Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

17

Баща ми тупна на пода — кафеникавосив вълк, препречил пътя на Емил. Алфата на Бейн също се преобрази. Наежил козина, той тръгна с ръмжене към нас. Баща ми излая предупредително и мускулите му се напрегнаха, когато се приготви да атакува.

— Е, хайде сега. — Ефрон Бейн влезе в стаята заедно с Лумин. — Нямаме време да ви оставим да се боричкате, момчета.

Двамата алфи все още се гледаха злобно, настръхнали, оголили зъби.

— Достатъчно. — Заповедта на Лумин изплющя като камшик. — Веднага се преобразете.

Двамата вълци се подчиниха неохотно; свирепи погледи замениха ръмженето им, когато си възвърнаха човешката форма. Баща ми все така стоеше пред мен, закривайки тялото ми със своето.

— Постигна ли някакъв напредък, Стивън? — попита Лумин. Той поклати глава.

— Ужасно упорито момиче, господарке. Не мога да я убедя.

— Дай ми само пет минути — изплю се Емил. — Аз ще я убедя. Пръстите на баща ми се свиха в юмрук, ала Ефрон сложи ръка върху рамото на Емил.

— Хайде сега. Светът се върти, обстоятелствата се променят, забрави ли? Няма да можеш да си опиташ силите с момичето.

Емил бутна ръката му от рамото си.

— Допускате грешка. Малката кучка е изменница и трябва да умре.

Слушах разговора им, а объркването ми нарастваше. Какво ставаше?

Лумин прекоси стаята, впила преценяващ поглед в мен.

— Очевидно си си спечелила приятели сред Търсачите, Кала.

— А те имат нещо, което искаме — добави Ефрон.

— Синът ти е истински глупак, щом е позволил да го заловят — изплю се Емил. — Трябва да го оставиш да изгние в някоя килия на Търсачите.

Изведнъж Емил залитна — Ефрон го беше зашлевил.

— Самозабравяш се, вълко. Дължиш уважение на сина на господаря си.

Емил го изгледа свирепо, ала наведе глава в знак на подчинение.

Светът сякаш се завъртя около мен. Лоуган? Лоуган твърдеше, че е бил отвлечен? Какво ставаше, по дяволите?

— Ела с мен, Кала — повика ме Лумин. — Не искаме да закъснеем.

Погледнах баща си за миг, преди да отида при нея. Тя се пресегна и докосна късите ми руси къдрици.

— Колко жалко за косата ти. Какво те е прихванало?

Не отговорих.

— Стивън, изчакай да се върна. — Тя присви устни, докато гледаше баща ми. — Двамата с теб все още трябва да поговорим.

— Разбира се, господарке. — Той сведе глава.

Трябваше да потисна желанието да го погледна, докато излизах от стаята след Лумин. Нали се предполагаше, че съм упорита, непокорна дъщеря, която не зачита баща си. Пазителите за нищо на света не биваше да узнаят, че само две от трите неща са верни.

Не виждах нищо през затъмнените стъкла на лимузината, ала пътувахме в продължение на около час. Умът ми все още беше във Вейл. Искаше ми се да имаше начин да поговоря с баща си. Той би могъл да ни помогне. Да се бие против Пазителите. Но как да свържем глутницата му с Търсачите?

Тялото ми беше изтощено, умът — превъзбуден. Нямах представа къде ме водят, нито какво ме очаква, когато пристигнем. Въпреки че исках да се покажа самоуверена, когато колата най-сетне спря, любопитството ми надделя.

— Къде сме?

— На едно ужасно неудобно място, за което приятелите ти настояха. — Ефрон остави чашата с бренди, от която бе отпивал по време на пътуването. — Заслужаваме похвала за сговорчивостта си.

Емил изръмжа тихичко. През целия път насам не бе откъснал поглед от мен. Ясно ми бе, че се опитва да ме сплаши, но така само още повече засили ненавистта ми към него. Когато се измъкна покрай мен, за да слезе от лимузината след Ефрон, аз прошепнах:

— Някой ден ще те гледам как умираш.

Той ми се усмихна, разкривайки острите си зъби.

— Твърде много те е страх да се опиташ да ме убиеш собственоръчно, така ли?

Дори не трепнах, докато му отвръщах с ледена усмивка. Страхът нямаше нищо общо с това. Просто в списъка с враговете на Емил имаше такива, които повече от мен заслужаваха да му отмъстят. Включително баща ми. И Рен.

— Хайде, Кала — подкани ме Лумин, драсвайки ме лекичко с дългите си нокти.

Излязох от колата и Емил застана до мен, сякаш бе надзирател в затвор, докато двамата Пазители се заеха да оправят костюмите си, единият — на „Шанел“, а другият — на „Гучи“. Шофьорът и още един мъж, в които разпознах двама от възрастните вълци на Бейн, слязоха от лимузината и застанаха от двете страни на Пазителите.

Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера къде сме. Намирахме се в края на неголяма поляна насред борова гора. В далечината се виждаха планини, където натежали от сняг облаци се виеха около назъбени върхари. Въздухът бе твърде свеж, за да сме близо до града, но не бяхме и някъде около Вейл.

Освен това бяхме оставили бурята зад себе си. Тук ледени снежинки прелитаха покрай нас от време на време, ала нямаше никакъв вятър, а снегът стигаше едва до глезените ни.

В този миг долових движение между дърветата от другата страна на поляната и ето че от гората излязоха няколко фигури и тръгнаха към нас.

Едва не извиках, когато разпознах рошавата кестенява коса и коженото яке. Конър беше жив. Видът му бе достатъчен да ми вдъхне надежда, че мисията в Айдис може би не се бе провалила напълно. Инстинктивно направих крачка напред, ала Емил ме сграбчи за ръката толкова силно, че пръстите му потънаха в плътта ми. Без да обръщам внимание на болката, обходих с поглед останалите от групичката, но не открих онези, които търсех. Двамата, които бих очаквала да застанат начело на операцията по спасяването ми, Шей и Рен, не се виждаха никъде. Нямаше ги и Брин, Мейсън и Нев.

Конър водеше прегърбена фигура, която се препъваше в снега — Лоуган, който изглеждаше в много по-лошо състояние, отколкото последния път, когато го бях видяла. Когато се приближи, забелязах, че устната му е разцепена и подпухнала, а едното му око е насинено.

— Татко! — извика той. Конър го сръга с лакът в ребрата и Лоуган се преви, като се давеше.

— Как се осмеляваш да докосваш сина ми! — изкрещя Ефрон с пламнали очи. Видях как могъщество отскочи като мълния от тялото му — можех само да се надявам, че Конър знае какво прави. Дори ако се бяха уговорили да извършат размяна, ако наблизо имаше Призрак, не ми се вярваше, че ще се измъкнем живи.

Аника погледна към Конър и поклати глава.

— Достатъчно.

Без да сваля поглед от лицето на Лоуган, Конър прокара пръст по гърлото си. Младият Пазител се сниши и хвърли умолителен поглед към баща си.

„Ама че представление са подготвили за Пазителите. Дано само подейства.“

Въпреки че не бях посветена в плана, вярвах, че е добър.

До Аника пристъпваше гордо изправена фигура с оковани ръце. Сабин трепереше от студ, а очите й бяха зачервени.

„Сабин? Какво прави тя тук? И защо са й сложили белезници?“

Последни идваха още двама Търсачи, въоръжени с арбалети, с които се целеха в Емил и другите двама Бейн. Малката групичка спря на около пет крачки от нас.

— Бих ви предложил нещо, с което да се освежите, ала вие отхвърлихте гостоприемството ни — каза Ефрон на Аника, макар да гледаше Сабин. Появата й като че ли го беше изненадала колкото и мен. Погледът му беше изпитателен и се менеше от гневен към заинтригуван, докато Сабин не вдигаше очи от земята.

— Офисите ви не са най-гостоприемното място за среща, Ефрон — отвърна Аника с хладна усмивка.

Ефрон сви рамене.

— Е, ще се заемаме ли за работа?

— Както беше уговорено — каза Аника. — Вълчицата срещу сина ти?

Ефрон кимна.

Изведнъж Сабин се запрепъва напред и се хвърли в краката на Ефрон.

— Почакайте! Нали ми обещахте, че ще мога да говоря!

Вълците на Бейн се метнаха напред и като се преобразиха, започнаха да обикалят около Сабин.

Ефрон изкриви устни в презрителна усмивка, докато гледаше треперещото момиче, коленичило в краката му.

Аз също се взирах в нея. Какво, по дяволите, правеше?

— Моля ви — каза Сабин. — Моля ви.

— Какво е това? — изплю се Ефрон.

— Момичето е безполезно — сухо каза Аника. — Но за разлика от вас, ние не сме чудовища и не екзекутираме пленниците си без причина. Ала не можем да рискуваме да види операциите ни. С две думи — тя ни пречи.

Сабин хлипаше и си скубеше косата, както си беше с белезници.

— Не знаех. Толкова съжалявам. Допуснах ужасна грешка.

— Ама че жалка гледка — подхвърли Лумин. — Какво щастие, че ние не сме обременени със съвест. — Тя погледна към двамата вълци на Бейн и вдигна ръка. Усетих, че не мога да дишам — канеше се да им нареди да разкъсат Сабин на парчета.

— Не! — Ефрон я изгледа остро. — Аз ще се оправя с това.

Лумин въздъхна и отпусна ръка.

— Както желаеш.

— Моля те, прости ми, господарю! — Сабин вдигна мокрото си от сълзи лице към него. — Смили се над мен! Приеми ме обратно!

Повдигаше ми се — знаех, че всичко е лъжа, но не разбирах как тя се вмества в плановете на Търсачите? Защо трябваше Сабин да се върне при Ефрон? Какво добро би излязло от това?

По устните на Ефрон бавно се разля усмивка.

— Скъпа Сабин, защо ми е да отворя обятията си за теб? Измяната порязва по-жестоко и от най-острия нож и ти несъмнено го знаеш.

— Знам — молеше се Сабин. — Но не разбирах. Ала мястото ми не е при тях. Мястото ми е при вас. Те са глупаци — изсъска тя, като се обърна и хвърли свиреп поглед към Аника. — Искам да живея. Нека се върна в глутницата.

Ефрон кимна.

— Винаги си била борбено момиче.

Сабин кимна.

— Дакс и Фей безсъмнено ще се зарадват на връщането ти — продължи Пазителят, прокарвайки лениво ръка през златистата си коса. — Особено след като се оказа, че третата в малката ви групичка не става за нищо.

Кръвта сякаш замръзна във вените ми, по-студена от зимния въздух наоколо.

О, не!

Жестока усмивка изкриви устните на Лумин.

— Казах ти, че няма да издържи дълго.

Ефрон сви рамене.

Впила очи в Пазителя, Сабин нито помръдваше, нито продумваше.

Най-сетне гласът ми наруши тишината.

— Козет?

Намесата ми накара Емил да ме удари по главата толкова силно, че ме събори на земята, а ушите ми писнаха.

— Затваряй си устата, кучко.

— Толкова крехко момиче. И като вълк не я биваше особено. — Ефрон поклати глава с престорено съжаление. — Само ден след като си тръгнахте, я намерихме обесена на едно дърво край поселището на Бейн. Само един ден.

Погледът му се плъзна по Сабин; усмивката му режеше като бръснач.

— Да — промълви тя, без да трепне. — Козет винаги е била слаба.

— Точно така. — Ефрон й протегна ръка. Сабин улови пръстите му и му позволи да я изправи на крака. — Добре дошла у дома, миличка.

— Благодаря — наведе глава Сабин.

— Може ли да побързаме? — високо каза Конър и бутна Лоуган на колене. — Този тук мирише сякаш се е напикал.

Ефрон впи злостен поглед в него.

— Ако сте наранили сина ми…

— Уверявам те, че му няма нищо — заяви Аника.

— Върнете ни го — каза Ефрон, без обаче да пуска Сабин. — Веднага.

— Не и преди да сме получили вълчицата — отвърна Аника.

— Емил. — Ефрон посочи с брадичка Конър.

С едно рязко движение Емил ме вдигна на крака и ме блъсна към Търсачите. В същото време Конър срита Лоуган, който се запрепъва в снега, следван от Търсача. Спряхме на по-малко от една крачка разстояние.

Емил се ухили на Конър.

— Я виж ти! Не сме се срещали, откакто направих водача ви на кайма.

— Няма да забравя да ти покажа благодарността си за това — увери го Конър.

— Очаквам го с нетърпение.

Конър сграбчи Лоуган за раменете и го бутна пред себе си.

— Е, да го направим.

— С удоволствие — изръмжа Емил и още по-силно ме стисна през кръста.

— Съжалявам, че нямахме повече време да си поговорим, Кала.

— Върви по дяволите! — озъбих се аз.

Въпреки яростта ми, сърцето ми заби лудешки, когато погледнах през рамо към Сабин. Не можехме да я оставим тук. Просто не можехме. В следващия миг усетих, че ме блъскат напред и видях как Лоуган политна напред. Хвърлих умолителен поглед на Конър, когато Емил ме пусна.

Търсачът изкрещя още преди да съм успяла да си поема дъх. В следващия миг вече се намирах в ръцете му и с всички сили тичахме през снега към другия край на поляната. Пред нас лумна светлината на портал и до ушите ми достигна звукът на собственото ми име.

Вълците на Бейн се втурнаха след нас, ала Търсачите бяха очаквали подобен опит за коварство. Чух звън от опъване на тетиви, докато Конър ме издърпваше през проблясващия портал. Аника беше до нас, крещейки заповеди, докато бягахме от покритата със сняг поляна. Аз се задърпах в ръцете на Конър, оглеждайки се за Сабин. Срещнах погледа й тъкмо в мига, в който светлината на портала ме обгърна и ми се стори, че я видях да се усмихва.