Андреа Креймър
Кървава роза (25)

25

Баща ми изръмжа, наведе муцуна и с дебнеща стъпка започна да се прокрадва встрани, без да изпуска Емил от поглед.

Алфата на Бейн нададе един последен вой, при който от муцуната му се разхвърчаха слюнки.

После и двамата скочиха, сблъсквайки се със страховита сила. Истинско чудо бе, че костите им не се строшиха.

— Кала! — Викът на Конър ме накара да откъсна очи от биещите се вълци. — Помогни ни!

Итън повдигна лекичко тялото на Сабин, подпирайки я на гърдите си.

— Диша, но мисля, че е ранена.

Сабин се раздвижи в ръцете му и простена тихичко.

— За всеки случай — каза Конър, без да сваля поглед от мен. Кимнах и като се преобразих, ухапах китката си. След това повдигнах брадичката на Сабин, отворих устните й и долепих кървящата си ръка до тях. Тя веднага преглътна.

— Дори да е ранена, не е тежко — обясних, докато тя пиеше. — Може би една-две счупени кости.

— И това не е тежко? — попита Итън, като я милваше по косата.

— За нас — не.

Сабин отвори очи и като бутна ръката ми настрани, си избърса устата.

— Благодаря.

— Няма защо. — Притиснах китката си, за да спра кръвта, и оставих раната да се затвори.

Сабин премести поглед към Итън. Адамовата му ябълка подскочи, когато той преглътна мъчително и прокара пръст по бузата й.

— Итън — прошепна тя.

Той взе треперещото й тяло в прегръдките си.

— Всичко свърши.

Беше прав само донякъде. Сега, когато Ефрон беше мъртъв, един от кошмарите на Сабин си бе отишъл. Но това бе просто една битка, а войната все още бе в разгара си.

Конър отиде да се присъедини към Адна и Шей, които охраняваха Лоуган. Пазителят все още бе свит на кълбо и Брин обикаляше около него, ръмжейки.

Аз се преобразих и възможно най-тихо се запрокрадвах към баща ми и Емил. И двамата бяха окървавени, въпреки че се биеха едва от няколко минути. Дълбоки рани зееха върху десния хълбок на баща ми, а от гърдите на Емил висеше парче откъсната плът.

Промъкнах се зад алфата на Бейн, готова за скок, ала изведнъж гласът на баща ми отекна в съзнанието ми:

— Не се намесвай, Кала. Това е заповед.

— Но… — Ръмженето ми привлече вниманието на Емил и той излая предупредително към мен.

— Разчиташ на кутрето си, така ли, Стивън?

— Няма да повтарям, Кала. — Баща ми също изръмжа. — Не се намесвай. Това не е твоята битка.

Отстъпих назад, но не отидох много далеч. Инстинктът все още ме караше да се подчинявам на волята на баща си, ала кръвта ми кипеше, подтиквайки ме да нападна.

Рен все още беше зад баща ми. И той като мен стоеше на разстояние от тях, докато двата вълка обикаляха бавно един около друг, търсейки някое незащитено място и най-малкия признак на слабост. Не по-малко напрегнат от мен, Рен крачеше напред-назад — предположих, че баща ми бе заповядал и на него да не се намесва.

Емил се хвърли напред, ала баща ми избегна атаката му и като се завъртя рязко, успя да откъсна парче плът от хълбока му. Емил изрева от болка, когато от тялото му шурна кръв. Баща ми опита да нанесе втори удар, ала този път врагът му беше готов и ритна със задните си крака, уцелвайки го право в муцуната. Ударът го запрати назад и той се строполи с трясък върху една маса, която изпращя под напора на тялото му.

— Татко! — изкрещях предупредително.

Баща ми тръсна глава, за да проясни замъглените си сетива, и скочи на крака. Макар да не го бе извадил от битката, ударът определено го беше замаял.

Емил не се поколеба нито за миг и се хвърли към баща ми, без изобщо да забави крачка, когато връхлетя отгоре му. Използвайки тялото на противника си, за да строши окончателно масата, той го притисна към стената зад тях.

Двамата се блъснаха в лавиците с книги и отхвръкнаха един от друг. Емил се приземи на крака, мускулите му потръпваха в очакване на следващата атака. Баща ми остана да лежи на пода с увиснала немощно глава.

И тогава го видях — остро парче дърво, потънало дълбоко в гърба му. Той се надигна с усилие и изви глава, мъчейки се да захапе тъпия край на дървото, което стърчеше от козината му. Ала по този начин оголи врата си за Емил.

Без нито миг колебание, алфата на Бейн се нахвърли върху баща ми.

Аз вече тичах към тях, с отчаяната надежда да отбия атаката му, без изобщо да ме е грижа чия е тази битка. Емил Ларош нямаше да убие баща ми. Нямаше да гледам как това става, без да сторя нищо.

Ала Рен бе по-близо от мен. Само няколко крачки ме деляха от Емил, когато Рен връхлетя отгоре му и двамата се затъркаляха по пода. Когато се изправиха на крака, те се обърнаха и отново се нахвърлиха един върху друг.

До мен баща ми изръмжа. Беше успял да извади огромното парче дърво от гърдите си. Силна струя кръв шурна от раната и той се олюля.

— Пий от мен! — Поднесох рамото си към муцуната му. — Побързай!

Той впи зъби в плътта ми, а аз извих глава, за да видя какво става зад нас.

Вниманието на Емил все още бе насочено към Рен. Муцуната му беше окървавена, но не бях сигурна дали само от кръвта на баща ми, или бе успял да рани и Рен.

— Достатъчно, Кала. — Баща ми ме побутна лекичко настрани. — Благодаря ти.

След това се обърна към Рен и командата му отекна и в моята глава:

— Рение, не нападай Емил.

Рен дори не го погледна. Треперейки от ярост, той крещеше, отворил ума си и за нас:

— Целият ми живот е лъжа. Майка ми е мъртва заради теб. Кълна се, че ще те убия.

Смехът на Емил отекна в главата ми.

— Така ли говориш на стария си татко, момче? — Мисълта му завърши със заплашително ръмжене.

— Ти не си ми баща. Баща ми умря, когато ти прекърши врата му.

— Един от най-щастливите дни в живота ми. — Емил приклекна. — Какъвто ще бъде и днешният, след като приключа с вас.

Рен изрева и се нахвърли отгоре му.

— Рение, не! — Баща ми се втурна към тях в същия миг, в който Рен нападна Емил. — Спри!

Видях грешката на Рен още докато я правеше — в гнева си той скочи прекалено високо, давайки на Емил достатъчно време, за да промени позицията си под него. Емил се метна нагоре, намествайки тялото си така, че да посрещне Рен във въздуха.

Викът на Емил отекна в ума ми:

— Трябваше да сторя това в деня, в който се роди.

Челюстите му се сключиха около врата на Рен.

— Рен! — изпищях аз, докато двамата се сгромолясваха на пода, вкопчени един в друг.

Емил направи рязко движение с глава… и на мен ми се стори, че ме разкъсват надве, когато вледеняващ пукот прекъсна ръмженето на Рен.

В мига, в който двамата се приземиха на пода, баща ми връхлетя върху Емил, откъсвайки го от Рен, който остана да лежи ужасяващо неподвижен. Отчаян вой се откъсна от гърдите ми, когато се спуснах към него. Наведох муцуна и го докоснах с нос.

Пронизителен вой ме накара да откъсна поглед от Рен.

Баща ми бе притиснал Емил на пода. Алфата на Бейн се гърчеше, риташе и се мъчеше да се отърси от него, но баща ми все повече затягаше челюсти около врата му. От гърдите на Емил се откъсна нещо средно между вой и писък, който бързо отстъпи място на задавено клокочене, когато баща ми му строши гърлото.

Алфата на Бейн престана да се съпротивлява. Баща ми вдигна отпуснатото му тяло в челюстите си и с едно завъртане на главата запрати трупа на Емил надалеч от себе си.

След това тръгна към нас, преобразявайки се, докато вървеше.

— Рен. Рен. — Ухапах го лекичко. — Моля те, стани. Трябва да станеш.

Зарових муцуна в тъмносивата му козина. Ароматът му си бе все същият — сандалово дърво и огън, обвити в дъх на кожени дрехи.

— Рен. — Сега вече скимтях, докато го побутвах с лапа. — Отговори ми. Мога да те излекувам, но ти трябва да се събудиш, за да ти дам кръв.

Някой се отпусна на земята до мен. Адна беше коленичила и се взираше в мен с разширени, пълни със сълзи очи. Брин скимтеше тихичко до нея.

— Защо? — промълви Адна. — Защо трябваше и ти да си отидеш?

Тя посегна към него, ала аз изръмжах и я отблъснах — не исках никой друг да се доближава до него. Те не можеха да му помогнат. Адна ме зяпна; ръцете и краката й трепереха, всичката кръв се бе отцедила от лицето й.

— Ей! — Макар все още да пазеше Лоуган, Конър ме сочеше с върха на меча си. — Я по-полека, вълчице.

Шей премести поглед към мен.

— Остани тук — каза той на Търсача и като прибра двата меча в ножниците, се преобрази. — Кала.

Приближаваше се бавно, навел ниско глава.

Козината на гърба ми настръхна, заплашително ръмжене се надигна в гърдите ми.

— Стой настрана.

— Нека ти помогна. — Гласът му бе умиротворителен; той допря корем до пода и запълзя към мен. — Искам само да ти помогна.

Отново изръмжах и оголих зъби насреща му. Шей вдигна муцуна и ме близна нежно. Допирът му беше успокояващ; уханието му — свежо и изпълнено с надежда, като дъжд, отмиващ калта на страха, размътила сетивата ми — ми вдъхна нова вяра. Ръмженето ми заглъхна. Шей се изправи и долепи муцуна до моята.

— Можем да му помогнем. Ала не по този начин.

Той отново прие човешката си форма и тогава разбрах. Рен беше вълк; не можеше да пие, докато беше в безсъзнание. Трябваше да го върнем към живота, точно както Габриел беше помогнал на Нев да започне да диша. Аз се преобразих.

Все така във вълчия си образ, Брин се отпусна на пода. Тихо, непрекъснато скимтене излизаше от муцуната й.

— Помогни ми — обърнах се към Шей, ала той се поколеба, без да се приближава към Рен. Нещо проблясваше в очите му… нещо, което не искаше да видя.

— Помогни ми — повторих.

Шей се взираше в неподвижното тяло на Рен. Когато протегна ръка към мен, видях, че пръстите му треперят. Изръмжах и му обърнах гръб.

— Добре тогава. — Примъкнах се още по-близо до Рен. — Ще го направя и без теб.

Когато баща ми дойде при мен, в очите му не се четеше триумф от победата, а само чувство за загуба.

— Трябва да го събудим, за да му дадем кръв — обясних му аз.

„Татко може да оправи това. Той винаги ни е водил. Той ще знае какво да направи.“

Баща ми ме изгледа продължително, преди да коленичи до Рен. Положил ръка на шията му, той се наведе и допря ухо до гърдите му. От устните му се откъсна дълга, пълна със съжаление въздишка.

— Какво трябва да направим? — попитах.

Той обърна бавно глава и ме погледна. Не можех да приема онова, което прочетох в очите му.

— Няма нищо… — промълви Шей зад мен; почувствах как пръстите му се сключват над лакътя ми. — Кала… — Гласът му бе неясен и хрипкав и той не можа да довърши.

— Какво трябва да направим? — повторих въпроса си, без да поглеждам към Шей.

— Емил строши врата му. — Баща ми вдигна глава и се облегна на пети с тежка въздишка. — Сърцето му не бие.

Ала аз вече бях забила зъби в ръката си. Когато я поднесох към муцуната на Рен, Шей ме улови за раменете и ме дръпна назад.

Не каза нищо, когато изръмжах и извих глава, за да го изгледам свирепо.

— Пусни ме.

Той поклати глава.

— Кала — тихичко каза баща ми. — Сърцето на Рение не бие.

— Не.

— Не можеш да го спасиш. Твърде късно е.

— Не!

Адна, която бе започнала да хлипа, се изправи, отиде със залитане при Конър и се хвърли в прегръдките му.

Краката ми сякаш се бяха вкочанили. Отпуснах се до тялото на Рен и зарових пръсти в гъстата тъмносива козина.

„Не може да е мъртъв. Просто не може.“

Преобразих се, извиквайки на помощ малкото останала ми воля, и сложих муцуна върху тази на Рен.

Шей дори не опита да се доближи до мен, но аз го погледнах, чула накъсания му дъх.

— Съжалявам, Кала. Не исках да свърши по този начин.

Изскимтях и извърнах глава от него. Затворих очи и изпратих един последен зов, надявайки се да достигна ума на Рен.

— Обичам те.

Ала той си бе отишъл.