Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Second Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джаклин Рединг

Заглавие: Втори шанс

Преводач: Мишела Христова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Мая Жилиева

ISBN: 978-954-399-030-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1625

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Пет денонощия.

Само толкова оставаше до деня, в който първият семеен хотел в Ипсуич щеше да отвори врати и да започне работа, приемайки като свои първи гости господин и госпожа Скуайърс от Далас, щата Тексас.

И Флора трябваше да е готова за тях.

Тя наистина се бе потрудила доста и беше свършила добра работа. Оставаше й още веднъж лично да провери всеки детайл — от завивките и чаршафите, с които щеше да покрие леглата, до чая, който щеше да сервира на закуска. Всичко трябваше да бъде прегледано още веднъж. Дори малките комплекти тоалетни принадлежности, оставени на мивките във всяка една от баните, трябваше да бъдат подредени с грижа и внимание. Те бяха специално подбрани и изпратени от Шотландия. Помогна й нейната добра приятелка Хейти Маклиъд.

Двете млади жени се бяха превърнали и в сестри по съдба. Арчибалд, съпругът на Хейти, работеше заедно със Сиймъс на нефтената платформа. Двамата бяха заедно и в хеликоптера в деня на трагедията. В първите дни след катастрофата двете жени бяха непрекъснато заедно и се сближиха много. Хейти и Флора бързо бяха разбрали, че ще трябва да се разделят с ролите си на домакини и майки. Те пак щяха да си останат такива, но се налагаше да работят. Флора си бе намерила работа в замъка Касъл Рот — отначало като икономка и уредничка, а след пристигането на Либи и благодарение на новите й идеи стана нещо като мениджър на недвижими имоти. Хейти пък превърна хобито си — градинарство и отглеждане на билки — в дребен бизнес. Тя започна да произвежда в ограничени количества абсолютно натурални и естествени сапуни, лосиони и друга дребна козметика. „Цехът за производство“ бе собствената й кухня. По този начин тя си помагаше в отглеждането на малката си дъщеричка.

Хейти бе прекарала доста време в обикаляне на дрогериите и магазинчетата в района, опитвайки се да предложи там своите стоки. Тъжната истина обаче беше, че парите едва й стигаха да свързва двата края. В последно време дори бе започнала да обмисля да напусне селцето и да се премести в близост до Глазгоу, където живееха родителите на загиналия й съпруг. Никак не й се тръгваше — тук е нейният дом, но селцето наистина беше толкова малко и толкова откъснато от света, че възможностите за допълнителен доход се оказваха крайно ограничени.

Затова, когато се стигна до въпроса със зареждането на баните с козметични комплекти, Флора се беше сетила именно за Хейти. Обади й се и на първо време й поръча седемдесет сапунчета и същия брой шишенца с балсам. Хейти бе развълнувана и безкрайно благодарна за поръчката. А Флора бе истински щастлива, че е успяла по някакъв начин да й помогне.

Тя беше направила същото и с още няколко нейни приятелки. Бурканчетата мармалад и сладко, които щяха да бъдат предлагани на закуска, също бяха с оригинален шотландски произход. Произведени бяха от Джанет Макнийл, известна в цялото градче с невероятните си конфитюри от боровинки и касис. Колийн Макдоналд пък бе изпратила два броя от ръчно резбованите комплекти за шах, които сама изработваше по поръчка. Флора отдавна ги бе определила за верандата. Дори малките вълнени килимчета, които Флора бе поставила до всяко едно легло, бяха изтъкани на становете на местното дамско дружество. Тя се чувстваше истински щастлива, че е успяла хем да помогне колкото може на дребната местна икономика, хем да вкара в къщата едни наистина уникални елементи, пренасящи духа на Шотландия чак до другия край на Атлантика.

Флора бе седнала на верандата, закусваше кифличка, отпиваше от чая си и хвърляше по едно око към буреносните облаци, които се събираха на хоризонта над морето. Мислеше си, че е прекрасно да си подари една спокойна сутрин, независимо от това дали времето е хубаво, или лошо. Все пак през последните две седмици не се бе спряла за миг. Първия ден, когато пристигна тук, беше сигурна, че тези три седмици до идването на децата ще й се сторят цяла вечност, но ако трябваше да бъде честна, почти не беше усетила как бе изминал половин месец. Дните просто отлитаха един след друг, изпълнени с планове, срещи, задачи и постоянно движение. В началото къщата приличаше на почти довършено платно на художник, по което имаше още доста детайли за доизпипване. Тя бе довършила всяка една малка подробност, бе добавила цветове и сенки, създала бе нещо, което спокойно вече можеше да нарече свое. Чувството на задоволство от свършената работа бе наистина страхотно. И най-хубавото бе, че всичко бе приключено наистина навреме и дори малко предсрочно.

Ангъс и децата щяха да пристигнат точно след три дена, Флора вече нямаше търпение да ги види. Времето, прекарано далеч от тях, имаше своите добри страни, но тя вече жадуваше за малките им невинни личица, за непрестанното им бърборене и за допира на меките им коси, когато зарови лице в тях. Чувстваше се, сякаш вече е успяла да преодолее загубата на Сиймъс и най-накрая можеше да живее със своите деца, а не за тях.

В момента пред нея имаше два дена, които можеше да прекара както си иска. Все още не можеше да се нарадва на къщата, гордо я обикаляше, влизаше от стая в стая, оглеждаше се и отбелязваше с нескрито задоволство резултатите от труда си. Усещаше обаче, че има спешна нужда от поне един ден пълна почивка.

Как да го прекара обаче?

Такова нещо не й се бе случвало от… от преди да роди Роби. Когато у дома й останеше малко свободно време след работа, все се намираше някоя задача по къщата, а и децата бяха постоянно около нея. Понякога отиваха всички заедно на кино в Инвърнес или на пикник в гората — за нея това беше отдих. Но дори тогава почивката не беше пълна, защото забавленията, които измисляше, бяха винаги и за някой друг, било то и за собствените й деца.

Този път тя имаше възможността за пръв път да направи нещо само и единствено за себе си. А възможностите бяха безкрайни. С оглед на времето идеята за плаж отпадаше от само себе си. Можеше да се качи на колата и да се разходи до Бостън, където да поразгледа забележителности или да посети някой музей. Или пък да облече най-хубавата си рокля и вместо да обикаля, да се отдаде на разточителен обяд в някой скъп ресторант. В крайна сметка обаче Флора реши да остави всички тези неща за някой друг път и избра да направи нещо абсолютно незначително, но толкова типично женско.

Какъв по-добър начин да прекара следобеда от това да отиде в салона за красота?

В Рот нямаха такъв салон. Нямаха дори и бръснарница, ако ставаше въпрос. Наложеше ли им се такава услуга, хората прескачаха до съседните градове или ползваха услугите на приятели в домашни условия. Обикновено Флора си подрязваше връхчетата на косата сама. Правеше го по най-простия начин, гледаше единствено дължината отзад да е равна. Никога не се беше боядисвала, цветът на косата й бе напълно естествен. Обикновено я прибираше на опашка с ластик или шнола.

Всъщност в дъното на решението за салона отново бе Джули. Преди няколко дена в кафенето тя й бе споменала за него, дори й бе препоръчала да седне при Джен, която беше и негова собственичка.

— Вие трябва да сте Флора. — Посрещна я дребничка млада жена със стилно оформена на каре гарвановочерна коса. Сиво-сините й очи я гледаха с любезна усмивка изпод изработените в ретро стил рамки на очилата й. На китката й подрънкваха няколко сребърни гривни. Тя подаде ръка. — Аз съм Джен. Джули ми каза, че ви е пратила при мен. Елате тук, отзад, и се разположете удобно.

Салонът се намираше в стара къща, чиято фасада отпред имаше два етажа, а в двора отзад — един. Беше само на няколко минути пеша от центъра, малко встрани от главната улица. Въпреки че в салона явно имаше доста работа, тъй като всички столове бяха заети, Джен прекара около двайсет минути в лек и приятен разговор с Флора. От дума на дума те установиха, че и двете си падат по хубавия чай и по ароматните свещи. Джен имаше две деца — Сам и Кейси, близки по възраст с Роби и Ани. Разбраха се да се съберат отново, след като семейството на Флора пристигне. Децата щяха да си играят по плажа, а те двете щяха да изпият по чаша чай.

— Добре, а сега да се захващаме с работата. Косата ти е страхотна — каза Джен, докато сваляше шнолата, с която Флора я хващаше отзад. После зарови пръстите си в къдриците и ги разроши с професионално отработено движение. — С какво я третираш?

— С натурален шампоан от пирен и овес. Имам приятелка в Шотландия, която го прави у дома си. Абсолютно натурален е.

— И само той успява да поддържа косата ти толкова здрава и мека?

Само след няколко минути Джен помоли Флора да й поръча солидни количества от шампоаните и лосионите на Хейти. След това продължи да я оглежда, както бе седнала на стола пред огледалото.

— Като че ли не си съвсем сигурна какво точно искаш да направиш с косата си, а усещам, че леко се боиш да прибягваш към някакви радикални промени. Напълно те разбирам. Жените сме много привързани към косите си. В края на краищата, косата е важна част от нашата идентичност, от самите нас. Внезапната и рязка промяна на тази идентичност може да бъде доста стряскаща.

Флора потвърди предположенията й:

— Не съм съвсем сигурна, че децата ще са готови да видят майка си с изправена коса или в платиненорус цвят да речем.

— Познавам жени, които биха дали всичко за цвят като твоя, така че и аз смятам да държим боята далеч от косата ти. Мога ли обаче да направя едно малко предложение? Мисля, че стилът на косата ти в момента наистина подхожда добре на лицето ти. Допълва се с формата на очите ти и фината ти костна структура. — Тя хвана Флора за брадичката и леко й повдигна главата нагоре, сякаш да я убеди още повече в думите си. — Какво ще кажеш при това първо посещение просто да оберем крайчетата, да скъсим четири-пет сантиметра от дължината и може би да я направим на съвсем фини слоеве. Мисля, че така ще й придадем още повече обем, сигурна съм, че ще ти хареса. Така че няма да е нищо радикално, просто ще подобрим и подчертаем това, което така и така си имаш.

Флора се съгласи и се отпусна в удобния стол на Джен. Един час по-късно фризьорката завъртя същия този стол срещу огледалото, в което Флора видя една напълно нова жена. Джен наистина не бе действала радикално, но Флора бе удивена от това как само няколко подрязвания с ножицата и малко фиксиращ балсам за къдри и бяха успели да съживят косата й до неузнаваемост. Тя просто подскачаше около раменете й, фино и елегантно обрамчвайки лицето. Това обаче беше само началото на плана на Джен.

— Сега ще те пратя на горния етаж при Моурийн. Тя е нашата масажистка, ще се позанимава малко с теб. Все пак мускулите ти имат нужда от релакс след толкова много работа. Страхотна е, повярвай ми!

Флора никога не бе ходила на професионален масаж и не беше много сигурна какво да очаква. Моурийн я въведе в малка стаичка с приглушена светлина. По средата й имаше масажна маса, покрита с чаршаф, върху който беше разстлана постелка за еднократна употреба. От две малки колонки се носеше тиха и приятна музика, а няколко дискретни свещички изпълваха помещението с аромат на лавандула и ванилия. Моурийн, която имаше повече вид на детска учителка, отколкото на масажистка, накара Флора да се съблече и да легне, след което я покри с топла памучна кърпа и излезе от стаичката. След няколко минути се върна и се захвана за работа. През следващия един час тя успя да докосне и раздвижи всяко мускулче, всяко възелче по врата, гърба и раменете й, помагайки си с масажно олио с аромат на бадеми, което нежно втриваше в кожата й. Не подмина дори дланите и пръстите на уморените й от работа ръце, след това разтри и ходилата й с ментово масло, показвайки й различните точки и обяснявайки коя от тях с кои телесни органи е свързана. Джен се оказа абсолютно права. Флора изобщо не усети как изтече този час, буквално се беше разтопила от удоволствие.

И това не беше всичко.

Продължението беше маникюр и педикюр, а за финал бе оставена маската за лице с водорасли и авокадо, след която Флора почувства кожата си необичайно мека, опъната и жизнена. Четири часа след като беше влязла в салона, тя разбра какво означава да се чувстваш като „нова“.

Джен я чакаше долу на рецепцията. Флора извади портфейла си, приготвяйки се да плати.

— За теб — каза Джен, подавайки й затворен бял плик.

Флора го взе и го отвори.

— Какво е това?

Джен само се усмихна, без да отговори нищо. Вътре имаше красива картичка, а в нея — малко листче. Отгоре на бележката Флора видя мейла на Либи.

Надявам се днес да си прекарала наистина добре. Това е нашият подарък за цялата работа, с която успя да се справиш през последните две седмици. Дължим ти много повече.

Целувки: Либи и Греъм

Флора вдигна очи към усмихнатата Джен.

— Всичко е включено в цената, не се бъркай за бакшиш и си прибери портмонето в чантата. Не мога да ти взема и цент, така нареди Либи.

— Но как… Откъде е знаела тя?

— Много просто. Майка ми беше много добра приятелка с Матилда — майката на Либи. Тази сутрин майка ми е звъннала на Либи, за да се чуят — още не й беше честитила малкия нов член на семейството. И между другото станало дума, че ти си решила да идваш насам. Е, кажи сега как да не обичаш малкия град? Всичко се знае!

Флора я погледна удивена.

— Просто не знам какво да кажа.

Джен й подаде визитна картичка на салона, а на гърба й написа и домашния си телефон.

— Когато решиш, просто ми звънни. И непременно да ми се обадиш, когато децата дойдат. Моите две ще чакат с нетърпение да се потъркалят по плажа. Нали знаеш, че точно тук, под нас, е най-добрата плажна ивица в целия град.

След като излезе от салона, Флора реши да използва деня докрай и тръгна бавно по главната улица. Можеше да се пошляе спокойно, зяпайки витрините. Времето все още ставаше за разходка, но една от жените в салона бе казала, че е чула по радиото, че наближаващата буря няма да е от най-леките. Затова тя се отби през магазина за хранителни стоки и си взе пилешко филе и салата за вечеря. След това мина през видеотеката, за да си избере някой хубав филм. Цяла вечност не беше гледала нещо наистина качествено и й се струваше, че тази вечер бе идеалното време за това. Какво по-хубаво от това да се изтегне на дивана, загледана в някой хубав филм, докато вятърът и дъждът навън бият по прозорците…

След това се отби за малко и през книжарницата на госпожа Евансън, а когато излизаше оттам, небето вече беше станало оловносиво, а буреносните облаци сякаш се бяха надвесили над брега, готови всеки момент да излеят гнева си над земята. Последната спирка на Флора беше кафенето. Искаше да мине оттам най-вече, за да благодари на Джули за поредната й добра препоръка, както и да й покаже резултата все пак.

— Изглеждаш невероятно! — Джули прекоси бързо кафето и започна да се върти около Флора, оглеждайки я от всеки ъгъл. — Просто не мога да повярвам какво е направила Джен с косата ти! Искам да кажа — стилът е запазен, и преди хич не беше зле, но сега е толкова трептяща, толкова жива, а лицето — та ти просто цялата сияеш! Колко жалко, че Гевин Матсън не е тук сега. Само един поглед и очите му просто щяха да изхвръкнат!

Флора поклати глава.

— О, Джули… С него сме само приятели.

— А, така ли? Добре… — отвърна Джули и кимна.

Всъщност от деня, в който си бяха говорили на онази пейка до каменния мост, Флора и Гевин се засичаха почти всяка сутрин в кафенето. Ако се случеше така, те сядаха заедно на една маса да пийнат по нещо и си говореха по общи теми. Най-често разговорът се въртеше около децата на Флора и живота й в Шотландия. Той пък й бе разказал за кариерата си на композитор — тя бе поразена от факта, че повечето й любими песни са именно негово дело. Говореха и за много други неща — политика, актуалните новини, че дори и за спорт. Гевин въвеждаше Флора в правилата и тънкостите на бейзбола и най-вече във вечното съперничество между „Ню Йорк Янкис“ и „Бостън Ред Сокс“. Беше я предупредил шеговито, че не е много здравословно да продължава да носи каскета с логото на „Ню Йорк Янкис“, който всъщност брат й бе донесъл след престоя си в Щатите.

На Флора й харесваше да разговаря с Гевин. Дори когато Сиймъс беше жив, те никога не бяха общували така, както сега с Гевин. Повечето от свободното си време покойният й съпруг прекарваше във всякакви злободневни занимания — дребни поправки по къщата, работа по двора, помагаше й и с децата. Трябваше да признае, че възможностите за по-дълбоки и смислени разговори с него приживе бяха сведени почти до минимум. Колкото и да се обичаха, сферите им на интерес почти не съвпадаха — това беше факт. Флора обичаше поезията и тихите вечери у дома до камината. Сиймъс предпочиташе да се отбие в кръчмата, където да изпие няколко бири. Сега тя се замисляше, че би предпочела дори шумната кръчма пред самотата през последните три години. Времето, прекарано с Гевин напоследък, й връщаше радостта от общуването. Но с неговото минало и нейните деца, които непрекъснато биха му напомняли за изчезването на неговото собствено, нещата никак не изглеждаха прости.

— Така е, Джули — настоя още веднъж Флора. — Ние наистина сме само приятели.

— В такъв случай няма да е лошо да се опиташ да му изясниш този факт, защото виждам начина, по който те гледа, както и съм забелязала как те очаква всяка сутрин, когато седне тук, а теб те няма. Сяда до прозореца и просто чака да се появиш. Извинявам се, ако се бъркам, но един мъж не се държи така, ако чака жена, с която е само приятел.

Майката на Джули, нисичката закръглена Мария, която забърсваше кафе машината зад тях, кимна сякаш на себе си в мълчаливо съгласие с думите на дъщеря си.

Флора беше в кухнята и режеше краставици и моркови за салатата си, като в същото време, полюшвайки леко бедрата си в такт с музиката, припяваше на висок глас на Арета Франклин, която звучеше от уредбата. В същия момент Гевин позвъни на вратата, но музиката беше прекалено силна и Флора не успя да го чуе. Вратата беше отключена. Той си отвори, влезе и се спря пред кухнята. Светлосините й джинси очертаваха извивките й точно на местата, където трябваше, докато тя продължаваше да се поклаща в ритъма на песента. Тъмният й пуловер подчертаваше огненочервения цвят на косата й. Определено беше гледка, която би накарала пулса на всеки мъж да се учести. Той не се учуди, че онази музика отново нахлу в главата му само при вида на тялото й.

Гевин знаеше, че в последните дни Флора бе работила почти без почивка, за да приведе къщата в пълна готовност за посрещането на първите гости. Наистина бе свършила невероятна работа. Да, къщата не беше лоша и преди около две седмици, когато той бе влязъл тук за първи път. Направило му бе впечатление, че домът е спретнат и функционален. След намесата на Флора обаче промяната бе очевидна. Цялата къща сякаш сияеше, всяко нещо изглеждаше поставено точно на мястото си. Целта беше постигната напълно — още с влизането вътре се усещаше уют и топлина. Дори човек, който за първи път пристъпваше прага, щеше да се чувства като у дома си.

— О! — Тя се сепна, когато го забеляза да стои до вратата на кухнята. Бързо намали звука на уредбата. — Не те усетих изобщо… Звънна ли или… не съм те чула изобщо.

Той кимна.

— Надявам се не се сърдиш, че се самопоканих.

— Ни най-малко. — Тя хвърли поглед към кухнята. — Точно приготвях пилешко и салата за вечеря. Има достатъчно и за двамата. Ще се радвам… да останеш. — Флора го погледна.

Гевин беше наминал само за да й донесе сутрешното издание на вестника, в който бе публикувана рекламата на хотела. Или поне така се самозаблуждаваше. Просто това беше най-добрият и смислен повод, който можеше да измисли, за да види Флора отново. През изминалите две седмици Гевин я бе опознал сравнително добре. Работата му най-накрая бе потръгнала и единствената причина за това бе жената срещу него. Нещо повече, композираше му се още и още.

Вече очакваше с нетърпение всяка следваща сутрин, защото знаеше, че ще отиде в кафенето, ще седне на масата и ще започне да се взира през широкия прозорец, очаквайки да я види да се задава по главната улица с невероятната й усмивка, спирайки от време на време да поздрави по някоя позната. Флора беше идеалната жена — интелигентна, съобразителна, със страхотно чувство за хумор и ум, остър като бръснач. Той усещаше, че все по-често търси нейното мнение по всякакви въпроси. Тя чувстваше нещата в дълбочина, виждаше света през очите на майка, която иска най-доброто за своите деца.

Тя беше жената, в която Гевин се влюбваше все по-силно.

Но тя беше и жената с три деца, а през последните две години той съвсем целенасочено бе избягвал всичко, което да му напомня за собствената му тежка загуба. Това беше някаква естествена реакция на мозъка му, чрез която да се предпази от болката и страданието. А те присъстваха във всеки един негов ден, откакто Гейбриъл бе изчезнал. Чудеше се какво ли щеше да се случи, как ли щеше да се почувства самият той, когато децата й пристигнеха. Нямаше как да знае. Щеше да го усети едва в момента, когато те се изправеха срещу него. Цялото му същество, цялото му съзнание го тласкаше към Флора. Но дори и сега, в момента, в който той седеше пред нея до вратата на кухнята, една малка частица от него се чудеше дали няма да е най-добре просто да остави вестника, а после да се обърне и да се върне в лятната вила на Алек.

В този момент майката природа се намеси, за да му помогне с решението. Навън изведнъж проблесна светкавица и за миг освети всичко. Няколко секунди след това се разнесе силен и продължителен гръм, който сякаш се търкаляше по хълма надолу. Всичко в къщата потрепери. Гевин стоеше прав и гледаше Флора. Чуха се едри капки дъжд, които започнаха да барабанят по первазите.

— Е, мисля, че вече е ясно. Явно ще се наложи да поостана поне за малко. С какво мога да ти помогна?

Тя му подаде ножа за рязане.

— Ако нямаш нищо против, можеш да донарежеш зеленчуците, а аз през това време ще омеся няколко малки хлебчета.

И двамата се захванаха за работа под приглушените звуци от уредбата. Песента беше „Караш ме да се чувствам като истинска жена“ отново на Арета Франклин. На няколко пъти погледът на Гевин се плъзгаше тайно към Флора, спирайки се ту на прекрасните червени кичури, небрежно падащи върху бузите й, ту върху деликатните й пръсти, които сръчно размесиха тестото върху плота, после го направиха на топка и оформиха от нея по-малки топки.

С каква лекота, с какъв финес правеше всичко — истинска жена!

След като хвърли хлебчетата в тигана със загрятата мазнина, тя се зае да подправя пилешкото месо, след което го пъхна във фурната.

Гевин приключи със салатата и обърса ръцете си в кърпата, която висеше до него:

— Имаме ли вино?

Тя кимна и посочи с поглед към вратата на малкия килер.

— Винената изба вече е пълна догоре. Мисля, че можем да си позволим да си отворим някоя бутилка.

Флора наистина бе събрала качествена селекция. Гевин избра една бутилка шардоне от Калифорния, отвори бутилката и сипа по една чаша. Дискът в уредбата се бе сменил и вместо Арета сега звучеше блус на Ван Морисън.

Флора запали две свещички в трапезарията и подреди прибори за двама в единия край на голямата маса. Меките звуци от уредбата идваха и тук благодарение на вградените по ъглите на ламперията колонки.

Навън североизточният вятър вече вилнееше с пълна сила. Клоните на дърветата се огъваха под напора му, а дъждът биеше все по-шумно в прозорците. Небето отново бе разкъсано от ярка светкавица. Този път гръмотевицата изтрещя почти веднага след нея.

Оказа се, че Флора предвидливо бе запалила свещите, защото токът спря почти веднага след като двамата седнаха на масата. Така вечерята протече в романтична атмосфера, а тишината бе прекъсвана единствено от бурята навън и от техния разговор. Флора се опитваше да разбере от Гевин какво точно композира в момента, но той съвсем целенасочено отбягваше конкретните отговори. Изобщо не знаеше как ще се почувства жената срещу него, ако разбере, че в момента съчинява песен, над чиито ноти бе изписано нейното име.

Затова се опита да отклони темата и започна отново да я разпитва за децата. Беше почти сигурен, че след пристигането им и след идването на първите гости на хотела, той нямаше да има възможност да се вижда с Флора толкова често. Благодареше горещо на лошото време тази вечер, което му бе подарило още няколко часа с нея.

Двамата приключиха с вечерята и събраха масата, като дори измиха чиниите заедно. На Гевин никак не му се тръгваше, затова търсеше някакъв повод да остане още малко. Флора също не изглеждаше въодушевена от идеята да го изпрати и да си ляга в потъналата в мрак къща. Тя доля вино в чашата му и го поведе към салона, като осветяваше пред тях с една от свещите.

След като се настаниха там, тя запали още няколко свещи, след това се сви в единия ъгъл на големия тапициран диван. Лакираните пръсти на босите й крака се подаваха под ръба на джинсите й.

Бурята навън продължаваше с пълна сила, но Флора почти не й обръщаше внимание — може би заради многото запалени свещи, а може би заради виното, което приятно сгряваше тялото й. Мислеше си, че и дългият й престой в салона за красота бе допринесъл за прекрасното й настроение. За пръв път от много време тя се чувстваше като истинска жена, а не като уморена и претоварена самотна майка. Когато Гевин допи виното си и хвърли поглед към часовника си с намерението да си тръгва, самата тя се изненада от реакцията си. Протегна се, хвана го за ръката и я задържа в своята.

— Остани.

Тази единствена дума сякаш изведнъж материализира привличането, което витаеше във въздуха около тях през цялата вечер. Гевин се приближи към Флора, а тя се сгуши в него. Отначало целувката й бе малко колеблива, но когато усети отговора на Гевин, бързо се отпусна.

Господи, помисли си тя, докато прокарваше длани по ръцете на Гевин, продължавайки нагоре към врата и насочвайки ги зад ушите му. Окуражи се още повече, когато чу лекото му простенване.

Гевин се отдръпна назад, гледайки я право в очите.

— Чаках този момент още от мига, в който влязох в къщата и те видях да танцуваш в кухнята.

Тя се усмихна. В този миг не можеше да намери нито една причина, която да й позволи да твърди пред когото и да било, че двамата с него са просто приятели.

— Гевин, и двамата сме преживели неща, които ни правят много предпазливи. Никой не иска да разбие сърцето си повторно. Но трябва да ти споделя честно, че през последните три години аз наистина не живеех. Просто съществувах някак. Имах предостатъчно време за размишления през последните две седмици и реших, че все още съм твърде млада, за да си позволя да прекарам остатъка от живота си сама.

Гевин я погледна внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам ли? Не и да те попитам скоро ли ще се оженим, в никакъв случай. Аз не искам да бързам. За никоя връзка няма пълни гаранции, но това не означава, че нямам право да опитам. Не искам да продължавам с доскорошното си убеждение, че животът, който съм имала със Сиймъс, ще е първият и последен съвместен живот до края на дните ми. Иска ми се да вярвам, че заслужавам втори шанс да бъда щастлива, да бъда обичана.

Тя спря и погледна надолу. Сякаш се стресна, че бе отишла твърде далеч, без да му е дошло времето. После продължи:

— Може би не съм права да говоря така. Може би ти не го чувстваш по същия начин като мен.

Гевин отвори уста да отговори, но в този момент съвсем внезапно на входната врата се почука, и то доста силно и настоятелно. Флора се изправи рязко, погледна към Гевин, после тръгна към вратата.

На прага стоеше мъж на не повече от двадесет и пет години. Беше измокрен до кости, зъбите му тракаха от студ. Зад него бе спрян автомобил, чийто двигател продължаваше да работи. Фаровете му бяха запалени и осветяваха задницата на колата на Флора. През замъгления прозорец се виждаше лицето на жена.

— Здравейте — едвам промълви мъжът. — Слава богу, че има някой тук. Вече се бяхме отчаяли. Загубихме се, а времето става все по-лошо. — В този момент, сякаш за да потвърди думите му, нова ярка светкавица разкъса небето, последвана веднага от оглушителен гръм. — С жена ми пътуваме към Мейн, бяхме тръгнали на гости на родителите ми. Но никак не ми се рискува да продължаваме нататък. Видях табелата ви. Чудех се… по-скоро се надявах… дали имате някакви свободни стаи за нощувка?

Флора го погледна.

— Все още не сме отворили. След пет дни…

— О, господи… — Той прокара пръстите на ръцете си през мократа си коса, хващайки се за главата. Златната му брачна халка проблесна на светлината от свещта. — Знаете ли случайно някое друго място наблизо, където бихме могли да пренощуваме? С малко бебе сме. То е само на три седмици. Мислехме да караме и през нощта, защото се надявахме, че ще спи през това време. Но тя се скъсва от плач през цялото време още откакто напуснахме Бостън. Жена ми вече се е видяла в чудо и…

Флора хвърли бърз поглед над рамото му към жената, която седеше на задната седалка на колата. На лицето й бе изписано пълно отчаяние.

Нямаше как да им откаже. Кимна и се отмести от вратата.

— Разбира се, че може да пренощувате и тук.

— Можем ли? Но…

Флора все един чадър от закачалката и го подаде на непознатия мъж.

— Моля ви. Доведете жена ви и дъщеричката. Токът спря отдавна, но поне имаме достатъчно свещи. Ще намеря и нещо за хапване. Оставете спокойно колата отвън до сутринта.

Гевин, който бе дошъл зад нея, за да види какво става, бързо взе още един чадър.

— Чакайте, ще дойда с вас. Ще ви помогна да пренесем багажа.

Флора остана на вратата, държейки фенера, който току-що бе включила, така че да им освети пътя. Мъжът се затича обратно към колата. Само след няколко секунди той вече бе там и помагаше на жена си да излезе. Отпред на гърдите й висеше малък вързоп. Двамата тръгнаха през пороя, като жената внимаваше да не се спъне.

— Здравейте — поздрави я Флора с усмивка. Отчаяният плач на дъщеричката им бе по-силен дори от шума на бурята. — Влизайте бързо! Влизайте на топло и сухо.

Жената изглеждаше така, сякаш след секунда щеше да избухне в сълзи. Очите й бяха зачервени от недоспиване, под тях се бяха очертали дълбоки тъмни сенки. Със сигурност доскоро беше плакала, най-вероятно заради безсилието да успокои малката си дъщеричка. Изглеждаше наистина изтощена и безпомощна.

— Ето, тук, заповядайте. Искате ли да подържа бебето, докато си съблечете якето?

Флора видя как жената се колебае, инстинктивно притискайки бебето към себе си. Знаеше много добре, че тази реакция е напълно естествена.

— Казвам се Флора Маккалъм. — Тя й подаде ръка, надявайки се да я успокои. — Всичко е наред, наистина. Имам три деца. Най-малкото вече е на три години.

Флора изчака, позволявайки на непознатата жена сама да прецени ситуацията. Спомни си, че когато първото й дете Роби беше още малко бебе, тя не даваше на никого да го докосва, камо ли да го вземе от ръцете й. Сиймъс се шегуваше, че никога няма да успеят да си направят второ дете, ако тя продължава да се движи навсякъде все така неотлъчно с Роби, вечно прилепен към гърдите й. Флора знаеше, че на този свят нямаше по-силно нещо от инстинкта на млада майка да съхрани малкото си.

Жената обаче явно вече бе почувствала, че няма никакво основание да се притеснява от Флора, защото бавно подаде малкия вързоп към ръцете й.

— Може ли? — попита изрично Флора, преди да дръпне леко одеялцето, за да види малкото детско личице.

Жената само кимна утвърдително. Зъбите й тракаха прекалено силно, за да й позволят да говори.

Гевин и другият мъж бързо пренесоха багажа от колата в къщата. След това, гледайки ги как все още треперят, Гевин отиде до камината и се зае да запали огън.

— Ей, здравей, мило мъничко създание! — говореше галено Флора, докато леко и внимателно отдръпваше розовия памучен плат от лицето на бебето.

Срещу нея се появи малко червено личице с големи, тъмни очи. Флора му се усмихна. В следващия момент бебето сбръчка лицето си отново и продължи да пищи с всичка сила. Флора погледна към майка му, която точно в този момент сваляше мокрите си обувки.

— Как се казва?

— Катрин. Просто не мога да си обясня какво й има. Нахранена е. Чиста е. Преди малко се оригна. Не й е нито студено, нито топло поне по моята преценка. И през цялото време не престана да плаче.

— Шшшт, спокойно… — Думите на Флора бяха адресирани по-скоро към майката, която вече едвам сдържаше сълзите си.

Тя притисна бебето към гърдите си, след това започна лекичко да го люлее, съвсем тихичко и нежно повтаряйки над ухото му: „Шшш, шшш“. Разходи се така напред-назад по коридора. Започна да хваща ритъма — нежната магия на песничките и люлеенето, с която бе отгледала и трите си деца. Спомняше си как майка й навремето я бе успокоявала по същия начин. Това бе един от първите й съзнателни спомени. След няколко минути бебешкият плач започна да утихва. Флора продължи тихичко да пее друга приспивна песничка. Беше на галски — нейния роден език. След още няколко минути малката Катрин притихна съвсем.

Когато вдигна очи към родителите, те я гледаха така, сякаш пред тях се бе появил истински ангел.

Застанал прав до вратата, Гевин я наблюдаваше с абсолютно същото изражение.