Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Андреа Креймър

Заглавие: Кървава роза

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Милена Моллова

ISBN: 978-619-157-042-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/645

История

  1. — Добавяне

27

— Ще те накарам да пищиш от болка заради това предателство, Лоуган Бейн — изсъска Боск.

Звукът на гласа му ме слиса — същият, както когато беше облечен в човешко тяло. Единствената разлика бе постоянното потракване на щипците, които се срещаха пред устата му.

Съществото махна с един от предните си крайници и Лоуган се свлече на пода, стенейки от болка. Четири дълбоки симетрични рани, от които шуртеше кръв, зейнаха върху гърдите му.

— Не! — Шей зае бойна позиция.

— Разломът! — изкрещя Адна. — Трябва да го изтикаш в Разлома с помощта на Кръста!

Боск изпищя от ярост и замахна към нея с един от членестите си крака.

Ала Шей вече се бе хвърлил в атака. Мечовете на Кръста подскочиха, пръскайки искри от сила. Вече не можех да различа тялото му насред вихрушката от светлина и звук, която се надигна около него. Стихията от елементи, която го обгръщаше, се променяше непрестанно — от рева на гръмотевична буря тя се превръщаше в грохота на огромен водопад, само за да отстъпи място миг по-късно на писъка на мощен ураган, а след това — на разтърсващата сила на земетресение.

Знаех, че е Шей е там, че именно той върти оръжията, само защото кракът, който Боск бе насочил към Лоуган, изведнъж тупна на пода и остана да се гърчи там.

Черна кръв рукна от осакатеното тяло на Боск и от гърдите му се откъсна писък.

— Защитете ме, деца!

Като същински дъжд от кожести криле и остри нокти, тълпящите се сукуби и инкуби се спуснаха върху Шей. В мига, в който се докоснаха до вихрушката, която го обгръщаше, телата им се стопиха и те се посипаха по пода като безвредни купчинки пясък.

— Не! — изпищя Боск и този път в гласа му имаше истински страх.

Изпъкналите му сребристи очи отчаяно обходиха стаята… и се спряха върху мен. Разтърсван от дивашки смях, той се усмихна на Шей, разкривайки редици от остри зъби зад щипците.

— Много добре, Потомъко. — Ти потърси наследството си. Ала продължиш ли по този път, ще изгубиш онова, което обичаш най-много.

Протягайки крак, той изкрещя някаква неразбираема заповед на оцелелите си слуги. Един от инкубите се сниши и пусна копието си. Боск го улови, използвайки шиповете по един от горните си крайници като пръсти. След това насочи ужасяващата си усмивка към мен и го метна. Аз отскочих, ала не бях достатъчно бърза.

Боск бе съвършено точен и единствено опитът ми да се дръпна попречи на копието да се забие в сърцето ми. Вместо това то потъна в рамото ми. Силата, с която Боск го бе запратил, бе такава, че то не само прониза плътта ми, но излезе от другата страна и ме прикова към стената.

— Кала! — Гласът на Шей проби бронята на елементите, която обгръщаше тялото му. Знаех, че е спрял, защото бурята, която бушуваше около него, сякаш отслабна, а светлината й замъждука.

— Не, Шей! — извиках, докато се мъчех да строша копието или поне да го издърпам от стената. — Не мисли за мен. Убий го!

— Довършете я! — изкрещя Боск. — Разкъсайте я на парчета!

В един глас, създанията на Отвъдното нададоха пронизителен писък и полетяха към мен. За миг ми мина през ума да се преобразя, но един вълк, прикован към стената по гръб, бе по-беззащитен и от човек.

— Убий го, Шей! Повторих, като закрих лицето си с ръце, очаквайки всеки миг остри нокти да се впият в плътта ми.

Крясъците на летящата орда се усилиха, ала нападението, което очаквах, така и не последва. Ръмжене, разнесло се още по-отблизо, ме накара да отворя очи. Брин бе почти върху мен, настръхнала срещу изчадията на Отвъдното. Баща ми и Сабин бяха пред нея. Една мъртва сукуба вече лежеше в краката им. Други опитваха да се доберат до мен, но зъбите на вълците раздираха крилете им и ги издърпваха на пода, където бързо се разправяха с тях.

— Размърдай се, Потомъко! — извика Итън от средата на стаята, където двамата с Конър все още пазеха Адна. — Любимата ти се намира в достатъчно сигурни ръце.

Шей отново вдигна мечовете си и пристъпи напред. Звуците в стаята станаха оглушителни, къщата затрепери. Сукубите и инкубите се отказаха да нападат и се скупчиха над камината като ужасени оси, чието гнездо някой бе разбунил. Край вратата Падналите стенеха все по-неистово. Бавното им тътрузене отстъпи място на хаос, когато изведнъж се раздвижиха — бутаха се един в друг и събаряха етажерки и книги, сякаш бяха изгубили всяко чувство за цел.

Долепил гръб до камината, Боск дращеше по каменната стена с трите си останали горни крака.

— Няма да бъда подчинен! — изпищя той. — Аз съм твоят господар. Дадох ти всичко. Без мен ти си нищо.

— Потомъкът няма господар. — Гласът на Шей проехтя гръмко над хаоса от шумове, който изпълваше стаята. Беше си неговият глас, ала едновременно с това бе някак различен от гласа на момчето, което познавах. По-дълбок, по-зрял глас, който отекваше в плътта и костите ми.

Боск вече не стискаше камъните толкова здраво; един от краката му се плъзна назад в огнището.

Бурята на Кръста го следваше неотклонно; гласът, излизащ от глъбините й, кънтеше в библиотеката.

— Земята няма да търпи повече твоята поквара.

— Няма да отстъпя — изплю се Боск.

Вихрушката от силите на земя, вятър, вода и огън, която обвиваше Шей, лумна още по-ярко.

— Върви си, демоне!

Боск потрепери, когато светлината от Кръста на елементите го докосна.

— Не!

— Върви си! — повтори гласът, който не бе съвсем този на Шей.

Боск изпищя, когато отровнозелената аура на Разлома започна да се разраства, увивайки се около него като ръце, които го притегляха в нежелана прегръдка. Още един писък се откъсна от гърлото му, когато дебели пипала се усукаха около тялото му.

Видях как в сърцето на бурята Шей се раздвижи. Той се хвърли напред, нанасяйки два мълниеносни удара. Боск изрева агонизиращо, когато три от краката му бяха посечени. Зелената аура в огнището лумна, извисявайки се в огромни огнени колони, които го погълнаха — макар да го скриха от очите ми, те не можаха да удавят писъците му.

Тътенът на Кръста стана оглушителен, а бурята около Шей се усили, така че изобщо не можех да го различа насред хаоса от звуци и движение.

— Залегнете! — изкрещя Конър и се хвърли върху Адна.

Баща ми се преобрази, издърпа Сабин при нас с Брин и ни закри с тялото си.

Цялото имение се тресеше. Етажерките стенеха и се трошаха с пращене, книги се сипеха по пода на купчини. Звукът ставаше все по-гръмък, въздухът преливаше от него, самите камъни на сградата сякаш пищяха.

Силна експлозия разтърси библиотеката и аз зарових лице в гърдите на баща ми, прехапвайки устни — от мощните движения на земята болката в рамото (там, където се бе забило копието, приковало ме към стената) ставаше почти непоносима. Сабин се преобрази и ме улови за другата ръка, отвличайки вниманието ми от пулсиращата болка. Погледнах я, благодарна за силата, която открих да гори в очите й. Тя долепи чело до моето, а аз преплетох пръсти в нейните.

Навсякъде около нас отекваха трясъци. Стори ми се, че чувам Конър да вика. Баща ми, Сабин и аз се бяхме долепили един до друг; козината на Брин се притискаше в телата ни, а от гърдите й излизаше тихо скимтене. Въпреки че косата на Сабин падаше върху лицето ми, успявах да зърна откъслеци от хаоса, който цареше наоколо. В стаята се бяха струпали облаци с цвят на небе преди торнадо, завихрени в отровнозеления оттенък на Разлома. Ветровете, които бушуваха наоколо, ме накараха да се зачудя дали наблизо наистина няма торнадо. Покрай нас се носеха тела — сукуби и инкуби пищяха, дращейки с нокти във въздуха, докато Разломът ги всмукваше в зейналата си паст. Някои се бяха вкопчили в ужасени Пазители, повличайки господарите си в прегръдките на нищото. Покрай мен прелетяха няколко толкова съсухрени тела, че неволно се зачудих как вихрите, които ги блъскаха безмилостно, не ги превръщат в прах. Макар и безжизнени, тези тела не принадлежаха на Падналите; не знаех какви са, но поне дузина от тях профучаха покрай нас, пропадайки в Разлома заедно с другите изчадия на Отвъдното.

Пронизителният писък на вятъра се издигна в един последен порив, след който се разнесе нисък грохот. Звукът постепенно се усилваше, докато накрая изпълни библиотеката като най-силната гръмотевица, която бях чувала някога.

А после се възцари тишина.

Вятърът не бе утихнал, ала мощните му вихри бяха отстъпили място на равномерен слаб поток от студен зимен въздух.

Баща ми, който досега ни покриваше с тялото си, се надигна бавно. Потръпвайки от болка заради копието в рамото ми, аз се огледах за Шей, ала вниманието ми бе приковано от неочаквания източник на студения въздух. Стената на стаята я нямаше и пред очите ми се простираше заснежената земя отвън. Останала бе само каменната структура на камината, възправена високо в зимната нощ.

— Всички ли са добре? — извика Конър, докато помагаше на Адна да се изправи.

Въжетата, които я задържаха до този миг, паднаха — от тях бяха останали единствено оръфани нишки. Итън прескачаше купчините книги, с които бе осеян подът, за да стигне до нас. Сабин стисна ръката ми и се втурна към него. Търсачът я взе в прегръдките си и я целуна продължително. Сабин обви ръце около врата му, притискайки се в него, а той зарови пръсти в косата й.

— Приготви се, Кала.

Баща ми улови копието, забито в рамото ми. Брин, която междувременно бе приела човешката си форма, взе ръката ми в своята. Стиснах зъби и от устните ми се откъсна само един кратък вик, когато баща ми издърпа оръжието от стената и го извади от тялото ми.

— Готово. — Той притисна кървящата си китка към устните ми.

Мъчейки се да не обръщам внимание на пулсиращата болка в рамото, се опитах да мисля само за успокояващата топлина, която ме обливаше, докато пиех от кръвта на баща си.

Най-сетне се облегнах на стената и си поех дълбоко дъх.

— Вече съм добре.

Той ми се усмихна и ми помогна да се изправя.

— Няма ги — каза Итън. Хванати за ръка, двамата със Сабин дойдоха при нас. — Не остана нито едно изчадие на Отвъдното.

— Къде се дянаха? — попитах, обхождайки стаята с поглед. Не се виждаше и следа от създанията, които ни бяха нападнали.

— И не само тях ги няма — добави Конър. — Мисля, че Лоуган е избягал.

Локва засъхваща кръв отбелязваше мястото, където Лоуган се бе свлякъл на пода, притиснал ръце до раните, които Боск бе отворил върху гърдите му. От локвата към вратата тръгваше ивица, която постепенно се превръщаше в петна тук-там.

— Прав му път — каза Адна.

— Бих предпочел да е някъде, където можем да го държим под око — промърмори Итън.

По гърба ми пробяга тръпка. Къде ли беше Лоуган? Дали бе отишъл да намери Лумин? Щеше ли да се върне, за да си отмъсти?

— В момента той е без значение — каза Конър. — Рано или късно ще трябва да го намерим. Сега, когато Боск го няма, Лоуган не представлява заплаха — няма откъде да черпи сили.

— Ако всички създания на Отвъдното са си отишли, защо Падналите са още тук? — попита Сабин, поглеждайки през рамо.

— Те вече не са Паднали — отвърна Конър; до него Адна потъркваше ожулванията, останали й от килима.

Итън кимна.

— Сега те са просто тела.

Погледнах покрай Търсачите. Ужасяващите тромави създания, които наричахме Падналите, лежаха по пода, ала сега те бяха просто трупове в различни стадии на разложение. Някои изглеждаха така, сякаш бяха умрели едва преди няколко седмици, докато от други бе останал единствено скелетът.

Враговете ни бяха изчезнали. Означаваше ли това, че сме победили? Свършила ли бе войната?

Погледнах към камината. От Разлома не бе останала и следа. От дълбините му вече не струеше отровнозелена светлина; сега зейналата паст бе празна и безмълвна.

Шей бе успял. Очаквах да го видя как идва към нас, с огряно от усмивка лице. Ала той не беше там. Очите ми обходиха камината, търсейки и най-малък признак за присъствието му, ала такъв нямаше.

Къде беше? Сърцето ми прескочи един удар.

— Шей! — Втурнах се към суровото каменно огнище.

Порой от ужасяващи въпроси се блъскаха в главата ми.

Ами ако Разломът бе всмукал и него в недрата си? Ами ако могъществото на Кръста се бе оказало прекалено голямо и го бе унищожило, след като се бе разправил с Боск?

— Ето ме. — Шей излезе иззад другата страна на камината.

Бурята, създадена от Кръста на елементите, бе отминала и двата меча отново почиваха в ножниците на гърба му. Мощта, която бе променила гласа му, също си бе отишла. Шей отново бе Шей и никой друг.

Ала не беше сам.

Висок мъж със златистокестенява коса бе положил ръка на рамото му, а тъмнокоса жена със светлозелени очи държеше едната длан на Шей в своите.

— Кала — усмихна ми се Шей. — Позволи ми да ти представя родителите си, Тристан и Сара Доран.