Андреа Креймър
Кървава роза (10)

10

Стомахът ми къркореше от глад, но все още треперех от напрежение след срещата с Рен. Не можех да рискувам да срещна Шей, докато чувствата ми бяха толкова объркани… и докато миризмата на Рен най-вероятно все още беше върху кожата ми.

„По дяволите, Кала. Защо не можеш да стоиш настрана от него? Защо не можеш да стоиш настрана и от двамата?“

Бях научила колко силна движеща сила е страстта, да не говорим пък за любовта, и все пак се дразнех на себе си, задето толкова лесно губех контрол, когато кръвта ми се разпалеше.

Отказах се от идеята да се присъединя към отряда Халдис за закуска и вместо това се отправих към градината в търсене на пресни плодове. За моя изненада (като се има предвид колко рано бе все още) открих Ансел да бере портокали.

— Добро утро — усмихна ми се той.

— Някакъв шанс да получа един от тези? — попитах, посочвайки наполовина пълната кошница.

— Разбира се. — Той ми подхвърли един портокал и аз се залових да го беля. — Рано си станал.

Върху раменете му легна напрежение.

— Трудно ми е да спя.

Отхапах парче плод, наслаждавайки се на свежия цитрусов вкус, разлял се в устата ми. Портокалът бе невероятно сочен, просто съвършен.

Ансел мълчаливо се залови да къса плодове от дървото.

— Изглеждаш по-добре — казах бавно.

— Така ли?

Прокашлях се, задавяйки се с портокаловия сок. Гласът на Ансел имаше същото металическо звучене, което бе накарало кръвта да се смръзне във вените ми, когато за първи път научихме как са го наказали Пазителите.

— Не се ли… не се ли чувстваш добре?

Той се обърна към мен. Макар и не така празни както в Денвър, в очите му се четеше безнадеждност.

— Никога няма да бъда добре, Кала — отвърна той, премятайки един портокал в ръцете си. — Не и наистина.

— Но… — Искаше ми се да не говори такива неща. Искаше ми се да вярвам, че това е просто самосъжаление… ала знаех, че не е така. — Ами Брин?

— Обичам Брин. И не понасям да я гледам как страда.

Взирах се в лицето му. Изглеждаше по-голям от малкото ми братче, което познавах. Пораснал и изпълнен с гняв.

— Преструваш се, че си добре, за да не я нараниш.

Ансел кимна.

— Тя явно мисли, че все още ме обича. Опитах се да сложа край на връзката ни, но тя отказва да ме чуе.

— Не искаш ли да бъдеш с нея?

— Винаги ще я обичам. Но не съм достатъчно добър за нея. Тя заслужава нещо повече.

— Как можеш да го кажеш! — Идеше ми да му се развикам, но се насилих да говоря спокойно. — Та ти си си същият!

— Не съм. — Ноктите на Ансел потънаха в кората на портокала, толкова силно го стискаше. — Вярвай ми, не съм.

— Разбира се, че си. И Брин те обича.

— Не съм й равен. Вече не. Една връзка не може да просъществува, ако партньорите не са равностойни. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

— Естествено, че го знам — намръщих се аз. — Но ти грешиш. Вече ти казах. Търсачи и Стражи и преди са били заедно. Създавали са семейства.

— Знам. — В усмивката на Ансел се долавяше неприязън. — Чух го. От теб. От Тес. Търсачи и Стражи. Монроу и Корин. Той и тя, тя и той.

— Какъв е проблемът тогава? — Без да забележа бях смачкала остатъка от портокала в юмрука си и сега между пръстите ми се процеждаше лепкав сок. — Получавало се е. Било е истинска любов, истински партньорства. Хората са умирали заради тях.

— Не е същото. — Той наведе глава.

— Защо?

— Защото аз не съм се родил Търсач. Нямам тяхната сила. — Погледна ме и сивите му очи бяха гневни, същински буреносни облаци. — Аз съм чисто и просто по-малко, отколкото бях някога. И никога няма да стана повече. Рано или късно Брин ще го осъзнае. И ще си тръгне. Така ще бъде най-добре.

— Ами ако не го направи? — Взирах се в смачкания плод в ръката си и имах чувството, че се взирам в опустошеното сърце на брат си. — Ами ако иска да бъде с теб? Да създадете семейство?

— Семейство, в което да играя ролята на баща на глутница вълчета?

— Така са устроени нещата.

— Знам — отвърна той. — Тес ми обясни за природата на майката. Ала биология или магия, или каквото и да е, няма значение. Не става дума за това дали двамата с Брин можем да бъдем заедно или да създадем семейство. Става дума дали трябва да го направим.

— Защо не изчакаш да видиш как ще се развият нещата в бъдеще, Ансел? — Не знаех какво друго да кажа. Ненавиждах отчаянието в гласа му, усещането за безвъзвратност.

— Обещавам ти, че никога няма да нараня Брин — увери ме той. — Няма да й кажа как се чувствам. Ще бъда с нея, когато има нужда от мен, а когато поиска, ще я пусна да си отиде.

Двамата с Ансел стояхме на пътеката и се гледахме. Нямаше какво друго да си кажем.

Той се усмихна ужасяващо празно и ми подаде още един портокал.

— Все още трябва да закусиш. Нали пречука първия портокал.

— Благодаря — едва успях да промълвя през буцата, заседнала в гърлото ми.

— Ето те! — Гласът на Брин ме накара да се обърна. Тя подскачаше по пътеката, грейнала от щастие. — Съжалявам… май се позабравих в банята. Същински рай на натуралните продукти! Търсачите определено трябва да започнат да ги продават. Ще поговоря с Тес за това. Помириши кожата ми — рози и мащерка!

Ансел се обърна към нея и пред очите ми се преобрази — надяна маската си и ето че съкрушеният ми брат се превърна в онзи Ансел, когото познавахме открай време.

Не можех да остана там, не и в този момент. Не исках Брин да прочете по лицето ми нещо, което не биваше да знае. Измъквайки се с оправданието, че трябва да се видя с Аника, се отдалечих от тях, мъчейки се да отвлека вниманието си с портокала. Ала не бях прекосила и половината градина, когато се натъкнах на ново напомняне за това колко несигурно бе всичко в живота ми.

Конър се бе разположил на една каменна пейка до пътеката. Ризата му беше разкопчана, разкривайки коравите мускули на гърдите му, набраздени от белези. Белези, които познавах.

Понечих да се обърна, но после си дадох сметка, че трябва да оправя нещата с него или поне да поуспокоя съвестта си.

— Е, колко Стражи смяташ, че си убил?

— Опитвам се да намаля убиването — отвърна той, без да отваря очи. — Ала както виждаш, те всички са имали добрината да ми оставят сувенири за спомен. — Той докосна белязаните си гърди.

Настаних се на пейката до него, оставяйки слънцето да сгрее шията и раменете ми. Пулсът ми беше преминал в галоп, но въпреки това се насилих да изрека онова, което си бях намислила.

— За това, което видя тази сутрин… — Приятната топлина на слънчевите лъчи мигновено бе изместена от пареща горещина, когато кръвта нахлу в лицето ми.

— Хей, не ми е работа да те съдя. — Конър скръсти ръце зад главата си и се обърна към мен, за да ме погледне. — Макар че ако изгубим Потомъка, защото ти не си в състояние да си държиш панталоните на мястото им, те очаква истински ад. Най-буквално.

Изръмжах и той се засмя.

— Изобщо нямах намерение да те разпитвам за горещите ти срещи, сладурано. Ти подхвана темата.

Прегърнах глезените си с ръце и облегнах брадичка на коленете си.

— Просто исках да разбереш.

Конър се понадигна, усмивка подръпваше крайчеца на устата му.

— Какво да разбера?

— Че Шей, Рен и аз се намираме в сложна ситуация.

— Сложна, а? — Усмивката му стана по-широка. — Аз пък мислех, че всичко е съвсем ясно. Падаш си по двама мъже, но ще трябва да избереш един от тях.

— Не е само…

Конър ме прекъсна с махване на ръка.

— Ясно ми е, че подробностите винаги са различни, но в крайна сметка нещата се свеждат до това — ти си една, а те — двама. Гадна работа е любовта.

— Очарователно, няма що. — Щеше ми се да мога да го нарека лъжец, ала резюмето, което бе направил на любовния ми живот, беше твърде точно.

— Виж, сладурче, не съм аз този, който ще вземе да те съди. Просто ти казвам как виждам нещата. — Конър отметна кестенявата коса от лицето си, все още влажна от взетия душ. Само за няколко дни под средиземноморското слънце вече бе започнал да придобива тен. Бронзовият оттенък на кожата му караше бледите белези по гърдите му да изпъкват още повече.

— Да не искаш да ми кажеш, че всичките ти многозначителни подмятания са просто празни приказки? — ухилих се аз. — Кой би предположил!

Той ми хвърли кос поглед, но не каза нищо.

— Искаш ли да знаеш какво мисля? — попитах.

Едната му вежда подскочи и аз се приведох към него.

— Мисля, че цветистите ти закачки са начин да прикриеш факта, че всъщност те интересува само един човек.

— Наистина ли смяташ, че съм от типа, на който му стига само една жена? — Конър се усмихваше, ала очите му бяха сериозни.

Задържах погледа му.

— Мисля, че си влюбен в Адна.

Той пръв се извърна, зареял очи към фонтана, който бълбукаше наблизо.

— Допуснах грешка с Адна — промълви, потънал дълбоко в мислите си. — Преди около година.

— Грешка? — намръщих се аз. — О… имаш предвид, че си преспал с нея.

Смехът, с който ми отговори, беше смразяващ.

— Не.

— Не си спал с нея? — Не можех да разбера насмешливо кривата му усмивка.

— Определено не съм. И мисля, че точно това беше грешката.

— Нищо не разбирам.

Конър преметна крака през страничната облегалка на пейката и сложи ръце върху бедрата си.

— Адна беше още дете, когато се запознах с нея. Самият аз бях на шестнайсет и дяволски самоуверен.

— Да не повярва човек колко си се променил оттогава.

Той се усмихна, но не на мен.

— Адна преживяваше тежък период.

— Да, тя ми каза. — Спомних си думите на Адна, че Конър бил приятелят, от когото толкова се нуждаела след смъртта на майка си.

В очите на Конър се появи тревога.

— Какво ти каза?

Намръщих се, когато видях кръвта да се отдръпва от лицето му.

— Само това, как си се опитвал да я разведриш след като изгубила майка си.

— А… ясно. — Той отново си възвърна нехайния вид.

— Но силно се надявам, че се каниш да ми обясниш какво си помисли, че съм научила от Адна.

Конър поклати глава и каза тихо:

— Тя е само на шестнайсет.

— Знам.

Той ме погледна.

— Миналата година беше на петнайсет… а аз — на двайсет. Винаги се събираме за зимното слънцестоене. Итън, Кайл, Стюарт и аз се върнахме от Денвър, а Адна беше във ваканция.

Кимнах. Всичко чуто досега звучеше съвсем в реда на нещата.

— След тържествата (истински пир, с много пиене и танци) аз тръгнах към стаята си, за да му дръпна един сън. Адна ме попита дали имам нещо против да остане с мен.

Усетих, че пулсът ми се ускорява. Досещах се накъде отиват нещата и се притеснявах и за двамата.

Конър потърка тила си.

— И нямаше предвид, за да си поговорим. Освен това бе страшно убедителна в защитата на онова, което си беше наумила.

— Значи се е опитала да те свали? — Не ми беше трудно да повярвам, че Адна се бе опитала да получи онова, което иска, без преструвки.

— Може да се каже.

— И ти си й отказал? — Виж, това ми беше доста по-трудно да повярвам.

— Тя беше на петнайсет.

— Е, предполагам. — Петнайсет години наистина не беше много, но Адна беше стара душа. Не мислех, че ако беше приел, Конър би се „възползвал“ от нея. Освен това не смятах, че Адна е от онези, които се отказват току-така, след като веднъж решат, че искат нещо.

— А на всичкото отгоре беше дъщеря на Монроу.

— О! — Това вече беше нещо друго.

— Когато се опитах да й обясня защо според мен идеята не е добра, Адна не остана особено доволна.

— Мога да си представя. — И наистина, почти можех да видя хвърчащи предмети, натрошено стъкло, а защо не и Конър с насинено око. — Това преди баса със Сайлъс ли беше или след него?

Конър си пое дълбоко дъх.

— Значи ти е казала за баса?

— Каза, че нищо не се получило.

— Басът беше пръв, но само с няколко часа. А резултатът беше, че двамата с Адна повече не можехме да си затваряме очите за истината. След като я целунах, не бях в състояние да…

— Да си даваш вид, че не си влюбен в нея.

Той ми хвърли недружелюбен поглед.

— Съвсем очевидно е — настоях аз.

— Не можех да се преструвам пред себе си. Но реших, че ще е най-добре да продължа да се преструвам пред нея.

— Мисля, че грешиш. — Умът ми се върна към признанието на Рен. Дали животът ни щеше да бъде различен, ако бях знаела какво изпитва? Този въпрос мигновено бе последван от образа на Шей. Исках ли миналото да е различно? Не можех да си представя Шей да го няма. Сърцето ме заболя само при мисълта никога да не се бях влюбила в него.

— Може би. — Конър стана и се протегна. — Нещата със сигурност не се развиха както се надявах.

— А на какво всъщност се надяваше? Искаш ли да я видиш с някой друг?

Погледът му, забил се в мен като нож, красноречиво говореше, че това е последното, което би искал.

Аз обаче не отстъпвах.

— Тогава най-добре направи нещо по въпроса.

По лицето му бавно се разля усмивка.

— Предлагам ти сделка. Ще оправя нещата между мен и Адна, когато ти си избереш партньор.

— Не е честно. — Аз също се изправих, срещайки погледа му не по-малко решително.

— В любовта и на война всичко е честно. — Конър се обърна и пое по пътеката — очевидно разговорът ни бе приключил.

— Значи няма да направиш нищо, така ли? — извиках след него.

— Просто следвам примера ти, алфа. — Той се завъртя и се върна назад, широко ухилен.

— И какво означава това? — попитах с ръце на кръста.

— Означава, че смятам да спечеля тази война. — Той ми отдаде чест. — Любовта ще трябва да почака.

Взирах се след него, силно подразнена от разговора ни. Но поне сега разбирах малко по-добре историята между Конър и Адна.

— Кала! — Обърнах се и видях Брин да ми маха. Ансел стоеше до нея с препълнена кошница портокали в ръце. Мейсън също беше с тях.

— Какво има? — попитах, когато се приближих.

— Трябва да отидем в затвора — отвърна тя.

— В затвора? Защо?

Мейсън ме погледна и въздъхна.

— Лоуган поиска среща.