Жаклин Рединг
Втори шанс (16)

Глава 16

Когато Флора се събуди на следващата сутрин, видя, че е сама в леглото. Слънцето се бе издигнало високо в небето, а шумът на натоварения градски трафик се процеждаше през открехнатия прозорец. Тя полежа още малко с глава, заровена между възглавниците. От долния етаж се дочуваше тиха музика. Гевин бе избрал Бах за акомпанимент на сутрешното си кафе.

Сети се, че халатът й бе останал там долу, до пианото. Затова, когато все пак успя да се надигне от спалнята, тя облече тениската на Гевин, която намери захвърлена на един стол до главата си. Слезе боса по стълбите, насочвайки се натам, откъдето идваше музиката. Мраморният под на първия етаж беше студен, усети приятен хлад по ходилата си. Надникна в стаята — нямаше никой, само музиката продължаваше да се носи от тонколоните на уредбата.

Флора се върна отново към кухнята и чак тогава забеляза Гевин. Беше приседнал в двора отзад, крепейки чаша кафе на коляното си. Над главата му, в клоните на дърветата, бодро чуруликаше рояк птички. Облякъл бе чифт избелели и износени джинси и тениска с остро деколте. Слънчевите лъчи пробиваха през клоните на дърветата и се разпиляваха по тревата около него. Един от тях бе попаднал точно на главата му и издайнически подчертаваше сребърните нишки в косата му. Флора излезе съвсем тихо на двора. Знаеше, че Гевин не я вижда и искаше да използва момента, за да му се полюбува тайно.

— Добро утро — каза тя, когато той се обърна и най-накрая я забеляза.

— Добро утро и на теб — отвърна той с усмивка. — Добре ли спа?

— Доста добре, явно. Отдавна не бях спала до девет. Защо не ме събуди?

Гевин я хвана за ръката, която тя бе протегнала към него. Остави чашата с кафе на земята и я придърпа да седне в скута му.

— Замисли се наистина и кажи — кога е бил последният път, когато си успяла да се наспиш истински, без да ти се налага да се будиш, за да се занимаваш с деца, домакинска работа, туристи, гости, закуски?

Флора се замисли не на шега.

— Я да сметнем… Роби сега е на единайсет… значи поне толкова. Откакто се е родил той…

Гевин кимна.

— Точно така предполагах и аз. Е, реших да те компенсирам поне малко.

В отговор тя обгърна врата му с ръцете си и му даде закачлива целувка.

— Благодаря много, господин Матсън. Но нямаше да ви се разсърдя и ако бяхте ме събудил, докато все още бяхте в леглото.

Той поклати глава и се усмихна.

— Не можах да спя добре. Към пет сутринта слязох долу.

— Мислиш за Гейбриъл, нали?

— Да — кимна той. — Просто не знам какво да очаквам. Две години никак не са малко, нали? Не знам изобщо какво му е говорено за мен през цялото това време. Не знам как му е представена цялата ситуация. От други родители в моето положение съм чувал какви ли не истории. Просто няма да повярваш за какви случаи съм слушал… За деца, на които им е казвано, че другият родител не ги иска, не ги обича, че е избягал от тях… дори, че е умрял. През какво ли е минал и Гейбриъл? Та той дори е нямал място, което да може да нарече „у дома“. Никаква стабилност, никаква сигурност. След цялата бъркотия, в която ние с Миранда превърнахме живота му, откъде да бъда сигурен, че ще може да ни вярва оттук нататък? Да, знам, че той самият се е съгласил да тръгне с Айвън, знам, че ще получа законно попечителство, но в крайна сметка, връщайки го по този начин при себе си, с какво съм аз по-различен от бившата си съпруга…

Флора сложи нежно два пръста върху устните му.

— Ш-ш-ш-т. Разбира се, че си различен, Гевин. Ти си много различен. Защото си мотивиран от любовта към сина си, който ти е бил отнет. А от какво е била мотивирана тя? От егоизъм и жажда за отмъщение.

— Права си — кимна Гевин. — Просто се надявам по някакъв начин да помогна и на сина си да го разбере.

— Ще успееш. Ще отнеме малко време, разбира се, но знай, че децата са много интуитивни и проницателни същества. Много добре умеят да преценят кое е истинско и кое — фалшиво. Просто бъди винаги честен с него. Всичко друго ще дойде от само себе си. Ще видиш.

— Като те слушам как говориш и се успокоявам. Някак чувствам, че наистина всичко ще е наред. — Той я погледна дълбоко в очите. — Благодаря ти, Флора. Че си тук. С мен.

— Не искам да бъда никъде другаде. Искам да съм с теб.

Поседяха известно време в мълчание, заслушани в летните звуци на града. От другата страна на улицата, на един от балконите на сградата отсреща, се виждаше жена, която простираше нещо на въжето. Флора я наблюдаваше как се навежда да вземе мокрите дрехи от легена и после ги изстисква върху саксиите с петунии, преди да ги опъне на простора. Когато ги забеляза, блажено излегнати на поляната, тя се усмихна и им помаха с ръка. Флора отвърна на поздрава й, после бавно се надигна от скута на Гевин.

— Сега ми трябва само един бърз душ и после мога да приготвя нещо за хапване.

Малко след като влезе под освежаващите струи на душа обаче, тя усети две ръце около талията си, който нежно я обхванаха отзад.

— О… — възкликна тя, а после усети дъха му върху шията си. — О, Гевин…

Едната му ръка нежно подхвана гърдите й, а другата се плъзна между краката й. Тялото й веднага настръхна. Почувства топлия му допир, усети почти мигновеното му втвърдяване, когато той се притисна в нея. Тя опря две ръце на стената. Гевин започна да я милва и да я притиска все по-настоятелно, обсипвайки шията й с целувки и играейки си нежно с гърдите й. Флора вече дишаше тежко. Той я усети, обърна я и впи устните си в нейните. След това я повдигна, опря я на стената, разтвори бедрата й и проникна в нея.

— О, Гевин!

Флора обви ръце около врата му, докато той притискаше гърба й към хладните плочки. Душът ги обливаше с топла вода, докато телата им се огъваха в страстни извивки, сякаш бяха едно цяло.

Гевин я стисна здраво, после отлепи устните си от нейните и я захапа за рамото. Не след дълго той я притисна плътно към стената и след няколко сподавени стона и резки прониквания се освободи в нея. Водата продължаваше да ги облива. Двамата дишаха тежко, все така прегърнати и плътно притиснати един към друг. Гевин едва се държеше на краката си. След малко той освободи Флора от обятията си, позволявайки й най-накрая да стъпи на пода. Насапуниса раменете й, изми хубаво косата й с шампоан, след което двамата излязоха от банята и прекосиха коридора, оставяйки мокри следи от боси стъпала след себе си. Легнаха на спалнята, където чаршафите прилепнаха към мокрите им тела.

Около час по-късно двамата най-сетне изпълзяха от леглото, оставяйки намачкани завивки. Имаха среща с Айвън в един часа следобед. Трябваше да стигнат до офиса му.

Флора си облече блуза на цветенца и се наметна със зелената кашмирена жилетка с копчета, наподобяващи малки перли, която Либи й бе подарила миналата Коледа. Косата й бе изсъхнала, докато се търкаляха между чаршафите, но се беше и поразрошила. Нямаше много време да я оправя — вчеса я набързо с широк гребен, след това я пристегна на опашка.

Гевин обу тесни панталони в цвят каки, облече тениска с няколко копчета на деколтето и заглади косата си назад.

Оставаше им почти час до срещата, затова се отбиха в пекарната на ъгъла за по един кроасан. Седнаха на малка масичка на тротоара, под клоните на едно черешово дърво. Флора отпиваше бавно от безкофеиновото си кафе с мляко и наблюдаваше преминаващите по улицата хора, а Гевин се зачете в сутрешния вестник, но погледът му час по час прескачаше към часовника на лявата му ръка.

Точно в един без двадесет и пет той плати сметката, двамата станаха и спряха едно такси.

Офисът на частен детектив Айвън Рот бе разположен в източната част на Манхатън, в един от онези бивши тухлени складове, преустроени впоследствие на сгради с офиси и магазини. Въпреки свежо боядисаните фасади и безупречно лъснатите тротоари в квартала, миризмата от близкия рибен пазар сякаш се бе просмукала навсякъде. Двамата свиха зад един ъгъл, където се намираше входа за детективското бюро. Докато минаваха през входната врата, Гевин хвана Флора за ръката. Вплете пръсти в нейните и я стисна силно.

Изкачиха се по тясно стълбище, което ги отведе до матирана стъклена врата. Без да си губи времето да чука, Гевин просто я бутна и двамата се озоваха пред малка рецепция. Жената зад нея се усмихна приятелски.

— Здравейте, господин Матсън.

— Здравей, Тес — отвърна той разсеяно. После веднага впери поглед във вратата зад нея, без да се сети да попита жената как е или поне да я представи на Флора.

Естествено, Тес бързо го разбра и се усмихна и към двамата:

— Няма да ви задържам и секунда. Влизайте.

Веднага след като натисна бравата на другата врата, Гевин го видя! Бе пораснал много за тези две години. Чертите му се бяха променили, приличаше вече на голямо момче. Нямаше ги чипият детски нос и млечните зъбки. Очите, чийто цвят Гевин помнеше като нещо между сиво и виолетово, бяха сменили цвета си към кафяв. Лицето му се бе източило и сякаш бе загубило от детската си руменина. За бледността му със сигурност бе допринесъл и фактът, че през последните години той почти през цялото време е бил държан затворен, далеч от хорските очи. Косата му, някога русолява, в момента беше потъмняла до светлокестенява. Перчемът му бе малко по-дълъг, отколкото трябва, случайно или не — падаше върху очите му.

— Гейбриъл! — възкликна Гевин и усети как сълзите напират в очите му, докато приближаваше към сина си.

Направи последните крачки от това ужасно двегодишно пътуване, вдигна сина си на ръце и го притисна в прегръдките си. Колко пъти се бе чудил дали този момент изобщо някога ще настъпи! Колко пъти бе изпадал в отчаяние, че едва ли някога отново ще види детето си! Сега го стискаше, не искаше да го пусне никога, никога! Стомахът му се бе свил на топка, а в гърлото му заседна огромна буца. След като най-накрая го пусна отново на земята, Гевин го погледна право в очите.

— Ако знаеш само как ми липсваше, Гейбриъл!

— Не се казвам Гейбриъл — отвърна някак сухо сина му. В говора му се усещаше лек британски акцент. — Името ми е Андрю. Андрю Марш.

Гевин беше като ужилен. Веднага се сети, че това беше името, с което Миранда искаше да го кръсти. Той обаче се бе противопоставил решително, тъй като знаеше от собствените й разкази, че това всъщност бе името на нейно бивше гадже, чиято загуба явно тя никога нямаше да може да превъзмогне напълно. Моминската й фамилия пък бе Марш. Беше си позволила да наложи на Гейбриъл нова идентичност, като целта явно е била да го откъсне напълно и завинаги от баща му.

Гевин клекна срещу сина си и отново го погледна право в очите.

— Спомняш ли си ме?

Синът му го гледаше, изследваше лицето му, докато преценяваше отговора си. Най-накрая кимна.

— Ти си баща ми.

При тези думи Гевин усети как губи контрол над емоциите си. Буцата в гърлото му стана още по-солена, а стомахът му сякаш се бе свил до размерите на топче за пинг-понг.

— Да, аз съм. Аз съм твоят баща.

— Защо ме взе от мама? — Последва първият въпрос.

Гевин обаче го очакваше. Бе го разигравал в безбройните сценарии, преминали през главата му. Дори го бяха дискутирали с Флора тази сутрин. Мнението и на двамата бе, че отговорът трябва да е много тактичен, за да не нарани все още неукрепналото му съзнание. Винаги бъди честен с него. Думите на Флора минаха като светкавица през главата му.

— Сложно е, Гейбриъл…

— Андрю — поправи го момчето.

— Андрю… — отвърна бързо Гевин и от гърдите му се откъсна тежка въздишка. — Спомняш ли си нещо от времето, когато беше по-малък? Когато живеехме заедно тук, в Щатите.

Андрю се замисли за известно време. Беше се вторачил в стената и от време на време примигваше. След това кимна.

— Самолет. Често си играехме на самолет. Ти ме хващаше и ме вдигаше високо над главата си.

Гевин се усмихна, спомняйки си за тези моменти. Гейбриъл, обут в малките си детски джинси, подскачащ нагоре във въздуха и смеещ се до забрава, вперил очи в небето.

Къде се беше изгубило това безгрижно дете сега?!

— После ти си разперваше широко ръцете, мно-о-о-го широко и се правеше на самолет. Летяхме заедно през цялата къща, по стълбите през кухнята и навън в двора. И това си го спомням.

После и двамата се умълчаха, сякаш потънали в общия спомен. Гейбриъл се обади първи:

— Мама ми каза, че повече не ни искаш. Че си се обърнал към съда, за да се отървеш от нас. Че затова си искал да се разведете. Наистина ли не ме искаш вече?

Гевин поклати глава.

— Родителите никога не се развеждат с децата си. Това е невъзможно. Могат да се разведат само един мъж и една жена, когато видят, че бракът им не върви и не могат повече да живеят заедно. Но родителите си остават такива до края на живота си.

— А когато не е вървяло между вас, защо просто не сте оправили нещата? Какво толкова, всичко може да се поправи, нали? Когато веднъж счупих една от порцелановите фигурки на баба, мама намери едно специално лепило и я поправи. Дори не личеше изобщо, че е била чупена. Това беше наша тайна, никога не казахме на баба и тя така и не разбра.

Значи са били при родителите на Миранда, както Гевин винаги бе подозирал. Със сигурност не през цялото време, но явно не е било и за кратко. Той се замисли дълбоко. После само тръсна глава, сякаш да прогони мислите си. Вече нямаше значение наистина. Гейбриъл си беше у дома.

— Не всички неща могат да бъдат залепени като фигурката на баба ти. Просто има случаи, в които са се разбили на прекалено много дребни парченца и както и да се опитваш да ги върнеш в първоначалния им вид, просто не става и не става. Разбираш ли?

Гейбриъл кимна.

— Един друг път изпуснах една стъклена ваза. Парченцата се разпръснаха по целия под, бяха хиляди, милиони. Имаше дори в коридора и под хладилника.

— Точно така. За такива случаи говоря и аз. Сам си видял — тази ваза никога не е можело да бъде залепена така, че да изглежда като нова. Нещо подобно се случи и с мен и майка ти. С нашия брак. Затова решихме, че ще е най-добре да го прекратим, да не сме женени повече. Но това не означава, че съм искал и ти да изчезнеш от живота ми. В никакъв случай! Аз те търсех непрекъснато, всеки един ден през изминалите две години. Но вие никога не се задържахте за дълго на едно място, така че да мога да те намеря.

— Да, с мама наистина живяхме на много места. — Кимна малкият.

Гевин се опита да отклони разговора в по-приятна насока.

— Сигурен съм, че си видял доста интересни места.

— Да, някои бяха наистина хубави. — Гейбриъл сви някак равнодушно рамене. — Хареса ми Венеция с каналите. Също и пирамидите в Египет. Но не беше много забавно непрекъснато да обикаляме и да се местим. Само на едно или две места успях да се сприятеля с някого. Сега най-много ми липсва Ади.

— О, така ли? Откъде е той?

— Живее в един град в Полша — Люблин. Беше ни съсед в апартамента над нашия.

— Аха. Може някой път да идем заедно дотам и да го видим.

Очите на малкия проблеснаха.

— Наистина ли?

— Разбира се. Само първо да уредим всичко тук и можем да отидем, където си поискаме.

Гейбриъл кимна, а след това зададе следващия си въпрос:

— А ще ме водиш ли понякога да виждам мама?

Гевин усети как се напряга.

— Ще видим, трябва да помислим върху това.

— Не искаш, защото тя ме открадна ли?

— Тя ли ти каза това?

— Не. Но веднъж ги чух, докато си говореха с дядо. По едно време той й се развика и чух да казва, че ме е откраднала, отвлякла. Точно това беше. Каза още, че сме едни обикновени бегълци. После аз питах мама защо дядо е казал така. А тя ми отговори, че това е просто игра. Една голяма игра на криеница. Ние трябвало да се крием, а ти, полицията и твоите хора да ни търсите. Но мисля, че знаеше, че някой ден ти ще дойдеш и ще ме намериш.

Малкият изрече последното изречение с абсолютно равен тон, сякаш говореше за прогнозата за времето. Гевин отново се вгледа в него. Значи така — всичко било една игра… Защо пък трябваше да се учудва. Та целият живот на Миранда беше една игра. Поредица от игри, преливащи от една в друга. Първо със собствените й родители, после и с него самия. Само че тази последната игра го бе пратила в ада за цели две години. А също и сина му.

В този момент от малката стаичка се появи Айвън Рот.

— Е, Гевин, как си?

Айвън имаше повече вид на начален учител, отколкото на частен детектив. Оредяващата му коса бе с някакъв сивкав, неопределен цвят. Физиономията му беше невзрачна — никога не би се набила на очи. Възрастта му също беше трудно определима — някъде между малко под четиридесет и едва прехвърлил петдесетте — всеки, който не го познаваше, можеше да се обърка. Телосложение — съвсем обикновено, ръст — среден. И именно във всички тези характеристики се криеше разковничето на успеха му — той беше невзрачен, незабележим, лесно можеше да потъне в тълпата.

Гевин само се усмихна и му кимна. След това се обърна към сина си:

— Гейб… — Този път се поправи навреме. — Андрю, искам да ти представя един човек. Запознай се, това е Флора.

Момчето се обърна към непознатата жена и едва забележимо се усмихна.

— Здрасти, Флора.

— Здрасти, Андрю — отвърна тя, подавайки му ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

— Ще ида с господин Рот в другата стая за няколко минути — обърна се Гевин към малкия, който веднага го погледна с тревога в погледа. — Не се притеснявай, всичко е наред. Ще се върна съвсем скоро. Ако има нещо, просто ме извикай и ще дойда.

Гейбриъл кимна, явно успокоен.

Флора изчака Гевин да излезе и седна на дивана до малкия.

— Андрю…, исках да те питам, обичаш ли да спортуваш?

— Да — кимна момчето. — Обичам футбола. С Ади ритахме почти всеки ден на площадката пред блока.

— Знаеш ли, че моят син Роби също много обича да играе футбол? Той е на единайсет години. Имам и дъщеря Ани, понякога и тя се включва в мачовете. Тя ти е връстница — точно на твоята възраст е.

— Две деца ли имаш?

— Не, три са всъщност. Най-малкият се казва Сиймъс и е на три годинки. И той се опитва да рита топката, но още има на какво да се учи.

Гейбриъл кимна.

— Моите деца преди време също загубиха баща си.

— Ти ли им го взе? — попита я той.

— Не — поклати глава Флора. — Загина при нещастен случай.

— О… — Гейбриъл сбърчи вежди и въздъхна.

— Искаш ли някой път да се запознаеш с тях? Те много обичат да си намират нови приятелчета.

Малкият кимна с глава.

— Страхотно! — възкликна тя.

След малко Гевин се върна от другата стая.

— Ще трябва да тръгваме.

Интонацията му веднага подсказа на Флора, че нещо не беше наред. Самият той изглеждаше ядосан и разтревожен. Когато успя да улови погледа му и да го попита с очи какво става, той само поклати глава.

— Ще трябва да вземем за детето малко дрехи и някои други неща. Нали така, Андрю?

Детето кимна, стана от дивана и тръгна към баща си. Докато излизаха, Айвън се обади от стаята:

— Ще държим връзка, Гевин. На разположение съм.

Гевин не отвърна нищо.

 

 

По-късно през деня, когато всички бяха вечеряли, Гевин помогна на Гейбриъл да се изкъпе, сложи го в леглото и го зави. Той си беше у дома — в стаята, където седяха всичките му рисунки с пастели и водни боички още от детската градина. Явно чувството, че е в старата си стая, останала непокътната през всичките тези месеци, в които го е нямало, му подейства успокоително. Дори любимото му голямо плюшено мече си седеше все на същото място, вдигнало едната си ръка, сякаш да го поздрави с добре дошъл.

Беше изминал един наистина изпълнен с емоции ден — и за бащата, и за сина. Те тепърва отново щяха да свикват един с друг, да общуват, да изследват характерите си. Флора бе забелязала как отчаяно и упорито се взираше Гевин в сина си, сякаш се опитваше час по-скоро да си припомни всяка негова черта, всяка бръчица по още почти детското му лице. Сякаш искаше само в рамките на един-единствен ден да навакса за всички онези месеци и години. Днес го бе разпитвал за всичко — от любимите му храни до спорта, който най-много му харесва.

Без съмнение, Гейбриъл щеше да има нужда от време, за да се справи с всички сътресения, през които бе минал, да надмогне собствените си детски притеснения, страхове и проблеми. Повечето време през този първи ден той бе прекарал мълчаливо, наблюдавайки всичко, което се случваше около него. Изминалият следобед бе само първата стъпка от дългия процес на завръщането у дома.

Вече беше късно вечерта. Гевин и Флора седяха в кухнята. Бяха си сипали чай и разговаряха за всичко, което трябваше да свършат след завръщането им в Масачузетс. Най-напред трябваше да планират сватбата си и Гевин наистина много държеше на това. Преди всичко обаче трябваше да уредят много съдебни формалности с попечителството на Гейбриъл.

Не след дълго Гевин стана и отиде до детската стая, за да провери дали всичко с малкия е наред. Когато след няколко минути се върна, изплю камъчето.

— Нещата не са толкова идеални, колкото ги мислех. Айвън ми сподели, че… не всичко е било напълно наред с местните власти, когато е взел Гейбриъл оттам.

— Искаш да кажеш, когато е взел Андрю.

— Не, Флора. — Поклати глава той. — За мен детето винаги ще бъде Гейбриъл. Въобще не мога и да си помисля да го наричам по друг начин…

— Но, за съжаление, ще ти се наложи, поне за известно време. За себе си в момента той е Андрю. Тръгнеш ли да му налагаш друго име, рискуваш да го стреснеш и да започне да се чувства некомфортно и несигурно тук. Със сигурност ще повлияе на адаптацията му. Толкова много промени за толкова кратко време могат да го объркат. Дай му малко време. Може би след няколко седмици той сам ще поиска да „си върне“ името. Кажи сега за господин Рот?

— Айвън не е координирал действията си с властите във Великобритания. Според Скотланд Ярд Миранда и Гейбриъл са влизали в Кралството само веднъж. Не знам какви документи е подправяла тя и с какви самоличности се е представяла — себе си и детето. Разговарях и с адвоката си — въпреки че бившата ми жена е нарушила закона с отвличането на детето, нещата с попечителството няма да се случат толкова лесно и бързо, колкото смятахме. Ще трябва отново да има изслушване и на двете страни и едва след това ще бъде взето решение. Заседанието ще е тук, в Ню Йорк. Миранда ще бъде призована да присъства.

Сега Флора разбра защо Гевин изглеждаше така умърлушен след разговора си с Айвън Рот. След цялата тази одисея и след като Гейбриъл най-накрая се бе завърнал при него, сега се налагаше пак да трепери пред угрозата да го загуби отново.

— За кога е насрочено изслушването и заседанието?

— Нямам представа. Ще трябва да изчакам съдът да се произнесе.

— Какво ще правим дотогава?

Гевин я погледна.

— Връщаме се в Ипсуич, за да изкарам още колкото е писано с Гейбриъл… и да се моля да не го изгубя пак.

 

 

Ани явно беше гледала от прозореца, чакайки кога ще се появят, защото докато Гевин паркираше колата, тя вече бе излязла долу и ги очакваше, застанала на верандата точно до стълбите. Присвиваше очи на яркото обедно слънце, за да види по-добре кой е вътре в автомобила.

— Как е моето мило момиченце? — попита Флора веднага след като слезе от мястото до шофьора и разтвори широко ръце, за да прегърне дъщеря си.

— Добре съм, мамо — отвърна Ани и прегърна Флора малко набързо, явно горяща от нетърпение да види кой още ще излезе от колата. — Къде е Гейбриъл?

— В колата е, миличка. — Флора се усмихна. — Няма нужда да го награбваш още преди кракът му да е стъпил тук, нали? А, и да знаеш, засега името му е Андрю.

Ани погледна въпросително към майка си, а после сама, без да иска намери изход от ситуацията.

— О, ясно, сещам се. Същото като с моето име — казвам се Фиона, но всички ми викат Ани, нали така?

— Точно така, миличка, нещо подобно.

— Добре, няма проблем — кимна Ани.

Веднага след това тя отново впери поглед в колата. Гейбриъл току-що бе излязъл от нея, стоеше прав на поляната и гледаше къщата, измервайки я с очи от основите до комина. Без да трябва някой да я подканя, Ани се втурна към него.

— Здрасти, Андрю!

— Здрасти — отвърна той на непознатото момиченце.

— Аз съм Ани. Въпреки че истинското ми име е Фиона. Точно както ти си Андрю, въпреки че всъщност си Гейбриъл.

— Ами, да… — Той примигна срещу нея и кимна в съгласие.

— Андрю, ти обичаш ли сърфа, ветроходството?

— Ами… аз не знам какво е това.

— О-о, това е страхотно забавление! Имаш една плоска дъска, върху която трябва да се закрепиш някак и да се плъзгаш по водата. Когато вълната започне да се надига, наближавайки брега, ти просто трябва внимателно да я следиш, да я уловиш и да я яхнеш с дъската. Брат ми Роби знаеш ли колко добре се е научил — станал е най-добър от всички, признавам. Сега е долу, на плажа, заедно с по-малкия ми брат Сиймъс и едни приятели, дето дойдоха тук — Сам и Кейси. Казах им, че ще остана тук да те изчакам. Защо не дойдеш долу да пробваш и ти?

— Добре, но нямам бански.

— Не се притеснявай, няма проблем. — Тя вече бе хванала ръката му и го задърпа към стълбите. — Роби има резервни, сигурна съм. Той ще ти услужи с един чифт. Може да ти е малко голям, но нищо.

Андрю се обърна към баща си:

— Може ли да отида?

— Гевин, всичко ще е наред. — Успокои го бързо Ани. — Джен е долу и ни гледа всички, а Холи е тук, в къщата. Ще се погрижим добре за Андрю.

Гевин й се усмихна и кимна към Гейбриъл.

— Добре, отивай с Ани. След малко и аз ще дойда да ви видя.

Двамата тръгнаха надолу, а Флора бързо се мушна в къщата, за да научи от Холи какво се бе случило през времето, в което бе отсъствала — нови резервации, гости, поръчки, евентуални проблеми.

Всичко беше наред. За Четвърти юли всички стаи вече бяха резервирани, дори имаше три семейства, които чакаха, в случай че някой се откаже. Вече имаше запитвания чак за края на септември. Не беше никак зле като за първи сезон.

Двамата с Гевин събуха обувките си на верандата и тръгнаха боси по пътеката надолу към плажа.

Когато стигнаха, видяха, че другите деца вече бяха наобиколили Андрю. И петимата — Роби, Ани, Сам, Кейси, че дори и Сиймъс го затрупваха един през друг с въпроси:

— На колко си години?

— Имаш ли братя, сестри?

— Имаш ли си куче? Ние нямаме, но мама е обещала някой ден, може би…

— Кой ти е любимият сладолед?

Джен седеше на една хавлия, опъната под разноцветен плажен чадър. До нея имаше вестник, както и две дъски, на които досега децата се бяха редували в упражнения по ветроходство. Ани първа се пробва отново, но опитът й не бе от най-успешните, което предизвика насмешката на по-големия й брат. Слънцето грееше и блещукаше по повърхността на морето. Беше един наистина чудесен летен следобед.

Гевин седна на пясъка и нави крачолите си над глезените. След това се загледа към децата. Хубаво му беше, че Гейбриъл веднага се вписа сред тях. След малко те вкупом дотичаха до него, карайки го да се пробва и той на дъската. Всички избухнаха в смях, защото само секунди след като се качи на нея, той изгуби равновесие и се пльосна във водата, както беше с дрехите.

Когато Джен тръгна нагоре към къщата, за да си почине малко и да пийне една лимонада, Гевин се приближи към чадъра и седна на кърпата до Флора.

— Знаеш ли — започна той, докато си бършеше косата, — преди малко си дадох сметка, че бях толкова увлечен от събитията по връщането на Гейбриъл, че дори за момент не се сетих да те попитам как се чувстваш ти в цялата тази нова ситуация?

— Разбира се, че и аз съм щастлива, Гевин. — Флора се усмихна. — Само не казвай, че си се съмнявал.

— Да, знам и не съм се съмнявал нито за момент. Но сега просто говоря за нас. За бъдещите ни планове. Това събитие малко променя ситуацията. Започнахме с три, а сега вече можем да ги броим четири. — Той се усмихна, поставяйки ръката си на плоския й корем. — Но това не е всичко — най-ненадейно се появява и пето. Което все пак е…

Флора само поклати глава, без да го доизслуша.

— Аз не съм Миранда, Гевин. Не ме бъркай с нея. Гейбриъл е твой син и аз го обичам точно толкова, колкото и теб. При мен е така. Той е добре дошъл в моя нов живот точно по същия начин, по който ти прие безрезервно моите три деца в своя.

Гевин се обърна на другата страна и се загледа към децата. Направи го нарочно, защото не искаше да показва сълзите си пред Флора. Беше й невероятно признателен за начина, по който бе реагирала. Усмихна се, когато видя, че е дошъл ред на Гейбриъл да се качва на дъската. Сиймъс пляскаше във водата след него, копирайки несръчните му движения. Беше наистина страхотно чувство да вижда сина си така — заобиколен с добронамерени деца и занимаващ се с най-нормални детски неща. А само допреди няколко дена се бе опасявал от най-лошото — че може да не го види никога повече.

— Никога няма да иска да си тръгне оттук — каза той сякаш на себе си.

Флора кимна в съгласие.

— Седя, гледам ги как си играят, и си мисля — защо не се преместите в „Тар Мюр“ с Гейбриъл? Така ще има възможност да се опознае още по-добре с децата. Всъщност по този начин всички ще се сближим по-бързо, ще свикнем да сме заедно. Така след някой и друг ден спокойно можем да уведомим децата за своите намерения. За сватбата. За това, че ще бъдем едно семейство.

Флора го стисна за ръката, погледна го и продължи:

— Твое. Мое. Тези неща вече ги няма, Гевин. Всичко вече е наше. — И тя плъзна ръка по бузата му, за да го погали. — Това е нашето семейство.

И когато тя се наведе над него, за да го целуне нежно и продължително, той отново се почувства по-влюбен от всякога.