Жаклин Рединг
Втори шанс (1)

Глава 1

Касъл Рот, Шотландия

— Флора, нямаше да те моля за това, ако имаше някакъв друг вариант.

Флора Маккалъм пое дълбоко въздух, подготвяйки се за продължението, което щеше да последва всеки момент.

Нямаше как да бъде нещо хубаво. Едва ли има случай, в който изложението след подобно въведение да бъде позитивно. Изправена пред жената срещу себе си, под чийто вече огромен, издут корем се криеше плод, който трябваше вече да е излязъл на бял свят преди девет дни, Флора поне се надяваше да не се е случило нещо с…

— Бебето? — попита тя.

— Не, не. — Либи Макензи бързо махна с ръка, за да я успокои. Освен нейна приятелка тя й беше и работодател. — Няма нищо общо с бебето. Слава богу, с него всичко е наред, но явно е по-срамежливо, отколкото очаквахме, и все още отказва да се запознае с нас. Проблемът ми е с къщата.

— Къщата… — промълви Флора.

Тя знаеше, че става въпрос за родната къща на Либи — стара, солидна постройка от края на осемнадесети век, кацнала над морския бряг в северната част на щата Масачузетс. Либи бе получила имота в наследство, след като майка й се бе споминала преди около година. И въпреки че отдавна се беше установила в Шотландия, тя не можеше да се раздели така лесно с мястото, където бе прекарала детството си. Не й даваше сърце да остави къщата празна — в последната година бе отскочила на няколко пъти дотам заедно със съпруга си Греъм. В крайна сметка Либи бе решила да превърне къщата в нещо, което по времето, когато е била построена, са наричали странноприемница, а сега се използваше изразът семеен хотел. В никакъв случай нямаше да е нещо комерсиално — идеята й бе къщата да предлага настаняване и закуска, без други екстри. Искаше й се да превърне семейния дом в спокойно място, даващо подслон на скромни туристи в Нова Англия.

„Проектът“, както тя наричаше реконструкцията на къщата, се бе превърнал за нея в нещо като фикс идея и дори новината, че е бременна с първото си дете, не бе спряла Либи от изпълнението му. Дори когато бременността й напредна и нямаше как да лети често през океана, тя продължи да контролира проекта от разстояние, разчитайки за тази цел на семейния им пълномощник в Щатите Джеймс Дъган. Той беше човекът, отговорен за изпълнението на плана до най-малките детайли. Явно обаче се бе случило нещо непредвидено…

— Той просто се схвана целия. Дискова херния — разясни Либи. — Буквално едва се движи. Ако положението с него не беше толкова тежко… — Последва тежка и продължителна пауза. — Дъган се беше разбрал с едно местно семейство — Хауърд — да поемат неговата работа и да движат нещата с хотела, след като всичко е готово. В крайна сметка обаче те се отказаха. Решили били друго — да пообиколят Щатите с каравана. — Последните думи на Либи почти изчезнаха в тежката й въздишка. — Най-интересното е, че не са сметнали за нужно да уведомят когото и да било по-рано. — Либи хвърли бърз поглед към малкия настолен календар. — Разбираме всичко това три седмици преди пристигането на първите ни гости там. Имаме два варианта — или да анулираме всички резервации, които сме приели до момента, отчитайки обаче факта, че на такъв късен етап хората едва ли ще успеят да намерят друг подходящ хотел и в крайна сметка се очертава ваканцията им да се провали, или…

Флора се вгледа внимателно в Либи.

— Знам, знам, че ти го казвам твърде късно, но аз просто… — Либи погледна към съпруга си, който седеше до нея. Освен че беше уважаван шотландски архитект, Греъм имаше и благородническо потекло. — Чудехме се дали няма да се съгласиш да заминеш за Съединените щати и да ни помогнеш сега с финалните приготовления по къщата, както и през предстоящото лято.

— Аз? — Флора не можа да скрие изненадата и удивлението си. — Искате аз да пътувам до Щатите?

— Флора, знам, че това, което искаме от теб, никак не е малко, но искам да ти кажа, че там можеш да наемеш някого, който да приготвя закуски и да чисти стаите, а Дъган ще може поне да ти помогне с подреждането на резервациите. Ти просто ще управляваш домакинството, каквото всъщност правиш и тук. — Либи направи кратка пауза, а след това продължи с по-плътен и малко по-спокоен глас: — Наистина не знам какво друго мога да направя, не се сещам за друг вариант. Получи се възможно най-лошото стечение на обстоятелствата — бебето е на път или по-точно упорито отказва да поеме по него, аз ставам все по-тежка и трудноподвижна с всеки изминал ден. — Тя разпери ръце над издутия си корем. — Докторът ми каза, че ако не излезе до края на следващата седмица, ще се наложи да го измъкне насила.

Флора се протегна и хвана приятелката си за ръката. Либи беше красиво, фино миньонче с тъмна коса до раменете, оформена на черта. Нещо в тази енергична американка караше Флора да изпитва желание да я закриля. Истината бе, че Флора припознаваше в Либи сестрата, която никога не бе имала. Въпреки сякаш безкрайния оптимизъм, който струеше от Либи, Флора си даваше сметка, че бременността, на чийто финал се намираше в момента, никак не беше минала леко — като се започне от ранните седмици със сутрешното гадене, което често продължаваше по цял ден, до подутите глезени и болките в гърба в момента.

Самата Флора бе изкарала три бременности, като за нейно щастие всяка една от тях бе протекла съвсем нормално. Освен това и трите пъти раждането се бе случило точно по график, с не повече от два-три дена отклонение от термина. Но ето Либи бе срещнала проблеми още при първата си бременност. Тя бе допълнително притеснена и от факта, че мъжката рожба, която носеше в утробата си, щеше да бъде наследник на голяма английска херцогска фамилия, от една страна, и на шотландско графско семейство, от друга, (но и двете по бащина линия), така че още с раждането си малкото момченце щеше да стане барон и граф наведнъж.

Това бе събитие, което цялата британска преса очакваше и се опитваше да следи отблизо.

Съпругът на Либи Греъм Макензи бе известен на широката общественост като маркиз на Уолтъм. Понастоящем той живееше заедно със съпругата си в Касъл Рот — малко селце, закътано в още по-малко заливче в северозападния край на Шотландия. Навремето той бе един от най-знатните и желани ергени в Обединеното кралство. И когато се ожени за Либи — никому неизвестна до момента американка, пресата бе меко казано изненадана. От своя страна, Либи бързо трябваше да свикне с тежестта на медийния интерес — всяко нейно излизане на чай в Лондон неминуемо бе следвано от публикации и снимки по вестниците още на следващия ден. Хората в Касъл Рот, които я познаваха обаче, знаеха, че тя не е от жените, които ще се вземат насериозно от този факт. Те бяха свикнали много по-често да я виждат да плеви двора или да върши някоя друга дребна домакинска работа, обута в изтъркани сини джинси, отколкото да я виждат скрита зад периферията на смешна, голяма, широкопола шапка, седнала на трибуните по време на ежегодните конни надбягвания. Тя обаче успяваше да съчетае и двете неща — градинарството, защото просто го обичаше, и посещението на състезанията с коне, понеже това се очакваше от нея като съпруга на Греъм.

Веднъж Флора съвсем чистосърдечно й бе споделила, че се възхищава на лекотата, с която успяваше да съчетава тези две свои лица. Това се случи един ден, в който те двете бяха седнали във всекидневната в дома на Либи и Греъм. Либи се бе разположила директно на пода, скръстила крака по турски върху оригинален, скъп, ръчно тъкан и везан френски килим, облечена с най-обикновена стара, протрита тениска с щампа на Бостънския колеж и избелели джинси с откъснат заден джоб. Пред тях имаше скъп чаен сервиз, каната беше пълна догоре с горещ чай. Двете бяха погълнати от работа — пред тях имаше буквално стотици пластмасови великденски яйца, които трябваше да бъдат напълнени с монети, бонбони и всякакви други дреболии в подготовка за голямото великденско тържество, което щеше да се проведе след няколко дена в градината на двореца. Това събитие се организираше от Либи и Греъм специално за децата в селцето вече няколко години. В началото идеята им беше просто да се опознаят и да донесат малко радост на местните деца, но за съжаление твърде скоро пресата надуши мероприятието. Откакто това стана, събитието редовно се отразяваше в новинарската емисия на ВВС, а в деня на празника малкото селце се пълнеше с журналисти и папараци, дебнещи за кадри на благородническото семейство.

— О, много е просто — обясни й Либи, занимавайки се с поредното яйце. — Помниш ли онези детски игри, в които малките момиченца се преобличат, правят се на принцеси, кралици?

— Разбира се — кимна Флора. — Всички малки момиченца преминават през този период.

— Точно така — усмихна се Либи. — Разликата е, че аз го правя и сега, когато вече съм пораснала. Просто го приемам като една обикновена детска игра.

Същата непринуденост и практичност помагаше на Либи да се справя успешно с мисълта, че е съпруга на бъдещ херцог. Чичото на Греъм, настоящият херцог, не пропускаше случай доволно да отбележи, че един ден от нея ще излезе страхотна херцогиня.

— Но какво ще правя с децата… — обади се Флора, връщайки се отново в настоящия момент. Трите й деца определено бяха достатъчно уважителна причина, за да откаже пътуването до Съединените щати. — Учебната година още не е свършила… — продължи тя загрижено.

— Вече разговарях с директора Макнийл — отговори веднага Либи. — Децата могат да завършат годината с една седмица по-рано, а след това да се качат на първия полет за Щатите. Това означава, че е съвсем реално те да дойдат при теб само малко повече от две седмици след твоето заминаване от Шотландия. Това време пък ще е абсолютно достатъчно за мен и Греъм да им направим задгранични паспорти и да уредим всички останали необходими документи. Говорихме и с Ангъс. Той сам предложи да придружи децата в пътуването до Щатите. Дори ще остане известно време при теб, за да ти помогне с приготовленията по къщата. Приеми го просто като една лятна ваканция, през която ще работиш, децата ще бъдат с теб, а всички съпътстващи разходи ще бъдат поети от нас.

Сякаш по поръчка в този момент в стаята влезе Ангъс, братът на Флора.

— Вече говорих с вдовицата Макнамара. Каза ми, че няма никакъв проблем да гледа малкото, докато другите две са на училище, а аз — на работа. Всъщност не се и съмнявах, че ще приеме — тя така или иначе прави същото, докато ти си на работа тук, в замъка. Аз ще поема изцяло грижите за тях вечер — храна, къпане, както и водене на училище сутрин. Не се съмнявай, че ще се справя. Все пак съм бил с вас последните три години — знам както твоите навици, така и тези на децата.

Извиненията на Флора, с които можеше да откаже пътуването, изведнъж се изчерпаха.

— Но… защо точно аз? — успя само да промълви тя.

— Кого друг да помолим? — отговори Либи с въпрос. — Та ти се справяш перфектно с работата си тук, а онази там ще бъде твърде сходна. Освен това, ако всичко с нашия проект върви по план, след време с Греъм мислим някои от каменните постройки тук, а може би дори и цялата стара централна част на замъка да бъдат превърнати във ваканционни вили, с цел да привлечем туристи в селото. Та тук в цялата област единственото подобно място е странноприемницата на Аги и Маги, но съвсем наскоро те самите ми казаха, че мислят да се откажат от този бизнес. Успеем ли да преустроим тези сгради, те могат първоначално да станат идеално място за нощувка, а след това ще предлагаме и храна, най-малкото закуски. Трябва да правим нещо, Флора, трябва да се развиваме. Местният бизнес в момента страда най-вече от факта, че тук не минава дори един турист. А туристи няма, защото просто няма къде да пренощуват. Не развием ли някакъв дори дребен туризъм тук, се страхувам, че селцето ще продължи да се обезлюдява, докато някой ден след години просто изчезне от картата.

Въпреки че първата мисъл на Флора бе да държи докрай на тезата, че няма да може да се справи със задачата в Щатите, тя усещаше, че започва да се колебае за отговора си. Тук беше нейният дом. Тук бе родена и израснала, децата й също бяха родени тук. Предците й също бяха от този край, от това малко, забутано ъгълче в най-северния край на Шотландия. Родът й бе живял тук в продължение на векове, оцелявайки във войните, понасяйки типичните за този регион сурови условия на живот. Земеделието обаче, характерно за този регион, се превръщаше с времето във все по-замиращ поминък. В началото на двадесет и първи век селищата в региона все повече се обръщаха за помощ отвън. Предвид разположението им — в най-северозападния край на Шотландия, за тях привличането на туристи бе истинско предизвикателство. Просто районът никога не се бе славил като туристическа дестинация. От друга страна, търговията и малките магазинчета вървяха все по-трудно. В последните години не бяха рядкост случаите, в които цели семейства си заминаваха от селцето, за да пробват късмета си другаде. А без хора щеше да изчезне и селото. Случеше ли се това, историята също щеше да бъде забравена. Флора бе готова да направи всичко за оцеляването и благоденствието на това скъпо за нея място.

— Хайде, Флора! — сепна я гласът на брат й, докато тя продължаваше да обмисля всеки аспект от офертата. — Ако не друго, направи го поне, за да смениш атмосферата, да си починеш малко от живота тук. От три години гледаш децата абсолютно сама, това е твърде много време. Мисля, че имаш нужда от малко разведряване.

Ако някой друг, а не собственият й по-голям брат й беше казал тези думи, тя сигурно щеше да настръхне срещу него, въпреки че бе наясно, че това беше самата истина.

Откакто съпругът й Сиймъс, който работеше на нефтена платформа, загина в Северно море преди малко повече от три години, животът на Флора бе изцяло зает с работа и грижи за децата. За цялото това време тя бе успяла да се отдели от ежедневието не повече от един или два пъти, и то отивайки на кино в близкия Инвърнес. А сегашното предложение? То беше направо от друго измерение! Дълга ваканция в Съединените щати — тя и трите й деца. Това беше пътуване, което тя никога не би могла да си позволи, ако трябваше да разчита на личните си финанси. А най-големият й син Роби в последно време беше в период, в който именно Щатите живо го интересуваха. Той и без това отдавна се кълнеше, че в момента, в който навърши пълнолетие, ще напусне незабавно Касъл Рот и никога няма да се върне обратно. Още сега, на единадесет години, той бе дал на родното си село определението „най-скучното място на света“. Разбира се, за краткия си житейски път Роби никога не бе ходил по-далеч от Инвърнес, така че чувството на носталгия по родното място бе нещо абсолютно непознато за него.

За Флора всичко бе доста по-различно. Да, тя също бе прекарала тук целия си живот. Но освен като родно място тя приемаше селото и по друг начин. Животът тук непрекъснато й напомняше за всичко онова, което вече бе загубила. Особено след онзи ужасен ден, в който загуби Сиймъс, тя се бе превърнала в едно роботизирано същество, което съществуваше, за да ходи на работа и да се грижи за децата си. Живееше ден за ден, борейки се за оцеляване — нейното и на трите й деца. Всичките й усилия бяха насочени към една цел — да запълни по някакъв начин огромната празнина у децата си, останали без баща. Въпреки че ясно си даваше сметка, че каквото и да прави, няма да бъде по силите й да замести изцяло Сиймъс.

И ето, сега Либи седеше срещу нея, предлагайки й така нужната ваканция. Е, вярно, ваканция, през която ще трябва да се работи, но все пак — ваканция. Освен всичко друго идеята за стопанисване на хотел започваше да се струва на Флора все по-интересна и привлекателна.

Но дали наистина щеше да се справи?

Тя продължаваше трескаво да мисли за децата. Те бяха нейният живот, Флора никога не се бе отделяла от тях за повече от няколко часа. Щеше ли наистина да намери сили да тръгне и да ги остави сами, пък дори и за някакви си две седмици?

— Флора… — Ангъс се приближи до нея и я хвана леко за раменете. — Довери се на по-големия си брат този път. Ще се убедиш сама, че няма да те подведа.

Той й намигна леко, но въпреки това физиономията му остана сериозна. Лицето, което така силно си приличаше с това на баща й, с трапчинките по бузите и изразителните очи, бе точно срещу нея и следеше всяко нейно трепване.

— Последните три години не бяха никак лесни за теб. Наблюдавам те непрекъснато. И се възхищавам на твоята решителност и борбеност. Но няма как да не забележа и нещо друго — наистина не мога да си спомня последния път, в който те видях да се усмихваш истински.

Ангъс посочи към сърцето й. После продължи загрижено:

— Ти убиваш нещо в себе си през последните години, мила! Сама не си си позволила да се отърсиш от нещастието, което те сполетя. Но няма начин, просто няма начин да продължаваш така вечно. Мъката ти по Сиймъс няма да изчезне никога, да, но това не означава, че трябва да седиш тук непрекъснато, опитвайки се да я потушиш с грижите за децата. Повярвай ми! Това няма да е добре за теб, а може би в един момент няма да е добре и за децата. Те имат нужда да виждат майка си красива, сияеща, усмихната, весела — жената, която аз винаги съм познавал. А в момента ти си се превърнала в една своя бледа сянка. Аз… — Той хвърли поглед към Либи и Греъм. — Не аз, ние трябва да разберем, че това няма как да продължава така. Ти просто не можеш да продължаваш живота си по този начин. Всеки ден, навсякъде, където отидеш, всичко, което правиш… всичко ти напомня за онази случка.

Флора затвори очи. Мъката от тежката загуба се върна с думите на брат й и я прониза като с нож, хващайки я за гърлото и пълнейки очите й със сълзи. Тя обаче стисна зъби и опита бързо да прогони мъката. Вече се беше научила да го прави доста успешно. Да гаси собствената си болка. Усещането беше като да угасиш лампа — в един момент става тъмно, пред очите блуждае само проекцията на светещата доскоро крушка, която не след дълго постепенно се стопява в мрака. Всичко, което Флора трябваше да направи, когато усетеше болката да я връхлита, бе просто да се опита, колкото е възможно по-бързо, да натисне ключа и да се потопи в тъмнината, където да потърси убежище.

Самата тя беше убедена, че брат й няма как да я подведе, че това, което той я съветваше, наистина бе най-доброто за нея. Същото се отнасяше и за Либи.

Флора погледна приятелката си, която едва забележимо кимна. Очите на Либи бяха изпълнени със загриженост.

Ангъс хвана леко сестра си за брадичката, за да я накара да вдигне очи към него.

— Моля те, направи го! Заради мен. Заради децата. И най-вече, моля те, направи го заради себе си!

Флора се взря в него, в милия си и обичан брат. В човека, който винаги е бил неин закрилник. Тя знаеше, че и този път той е прав, въпреки че не й се искаше да го признае на глас. От деня, в който Сиймъс ги беше напуснал, тя бе заключила дълбоко в себе си собствената си скръб, надявайки се по този начин да предпази децата от опасността да видят майка си такава, каквато в действителност беше оттогава — съсипана от мъка и болка. Потискането на чувствата и емоциите обаче със сигурност взимаше своя дан и оказваше все по-осезаемо влияние на психиката й. През последната половин година тя сама бе забелязала у себе си тенденцията да избягва определени ситуации, най-често свързани с присъствието й около Либи и Греъм, които все още се държаха един към друг като младоженци, а очакването на новия член в семейството ги караше да демонстрират любовта си още повече. Именно на тези ситуации избягваше да става свидетел Флора сякаш дори несъзнателно.

Любов.

Сватба.

Деца.

Това бе всичко, което Флора беше искала и за което бе мечтала. Тя обичаше Либи и Греъм с цялото си сърце. Радваше се истински за тях и най-вече за предстоящото щастливо събитие. Но всеки път, когато ги видеше да се радват на любовта си, нещо сякаш я хващаше за гърлото. Това бе някаква смесица от благородна завист и мъка по собствената й загубена любов, по собствения й щастлив живот, променил се така жестоко само за един ден.

Господи, колко много й липсваше Сиймъс! Липсваше й взирането дълбоко в очите му и топлият блясък в тях, който сякаш никога не изчезваше. Спомняше си всички онези моменти, в които Сиймъс се появяваше изневиделица след работа, сграбчваше я през кръста и я отлепяше от земята, за да й даде най-милата целувка. Флора се усмихна. Дъщеря й Ани се бе появила именно като резултат от един от тези ритуали. Сиймъс-младши, най-малкото й дете, пък бе заченато в една студена нощ в навечерието на поредната дълга зима. А Роби… неговото зачатие се беше случило още по време на първата брачна нощ. Роди се точно девет месеца след сватбата им.

Само ако можеше всички събития от последните години да са само един лош сън… Флора си даваше сметка, че от време на време все още се надяваше. Надяваше се, че след като хеликоптерът се бе разбил във водите на Северно море, Сиймъс не е загинал, а някак е успял да оцелее и в момента е някъде, откъдето със сигурност някой ден ще се завърне, небрежно крачейки по криволичещата пътечка към къщата им, както го бе правил хиляди пъти, подсвирквайки си някаква мелодия, с ръце, пъхнати в джобовете, и с шапката с широка периферия, нахлупена над лицето му. Колкото обаче и да желаеше Сиймъс някак да е оживял, колкото и да се взираше през прозореца в самотните нощи, колкото и горещо да се молеше, тя беше наясно, че трябва да се примири и да приеме за окончателен факта, че Сиймъс няма да се върне при нея.

Никога.

Флора пое дълбоко въздух. Представи си се на кръстопът. В едната посока виждаше път, който й се струваше познат, но в същото време й изглеждаше напълно празен — без дървета покрай него, без цветя, без нищо. Пред нея просто се простираха километри празнота. Другият път още в началото си правеше остър завой в непознатото. Но след завоя се виждаше някаква бледа светлина, по-скоро някакво зарево. То я хипнотизираше, привличаше я, викаше я, сякаш обещавайки й топлината и ласките на лятното слънце.

Тя издиша рязко въздуха, който току-що бе поела бавно и предпазливо, след това просто кимна.

— Добре тогава. Ще отида.

 

 

Същата вечер, след като вече беше измила съдовете, а децата бяха нахранени, изкъпани, облечени с пижамите и готови за лягане, Флора седна при тях, по средата на голямото месингово легло, покрито с възглавници от гъши пух. Тя наведе лицето си първо към дъщеричката си Фиона (която всички наричаха просто Ани). Косата й беше с абсолютно същия рижаво — червеникав оттенък, както на майка й. Ухаеше прекрасно, току-що изкъпана с детски шампоан. Седемгодишната Ани въздъхна леко и се облегна на майка си в сънливо доволство. Сиймъс (когото Флора все още смяташе за нейното сладко малко бебе, въпреки че скоро щеше да навърши три години), чиято глава се опираше върху лявата й ръка, бе забил палец в устата си, унасяйки се блажено. Роби, най-големият, все още не беше легнал. Той седеше по турски с кръстосани крака и препрочиташе за кой ли път любимата си книга.

— Сигурни ли сте, че наистина няма проблем за всичко, което ви казах? — зададе въпроса си Флора, след като Роби отлепи очите си от книгата, а малкият Сиймъс вече бе започнал да задрямва.

Единственото условие, което в крайна сметка бе поставила пред Либи, след като принципно се съгласи на пътуването, бе да получи одобрението и съгласието на двете си по-големи деца. В противен случай нямаше да лети за Щатите.

— Да, мамо — отговори първа Ани, а ангелската й усмивка озари луничавото й лице. — Това ще е съвсем истинско приключение за нас, нещо като онова риалити шоу по телевизията, където различни семейства трябва да отговарят на всякакви предизвикателства и да минават през различни изпитания. Чичо Ангъс вече ми обеща да ми повери готвенето и миенето, докато теб те няма.

— Да ядем това, което сготвиш?! Права си, това наистина ще е страхотно приключение! — промърмори Роби, което му струваше строг поглед от по-малката му сестра.

— Роби, в момента питам сериозно — продължи Флора. — Какво мислиш?

— Мисля, че няма проблем. — Той въздъхна шумно, поглеждайки майка си с тъмнокафявите си очи изпод няколко рошави кичура кестенява коса. Флора се вгледа в него и установи за кой ли път, че големият й син прилича изключително много на брат й Ангъс като дете. Тя успя да улови липсата на ентусиазъм в отговора му.

— Няма проблем, но… — подкани го Флора.

— Просто не мисля, че е много честно да чакаме толкова време и да заминем след теб. Защо да не можем да дойдем с теб? Така или иначе, последните дни в училище са абсолютно безсмислени…

— Ще останете и ще завършите срока. Това е споразумението ни. В противен случай просто няма да ходим никъде. Всички оставаме тук.

Роби се намръщи, но кимна примирено.

— Уфф…

— Мамо?

Дългата прозявка, която последва, даде на Флора знак, че на Ани отдавна й се спи. Вече бе изминал почти час след обичайното време за лягане на децата, но Флора бе решила да направи изключение тази вечер, знаейки, че твърде скоро ще бъде далеч от тях.

— Да, миличка, кажи?

— Леля Либи ми разказа, че близо до мястото, където е живяла в Ню Йорк, имало пекарна, където правели бисквити, големи колкото пица. — Тя се прозя отново. — Мислиш ли, че е вярно?

Флора се усмихна и целуна сънената си дъщеричка по челото.

— Да, Ани, сигурна съм, че е истина, щом леля Либи го казва.

— Представяш ли си, Сиймъс? — каза въодушевено Ани и очите й изведнъж се ококориха широко. — Можеш ли да си представиш толкова големи бисквити? — И тя протегна две ръце напред, сякаш държи в тях огромна кръгла пица.

Позадрямалият Сиймъс се сепна и премигна, малкото му челце се набръчка озадачено, сякаш не можеше да разбере думите на сестра си. След това той отново затвори очи и продължи сънливо да смуче палеца си.

— Може ли да си купим такива, като пристигнем в Америка, мамо? Моля те! И да ги изям само аз!

— Разбира се, миличка, ще си купим. А сега — бързо в леглото, искам да си готова, докато аз занеса Сиймъс в кошарката му.

Флора наблюдаваше Ани, която се запъти към вратата, а полите на малката й нощница се влачеха по пода зад нея. Роби обаче не бързаше да си ляга.

Тя забеляза, че синът й изучаваше атласа, който Ангъс му бе подарил наскоро. Беше отворен на страницата с картата на щата Масачузетс. Роби сложи пръст точно върху малката точка, която показваше местоположението на градчето Ипсуич — малко на североизток от доста по-големия Бостън и точно на брега на морето, в края на дълъг и тесен залив.

— На това място ли отиваме?

— Да, точно там — отговори Флора тихо.

Роби прелисти атласа по-нататък, където имаше карта с по-малък мащаб, обхващаща Северна Америка и Европа. Той забоде показалеца си там, където бе щатът Масачузетс, след това описа една дълга права през Атлантическия океан, стигайки до най-северната част на Шотландия, където се спотайваше тяхното малко селце. Нямаше нужда от думи, Флора разбираше много добре какво иска да й каже Роби.

— Ще пристигна там само две седмици преди вас, миличък. После чичо ви ще се качи с вас на самолета, ще дойдете всички при мен и ще си прекараме най-страхотната и изпълнена с приключения лятна ваканция, която можеш да си представиш. Няма да се тревожиш, нали?

Въпреки че се стараеше по всякакъв да го прикрие, очите на единадесетгодишното момче издаваха страх. Онзи специфичен, ужасен страх, който може да изпита само едно подрастващо дете при мисълта, че има опасност да загуби някой от родителите си. Все пак той намери сили да го прикрие, пое дълбоко дъх и кимна.

— Хайде сега, време е и ти да си лягаш. Но преди това искам да изчистиш добре мръсотията под ноктите си, за да не си помисли цялото село, че ти правя кални бани вкъщи.

Докато следеше пръста му по атласа, Флора бе забелязала, че въпреки банята под ноктите му продължаваха да се спотайват черни следи — резултат от целодневната игра на футбол по ливадите с мека и рохка пръст. Тя му се усмихна приятелски при последните си думи, а после го проследи с поглед и със свито от мъка сърце, докато той излизаше от стаята. Най-големият й син все още бе твърде чувствителен и раним. Усещаше го, че се опитва да изглежда като голям мъж, но все още му личеше, особено в моменти като този, че той просто е едно беззащитно момченце.

След като зави Сиймъс с любимото му одеяло и го видя, че се сгушва в кошарката си, Флора обиколи къщата и изключи излишните лампи, телевизора и радиото, което децата бяха забравили включено. След това пъхна чинията с вечерята на Ангъс във фурната, за да не изстива, и се отправи към леглото си.

Тя съблече елечето си, завъртайки главата си първо наляво после леко надясно, тъй като кройката му й бе малко тясна около врата. Усети, че е уморена. Току-що бе отминал един наистина дълъг ден. Занимавайки се в последно време с управляване на недвижимите имоти на Либи в Касъл Рот, Флора прекарваше по-голямата част от времето си през деня в уреждане на срещи с различни доставчици и майстори, които се грижеха за цялостната поддръжка на двореца и прилежащите му градини. Работата често изглеждаше буквално безкрайна поради факта, че замъкът бе стоял необитаем доста години, преди Греъм и Либи да се нанесат там и да го превърнат в своя резиденция. Керемидите и плоскостите по покрива плачеха за спешен ремонт, циментовата замазка по зидовете също имаше нужда от основно освежаване, а стената, която бе обърната към морето, имаше поражения от ветровете и влагата и трябваше да бъде допълнително укрепена. Градините на двореца, някога известни с красотата си по цялото шотландско крайбрежие, в момента бяха буренясали и пусти. Безбройните розови храсти днес бяха като безформени заплетени кълбета, станали жертва на десетилетия небрежност и запуснатост. И всичко това беше само външната работа — по фасадата и градините.

За вътрешността на двореца предстоеше още повече работа. Педантичната Либи бе прекарала месеци в ровене на всякакви документи и описания, по които искаше да бъде възстановен оригиналният интериор. Тя бе съвсем наясно, че щеше да й отнеме не месеци, а години, за да постигне целта си, но пък веднъж завършен, замъкът в Касъл Рот щеше да се превърне в истинска перла в короната на северното шотландско крайбрежие. За Флора беше особена тръпка и удоволствие да участва и да помага в това начинание.

Нощта беше хладна, затова Флора облече една от най-топлите си нощници, преди да протегне ръка, за да угаси нощната лампа до леглото си. Очите й за момент попаднаха върху снимката на покойния й съпруг, поставена на нощното шкафче. Топлият му поглед, който тя долавяше по различен начин в очите и на трите си деца… Обикновено винаги когато снимката заставаше пред погледа й, Флора се опитваше да отмести възможно най-бързо очи от нея, за да прогони тъгата, която неизбежно я връхлиташе. Тази вечер обаче тя се протегна и вместо да щракне ключа на лампата, посегна към потъмнялата сребърна рамка, седна на ръба на широката спалня, която някога бе споделяла с мъжа от снимката, и се потопи в неговия образ.

Как добре помнеше всяка негова черта — малката, несъразмерна подутина в основата на носа му, тънката бръчка, минаваща по линията на челюстта му и личаща още по-ясно, ако не се бе бръснал няколко дни… Как копнееше сега за това грубовато, леко брадясало лице, как искаше да усети отново кожата му, допряна до своята, в момента, преди устните му да я целунат. Никога преди смъртта му не й бе минавала мисълта, че щастието да бъдат заедно със Сиймъс ще й бъде отнето толкова скоро и толкова внезапно.

Двамата с него се срещнаха, когато тя беше на седемнадесет — невинна седемнайсетгодишна девойка, която дори още не се беше целувала с момче. Да, Сиймъс бе първият и единствен мъж в живота й, но Флора никога не бе съжалявала за това, че се бе обрекла и посветила именно на него. Той просто завладя сърцето й още от пръв поглед.

Флора никога нямаше да забрави онази далечна нощ. В центъра на селцето имаше събор с песни и танци, тя беше отишла там с няколко други момичета. И докато почти всички танцуваха и се веселяха, Флора бе срещнала погледа на Сиймъс на няколко пъти. И оттам бе започнало всичко. Той бе нов в селото, пристигнал бе от Глазгоу, за да работи на нефтената платформа, отдалечена на около триста мили от северозападния бряг на Северно море. Работеше там четири седмици, след това почиваше още толкова. Повечето от колегите му използваха почивките си, за да се разходят колкото е възможно по-далеч от района. Скитаха се с дни до Инвърнес, дори до Единбург, където да изхарчат изкараните с пот и труд пари. Не и Сиймъс обаче. Още на първата си почивка той си нае стая в Касъл Рот и същата вечер се озова на събора, където съдбата го срещна с Флора. Тя си спомни как той се бе приближил към нея и я бе помолил за танц. Тя прие и двамата танцуваха валс под светлините на разноцветните лампи. Той беше на деветнадесет, вече по-скоро мъж, отколкото юноша. От момента, в който очите й се огледаха в тези на Сиймъс, Флора усети, че вече беше негова. Ето така се случиха нещата в малкото селце Касъл Рот. Двама млади се срещнаха случайно. Влюбиха се. Ожениха се. Родиха си деца. Животът течеше.

Всъщност сватбата им не беше толкова бърза. Случи се две години, след като се бяха запознали. Първата им брачна нощ премина на същото легло, върху което Флора седеше в момента. Чуваше се морето, тихият плясък на вълните, които се разбиваха в брега зад хълмчето, издигащо се току зад къщата им. Сиймъс беше прекрасен любовник — нежен, търпелив и внимателен. Флора забременя още преди края на медения им месец. Той често се шегуваше с нея по този повод, наричайки я „моята плодовита Флора“. И наистина — тя чувстваше, че може да забременее от него сякаш само с поглед. Понякога си мислеше, че ако не бяха дългите командировки на петролната платформа, щяха да имат поне още три-четири дечица. Нямаше как обаче някой от тях да знае, че времето, определено им от съдбата да бъдат заедно, е твърде кратко.

Беше една мрачна ноемврийска вечер, когато тя видя Джейми Макнийл, местния полицай в селото по онова време, да паркира патрулната кола пред къщата им. Неговото появяване изобщо не я притесни. С Джейми бяха бивши съученици и той често наминаваше покрай тях да изпият по чаша чай. Онзи път обаче Флора веднага разбра по очите му, че нещо не е наред още докато се приближаваше към него.

— Нещо със Сиймъс ли се е случило? — Бяха първите й думи, още преди той да е затворил дворната порта зад гърба си.

Джейми просто кимна утвърдително, а по лицето му беше изписан ужасът от тежката задача да съобщи всичко лице в лице на Флора.

— Хеликоптерът, на който се качи Сиймъс, за да отпътува към платформата, се е разбил малко след като е излетял, Флора… Очевидците казват, че още във въздуха се е разбил на парчета, които после са паднали в морето. — Той погледна към нея и завърши с тежка въздишка: — Няма оцелели.

По онова време брат й Ангъс бе заминал да работи в Съединените щати. Бе започнал като пожарникар в Ню Йорк. Това беше една негова сбъдната мечта, но след като Флора му се обади, той заряза всичко, без да се колебае и за миг, качвайки се на първия възможен полет обратно за Шотландия.

Само една седмица по-късно Флора разбра, че носи в себе си последния наследник на Сиймъс — техния най-малък син. Когато се роди, тя го кръсти на баща му. Ангъс се раздели с мечтата си за Щатите и остана да помага на сестра си, като малко по-късно зае мястото на Джейми Макнийл, който междувременно бе повишен.

 

 

Флора остави обратно снимката на Сиймъс на нощното шкафче, стана и направи няколко крачки към големия скрин, разположен в другия край на спалнята. Не беше го докосвала повече от две години. Не беше отваряла чекмеджетата му, дори не беше преместила трите паунда и петдесет и седем пенса, които съпругът й бе оставил небрежно отгоре му в последния ден, преди да напусне къщата завинаги.

Тя прокара леко пръсти по месинговия обков на скрина, после бавно дръпна към себе си най-горното чекмедже и се взря, примигвайки, в наредените на малка купчинка грижливо сгънати ризи. С всяко свое вдишване тя сякаш се опитваше да долови аромата им. Преди да успее да се възпре, протегна ръце и вдигна внимателно най-горната риза, хващайки я за идеално изпраната и изгладена яка.

Флора зарови лицето си в памучната материя. Вдиша с пълни гърди слабия аромат, който свързваше със Сиймъс. Някак незнайно как мъжката му миризма все още се долавяше, пропита в ризата. Флора бързо разкопча нощницата и я остави да падне на земята. Останала по бельо, тя притисна силно ризата към голата си кожа, а след това я облече. Материята й беше мека, ръкавите покриваха напълно не само китките, но и дланите й. Усети задния край на дрехата да се опира леко в свивките зад коленете й. Облечена така, тя отново се върна в леглото. Угаси лампата, след това се вгледа в тавана, лежейки сама и неподвижна в тъмната стая. Само бледата лунна светлина проникваше през прозореца, колкото да очертае контурите на предметите около нея.

Флора затвори очи. Усещаше горещите сълзи, които се търкаляха по бузите й. Гърлото й беше стегнато от мъка и й беше трудно да си поеме дъх.

Господи, колко й липсваше Сиймъс!

Колко й липсваше само предишният им живот! Да, той беше простичък, не особено вълнуващ, но си беше техният живот.

За пръв път от деня, в който Джейми Макнийл бе спрял пред вратата й, за да съобщи ужасната вест, тази нощ Флора се предаде на сълзите си. Тя бе свалила своята броня. Бронята, която я правеше силна пред децата. Плачеше за Сиймъс, за живота им, за всичко, което е било между тях, за всичко, което нямаше как вече да бъде, хлипайки тихо във възглавницата си от страх да не събуди някое от децата. Риданията разтърсваха цялото й тяло, бяха толкова силни, че скоро усети болки в гръдния кош. Очите й бяха подпухнали от горчиви сълзи. След като и те пресъхнаха, Флора утихна. Това бе вечерта, в която тя спа за последен път тук, облечена в ризата на мъжа си. Предстоеше й дълго пътешествие и нови житейски изпитания, чиято неизвестност хем я тревожеше, хем я вълнуваше по някакъв особен начин.