Жаклин Рединг
Втори шанс (18)

Глава 18

— Флора!

Телефонната слушалка беше на земята и отчаяният му вик нямаше как да бъде чут. Сърцето му блъскаше в гърлото. Той прекъсна разговора и с треперещи пръсти набра отново номера й. Звъня продължително, но никой не отговори. Гевин залепи отчаяно главата си о прозореца на влака, който препускаше през полята на Нова Англия, водейки го обратно към Ипсуич.

Някой да вдигне проклетия телефон…

Изведнъж се чу гласът на Флора. Само че на запис. „Моля, оставете съобщение. Ще се свържа с Вас при първа възможност.“

Гевин нервно прекъсна връзката. Опитваше се да не мисли за това, което можеше да се е случило. Някой можеше вече да не е между живите. Някой от най-любимите му хора. Някой от хората, за които би дал всичко.

Флора.

Гейбриъл.

Алек.

Мили боже! Ами Роби, Ани и Сиймъс? Ако някой от тях се бе появил ненадейно от къщата в най-неподходящия момент? Ако се бе случило нещо с някого от тях, той нямаше да може да си го прости никога!

Затвори очи и ги стисна нервно. Едвам си поемаше дъх.

Опита отново да се свърже. Този път някой отговори на третото позвъняване.

— Гевин?

Сърцето му подскочи така, че в първите секунди след като чу познатия глас, той не можа да издаде звук.

— … Алек! О, господи, благодаря ти! Какво…? Кой…?

Дъхът му отново застина.

— Всичко е наред. Няма ранени.

— Флора?

— Тук е. До мен.

Гевин погледна нагоре и събра ръце пред лицето си, стискайки телефона между тях.

От другата страна на линията Алек се озадачи:

— Гевин?

— Ти ранен ли си?

— Не. Полицейски началник Барет произведе предупредителен изстрел във въздуха. Това отвлече вниманието на Миранда и сержант Фарадей успя да я обезоръжи. В момента я отвеждат.

— Децата?

— Няма проблем с тях. Сиймъс, Ани и Роби бяха долу при постройката на плажа и…

В този момент Гевин чу детските гласчета.

— Мамо? Какво се е случило? Защо полицията е тук? Коя е тази жена?

— Бъдете спокойни. — Чу се гласът на Флора. — Всичко е наред. Изчакайте само малко, трябва да говоря с Гевин.

— Къде е Гейбриъл?

— Тук е, при мен.

— Мога ли… да говоря с него?

— Разбира се.

— Ало — чу се след малко потиснатото гласче на сина му.

— Гейбр… Андрю, слушай ме сега. Пътувам с влака. Ще се върна съвсем скоро.

— Добре… — В гласа на малкия се долавяше страх и объркване.

— Недей да се плашиш. Просто стой при Флора. Тя ще се грижи за теб, докато аз се прибера. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти!

Гевин изчака Гейбриъл да отговори, но всичко, което чу, бе неравномерното му, учестено дишане.

— Ще се видим скоро — завърши той.

Точно преди да прекъсне разговора, чу гласа на сина си.

— Татко?

— Да, Андрю?

— Мисля, че… искам… отново да ме наричаш Гейбриъл.

Гевин пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Нямаш никакъв проблем… Хей, Гейбриъл?

— Да?

— Обичам те!

Чу как синът му доближи слушалката до устните си.

— И аз теб, татко.

След това Гейбриъл подаде телефона на Флора. Погледна я в очите, доближи се към нея и й прошепна:

— Каза, че скоро ще си е у дома.

Флора се усмихна и го погали по главата. У дома. Господи, колко много обичаше тези две кратки думи! Но никога повече, отколкото в момента. Чу някой зад нея да се покашля и се обърна.

— Сержант Фарадей…

— Да, госпожо. Току-що отведохме госпожа Марш в участъка. Дали не бихте могла да отделите десетина минутки, за да отговорите на няколко въпроса? Трябва да напиша доклад, нали разбирате?

— А може ли тази работа да почака малко? Наистина имам нужда точно сега да съм с децата си. — Тя погледна към Гейбриъл и се усмихна: — С всичките си деца.

— Добре, госпожо — кимна сержант Фарадей. — През това време ще чуя показанията на господин Грейсън. Госпожа Марш ще остане в ареста, най-вероятно ще й бъде повдигнато обвинение.

— Благодаря. — Флора се усмихна. — Гейбриъл, ела. Какво ще кажеш да слезем долу, на плажа, при другите?

Флора бе отпратила и трите си деца отново долу, след като те се бяха появили точно в най-голямата суматоха, докато полицаите слагаха белезници на Миранда, а Гейбриъл наблюдаваше сцената ужасен. Дори не помнеше точно как ги бе отпратила, просто в един момент бяха изчезнали заедно с Холи, която тъкмо бе пристигнала.

Флора намери децата, седнали с Джими О’Конъл и Холи в полупразната постройка на плажа. При вида на изплашените им и объркани физиономии тя трябваше веднага да каже нещо успокояващо.

— Не се притеснявайте. Вече всичко е наред.

Въпросите заваляха още преди тя да довърши думите си:

— Застреляха ли някого?

— Коя беше тази жена?

— Защо дойдоха полицаите?

— Арестуваха ли някого?

— Филм ли снимаха?

За частица от секундата тя се замисли дали да не използва последния въпрос като спасителна сламка, за да не й се налага да разказва и обяснява целия невероятен кошмар, който току-що беше преживяла. Знаеше обаче, че не трябва да го прави.

Седна на една обърната кофа и им разказа всичко така, както се беше случило. След това благодари специално на децата за това, че я бяха послушали и бяха слезли долу. Дори не искаше да си помисля какво можеше да се случи, ако се бяха появили вкупом пред къщата, докато Миранда говореше глупостите си с пистолет в ръка.

Флора все още не се чувстваше съвсем готова да се върне в къщата, за да отговаря на въпросите на сержант Фарадей. Затова тя си сипа една чаша от термоса със студен чай, който Джими й предложи, и остана да седи върху кофата, докато децата, въоръжени с бутафорни гумени чукове, удряха по една от вътрешните стени, която предстоеше скоро да бъде бутната. Засмя се на Сиймъс, който изчака брат си, сестра си и Гейбриъл да нанесат своите удари по стената, гледайки много внимателно движенията им и ослушвайки се дали това, което правят, наистина е редно и позволено. След като видя, че за тях няма никакви последствия, и той се приближи да даде своя малък принос. Разбира се, при опита му да удари по стената чукът се изплъзна от все още непохватните му ръчички и падна на земята.

— Ела, Сиймъс. Ела и донеси чука, мама сега ще ти покаже как се прави.

Флора взе инструмента и удари с всичка сила по стената. Веднага усети как това движение сякаш с магическа пръчка свали огромно напрежение от плещите й и свитият й на топка стомах започна бавно да се отпуска. Въпреки че чукът беше бутафорен, тя го бе стоварила толкова силно, че успя да откърти парче мазилка и няколко тухли.

— Ето така се прави, миличък — доволно заяви Флора и връчи инструмента на малкия, за да направи втори опит.

— Мамо, виж! — Ани сочеше към разбитата стена. — Тук има нещо!

Беше малка дървена кутийка, зазидана в стената. Флора се приближи, издърпа я и започна внимателно да я чисти от мазилката и тухления прах. Наистина се оказа малко дървено сандъче, което бе затворено с метална ключалка. Върху него бяха гравирани две букви — Р.‍Х.

— Мамо! — възкликна изненадано Ани. — Това не са ли същите букви, които бяха върху плочата? Онази, дето я намерихме в гората.

Флора отново седна на кофата и заразглежда с любопитство кутийката. Беше много стара, пантите й бяха потъмнели от ръжда.

— Мислиш ли, че това е същият човек — Р.‍Х.?

— Никак няма да е чудно.

— Заключена ли е? — Ани изгаряше от любопитство. В следващия момент всички — Сиймъс, Гейбриъл, дори леко скептичният Роби се бяха скупчили около нея.

— Струва ми се, че да — отвърна Флора. — Не ми се иска да рискувам да я счупя, тъй като със сигурност е много стара — охлади тя малко ентусиазма на децата.

— Мисля, че се сещам за нещо, което може да помогне — намеси се и Джими О’Конъл.

Той се зарови в кутията си с инструменти и след малко измъкна оттам тънък и леко закривен инструмент, подобен на онези метални пръчици за шишчета. Бутна острия му край в заключващия механизъм и натисна леко. След това бавно го завъртя и в следващия момент ключалката бе отворена.

— Я, то било лесна работа! — възкликна той.

Докато Флора отваряше капачето, четирите деца се събраха отново около нея, надвесени над сандъчето.

Вътре имаше няколко малки тефтерчета. Бяха изписани на ръка със същия почерк като в онзи дневник, който Ани бе намерила в мазето. Между тях имаше изсушени треви и подправки. Книжките бяха грижливо завързани с копринени панделки. Имаше и един сгънат избелял лист пергамент, в който явно бе увито нещо. Оказа се, че е кичур коса. С почти същия огненочервен цвят като на Флора.

— Мда-а, мисля, че вече знаем какъв е бил цветът на косата на Р.‍Х. — отбеляза тя и грижливо върна снопчето косми там, където бе стояло допреди малко.

— Мамо, почакай! Видях, че на дъното на кутията има още нещо.

Ани бръкна вътре и извади отдолу нещо, което приличаше на парче от дреха. След като го разгъна и го остави на земята, се оказа, че това всъщност бяха чифт дълги дамски чорапи на бели и червени райета. Цветът беше доста избелял с времето, но си личеше достатъчно ясно. Очите на малката изведнъж се разшириха.

— Мамо! Инициалите на гроба, сега и на кутията, чорапите… Как не сме се сетили? Р.‍Х. е вещицата — Рейчъл Хатауей! А това са червено-белите й чорапи, точно както ни разказваше Гевин!

Когато разбра какво са намерили, Бети Петуит пристигна в къщата за отрицателно време. След по-малко от час тя вече разглеждаше съсредоточено всички находки от кутията. Пипаше съвсем леко и предпазливо, сякаш бяха намерили Светия Граал.

Тяхното откритие от днешния наситен със събития и емоции ден най-вероятно щеше да сложи края на една вековна загадка — съдбата на митичната вещица от Ипсуич — Рейчъл Хатауей!

 

 

По-късно всички се бяха събрали на голямата маса в гостната — Флора, току-що завърналият се Гевин, децата, Алек, Холи, Джими и Бети. Хапваха от набързо приготвения импровизиран обяд — сухи колбаси, сирена и солени бисквити, докато междувременно Бети продължаваше съсредоточено да изучава дневниците.

— Според записките, които по всяка вероятност ще се окажат написани не от кой да е, а от самата Рейчъл Хатауей — започна тя, след което направи драматична пауза, придружена със загадъчно изражение на лицето, — виждаме Хайръм Хътчинсън, който според досегашните сведения е бил, меко казано, особняк, в една съвсем друга светлина. Оказва се, че същият този стар ерген, който очевидно не е вярвал в тежките обвинения, хвърлени върху Рейчъл, една нощ доплавал сам със собствената си лодка до острова, където жената била заточена от съгражданите си, спасявайки я от сигурна смърт. Той много добре е знаел, че нарочената за вещица е нямало как да оцелее дълго време сама. Тайно от всички той я връща тук, приютявайки я в собствения си дом. Тя заживява тук, скрита зад работата на икономка, и споделя с него голяма част от знанията си за различните билки, помагайки му по този начин да лекува съгражданите си, тоест — същите тези хора, които са я обрекли на мъчителна и сигурна смърт.

— Но защо е трябвало някой да крие и да зазижда в стената чифт чорапи и някакви стари записки? — попита развълнувано Роби.

— Няма да повярваш какви още неща намерих под дъските на пода й, зазидани под мазилката — намеси се и Джими.

— Това е невероятна история, много по-интересна от това, което сме си представяли досега — продължи Бети, без да отлепя и за миг очи от дневника, който продължаваше да чете. — Практиката за криене на части от облеклото датира още от Средновековието. Най-често са ги криели в близост до входно-изходните точки на дома — врати, прозорци, дори комини. Често заедно с тях били зазиждани в стените или вкопавани под настилката и други дребни вещи — монети и разни други документи, в нашия случай — дневници. Според тогавашните суеверия се е вярвало, че посредством този странен ритуал се пазят от злини домакинството и неговите обитатели.

Най-после тя вдигна очи от дневника, огледа се и смигна усмихнато на Ани.

— Някои са смятали точно това за някаква форма на магьосничество. Съдейки по кичура коса, считам, че най-вероятно Хайръм го е отрязал и именно той е напълнил и зазидал тази кутийка в стената, след като Рейчъл се е споминала.

— Ами онази испанска монета, която Ани намери на острова? — попита Флора. — След като я открихме, я приехме за доказателство, че Рейчъл е била спасена от острова именно от пират, който се е влюбил в нея.

— Аз съм склонна да вярвам, че на острова са се отбивали пирати, но съдейки по новите открития в тези дневници, те определено не са били свързани с Рейчъл. Но че пиратите са били умни, няма спор. Помислете само. Остров, на който се предполага, че е заточена вещица. Едва ли някой би се осмелил да се доближи до това място, камо ли да акостира там и да слезе на острова. Е, какво по-удобно място, на което да се скриеш? Като имаме предвид обаче накитите, които нашите съграждани са намерили в къщичката на острова, когато отишли там години по-късно, за да построят фар — обзавеждането, кристалните чаши — явно някой добре си е поживял там.

Тя повдигна глава, а очите й проблеснаха загадъчно над роговите рамки на очилата й.

— А пък що се отнася до монетата, която Ани намери наскоро, можем само да се чудим какво ли още е оставил този някой, на острова…