Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Андреа Креймър

Заглавие: Кървава роза

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Милена Моллова

ISBN: 978-619-157-042-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/645

История

  1. — Добавяне

6

Неслучайно му казват „следващата сутрин“. Събудих се преди зазоряване, а сърцето ми биеше до пръсване. Сивкава светлина се процеждаше в стаята. През нощта се бяха събрали облаци, придавайки на небето цвят на олово.

Облякох се трескаво и излязох от стаята на Шей, преди той да се е събудил, като мислено се ругаех. Не само че се чувствах като истинска кучка, задето за втори път се измъквах по този начин, но освен това усещах как възможните последици от решението ми да прекарам нощта с Шей се трупат върху плещите ми като тежки камъни.

Взех си чисти дрехи и се втурнах да си взема душ, а в ума ми се гонеха цял куп въпроси. Щеше ли Рен да разбере? Щеше ли Шей да злорадства и да предизвика сбиване? Безброй възможни сценарии, кой от кой по-лош, се разиграваха в главата ми, докато отивах към банята, и до един завършваха с нас тримата облени в кръв, а съюзът — безвъзвратно унищожен. Точно в този миг мисълта да се изправя срещу Стражи с меча форма или дори някой призрак ми се струваше по-привлекателна от идеята да се оправям с объркания си любовен живот. Докато търках кожата си до червено, усещах как съжаление ме следва като сянка. Не исках да се преструвам, че миналата нощ с Шей не се е състояла. Всяка целувка, всяка ласка, която бяхме споделили, бе точно каквато трябваше да бъде и ме караше да го желая още по-силно, ала ако останалите от групата научеха, мисията ни щеше да бъде изложена на опасност. Ярките спомени от нощта, прекарана в обятията на Шей, изпратиха топла тръпка по тялото ми, ала едновременно с това си давах сметка, че трябва да ги пропъдя. Както толкова много пъти досега, отново бях уловена като в капан между страстта и дълга си. Твърде много бе заложено на карта, за да позволя да ме ръководи сърцето ми — от сега нататък командването щеше да поеме умът ми. Изберях ли партньора си сега, с нестабилния ни съюз бе свършено.

Когато отидох в Тактическата зала на Халдис, Аника и Паскал вече бяха там. Около водача на Тордис имаше малка групичка Търсачи, които не познавах, а насред тях, за моя изненада, стоеше Рен и сякаш им даваше нареждания. Реших, че това трябва да е отрядът за отвличане на вниманието, и потреперих. Планът на Рен беше добър, ала той се излагаше на опасност толкова скоро.

Сякаш прочел мислите ми, той вдигна глава. Кимна ми отсечено и отново насочи вниманието си към отряда. Потиснах желанието да се включа в тяхната група и да я поведа рамо до рамо със своя алфа. Това не бе моята битка. Не и днес.

Итън и Сабин влязоха в стаята заедно. Опитах се да не ги зяпам. Те не си говореха, дори не се докосваха, ала един поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че никоя сила на света не би могла да ги раздели дори на сантиметър повече. При тяхната поява ме заля вълна на облекчение. Поне не бях единствената, която трябваше да се оправя с романтични усложнения.

Приближих се до тях, правейки всичко по силите си.

— Добро утро.

— Здрасти, Кала. — Сабин ме изгледа подозрително. Очевидно не ме биваше особено в престорената естественост.

Итън само кимна.

— Закъсняхме ли? — попита Конър, появявайки се заедно с Адна.

— Всъщност идвате точно навреме — отговори Аника.

— По дяволите.

Адна ми помаха, а Конър продължи да говори с Аника.

— Ей! — Някой ме докосна по рамото и аз подскочих.

— Добре ли спа? — попита Рен.

— Ъъъ… да.

„Дотук добре.“

„Или пък не.“

Шей влезе в залата заедно с Мейсън и Нев. И тримата дъвчеха хлебчета и плодове. Ароматът на прясно опечен хляб накара корема ми да изкъркори.

— Гладна ли си? — засмя се Рен.

— Не съм закусвала.

— Имам предостатъчно за всички. — Мейсън ми подхвърли едно хлебче и аз впих зъби в него, преструвайки се, че гладът, а не тревогата ме възпират да погледна към Шей. Той бе застанал до Рен и аз непрекъснато очаквах да се случи нещо. Самодоволна усмивка или поглед… някакъв жест, който да издаде на Рен къде съм прекарала нощта. Въпреки че хлебчето ухаеше прекрасно и бе страшно вкусно, когато преглътнах, имах чувството, че в стомаха ми се спира камък.

Бях изтъркала кожата си толкова жестоко, че тя пламна и в продължение на няколко минути пареше жестоко, затова се надявах, че бях отмила всяка следа от мириса на Шей по себе си. Въпреки това не смеех да срещна погледа му. Сега, когато той беше толкова близо, отново усещах дъх на буря и мокри от дъжд листа, от който по тялото ми пробягваха тръпки. Почувствах как бузите ми се зачервяват.

Търсейки отчаяно начин да отвлека мислите си, насочих вниманието си към Рен.

— Ами ти? Добре ли спа?

— Не особено — отвърна той с гримаса.

Трябваше да положа огромно усилие, за да говоря спокойно, когато си го представих как минава покрай стаята на Шей и ни чува.

— Стаята ти не е ли удобна?

Той се засмя.

— Не е това.

Пулсът ми вече биеше във френетично стакато. Явно бе научил по някакъв начин.

Рен разтърка слепоочията си.

— Имах компания.

— Моля? — Изобщо не ми хареса колко пронизително прозвуча гласът ми.

В този миг Сайлъс влезе в стаята, като се прозяваше. Ако не беше кобалтовосинята му коса, можеше и да не го позная. Днес той бе сменил обичайните си пънкарски дрехи с класическо облекло на Търсач и дори бе препасал меч в ножница на кръста си.

— Изпуснах ли го? Закъснях ли?

Аника се намръщи.

— Като се има предвид, че ти дадох специално разрешение за тази мисия, определено би могъл да си по-точен.

— Съжалявам, Аника. — Сайлъс отметна щурата си коса от лицето. — Не можех да реша кои пособия за писане са най-подходящи за пътуване. В крайна сметка избрах тефтер, молив и химикалка. — Той ги вдигна гордо във въздуха. — Освен това почти цялата нощ обучавах най-новото ни попълнение.

Рен въздъхна шумно, за да привлече вниманието му.

Лицето на Книжника придоби кисело изражение.

— Който се оказа доста труден ученик.

— Сайлъс? — Преместих поглед от Рен към учения с щурата коса. — Той ли е бил компанията ти?

— Още ли ревнуваш? — намигна ми Рен.

— Не ревнувах.

— Нима? Значи винаги звучиш като сърдита харния[1]?

Този път изчервяването ми нямаше нищо общо с тайното ми преспиване при Шей.

— Човече, ако си решил да смениш отбора, добре дошъл на борда — ухили се Мейсън. — Но определено можеш да си намериш нещо по-добро от някакъв си пънкар.

— Давах му изключително важна информация за мисията — едва не се задави Сайлъс, чието лице бе заприличало на домат.

Мейсън сви рамене.

— Всичко, което става в спалнята, е изключително важно.

— Абсолютно си прав — съгласи се Нев и обви ръка около раменете на Мейсън.

Сайлъс ту отваряше уста, ту отново я затваряше, ала звук така и не се чу. Най-сетне Рен се смили над него.

— Разказа ми колко си специален. — Той отправи недружелюбна усмивка на Шей. — Заради прапра-и не знам още колко прабаба ти Ейра, която ни вкарала в тая бъркотия, защото станала любовница на някакъв демон.

— Благодаря, че ми напомни — отвърна Шей. — Значи вече знаеш защо в деня на венчавката си, с Кала трябваше да срежете гърлото ми, вместо сватбена торта. Колко жалко, че това не стана.

Рен настръхна.

— Е, аз не съжалявам, че се измъкна невредим от Вейл. Колкото до останалото… ще видим как ще се развият нещата, нали?

По лицето на Шей бавно се разля усмивка.

— И още как.

Затаих дъх в очакване да подхвърли някой намек за среднощното ми посещение, ала той само изгледа свирепо другия алфа. За щастие на всички ни, мъжкото его на Шей не бе успяло да заглуши напълно здравия му разсъдък.

— Не успях да ти дам цялата информация, от която се нуждаеш. — Преразказването на уроците му бе помогнало на Сайлъс да се посъвземе. — Ти непрекъснато ми ръмжеше.

— А ти ме нарече извращение. — Кучешките зъби на Рен се бяха издължили. — Какво очакваше? Да те целуна?

Мейсън се прокашля.

— Определено можеш да си хванеш нещо по-добро.

Сайлъс не му обърна внимание.

— Просто съобщавам фактите. Стражите са създадени в разрез с природните закони. Вие сте…

Преди Книжникът да успее да довърши, Рен го стисна за гърлото и го вдигна във въздуха.

— Кажи го още веднъж и наистина ще съжаляваш.

Адна сграбчи Рен за ръката, за да го откъсне от Сайлъс.

— Не искаше да обиди никого.

Рен й се усмихна, докато пускаше Книжника на пода.

— Просто държах да се уверя, че е така.

Адна отвърна на усмивката му със смях.

— Всички сме наясно, че с теб шега не бива, големи братко. Не е нужно да ни го доказваш.

— Има късмет, че му се притече на помощ. — Рен обви ръка около раменете й. — За втори път.

— За втори път? — повторих аз.

— Снощи и сега — обясни Рен.

— Не можах да заспя — каза Адна. — Докато минавах покрай стаята на Рен, чух, че Сайлъс му изнася лекция и реших, че няма да е лошо да се намеся, преди нещата да загрубеят.

— Те вече бяха загрубели — уточни Рен. — Но още не се бе стигнало до насилие. Появи се точно навреме.

— Да, страшно ме бива в това — ухили се Адна. — Освен това с теб имаме да наваксваме много изгубено време.

Никога не бях виждала по лицето на Рен по-нежна усмивка от тази, с която той дари сестра си при тези думи. Конър също ги наблюдаваше. Неговата усмивка бе горчиво-сладка и аз разбрах, че му се иска Монроу да беше тук, за да може да види децата си заедно.

— Какво всъщност прави тук книжният червей? — Конър най-сетне откъсна очи от Рен и Адна, за да се обърне към Аника.

— Идвам с вас. — Сайлъс натъпка тефтера и пособията за писане в раницата на гърба си.

— Как ли пък не!

Сайлъс се наду.

— Това са последните дни. Събитията, които предстоят, трябва да бъдат записани.

Конър отправи умолителен поглед към Аника.

— Моля те, кажи ми, че това е някаква шега.

— Той е прав, Конър. — По устните на Аника пробяга усмивка. — Пък и така е по традиция. В мисиите, определяни като „исторически“, винаги е участвал и Книжник.

— Ама професорът може да оплеска нещата — намеси се Итън.

Аника поклати глава.

— Независимо какво мнение имате за него, Сайлъс е получил пълна бойна подготовка, както се изисква от всички Търсачи. Той също идва с вас.

— Не може ли просто да ни дадете диктофони и ние да запишем случващото се в най-големи подробности за следващите поколения? — предложи Конър.

— Не дрънкай глупости — каза Сайлъс. — Ти едно изречение не можеш да свържеш, какво остава да опишеш в най-тънки нюанси онова, което ще бележи епохата на Потомъка.

— Епоха? — разсмя се Рей. — Вече съм от епохално значение?

Сайлъс го изгледа сърдито.

— Е, добре. — Конър се извърна от Аника и отиде при Адна. — Само гледай да не ни се пречкаш.

— Отрядите определени ли са вече? — попита Аника.

— Почти — отвърна Рен. — Сабин, надявах се да си част от отряда за отвличане на вниманието.

Сабин повдигна вежди.

— Ти ли ще го водиш?

Рен кимна.

Тя погледна Итън, който поклати глава.

— Аз отивам в Тордис с Потомъка.

Сабин скръсти ръце на гърдите си и посочи Итън с брадичка.

— Където е той, там съм и аз.

— Търсача? — Рен наклони глава на една страна и я изгледа заинтригувано. — Сериозно?

— Още един въпрос и ще ти отхапя ухото, Рен. — Сабин се усмихна и зъбите й проблеснаха.

Итън не каза нищо, но видях как усмивка подръпва ъгълчето на устните му. В същото време Адна смушка с лакът Рен, който явно се канеше да възрази. Той я погледна и сви рамене, когато я видя да поклаща глава.

— Щом така искаш.

— Аз ще заема нейното място в първия отряд — обади се Нев и смигна на Сабин. — Така че Сабин да отиде в Тордис и да бъде до своя мъж.

— Майната ти — озъби се Сабин и дойде малко по-близо до Итън, който изглеждаше така, сякаш не бе сигурен дали да се разсмее или да побегне.

— Къде е Брин? — попитах, макар че вече се досещах какъв е отговорът.

— Тя ще остане с Ансел — отвърна Мейсън. — Тес получи разрешение да поработят заедно в градината. Брин отказва да се отдели от него.

Аз кимнах — бях очаквала нещо такова. Облекчение бе да знам, че Брин ще бъде до брат ми. Колкото и полезно да би ми било присъствието на моята бета в битката, още по-добре бе да се надявам, че неизменната й отдаденост би могла да измъкне брат ми от лапите на самоомразата.

— Така ще е най-добре — казах. — Тя е точно там, където трябва.

За миг срещнах погледа на Шей и сърцето ми прескочи един удар. Освен почти незабележимия блясък в очите му с цвят на мъх, той с нищо не издаваше какво се бе случило между нас. Независимо колко силни бяха подводните течения от любов, похот и ревност, които минаваха между нас тримата, тази сутрин ни предстоеше друга битка.

— Добре, Нев — каза Рен. — Защо не дойдеш да се запознаеш с останалите от отряда? Тръгваме след няколко минути. Случайно да говориш френски?

— Да не би вече да има и езикови изисквания? — засмя се Нев, докато двамата се отдалечаваха. — Човече, трябваше да ми кажеш преди да се предложа за доброволец.

Нашият по-малоброен отряд се приближи до Аника и останалите Търсачи, очакващи нареждания.

— Веднага щом си готов, Паскал — обърна се Аника към водача на Тордис.

Той кимна на един член на отряда си, който извади ритуални ками и се зае да тъче портал.

— Как ще разберем кога Пазителите са се хванали на въдицата? — попитах аз.

— На Паскал му стигат и пет минути — отвърна Аника.

Конър се засмя.

— Страшно го бива по ефектното излизане на сцената.

— Merci — ухили се Паскал.

Аника вдигна ръка, сякаш отдаваше чест, докато Паскал, Рен и останалите от отряда прекрачваха блещукащия портал.

От мястото, където стоях, не можах да различа кой знае какво, освен ослепително бяло и наситеносиньо от другата страна. Сняг и небе. Корава буца заседна на гърлото ми, когато Нев се преобрази и скочи в портала. Рен, все още в човешка форма, се обърна към нас и като улови погледа ми, се усмихна. Миг по-късно оловносивият вълк се втурна да догони останалите.

После порталът изчезна.

— А сега какво? — попитах, свивайки несъзнателно ръце в юмруци. Предстоеше битка, а аз нямаше да участвам в нея. Кожата сякаш ми беше тясна — копнеех да приема вълчата си форма и да се хвърля в бой. Това бе истинската ми същност. Откакто се бях родила.

— Сега ще чакаме. — Аника ми се усмихна съчувствено.

Когато улових погледа й, изведнъж си дадох сметка, че като Стрела, тя издаваше заповедите, ала рядко участваше в битките. Стоманеният блясък в очите й красноречиво говореше, че и на нея й бе също толкова неприятно да стои настрана, колкото и на мен. В стаята нямаше часовник, но аз имах чувството, че пулсът ми отброява всяка секунда, откакто другите бяха тръгнали. Аника, която крачеше напред-назад, изведнъж се закова на място.

— Сега, Адна.

Адна начаса се залови за работа, потъвайки в сложния танц на своето тъкане. Многоцветни, блещукащи лъчи струяха от камите й, извиваха се и се преплитаха, оформяйки бавно очертанията на онова, което щеше да се превърне в нашата врата.

Врата към какво?

Пред нас лежеше Тордис. Ако успеехме, Шей щеше да се сдобие с първия меч от Кръста на елементите. Неволно потреперих, припомнила си ужасяващото творение на Лоуган, което ни бе посрещнало в недрата на Халдис. Какво ли ни очакваше в Тордис?

— Готово. — Адна дишаше тежко и когато Конър я прегърна през раменете, тя се облегна на него.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна.

— Просто трябваше да се уверя, че ще излезем точно където трябва.

Итън се приближи до вратата, следван плътно от Сабин, която вече бе приела вълчата си форма. Търсачът кимна на Аника и прекрачи през портала.

Аз надникнах след него и през проблясващия отвор видях почти ослепяващата белота на снега, нарушавана тук-там от назъбени черни скали.

Леко докосване по рамото ме накара да подскоча.

— Извинявай — усмихна ми се Шей. — Готова ли си?

— Аха — отвърнах с предизвикателна усмивка. — Притесняваш ли се?

— Не. — Той изпъна рамене. — Аз съм Избраника, забрави ли?

Разсмях се, когато той се извъртя настрани, за да ми покаже пикелите, които бе втъкнал в колана си.

— За късмет — обясни. — А и защото сме тръгнали към друга планина.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да разчитаме единствено на късмета — подхвърли Конър през смях и като мина покрай нас, пристъпи в портала, хвърляйки недоволен поглед на Сайлъс, който бе извадил тефтера си и драскаше някакви бележки в него. — Внимавайте какво приказвате, малките, защото от тук нататък всичко се записва.

Адна потропа с крак.

— Ще се размърдате ли най-сетне? Другият отряд навярно би искал да си свършим работата възможно най-бързо.

— Слушам и изпълнявам, сър! — ухили се Шей и като стисна ръката ми, се обърна, за да последва Конър. Вместо да го пусна, аз го притеглих към себе си, изправих се на пръсти и го целунах лекичко по устните.

— Нямаш нужда от късмет — уверих го. — Но се радвам, че си взел пикелите.

В отговор той ме целуна толкова продължително, че Конър подсвирна. Шей поклати глава и като ме пусна, мина след него през портала.

Топлината от прегръдката на Шей бе изместена от хладен допир. Погледнах надолу и видях, че Мейсън, приел вълчата си форма, е вдигнал глава към мен. Преобразих се и начаса гласът му отекна в главата ми:

— Следвайте водача. Дайте път на дамите.

— Не съм никаква дама и да не си го забравил — гризнах го по рамото аз.

— Имаш право — изплези език Мейсън. — Не мисля, че една благовъзпитана дама би позволила да я целунат по този начин.

— Млъквай, Мейсън.

Той изджавка и размаха опашка.

— Кажи ми, щеше ли да оставиш любимия да се приближи толкова, ако Рен все още беше тук?

— Казах да млъкнеш.

— Просто искам да знам какви са изгледите ми да спечеля баса с Нев.

Той излая, когато го оръфах за хълбока, и скочи през проблясващия портал.

В мига, в който докоснах земята от другата страна, дробовете ми се изпълниха с най-студения и свеж въздух, който бях дишала някога. Преглътнах го, питайки се колко ли високо се намираме.

Получих отговор на въпроса си веднага щом се огледах наоколо. Земята се спускаше под краката ми под невъзможен ъгъл. Само една стъпка и със сигурност щях да полетя надолу, неспособна да спра, чак докато не се озова в подножието на планината. Обърнех ли се на другата страна, виждах синьо небе, по което се плъзгаше облак. Облак на нивото на очите ми.

Шей бавно се въртеше в кръг, като внимаваше да не загуби равновесие.

— Къде сме?

— Надморска височина — четири хиляди четиристотин деветдесет и пет метра — избъбри Сайлъс. — Географска ширина — седем градуса, географска дължина — четирийсет и седем градуса.

— Намираме се в швейцарските Алпи — прекъсна го Адна, докато затваряше портала. — Не много далеч от Мюрен.

Тя посочи с една от камите си гладката обсидианова скала недалеч от нас.

— А това е входът на Тордис.

Шей се взря в гладката черна скала и изрази на глас онова, което си мислех и аз:

— Ама тук няма никакъв отвор.

— Има — увери го Адна, втъквайки камите в колана си. — Просто трудно се забелязва.

Итън вече отиваше към тъмната стена. Когато стигна до нея, протегна ръце и тръгна настрани, като през цялото време плъзгаше длани по повърхността й. Изведнъж спря, нададе тихо възклицание и изчезна.

Сабин изскимтя и се втурна към стената. Подуши ръба й и започна да драска с нокти по черния камък. Внезапно една ръка се появи сякаш от нищото и посегна към нея. Тя изскимтя и политна назад. Аз скочих към нея, ужасена, че е започнала дългото, безкрайно падане по планинския склон. Стиснах я за врата със зъби, като в същото време седнах на задни лапи, запъвайки предните в снега. Сабин изръмжа.

— Пусни ме, Кала.

— Не и докато законът за земното притегляне не престане да работи против нас — изръмжах в отговор.

Гласът на Мейсън достигна и двете ни.

— Стига си се съпротивлявала, Сабин. Да не искаш да паднеш от този връх? Няма да си особено привлекателна, ако станеш на палачинка.

Сабин отново изръмжа, но престана да се бори.

— Благодаря, Мейсън.

Продължих да стискам Сабин за врата, навярно малко по-силничко, отколкото бе необходимо, но тя едва не бе повлякла и двете ни в един страховит скок в нищото. Бях ядосана.

Когато най-сетне се уверих, че сме си възвърнали равновесието, я пуснах. Тя ми хвърли злобен поглед и отново се обърна към каменната стена.

Главата на Итън, сякаш отделена от тялото и носеща се над скалата, се появи точно така, както и ръката му преди малко.

— Съжалявам! Просто се опитвах да ти покажа пътя.

Двете със Сабин се приближихме и когато огледах стената по-внимателно, видях къде е останалата част от тялото му, ала това стана чак когато едва не се блъснахме в него. Крив отвор, като рана върху кожата на планината. Всичко зад Итън тънеше в непрогледен мрак. Прииска ми се да изскимтя, но успях да го замаскирам с изръмжаване.

— Какво гостоприемно на вид местенце. — Шей се бе приближил зад нас.

Итън се обърна, давайки ни знак да го последваме.

— Да вървим.

Нисък рев, пропит с болка и гняв, ме накара да се обърна. Нагоре по склона, хвърляйки сняг и лед зад себе си, препускаше най-голямата мечка, която бях виждала някога. Беше поне два пъти по-едра от гризлито, което бе нападнало Шей близо до Халдис. Това създание изглеждаше като извадено от някоя ледена епоха.

— Итън! — изкрещя Конър. — Изглежда, че един Страж се е измъкнал на другия отряд.

Арбалетът на Итън се показа през отвора в скалата преди останалата част от тялото му. Докато се измъкне напълно, той вече стреляше. Сабин, Мейсън и аз се втурнахме след стрелите му.

Подпомагано от земното притегляне, спускането ни бе по-бързо, отколкото ни се искаше. Нямаше да имаме особен контрол при сблъсъка си с мечката, което означаваше, че първият удар трябваше да е решаващ. Когато се приближихме, усетих солен, металически мирис. Мечката вече беше ранена.

— Бяга от другия отряд — изпратих мисълта си към останалите вълци. — Опитайте се да намерите раната.

— Дадено, шефе. — Мейсън скочи във въздуха и се приземи върху гърба на мечката, впивайки зъби в рамото й, за да не полети покрай главата й. В същото време Сабин се сниши, долепяйки се до земята, така че да мине под мечката. Когато се озова точно под звяра, тя вдигна муцуна и с всичка сила го ухапа по корема.

Мечката изрева, забави крачка и започна да се върти в кръг, мъчейки се да се отърси от вълците… и по този начин разкри раната, която зееше от едната страна на тялото й. Аз скочих и се стоварих точно там с цялата сила, която имах. Зъбите ми потънаха дълбоко в раната, докато не достигнаха костта. Мечката се изправи на задните си лапи и нададе яростен рев. Двамата с Мейсън полетяхме във въздуха и се сгромолясахме върху заснежения склон. Ала в отчаяното си желание да се отскубне от острите ни зъби, мечката не можа да запази равновесие и падна по гръб. Сабин, все още вкопчена в корема й, се озова отгоре й. Без да губи нито миг, вълчицата отново заби зъби в меката плът, разкъсвайки я на парчета. Мечката замахна с тежка лапа, но Сабин отскочи настрани.

Звярът опита да се изправи, ала нападението на Сабин се бе оказало фатално — кръв и вътрешности се изсипаха върху леда, образувайки алена река, която потече от ръба на склона. Мечката изрева още веднъж, а после застина.

— Има ли други? — Мейсън обърна муцуна по посока на вятъра.

— Доколкото мога да усетя — не — отвърнах и се обърнах към Сабин. — Страхотна работа.

Тя изсумтя.

— Нищо особено.

Ние затичахме обратно по склона.

— Всичко наред ли е? — попита Итън.

— Беше сама — отвърнах, приемайки човешката си форма.

— Добре. — Той преметна арбалета си през рамо. — Не че се учудвам. Хората на Паскал си ги бива. Дори един изплъзнал се Страж е достатъчен, за да го накара да побеснее.

— Навярно са мислели, че няма да стигне далече — предположих. — Мечката вече беше ранена. Сабин просто довърши започнатото от тях.

— И то как! — обади се Конър и като се наведе към Итън, прошепна силно в ухото му: — Човече, приятелката ти е доста страшничка.

Итън го изгледа свирепо, а Сабин изръмжа.

— Ето! Само погледни това. — Конър посочи оголените й зъби.

— Просиш си да те ухапят. — Адна го сграбчи за гърба на якето и го дръпна по-надалеч от Сабин. — Да се залавяме за работа.

Итън се засмя и отново се шмугна в пещерата. Сабин и Мейсън го последваха. Аз вървях на няколко стъпки зад тях. Шей бе плътно до мен, а когато погледнах през рамо, видях Конър, Сайлъс и Адна да завършват малката ни групичка.

Мракът изведнъж лумна в червено, когато Итън запали сигнална ракета, обливайки стените в алена светлина, от която изглеждаше така, сякаш скалите кървяха. Тунелът бе тесен — толкова, че Итън едвам се провираше през него. Затаих дъх, когато го чух как сумти, докато се мъчи да си проправя път напред. Принудени бяхме да приемем човешкия си облик и да се движим странишком между грапавите стени на пещерата.

В тунела повяваше вятър и неспирният му шепот бе скръбен и тревожен. Сигналната ракета на Итън примига и угасна, ала вместо да потъне в непрогледен мрак, пещерата си остана светла. Изгубили червения си цвят, стените изведнъж придобиха мек, млечносинкав оттенък. Чух как Итън си пое рязко дъх.

Той ни погледна през рамо.

— Не сме сами.

— Стражи? — попита Конър.

Итън кимна.

— Трима. Все още в човешки облик.

Промъкнах се до него и надзърнах в светлината. Тунелът се разширяваше, отстъпвайки място на покрита със сняг пещера — почти съвършен кръг, вдълбан в планината. Мястото бе скрито от външния свят, единственият начин да се стигне до него, бе през тесния проход, по който се бяхме промъкнали. От другата страна на откритото пространство огромна ледникова стена покриваше планинския склон. Слънчевите лъчи се отразяваха в гладката повърхност и караха многобройните оттенъци на синьото да греят като скъпоценни камъни. Светлината бе толкова ярка, че беше почти невъзможно да се забележи какъвто и да било отвор в леда, ала аз знаех, че Тордис е скрит в този ледник.

Ала между Тордис и нашата групичка струйка дим се издигаше към небето. Трима души се бяха сгушили около малък огън. Носеха дебели зимни дрехи, достатъчно плътни, за да издържат неочаквани дежурства във вкочаняващия студ на планината.

— Най-добре да нападнем, докато елементът на изненада все още е на наша страна — каза Конър.

— Не мисля, че той е на наша страна — възрази Итън. — Обзалагам се, че вече очакват появата ни. В миналото сме проучвали това място и досега никога не сме се натъквали на Стражи отвъд първия проход. Тази групичка е нещо ново.

— Пазителите затягат охраната около свещените места — предположи Шей. — Знаят, че ще дойдем за частите.

— Е, не можем да направим кой знае какво по този въпрос, нали? — Конър извади мечовете си.

— Почакай. — Сложих длан върху ръката му.

— Какво да чакам?

— Те са Стражи. Като нас.

— Донякъде — намръщи се Итън.

— Нека поговоря с тях.

— Ти да не полудя? — Итън вече бе свалил арбалета от рамото си.

— Не е — отвърна Шей. — Колкото повече съюзници успеем да привлечем, толкова по-добре. Може пък мечките също да са недоволни от сегашната управа.

Итън му хвърли смразяващ поглед.

— Нали вие сте зад мен — продължих аз. — Обърка ли се нещо, ще се хвърлите в атака. Всичко ще е наред.

Конър погледна към Итън, който сви рамене.

— Тя е алфата.

— Добре, Кала — съгласи се Конър. — Давай, щом смяташ, че си струва да опиташ. Само недей да забравяш, че мечките са сръдливи, упорити животни.

— И миришат лошо — добави Итън.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мейсън.

— Не. Сама няма да им се сторя толкова заплашителна.

— Късмет — пожела ми Шей, докато се провирах през тесния отвор, за да изляза на светло.

В мига, в който се показах на открито, Стражите скочиха на крака и се обърнаха към мен. Вдигнах ръка и им помахах, без да спирам. Те запазиха човешката си форма — нещо, което ми се видя обнадеждаващо. Блъсна ме тежката мускусна миризма на мечка и ме накара да сбърча нос. Итън имаше право за мириса им. Не беше приятен.

Един от Стражите пристъпи напред, сваляйки качулката си. Оказа се жена с медночервена коса, сплетена на плитки, и тъмни очи, които се взираха в мен.

— Pourquoi vous êtes ici, le loup?

„Защо си тук, вълко?“

Три и половина години изучаване на френски в гимназията ми помогнаха да разбера поне това. Вълк. Значи знаеше какво съм. Нямаше обаче да успея да й отговоря на френски.

— С приятелите ми търсим нещо — обясних, като се надявах да говори английски.

Тя се усмихна.

— Имаш приятели, които търсят. — Дори силният френски акцент не можа да скрие изпълненото със злост ударение, което тя постави върху последната дума.

— Търсачите са приятели на нашата раса. — Продължих да вървя напред. Другите Стражи бяха застанали от двете страни на жената. — Господарите ни искат да вярваме другояче, ала то е единствено в наша вреда.

— Дръзко твърдение, идващо от устата на някой, който е още дете. Може би си била подведена заради младостта си.

— Научих истината за войната — казах аз. — И знам, че се бием на грешната страна.

Тя се изсмя и погледна към другите двама, които се ухилиха.

— Не, petite loup[2], просто новите ти приятели са готови на всичко, за да те излъжат, защото знаят, че ще изгубят тази битка.

Не бях сигурна дали потреперих от повелия леден вятър или от резкия й тон.

— Вълците може и да са глупави. — Тя вдигна ръка и пред очите ми ноктите й се издължиха, превръщайки се в хищни, животински нокти. — Mais nous ne craignons pas la guerre.[3]

Миг по-късно сянката на огромен звяр закри слънцето и аз се олюлях.

— Кала! — чух да крещи Шей, когато страховитата мечка замахна към мен, ала аз вече се бях претърколила настрани, преобразявайки се в движение.

Когато се изправих на крака, видях, че мечката се опитва да издърпа стрелите, които стърчаха от тъмната й козина. Свирепа ярост изпълваше оглушителния й рев.

Още стрели изсвистяха във въздуха, ала мечката не им обърна внимание и вместо това се нахвърли върху мен. Докато се готвех да посрещна атаката й, видях как Мейсън и Сабин профучават покрай мен, за да се заемат с другите двама Стражи.

С крайчеца на окото си зърнах златистокафява козина до себе си и разбрах, че не съм сама в битката. Шей връхлетя върху мечката точно преди тя да се докопа до мен. Ударът в хълбока я изненада и тя изви глава. Възползвайки се от моментното й разсейване, аз се хвърлих напред и сключих челюсти около врата й. Усетих как зъбите ми разкъсват дебели сухожилия, ала хватката ми не беше достатъчно силна, за да строша трахеята й.

Мечката се изправи на задни лапи и аз, все още вкопчена във врата й, увиснах като парцалена кукла. Чух как Шей излая под мен и когато мечката изръмжа от болка, разбрах, че отново е нападнал. Ритайки със задните си крака, се оттласнах от нея и се преметнах във въздуха. Може и да не бе най-изящният ми ход, но поне успях да се завъртя и да се приземя на крака.

Мечката кървеше силно от раната, която бях оставила на врата й, както и там, където Шей я бе ухапал по хълбока. Междувременно Конър се бе присъединил към него, стиснал в едната си ръка меч, а в другата — катар. Докато Шей отвличаше вниманието на мечката, Търсачът се прокрадна още по-близо. С невероятна бързина той замахна с меча си към врата на звяра, разширявайки още повече оставената от мен рана, като в същото време заби късата кама в гърдите му. Мощна тръпка разтърси тялото на мечката и Конър едва успя да се завърти, освобождавайки острието си, преди тя да рухне на земята.

— Да вървим! — Конър се втурна към останалите.

Стигнахме до Сабин тъкмо когато тя отскочи настрани, преследвана от две мечки, едната — черна, а другата — пепеливокафява. Изведнъж рошавата черна мечка изрева и се сгромоляса безжизнено на земята. Една от стрелите на Итън стърчеше от лявото й око.

Кафявата мечка замахна с лапа, привидно леко движение, ала то бе достатъчно, за да просне Сабин на земята. Итън изкрещя и изтича до нея. Мечката нададе рев и се нахвърли върху замаяната вълчица, ала Мейсън й препречи пътя.

Лъскаво острие проблесна покрай нас с Шей и мечът на Конър потъна в хълбока на мечката. Животното изрева, но дори не се олюля. Конър изруга, а аз скочих напред, щраквайки със зъби към ахилесовите сухожилия на мечката. Не улучих и се ударих в земята. Шей опита същия ход, ала мечката го изрита с все сила в челюстта, запращайки го на земята до мен.

Изведнъж огромното животно залитна, а предната му лапа щръкна под странен ъгъл. Сребърно въже се бе проточило от рамото на мечката и я дърпаше. Отне ми известно време, докато разпозная камшика с шипове на Адна. Сайлъс я държеше през кръста и с общи усилия двамата успяха да повалят звяра на една страна. Той изрева от болка, махайки с лапа към камшика.

— Конър! — Кокалчетата на Адна бяха побелели от стискане, а лицето на Сайлъс бе също толкова безкръвно, колкото и нейните ръце.

Конър се хвърли напред, вдигнал лявата си ръка. Докато мечката бе обърната към най-новите си нападатели, катарът на Конър потъна дълбоко в раната на врата й. Ревът на животното изведнъж се превърна в задавено хъхрене и то се отпусна безжизнено.

Сумтейки, Конър издърпа оръжието си от гърлото на мечката и го избърса в снега.

— На това му се казва битка.

— Дотук бяхме с идеите за съюзничество — подхвърли Итън. Сабин бе приела човешката си форма и той й помогна да се изправи на крака, като се взираше изпитателно в лицето й.

— Добре съм — увери го тя. — Не ми е първата битка.

— Мечката здравата те удари. — Той я докосна по бузата.

— Мога да го понеса.

Итън се усмихна.

— Бих предпочел да не се налага.

В този миг Шей докосна муцуната ми с нос.

— Добре ли си?

— Да. — Побутнах го лекичко с рамо, както стояхме един до друг. — Благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие. — В зелените му очи проблясваха закачливи пламъчета. — От доста време мечтая да си уредя сметките с мечките.

Размахах опашка, оставяйки смеха си да изпълни ума му.

— Време е за основния номер в програмата. — Конър се бе приближил до нас и гледаше Шей. — Мисля, че за това ще имаш нужда от ръцете си.

— Веселбата май свърши. — Шей ме близна по муцуната и аз отново се разсмях.

— Веселба?

— Ами да. Защо, ти не се ли позабавлява?

Той все още ме гледаше, когато прие човешката си форма. Облегнах брадичка в дланта му и го близнах по пръстите. Да се бия с Шей до себе си бе повече от забавление. То бе всичко.

Бележки

[1] Свирепо митологично създание, полужена полуптица. — Б.пр.

[2] Вълче (фр.). — Б.пр.

[3] Но ние не се боим от войната (фр.). — Б.пр.