Андреа Креймър
Кървава роза (29)

29

Вестта, че войната е свършила, се разнесе бързо, и много скоро търсачите започнаха да се събират около нас. Някои стояха на малки групички и си приказваха тихо, оглеждайки със страхопочитание опустошената библиотека. Други вече се бяха заели с възстановителни работи — събираха книгите, разпилени по пода, и ги изнасяха някъде. Трети пък се нагърбиха със задачата да погребат загиналите и се заловиха да изнасят останките от Падналите, които отново се бяха върнали в естественото си състояние.

— Какво искаш да кажеш с това, че още не е свършило? — Усетих, че настръхвам.

Аника се приближи до нас.

— Елате с мен.

Последвахме я към онова, което бе останало от стената на библиотеката. Камината, самотна и сурова на вид, изглеждаше недокосната от силата, помела толкова голяма част от имението.

Във вените ми пъплеше тревога и като се приведох към Брин, прошепнах:

— Доведи останалите.

— Не разбирам — каза Шей. — Боск го няма. Беше прокуден. Както и чудовищата му. — Той махна към тихия мрак на празното огнище. — Разломът също изчезна.

— Не е изчезнал — поправи го Аника. — Просто е затворен.

— С други думи — отново може да бъде отворен? — попитах аз.

Аника кимна и отново се обърна към Шей:

— Ето защо трябва да го запечаташ.

Очите му се присвиха.

— Как?

— Разломът не може да бъде унищожен, ала Кръстът на елементите служи като катинар, който завинаги ще го откъсне от нашия свят.

Поолекна ми мъничко, когато Брин се върна заедно с останалите от глутницата, както и Конър, Адна и Итън. Аника погледна Стражите, а после очите й, в които се бе появил пронизващ блясък, се спряха върху Търсачите. Итън се размърда неспокойно и наведе глава, а Конър прокара нервно ръка през косата си.

Какво ставаше?

Адна срещна въпросителния ми поглед без да трепне, ала в очите й имаше тъга… нова тъга, която нямаше нищо общо със смъртта на брат й, и от нея косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— Ами ако някой го отвори? — попита Шей.

— Единствено ти можеш да извадиш мечовете. — Аника прокара пръсти по пресечените мечове, които украсяваха медальона й. — Никой друг няма да е в състояние да го отвори.

— С други думи — не минавай към тъмната страна — подхвърли Конър. — Става ли?

Адна го смушка с лакът и той й хвърли предупредителен поглед. Сега вече у мен не остана никакво съмнение, че крият нещо.

Приковах поглед в Аника, влагайки във въпроса си цялата сила, която имах:

— И това е всичко?

Аника издържа на погледа ми само секунда, преди да извърне очи и това не убегна от вниманието на Шей.

— Какво?

Напрежение премина през стаята. Останалите от глутницата ме погледнаха неспокойно. Аз забих нокти в дланите си, а баща ми изръмжа.

— Това предателство ли е? — попита, гледайки свирепо Аника.

— Не! — Тя изпъна рамене и прие властен вид. — Просто онова, което трябва да се случи.

— За какво, по дяволите, става дума? — Шей направи крачка към нея.

Аника присви устни и Конър пристъпи между нея и Шей.

— Трябва да им кажем, Аника — настоя той. — Поне това им дължим. Всъщност, дължим им много повече от това.

Итън пребледня и вените на врата му затуптяха. Сабин бе вдигнала лице към него и го гледаше недоумяващо, ала той сякаш не бе в състояние да срещне очите й.

Аника се извърна към празната камина, но когато заговори, гласът й беше силен, за да можем да я чуваме:

— Когато прокуди Предвестника, ти го изпрати обратно в Отвъдното заедно със слугите му. Ала неговата поквара все още не си е отишла напълно — тя продължава да живее в изопаченията на земята, излезли изпод ръцете на Пазителите.

Усетих как сърцето ми се вкаменява, припомнила си начина, по който Сайлъс ме бе разглеждал сякаш бях особено любопитен екземпляр, който той проучваше, и бе нарекъл мен и останалите от глутницата ми престъпления против природата.

Оголих зъби, макар Аника да беше с гръб към нас.

— Говориш за нас.

— Отчасти — отвърна тя, без да се обръща. — Стражите са само едно от многобройните изменения, създадени от Пазителите през вековете, откакто бродят по тази земя. Неестествено дългият им живот е друга такава промяна.

— Аника — каза Шей. — Какво ще причини затварянето на Разлома на Стражите?

Тя най-сетне се обърна бавно.

— Когато Кръстът на елементите заключи Разлома, това ще възстанови равновесието в природата, връщайки всички създания към истинската им същност.

Шей се намръщи.

— Какво означава това?

Аз се взирах в Аника, докато истината бавно се слягаше в костите ми.

— Означава, че ще се превърнем във вълци.

Тя кимна, скръстила ръце пред гърдите си.

Шей сбърчи чело.

— Ама вие и сега сте вълци.

— Не — обясних бавно. — Ще бъдем единствено вълци, но не и хора. Нали така? — попитах, поглеждайки към Аника.

— Да. Стражите били създадени от животните, които властват над душите им, принудени да споделят човешко тяло, за да бъдат слуги на Пазителите.

— Вече няма да можем да се преобразяваме? — попита Мейсън.

— Ще бъдете върнати към истинската си същност — каза Аника.

Сабин спря сърдит поглед върху Итън.

— Знаеше ли за това?

Мускулите на челюстта му потръпнаха, докато той се мъчеше да срещне гневните й очи.

— Да.

Сабин го блъсна назад.

— И не каза нищо!

Итън улови ръцете й и я задържа на място.

— Съжалявам.

— Защо? — Сабин, която бе започнала да трепери, продължаваше да го гледа яростно.

— Не мислех, че ще доживеем този ден. — Той се усмихна тъжно, докато я притегляше към гърдите си. — Аз също ненавиждам това, което ще се случи. Не искам да те изгубя.

Мъчителна болка се надигна в мен, ала Сабин и Итън не бяха единствените влюбени, за които се тревожех. Потърсих Ансел с поглед и го открих пребледнял и разтреперан. Брин стоеше до него с разширени от изумление очи.

Когато проследи погледа ми, Шей се обърна към Аника и размаха юмрук в лицето й.

— Не — заяви той. — За нищо на света!

— Няма друг начин.

— Не може да им причините това!

Виковете на Шей привлякоха вниманието на останалите Търсачи в библиотеката. Те се приближиха бавно — някои ни обградиха, докато други застанаха от двете страни на Аника, положили нехайно ръце върху оръжията си.

— Мамка му. — Конър разтри слепоочията си. — Аника, не можем да се бием с тези Стражи. Те са наши приятели. Рискуваха живота си заради нас.

— Нямаме избор. — Очите на Аника бяха непоколебими. — Разломът трябва да бъде запечатан.

— Не! — извика Ансел и се втурна покрай Брин, ала Тес го сграбчи и му попречи да стигне до Аника. — Те са моето семейство! Ще остана съвсем сам.

Тес се приведе към него.

— Ще бъдеш с нас, Ансел. Ние ще се грижим за теб.

Ансел се разхлипа и баща ми го издърпа от прегръдката на Тес.

— Ансел — промълви той. — Открий силата си. Можеш да се справиш и с това.

Зяпнах го, неспособна да повярвам на ушите си.

— Искаш това да се случи?

— Не става въпрос какво искам, Кала — бавно каза той. — А какво е правилно. Злото, донесено от Пазителите в този свят, никога вече не бива да се завърне.

— Той е прав, Кала. — Гласът на Мейсън ме сепна.

Нев, който стоеше до него, кимна.

— Ние сме вълци. И винаги сме били.

Ансел избърса лицето си и погледна към Мейсън, който се приближи до него и го притисна в крепка прегръдка.

— Съжалявам, човече.

— Недей — отвърна Ансел, усмихвайки се едва-едва. — Баща ми е прав. Ще го понеса, а това наистина трябва да се случи.

— Ансел. — Гласът ми се прекърши.

— Всичко е наред, сестричке. — Усмивката му си оставаше все така крехка. Очите му се плъзнаха към Брин, пълни със съжаление и по тялото ми плъпнаха ледени пръсти, когато си спомних думите му в двора на Академията.

„Аз съм чисто и просто по-малко, отколкото бях някога. И никога няма да стана повече. Рано или късно Брин ще го осъзнае. И ще си тръгне. Така ще бъде най-добре.“

Цялата треперех, докато се мъчех да измисля някакъв друг изход. Непоколебимият поглед на баща ми тежеше на плещите ми. Част от мен бе наясно, че и той, и Аника имат право. Пазителите покваряваха всичко, до което се докоснат. Всяка следа от тяхното влияние трябваше да бъде изличена от земята веднъж завинаги. Не ме плашеше това, че ще си остана вълк. Тази мисъл бе странна, но също така и вълнуваща. Волността на един такъв живот докосваше най-съкровените струни на душата ми и бях сигурна, че баща ми, Мейсън и Нев също започват да усещат неудържимо желание да се подчинят на този зов.

Ала една друга част от мен бе съкрушена, смазана. Нима бяхме стигнали толкова далеч, само за да изгубим толкова много? Не можех да си представя живота без Ансел, който да препуска до мен. Той бе част от глутницата ми, мой брат. Мястото му беше с нас. И с Брин.

Обляна в сълзи, тя протегна ръце към него, ала той поклати глава и се отдръпна.

— Почакайте. — Сабин се откъсна от прегръдката на Итън и се приближи до Аника.

Търсачите около Стрелата извадиха мечовете си и й препречиха пътя. На свой ред Итън изруга и се прицели в тях.

— О, за бога! — извъртя очи Сабин. — Няма да нападна никого. Просто искам да попитам нещо.

Аника повдигна вежди.

— Когато Ансел ни разказа как са били създадени Стражите, спомена, че сте отказали да го направите за него.

— Така е — отвърна Аника. — Защото то е в разрез с принципите ни. Няма да унищожим някой вълк, за да сътворим Страж.

Сабин си пое дълбоко дъх.

— Ами ако не унищожавате вълк?

Итън бавно свали арбалета си.

— Недей, Сабин.

Без да му обръща внимание, тя спря поглед върху Ансел.

— Ами ако вълчата същност е дарена драговолно?

Зяпнах я. Не можеше да им предлага това, което мислех, че предлага. Нали?

— Не разбирам — каза Аника.

— Готова си да го направиш? — Очите на Ансел се разшириха.

Сабин кимна и отново се обърна към Аника.

— Стига да е възможно.

Итън избута настрани Търсачите, които го разделяха от Сабин.

— Престани. Това е твърде много.

— Не ти решаваш. — Сабин сложи ръка на гърдите му.

Итън взе ръцете й в своите, но не й попречи, когато тя се обърна към Аника.

— Ако извадите вълка от мен — попита тя; гласът й не трепваше, — може ли да го дадете на Ансел?

— Да. — Аника я изгледа дълго и изпитателно. — Ала единствено ако го даряваш напълно доброволно.

Ансел бе започнал да трепери, по лицето му се четяха едновременно надежда и страх.

— О, Сабин! — прошепна Брин.

Итън завъртя Сабин, така че да я погледне в лицето.

— Почакай.

— Толкова ли нямаш търпение да се отървеш от мен? — засмя се тя сухо.

— Разбира се, че не! — Пръстите му се впиха в ръцете й, сякаш се боеше да я пусне. — Мислиш, че бих те оставил да си отидеш, ако имах избор?

— Тогава защо продължаваш да спориш?

— Защото не искам да го направиш заради мен. Не мога да поискам нещо такова от теб.

— Не го правя заради теб. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна нежно. — Ти си нещо като допълнителен бонус.

Итън преплете пръсти в нейните.

— Сигурна ли си?

— Връщането във Вейл, преструвката, че мястото ми е тук… всичко това ми напомни, че никога не бих била щастлива в този живот.

— С онзи живот е свършено — намесих се аз. — Пазителите си отидоха.

Колкото и да исках брат ми да си възвърне вълчата същност, трябваше да се уверя, че Сабин наистина е в състояние да намери щастие извън глутницата.

— Знам, Кала. И вече направих своя избор.

Нев протегна ръце към нея и я прегърна.

— Сигурна ли си, че наистина го искаш?

Тя кимна и облегна глава на рамото му.

— Ще ни липсваш — каза Нев и я целуна по бузата.

Сабин се обърна и погледна към Аника.

— Правя го по собствена воля. Вземете моя вълк и превърнете Ансел в Страж.

Брин се хвърли към Сабин и я прегърна, като хлипаше.

— О, престани — каза Сабин, ала нейните очи също бяха влажни. — Недей да правиш сцени.

Аника даде знак на Тес.

— За тази задача ще се нуждаем от Еликсири.

Тес кимна и си запроправя път между Търсачите, за да излезе от стаята, а Аника ни огледа.

— И ако го направим, ще се съгласите Разломът да бъде запечатан.

Баща им и аз се спогледахме. Отворих уста, за да отговоря, ала Шей ме изпревари:

— Не.

Двете с Аника го зяпнахме слисани.

— Защо? — попита Аника.

Шей ми хвърли извинителен поглед, след което поклати глава.

— Има още нещо. Нещо, което трябва да знам, преди да се съглася с това.

Аника го гледаше очаквателно.

— Стражите отново ще се превърнат във вълци — каза той и Аника кимна. Погледът му, прикован в моя, стана суров. — Какво ще стане с мен?

Усетих как пулсът ми се ускорява, когато видях Аника да пребледнява. Започнах да треперя, осъзнала защо Шей бе задал този въпрос. Той не беше вълк по рождение. Аз го бях превърнала в един от нас.

Когато си представях как прекарвам остатъка от живота си като вълк, Шей беше до мен. И през ум не ми беше минало, че когато изгубим човешката си форма, той няма да бъде с нас.

Но дали всъщност искаше да бъде с нас? Дали все още се дърпаше, защото не искаше да живее като вълк?

Аника продължаваше да мълчи.

— Аз също съм вълк. Но невинаги съм бил такъв.

Аника кимна; очевидно се чувстваше неловко.

— Какво ще стане с мен, когато Разломът бъде запечатан?

Погледът ми се плъзна по лицата на Търсачите — Конър, Итън и Адна до един наблюдаваха Аника, а по израженията им не можех да прочета нищо.

Аника стисна медальона на шията си и въздъхна.

— Съжалявам, Шей.

Той преглътна мъчително.

— Защо?

— Защото просто не знаем.