е някой да ги е донесъл по море. Така тръгнала легендата за пирата любовник на вещицата. По този начин намерила обяснение и загадката със самата къща — явно била построена от екипажа на пиратския кораб, загадъчно акостирал край бреговете на острова. Всички се обединили от мнението, че явно нейният пират я е измъкнал от острова, на който била заточена. И въпреки че никой никога не бил видял край този остров да акостира и да стои на котва какъвто и да било кораб, всички вярвали, че някогашната им съгражданка е станала пиратска съпруга, която до края на дните си кръстосвала морета и океани с препасана сабя на кръста и бутилка ром в ръката.

Хората продължавали да виждат духа й нощем и били сигурни, че тя се връща, за да си отмъсти на виновниците за заточението й или по-точно на техните наследници. Поверието било толкова натрапчиво и устойчиво, че в крайна сметка Рейчъл Хатауей се превърнала в някакво митично, легендарно същество, в нещо като градския призрак. Когато в някоя от къщите нещо паднело от някой рафт или пък някоя електрическа крушка започнела да премигва, вината за това неизменно била приписвана на Рейчъл. Костюмите и маските с нейния образ били хит на всеки празник Хелоуин, а родителите плашели децата си, че ако не слушат, лошата вещица Рейчъл Хатауей ще дойде да ги вземе.

След като беше прочел тази книга, Гевин бе прекарал много вечери и нощи, седнал на шезлонга си на верандата и насочил телескопа си към малкия архипелаг. Чудеше се какво наистина се е случило някога с бедната Рейчъл. Дали наистина е била магьосница, или просто една нещастна жертва на времената, в които й се е паднало да живее? Ако се бе родила в днешни дни, в най-лошия случай поведението й би било приемано за леко странно. Всъщност най-вероятно би й дало шанс да се изяви като актриса или поп звезда.

Често Гевин си задаваше въпроса как ли е изглеждала в действителност младата жена, дръзнала да се опълчи на строгите пуритански нрави. Единствените й изображения бяха на рисунки, създадени преди столетия, а и те даваха само някаква бегла представа за Рейчъл. Освен това тези сведения бяха твърде противоречиви. На някои рисунки младата жена бе изобразена с руса коса, на други — с гарвановочерни дебели тежки плитки. Гевин си я представяше като смела и самоуверена жена, с непослушна рижа коса, подаваща се под екстравагантната й шапка. Всъщност сякаш някак приличаше на жената, която предния ден бе видял да виси на бръшляна на къщата на Хътчинсън.

Той спря. Беше се унесъл в мисли и междувременно бе стигнал до брега. Обърна се нагоре и се вгледа в къщата, кацнала на ръба на скалата. Виждаше очертанията й в сумрака на настъпващия нов ден и не спираше да мисли за жената, която по всяка вероятност в момента спеше там. Гевин знаеше, че никога няма да забрави вчерашния ден — странната гледка на младата жена, увиснала на стената, скъсаната й рокля… Нямаше да забрави и момента, в който по стечение на обстоятелствата успя да види нейните бели, стройни и сякаш безкрайно дълги крака.

Отдавна, наистина много отдавна бе последният път, когато той бе проявил интерес към жена. Със сигурност му бе повлияла последната година от живота му с Миранда, превърнала се в нескончаема поредица от скандали и проблеми. Дотолкова, че Гевин очакваше официалната раздяла с нетърпение. И точно когато той се чувстваше готов да започне нов живот, точно когато оставаха само няколко дни до съдебното заседание, което щеше да направи развода им юридически факт, се стигна до онзи паметен и съдбовен телефонен разговор, когато тя му се обади от летището и успя за нула време да преобърне живота му наопаки. В един момент дори се бе замислил дали не е добре да се замонаши. Но ето че изневиделица се бе появила Флора Маккалъм. Гевин усещаше, че тя бе докоснала нещо много дълбоко в душата му.

Най-накрая той успя да свали поглед от къщата, обърна се и тръгна да се прибира. Мислеше отново да седне пред пианото и да прекара сутринта в опити да подреди още няколко ноти по листа. В този момент обаче той долови с периферното си зрение някакво движение, някаква светлина.

Обърна глава натам.

Както му се бе сторило преди миг, това наистина беше фенер. Стъклен фенер, работещ с керосин. В днешно време хората ползваха този тип фенери повече за украса, отколкото за осветление. Но ето — той беше на пясъка, а пламъкът му танцуваше бавно, побутван от слабия морски бриз. До фенера на пясъка имаше някаква шарена дреха. Гевин се приближи и я вдигна от земята — беше памучна женска рокля.

В този момент вятърът се засили, вдигна пясък край брега и почти угаси с порива си пламъчето на фенера. Гевин вдигна глава и погледна към водата. Тъмнината още не се беше отдръпнала и той не можеше да види ясно на повече от няколко метра, но интуицията му подсказваше, че там има нещо. По-скоро някой.

Чу някаква далечна музика. Същата, която бе зазвучала в главата му, когато беше в кафето!

Миг след това той я видя да излиза от водата. Яркочервената й коса сега беше мокра и прилепнала към кожата.

Към голата й кожа.

О, небеса!

Гевин я наблюдаваше как се приближава към брега и дъхът му сякаш секна. Водата блестеше върху косата й и се стичаше на струйки по голите й стегнати гърди, със зърна, настръхнали от хладната вода и свежия утринен бриз. Тънката й талия плавно преминаваше в изключително женствени, заоблени бедра. Бедрата на онези невероятно дълги крака, които Гевин вече бе имал щастието да види, макар и за миг. Усети как гърлото му се стяга, след това се почувства все едно някой го беше ударил в слабините.

В този момент Флора го забеляза и замръзна от изненада. Вече бе излязла на пясъка и стоеше права на няколко метра от роклята си. Инстинктивно вдигна ръце към гърдите си, за да ги прикрие.

— Какво правиш тук?! — Тя отстъпи няколко крачки, така че пламъкът от фенера да не я осветява. — Може ли да получа халата си, ако обичаш?

Гевин не знаеше какво да каже. Това може би беше добре, тъй като той изобщо не беше сигурен, че през стегнатото му гърло е възможно да се процеди какъвто и да било звук. Беше виждал голи жени безброй пъти, но в тази жена пред него, имаше нещо, което просто го бе зашеметило. Той стоеше прав и гледаше в краката си. Наведе се към дрехата, взе я, протегна ръката си напред, без да отлепя поглед от пясъка. Изчака така, докато Флора се наметне.

— Бяха ми казали, че това е частен плаж. — Чу пак гласа й съвсем близо в сумрака.

Гевин примигна, покашля се смутено и най-накрая успя да отвори уста и да каже нещо.

— Така е всъщност. Но повечето от местните не се съобразяват с това и… просто се разхождат. Тук минава пътека, точно зад мен. — Той посочи с ръка.

— Виждам — отвърна Флора.

След това, вече облечена и пристегнала копринения халат около талията си, бавно пристъпи към фенера. Загърнала се беше почти до брадичката и нервно стискаше устни.

— Ще имам предвид нравите на местните следващия път, когато реша да поплувам в морето рано сутрин.

— Ами повечето хора тук всъщност се разхождат през деня. — Той хвърли бърз поглед към нея, после се опита да продължи: — А аз… просто… не можех да заспя. Явно… и ти…

Флора кимна.

— Да, все още се нагаждам към часовата разлика.

— Така е, със сигурност ще ти трябват още ден-два.

Последва неловка пауза, по време на която двамата просто стояха един срещу друг. Единственото, което се чуваше, бе приятният плясък на малките вълнички, разбиващи се в брега. Гевин забеляза, че Флора леко потреперва от студ. Почувства спонтанно желание да я обгърне с ръцете си, за да я стопли. Дори направи крачка към нея, но тя веднага отстъпи назад, сякаш прочела мислите му. След това тя най-накрая прекъсна мълчанието.

— Ами, добре… в такъв случай мисля, че ще е добре да се прибирам. Да изпия един топъл чай, а после да се опитам да поспя още малко. Довиждане още веднъж, господин Матсън.

Тя взе фенера и се обърна.

— Гевин.

— Моля?

— Можеш да ме наричаш Гевин.

Флора само го изгледа, без да отговори нищо. След това се обърна и пое в сумрака по хълма към къщата. Единственото, което оставаше на Гевин, бе да я проследи с поглед. Гледайки я как се отдалечава, той се чудеше дали тя си дава сметка, че запаленият фенер, който държеше в едната си ръка, осветяваше по идеален начин извивките на тялото й под копринения халат.

Сърцето на Флора биеше силно в гърдите й. Изпитваше непреодолимо желание да се затича, за да стигне по-бързо до къщата, но някак успя да го потисне. Тя почти не бе спала по-предната нощ. В резултат на това вечерта бе задрямала направо на креслото веднага след телефонния разговор с децата си. Всъщност мислеше да подремне за малко, а бе заспала толкова дълбоко, че се събуди на същото кресло шест часа по-късно, когато нощта бе превалила, но слънцето все още не беше изгряло.

Навикът със сутрешното плуване й беше от Шотландия. Излизаше да плува всяка сутрин през лятото. Повечето хора й се чудеха, защото дори през този сезон там морето беше доста студено. Тя обаче беше научила това от майка си, а тя пък — от своята майка. Беше се превърнало в традиция сред жените в рода й, които считаха, че сутрешните бани са много полезни за здравето и добрата им форма. Като малка Флора никога не се беше замисляла дали това наистина е така, просто всяка сутрин двете с майка й излизаха от дома си и се потапяха в морето. Студената вода отдавна не й правеше впечатление. Сега, когато майка й вече не беше сред живите, Флора правеше същото в компанията на малката си дъщеричка Ани. Правеше го не само заради семейната традиция, а и поради факта, че тези сутрини я караха да се чувства свежа и заредена с енергия. Не знаеше дали това бе в резултат толкова на допира със солената вода, колкото на невероятното чувство на близост с детето си. Моментите с Ани сами във водата бяха наистина специални и прекрасни. Те се гмуркаха, смееха се, танцуваха сред вълните, лягаха по гръб във водата и ритаха срещу вълните. Да, именно заради тези моменти Флора продължаваше да се чувства млада.

След като се събуди в креслото, Флора установи, че биологичният й часовник явно все още се съобразяваше с шотландското време. Беше малко след три сутринта, което означаваше, че в Европа вече наближава пладне. Сгушена на фотьойла в тази огромна и все още чужда къща, Флора с умиление си спомни за сутрешния си ритуал с Ани. Опита се бързо да забрави мисълта, че току-що бе изминал първият ден, в който двете не бяха изпълнили ритуала си. Разбира се, не броеше дните, когато Ани беше съвсем малко бебе.

Децата й липсваха много. Само мисълта за тях накара сърцето й да се свие, а очите й да се навлажнят. Сълзите една по една започнаха да се стичат по бузите й. Беше й ясно, че няма да успее да заспи отново. Тогава реши да слезе на плажа и да изпълни ритуала, независимо от факта, че между нея и малката й дъщеричка в момента имаше няколко хиляди километра.

Та това все пак е само един океан, мина й през главата. Нищо повече от едно голямо езеро. Ани беше от едната му страна, тя — от другата. Ако затвореше очи и се оставеше на въображението си, Флора можеше да се види как хвърля камък във водата, а кръгообразните вълнички, получени след цопването му, се превръщат във все по-големи окръжности, за да стигнат накрая до шотландския бряг. А там е Ани, потопила ръчички във водата, за да докосне същите тези вълни. „Хванах ги, мамо! Хванах ги!“

След като се потопи във водата, Флора усети как дъхът й спира за миг от студа. След това дойде познатото приятно чувство, сякаш кожата й настръхва, а кръвта й кипва и се раздвижва във вените. Беше свикнала със студа, тъй като водите около шотландския бряг също не бяха от най-топлите. Организмът й отдавна се беше научил да се справя с шока от рязката температурна промяна. Поплува по гръб, движейки бавно краката си под водата. Представи си, че е русалка, попаднала в далечна и непозната страна. После се замисли как Ани е овладяла точно движенията, на които я бе научила тя. Отпускането върху водната повърхност й помогна да почувства значително по-добре врата си, леко схванат от нетипичната поза, която бе заела, спейки в креслото. Бе се настроила просто за едно бързо, освежаващо плуване в началото на първия й ден в Съединените щати. Това, което определено не беше очаквала обаче, бе да срещне Гевин Матсън по никое време, докато излиза гола от водата. Той не само че беше там, но и я гледаше по такъв начин, по какъвто никой мъж не я беше гледал някога преди.

Дори вече само на няколко метра от заветната къща Флора продължаваше да потиска желанието си да погледне назад, за да разбере дали Гевин все още седи на мястото си, гледайки я по онзи особен начин. Хладният ветрец продължаваше да подухва и гърдите й отново бяха настръхнали под тънкия копринен халат. Това не я притесняваше — вече никой не я гледаше. А как я гледаше преди малко, о, само как се взираше в нея този мъж…

През всичките години, в които беше омъжена, Флора не можеше да се сети за случай, в който съпругът й да я бе гледал по този начин. Да, те със Сиймъс наистина много се обичаха, имаха прекрасни отношения, страхотен секс, но никога не се бяха гледали един друг с такава невероятна страст.

Може би защото Сиймъс винаги е знаел, почти от първия момент, в който се бяха срещнали, че Флора ще бъде неговата съпруга. Така и бе станало. После приемаше за съвсем нормална даденост, че тя ще го посрещне с целувка още на прага на къщата им след поредното му дълго отсъствие. Ежедневието и монотонността на живота им обаче сякаш ги правеше някак спокойни и… свикнали един с друг. Флора си даваше сметка, че именно домашната работа и децата бяха причина Сиймъс да я вижда така, както никоя жена не желае да бъде виждана. Спомни си как веднъж, когато Роби беше още съвсем малък, на шест месеца, бе хванал тежък грип. Тогава беше повърнал върху нея, изцапвайки я цялата. Сиймъс бе видял цялата сцена. Беше присъствал и на двете й раждания. Беше я виждал и цялата в сажди и прах, докато чистеше огнището. Дали ежедневието не бе убивало неусетно страстта и тръпката помежду им? Дали събитията, които са ги сплотявали, не са действали подмолно и в обратна посока, карайки магията между тях незабелязано да гасне?

Да, имаше прекрасна сватба. Но дали точно чувството на сигурност и спокойствие след нея не бе изгонило романтиката и спонтанността?

Едно беше сигурно — гледката на мъжа преди малко, вперил очите си в нея, сякаш готов да я изпие с поглед, не просто я бе завладяла. Беше я поразила!

Флора най-накрая стигна до верандата, дръпна бързо входната врата, след това рязко я затвори след себе си. Облегна се на нея, опитвайки се да успокои ускорения си пулс.

Господи, Ангъс!

Последният им телефонен разговор, в който той надълго и нашироко й бе обяснявал и настояваше да…

Дали онова, което й бе казал…

Усети се, че от няколко минути мислеше само за това. Не, не че бе решила да послуша съветите му. Просто започна да се замисля какво толкова ще се случи, ако поне веднъж в живота си посмее да бъде наистина безразсъдна.

И дали имаше нещо по-лошо от това никога да не разбере какво толкова ще се случи, ако поне веднъж в живота си посмее да бъде наистина безразсъдна…

С Гевин Матсън.