Андреа Креймър
Кървава роза (14)

14

Таванът се движеше, всеки един сантиметър от него.

— Срутва се! — изкрещя Мейсън и хукна да се скрие.

Габриел вече бе скочил, навлякъл бе водолазната екипировка и се бе хвърлил във водата.

Но как щеше водата да ни предпази от падащите камъни?

Мейсън се поколеба, вдигнал поглед нагоре, също като нас. Движението над главите ни не приличаше на смъртоносен дъжд от камъни — това бяха развълнувани, завихрени сенки. За миг помислих, че са призраци, ала призраците нямат криле. И са безшумни.

— Размърдай се! — Итън ме бутна, докато Сабин скачаше от брега.

Политнах назад и паднах във водата, без да съм си сложила маската и без да съм налапала регулатора. Показах се на повърхността, като кашлях, мъчейки се да дишам и да видя какво става.

Конър и Адна също бяха във водата и като мен се бореха с екипировката си.

Габриел извади регулатора от устата си и изкрещя:

— Какво чакате, по дяволите!

Мейсън, Нев и Сайлъс все още бяха на сушата.

— Какво е това? — Нев и Мейсън се взираха в живия тъмен облак, който бавно приближаваше към водата.

— Габриел е прав — скрийте се под водата! — Сайлъс им махаше трескаво, докато навличаше жилетката и си слагаше кислородната бутилка. — Не може да останете тук!

Резките му движения привлякоха вниманието на ятото над нас. Изведнъж облакът от крила, от който се носеше пронизително цвърчене, се спусна надолу. Сайлъс изпищя и рухна на колене, обгърнат от тъмната маса.

Вече не го виждах — очертанията на тялото му едва се различаваха под туптящия рояк от малки космати телца с кожести криле и огромни уши, от които главите им изглеждаха съвсем миниатюрни.

— Господи! — Мейсън сграбчи Нев за ръката и го задърпа към водата.

— Трябва да му помогнем! — Понечих да заплувам към брега, ала Габриел, който във водата бе много по-бърз от мен, ме спря.

— Вече е мъртъв.

— Не, не е. — Отскубнах се от Габриел, само за да се озова пред Шей и Рен, които ми препречваха пътя. — Какво правите? — изръмжах.

— Погледни — каза Рен и кимна с глава към брега.

Облакът се беше вдигнал от Сайлъс, който не помръдваше. Онази част от кожата му, която се виждаше, бе призрачно бяла, а останалата беше покрита с миниатюрни прорезни рани. Дори неопреновият му костюм беше разкъсан на ивици.

— Нищо не можем да направим — каза Рен.

— Обещах му, че ще се погрижа да не му се случи нищо. — Гласът ми изневери. — Казах…

— Нямаше откъде да знаеш. — Шей погледна към рояка, който сега кръжеше над главите ни.

Цялата треперех, толкова силно, че сякаш костите ми гракаха под кожата.

— Ще ни се нахвърлят, дори тук. — Габриел не откъсваше поглед от облака от козина и крила. — Ще трябва да се гмурнем и да се покажем на друго място — това ще ги обърка.

Не исках отново да се потапям под водата. И без това ми беше трудно да дишам, а случилото се със Сайлъс бе толкова неочаквано и ужасяващо.

След като се гмурнахме, откъм повърхността се разнесе силно барабанене, сякаш валеше дъжд. Габриел ни поведе към далечния край на пещерата, където ни накара да се спрем близо един до друг, стиснали ръце, докато чакахме. Най-сетне, по негов сигнал, изплувахме на повърхността.

— Говорете тихо — прошепна той. — И гледайте да не плискате шумно, нито да правите резки движения. Водата ги задържа настрана, но пак могат да ни се нахвърлят.

Той махна към мястото, откъдето бяхме дошли. Малки крилати телца се носеха безжизнено по повърхността — онези прилепи, които бяха опитали да се доберат до нас, бяха подгизнали, и неспособни отново да полетят, се бяха удавили.

— Прилепи? — попита Мейсън. — Прилепи са в състояние да направят нещо такова?

— Прилепи вампири — уточни Габриел.

— Но прилепите вампири не убиват хора — възрази Нев. — Нали? Това е просто мит.

— Освен това не ловуват на ята. — Габриел се взираше в тавана. — Били са променени. Сега са като пирани.

— Още трикове на Пазителите — каза Шей.

Конър гледаше към брега, където лежеше тялото на Сайлъс.

— Проклятие. Знаех си, че не бива да идва.

Чувството за вина отново стегна гърдите ми. Защо не му бях помогнала? Можех да го сграбча и да го издърпам във водата.

— А сега какво? — попита Адна.

Итън погледна към брега.

— Трябва да спечелим малко време за Шей.

Конър се разсмя.

— Искаш да кажеш — да им отвлечем вниманието.

— Точно така. — Итън се усмихна мрачно.

— Да ми спечелите време за какво? — намеси се Шей. — Няма да ви оставя да се биете без мен.

— Само за малко, хлапе — отвърна Конър. — Тази пещера и на мен не ми харесва повече, отколкото на теб. Нямам търпение да кажем адиос на това място. Но ти трябва да вземеш дръжката, а няма да се справиш без нас.

Шей кимна бавно.

— Значи вие ще отвлечете вниманието на прилепите…

— А ти ще изтичаш до онази ниша — довърши Итън. — Достатъчно навътре е, за да не те видят прилепите, ако им отвлечем вниманието.

— Трябва да оставите ние да ги примамим настрани — обади се Сабин.

— Как ли пък не. — Итън я изгледа свирепо.

— Не съм дете. — Сабин оголи зъби насреща му. — А и вълците са по-бързи от Търсачите. Можем да изскачаме от водата и отново да се потапяме. Пък и ако се разтичаме насам-натам, здравата ще ги объркаме.

— Сабин е права — намеси се Рен. — Нека глутницата се заеме с това.

— Да — добавих и аз. Знаех, че докато го правим, ще имам възможност да докопам поне няколко прилепа. Сякаш можех да оставя случилото се със Сайлъс без поне някакво отмъщение.

Конър сви рамене.

— Стига всички да сте се ваксинирали против бяс.

— Ще се престоря, че не съм те чула — изръмжа Сабин. — Но само защото Итън те харесва.

— Ще изскачаме от водата и отново ще се потапяме, а? — усмихна се Мейсън. — Само се надявам, че сте наясно колко гадно мирише мократа козина.

— Все ще се справим — отвърна Адна. Забелязах, че и тя трепери, а по бузите й имаше вадички, които надали бяха от гмуркането. — Няма ли да се залавяме за работа вече? Просто не мога да гледам как Сайлъс лежи там…

Конър кимна.

— Добре. Потомъко, веднага щом се добереш до Айдис, се върни тук, та Адна да ни отвори портал.

Шей свали кислородната си бутилка и я подаде на Габриел.

— Без нея ще бъда по-бърз.

— Готова ли си? — Рен гледаше към мен. Като алфи, ние щяхме да оглавим тази операция.

— Винаги — изръмжах аз, използвайки гнева си, за да прогоня всеки помен от страх.

„Съжалявам, Сайлъс. Ще опитам да изкупя вината си.“

Един по един всички от глутницата се потопихме във водата и заплувахме, отдалечавайки се от Шей и другите. Останахме под повърхността възможно най-дълго, а когато водата стана прекалено плитка, двамата с Рен едновременно се преобразихме и изскочихме. Таванът сякаш оживя. Мейсън тичаше до мен, а Нев и Сабин се държаха близо до Рен. Рояк прилепи се стрелна надолу и силен вихър, вдигнат от стотици миниатюрни крила, бръсна козината ми.

— Сега. — Изпратих нареждането си към глутницата и всички се разпръснаха.

Ужасяващо пищене отекна в пещерата. Аз скачах високо на равни интервали, щракайки с челюсти. Понякога зъбите ми разкъсваха някое крило или смазваха малко телце, друг път улавях само въздух, тъй като роякът се бе преместил, преследвайки друг от вълците.

Някой изскимтя наблизо и когато се обърнах, видях поне дузина прилепи, вкопчени в раменете на Нев. Мускулите му се напрегнаха и той полетя от брега. Част от прилепите се разхвърчаха във въздуха, а останалите потънаха във водата, когато Нев се преобрази и се гмурна под повърхността й.

Действаше. Прилепите не можеха да преследват едновременно толкова много вълци, които на всичко отгоре се движеха така бързо. А щом си изберяха един от нас и насочеха усилията си към него, той начаса се хвърляше във водата, преди да успеят да му навредят особено.

Поредният плисък отекна в пещерата — Сабин бе скочила във водата, повличайки доста прилепи със себе си, повече отколкото онези, които се бяха впили в Нев. Прилепите започваха да стават все по-добри в това да насочват вниманието си само към един от нас. Нов вихър премина през козината ми — не бе нужно да поглеждам през рамо, за да разбера, че този път си бяха набелязали мен. Първият прилеп кацна на гърба ми; ухапването му не болеше повече от убождане с игла, ала от усещането на езичето му, ближещо кръвта ми, едва не изгубих равновесие. Още един прилеп се впи в мен. И още един.

— Кала! — викът на Рен изпълни главата ми. — Твърде много са накацали по теб. Във водата! Сега!

Изобщо не исках да знам точно колко е „твърде много“. За сметка на това прекрасно усещах тежестта им върху гърба си, усещах и как кръвта ми изтича от десетки миниатюрни порязвания. Засилих се и скочих толкова устремно, че сблъсъкът с повърхността на водата изкара въздуха от дробовете ми. Прилепите се бореха да се откопчат от козината ми и да отлетят, преди водата да ги е погълнала. Преобразих се, мъчейки се да налапам регулатора и да си поема дъх. Сърцето ми биеше лудешки, но си наложих да остана неподвижна, попивайки тишината на потапянето. Под повърхността всичко тънеше в мрак, въпреки че очите ми бяха отворени. Имах чувството, че се рея в празно пространство, а не под водата. Отчаяно исках да се върна в битката, но първо трябваше да се съвзема. Едва когато отново задишах равномерно, доплувах до брега, преобразих се и се хвърлих в схватката.

Ала схватка нямаше. Останалите от глутницата стояха неподвижно и гледаха тавана, а ушите им потрепваха.

Прилепите бяха изчезнали.

— Какво стана? — Приближих се с мека стъпка до Рен.

— Махнаха се. — Той риеше неспокойно с лапа. — Пещерата се разлюля и те всички излетяха през отвора в тавана.

— Пещерата се е разлюляла? — Аз не бях усетила нищо.

— Не беше силно. — Сабин ближеше една рана върху рамото на Нев.

С Мейсън се спогледахме и той изплези език във вълча усмивка.

— Намерил го е. Шей е намерил Айдис.

— Откъде знаете? — Ушите на Рен потръпваха, когато се обърна към Мейсън.

— В Швейцария пещерата също се разлюля. — Гризнах закачливо Мейсън по рамото. — Браво на Шей!

— Ясно. — Рен си оставаше все така напрегнат. — Но защо това прогони прилепите?

Усетих как настръхвам.

— Да се връщаме при другите.

Вече отивахме към нишата, когато пещерата отново се разтресе. Земята се разлюля под лапите ми и ме запрати на една страна. Водата се развълнува и много скоро заприлича на клокочещ казан, който преливаше на брега.

— Какво става? — Гласът на Мейсън отекна в главите ни.

Чух, че Търсачите викат, но не можех да различа думите им над рева на водата, изливаща се в пещерата. Втурнах се натам, а лапите ми джапаха във вода до глезените. Би трябвало да е невъзможно — водата не можеше да прониква с такъв напор през тесния процеп, през който едвам се бяхме проврели. Ала ето че го правеше. Там, където ми бе стигала до коленете, тя вече ми беше до кръста и нивото бързо се повишаваше, принуждавайки ме да заплувам. Пещерата отново потрепери. Тежки скални късове западаха от тавана.

Видях, че Конър ни маха. Адна стоеше до него, борейки се с водолазната си екипировка, докато Габриел се мъчеше да й помогне. Итън плуваше към нас.

Но къде беше Шей? Не го виждах между тях.

— Трябва да се махаме оттук! — изкрещя Конър.

Водата вече ми стигаше до шията, ала аз почти се бях добрала до тях. Оглушителен тътен разтърси пещерата и разбунтуваният океан се стовари отгоре ни със силата на огромна приливна вълна, запращайки ни на всички страни.

Аз се блъснах в стената. Инстинктите ми крещяха да плувам нагоре, да намеря начин да изскоча на повърхността, ала малкото здравомислещи клетки, останали в ума ми, ме възпряха. Нямаше начин да изляза на повърхността, вече не. Пещерата се наводняваше със скорост, която можеше да се дължи единствено на магия. Дали бе последният капан, заложен от Пазителите или беше резултат от това, че Шей бе взел Айдис? Каквато и да бе причината, знаех, че единственият ми шанс за спасение бе да се опитам да използвам водата, а не да се боря с нея.

Преобразих се и напъхах регулатора в устата си, като си давах сметка, че трябва да открия Шей. Той беше оставил кислородната си бутилка, когато тръгна да намери Айдис, а без достъп до въздух щеше да се удави. Борейки се с новите течения, които завихряха водата, успях да грабна един плавник, преди тя да го отнесе надалеч. Дори помощта на един плавник бе по-добре от нищо.

Тръгнах към искрящите багри на нишата, които сега, когато се намираха под водата, трепкаха леко. Някакво движение над мен привлече вниманието ми. Видях ритащи крака. Шей се изтласкваше към повърхността. Без кислородна бутилка той нямаше друг избор. Плавникът ми даде допълнителната бързина, от която се нуждаех, за да го настигна.

Когато го улових за глезена, той се обърна рязко, готов да ме изрита. Издърпах го надолу, извадих регулатора от устата си и го пъхнах в неговата. Държах го за раменете, мъчейки се да си припомня указанията на Габриел. Кислородната бутилка беше у мен, значи аз контролирах дишането. Започнах да броя, приковала очи в гърдите му — едно вдишване, две вдишвания. Шей ми кимна и аз взех регулатора, за да поема на свой ред две глътки кислород. След това заплувахме бавно към мястото, където за последен път бях видяла Търсачите.

Шей посочи напред. Във водата проблясваше светлина — златиста на фона на тюркоазените струи. Дълга, тясна ивица светлина.

Порталът на Адна. Беше го отворила под водата. Шей стисна ръката ми и ние заплувахме по-бързо. Адна кръжеше около магическата врата. Беше си сложила маската и кислородната бутилка и когато ни видя, размаха трескаво ръце. Само че не махаше на нас, а ни сочеше нещо. Обърнах се и макар че регулаторът не беше у мен и трябваше да си пестя въздуха, изкрещях.

Габриел плуваше към нас, повлякъл нещо след себе си. Безжизненото тяло на един вълк.

Нев не се опитваше да плува, нито пък да се отскубне от ръцете на Габриел. Всъщност, той изобщо не се движеше.

Шей пъхна регулатора между устните ми, като клатеше глава. Габриел мина покрай нас и през портала, изтегляйки Нев със себе си. Ние го последвахме през блещукащата врата и се озовахме в кална локва насред джунглата.

— Не! — Мейсън бе коленичил до Нев. — Моля те, Нев!

— Дръпни се! — Габриел го избута настрани.

Мейсън изръмжа и се преобрази, готов да се нахвърли върху него, но в този миг Конър скочи между двамата.

— Почакай! — извика Търсачът. — Дай му една минутка. Той е инструктор по гмуркане, забрави ли? Обучен е да оказва първа помощ.

Мейсън закрачи напред-назад, скимтейки, докато Габриел натискаше гърдите на Нев и го обдишваше.

„Дишай, Нев. Дишай.“

Някой улови ръката ми. Облегнах се на Рен, неизразимо благодарна, че е тук, жив и невредим. Ала когато вдигнах очи, видях колко е блед, докато наблюдава как Габриел се опитва да върне Нев към живота.

Адна се отпусна на земята до мен.

— Кажи ми, че го спасихме — с мъка успя да каже тя.

Още преди да бе довършила, челюстите на Нев се отвориха и от устата му изтече вода. Той се закашля, тръсна глава и като изскимтя, се претърколи по корем.

Мейсън изджавка, дотича до него и започна да го ближе по муцуната. Двамата си възвърнаха човешката форма и се вкопчиха един в друг.

Сабин хлипаше в обятията на Итън. Рен стисна ръката ми, а после отиде при Нев и го прегърна.

— Слава богу! — прошепна Конър. — Браво на теб, Габриел.

— Вълк — ухили се Габриел. — Изкуствено дишане и сърдечен масаж на вълк. Това ми е за първи път.

— В устата ми има вкус на риба — простена Нев, изкашляйки още вода. — До края на живота си няма да хапна риба.

— Млъкни — каза Мейсън. — Просто млъкни.

И отново го целуна.