Андреа Креймър
Кървава роза (26)

26

— Остави я — баща ми пристъпи между мен и Шей.

Аз все още се притисках до тялото на Рен; чувах как кръвта бучи във вените ми, ала не усещах нищо.

— Но… — Шей се взираше в мен, по лицето му се четеше каменна решителност. — Все още трябва да се изправим срещу Боск. Нуждаем се от нея.

Приютена в прегръдките на Конър, Адна ридаеше тихичко.

— Да изгубиш друг алфа е като да изгубиш част от себе си. — Баща ми оголи зъби срещу Шей.

— Разбирам го. — В очите на Шей проблесна предизвикателство, ала той все пак се дръпна и отиде при Адна и Конър. — Но това не променя какво е заложено на карта. Не можем да спрем. Войната не е свършила. Все още трябва да призовем Боск.

Сабин се приближи бавно до нас. Итън се държеше близо до нея, но все пак я остави да коленичи сама до Рен.

Аз не помръднах, когато я видях да протяга ръка, за да го докосне. Тя се наведе и го целуна по главата.

След това ме погледна и в очите й видях отразена собствената си скръб.

Сега разбрах защо Шей бе дошъл при мен във вълчата си форма. Защо ме бе увещал да се преобразя. Знаел бе, че за Рен няма надежда, но освен това е бил наясно, че не съм в състояние да приема загубата му. Че най-вероятно бих нападнала всеки, доближил се твърде много до тялото му… точно както бях нападнала Адна.

Ала този момент беше отминал, оставяйки ме вцепенена, смазана от умора. Вече нямаше да нападна когото и да било. Нямаше да направя нищо повече. За Шей войната може и да не беше свършила, но за мен това бе краят й. Съмненията и скръбта ми бяха отнели волята да се бия.

Навела глава, Сабин се изправи и остави Итън да я вземе в прегръдките си.

— Хайде. — Конър даде знак на Шей. — Време е да приключваме с това.

Шей кимна.

— Накарай Лоуган да се изправи — каза той, а после се обърна към мен. — Кала?

Аз изщраках със зъби към пръстите му. Не бях в състояние да се откъсна от тялото на Рен. И какво, ако това беше последната битка? Бяхме изгубили Рен. Вече не исках да се бия. Не можех да погледна към Шей.

Не можех и да престана да мисля за гласа на Рен, думите му сякаш пареха кожата ми.

„Мястото ти винаги е било с мен, Кала.“

Беше ме обичал, ала аз бях открила своя партньор в лицето на друг алфа. Възможно ли бе изборът ми да ме бе подтикнал към безразсъдство? Имаше ли още нещо, което бих могла да направя, за да спася Рен? Бях се била с други Стражи, усещала бях вкуса на други вълци в устата си, убила бях членове на собствената си глутница. А сега и това. Кое си струваше загубата на Рен?

Предупредително ръмжене се плъзна в пространството между мен и Потомъка. Исках единствено да ме оставят на мира. Шей стисна зъби, но се отдръпна от мен и отиде при Лоуган.

Брин остана на мястото си, без да ме изпуска от очи, но и без да се приближава повече.

Конър срита Пазителя — не много силно, но достатъчно, за да го накара да вдигне глава.

— Представлението започва. А ти си този, който трябва да го открие.

Лоуган не помръдна, ала погледът му обходи стаята, спирайки се първо върху трупа на Емил, а после и върху този на Рен. След това вдигна очи към Конър, треперейки от глава до пети.

— Ако го направя — прошепна той, — обещавате ли да пощадите живота ми?

Погледът му се плъзна към мен. Аз оголих зъби и изръмжах.

— Дайте ми думата си! — Той се взираше в Шей.

— Ако удържиш обещанието си, ние също ще удържим нашето — увери го Шей. — Няма да пострадаш.

— А сега ставай — нареди Конър. — Приятелите ни измират навън.

Лоуган се изправи, като се олюляваше, сякаш едва успяваше да накара мускулите си да работят. Целият трепереше, когато падна на едно коляно пред камината. Разкопча ризата си и я свали. Сабин изсъска, а аз усетих, че не мога да си поема дъх — гърбът му беше покрит с белези.

— Гадна работа е кръвният обет — промърмори Конър при вида на обезобразената му кожа.

Лоуган поде напев с нисък, трескав глас.

— Господи! — Шей неволно отстъпи назад, когато един от белезите на Пазителя се отвори.

Кръв започна да се процежда от раните — първо слабо, ала постепенно все по-силно, докато по гърба му не се застинаха вадички, които покапаха по лакирания дървен под.

В камината, която до този миг беше празна и тиха, нещо се раздвижи. Започна като лек повей, сякаш слаб ветрец си играеше в комина, толкова нависоко, че звукът му едва достигаше до нас. Постепенно звукът се усили, а в мрака започнаха да се оформят очертанията на фигура. Сега шумът бе придобил яростни размери и приличаше на жуженето на рояк насекоми.

Баща ми, който крачеше неспокойно напред-назад между камината и мен, изръмжа.

Вълнообразният силует започна да се сгъстява и да придобива човешки очертания. И ето че в сенките се изправи високо тяло, обгърнато от отблъскваща зелена аура.

Конър изруга и закри Адна, докато отвратителната светлина ставаше все по-ярка.

— Ето го — промълви Итън. — Разломът.

Сабин прие вълчия си облик; козината й беше настръхнала. Шей пристъпи напред и застана точно зад Пазителя.

Лоуган извиси глас, докато напевът му заприлича на крясък, а после рухна на пода.

Боск Мар излезе от камината, като се смееше. Брин изръмжа и скочи на крака, за да застане пред мен, сякаш се боеше, че не съм в състояние да се отбранявам.

— Лоуган, Лоуган. — Усмивката на Боск имаше стоманения блясък на остър нож. — Какви ги вършиш?

— Господарю — промълви Лоуган, макар да се отдръпна трескаво назад, като рак, спирайки едва когато се блъсна в една етажерка.

Боск огледа стаята и очите му се спряха върху тялото на Ефрон.

— Колко жалко.

— Не бих казал — обади се Шей.

— Добре дошъл у дома, племеннико. — Гласът на Боск прозвуча почти топло, ала погледът, който спря върху Лоуган, беше леден. — Твоите действия ли доведоха до преждевременната кончина на баща ти?

Лоуган изломоти нещо, но единственото, което чух, беше тракането на зъбите му.

— Ще откриеш, че измяната се плаща скъпо — промълви Боск и Лоуган се долепи до стената, скимтейки уплашено.

Шей направи крачка встрани, закривайки Пазителя от очите на Боск. След това бавно извади Кръста на елементите. Могъществото на оръжията реагира мигновено на аурата, излъчваща се от Разлома, и накара въздуха около Шей да запращи, сякаш бе наситен с електричество. При тази гледка нещо се раздвижи дълбоко в мен. Насилих се да стана, без да откъсвам очи от Шей.

— Кала? — Брин ме гледаше неспокойно, а ушите й потръпваха.

— Добре съм — оголих зъби аз. — Приготви се за битка.

Запромъквах се към Шей, като се придържах ниско до пода. Спрях зад него и приклекнах, готова да се нахвърля върху всяко скверно създание, което Боск би могъл да призове.

Погледът на Боск се плъзна по мечовете на Шей.

— Каква хубава играчка си ми донесъл.

— За да те убия по-лесно — отвърна Конър. До него Итън вдигна арбалета си, а Сабин изръмжа.

Боск хвърли поглед към двамата Търсачи.

— О, довел си си и другарчета за игра!

Едно леко движение на китката му и те политнаха във въздуха. Блъснаха се в насрещната стена и паднаха сред дъжд от книги. Сабин изскимтя и се втурна през стаята.

— Върви! — Не исках да оставя Шей, но Брин можеше да помогне на другите. Без да се поколебае, тя препусна след Сабин.

— Не! — изкрещя Адна, докато тичаше към купчината натрошено дърво, книги и крайници, в която Сабин вече ровеше, мъчейки се да достигне телата на Итън и Конър.

— Каква очарователна девойка. — Докато следеше движенията на Адна, Боск прокара език по устните си, сякаш опитваше въздуха. — И надарена с такава сила. Ти си поигра с градината ми, нали, миличка? Без да съм ти позволил.

Той щракна с пръсти и Адна се препъна.

— Моля те, остани за малко. Мисля, че можеш да ми бъдеш доста полезна.

Адна се завъртя, дърпайки килима под краката си, който бе започнал да се разплита. Нишките му се събираха в дебели въжета, които се омотаха около глезените и запъплиха по тялото й.

— Лоуган, направи го! — изпищя тя. — Направи го сега! Довърши ритуала!

Лоуган се сви; пълни със страх, очите му неизменно се връщаха към Боск. Баща ми изтича до Адна, но още докато разкъсваше със зъби първите въжета, оплели тялото й, от килима заизлизаха още и още.

Баща ми погледна първо мен, а после Боск, който се смееше с глас, докато гледаше как вълкът се опитва да освободи момичето.

— Пусни я! — Шей пристъпи към Боск. Остриетата на Кръста се движеха с такава бързина, че не успявах да ги различа. Отстрани изглеждаше сякаш Шей следва огнено торнадо, което му разчиства пътя.

Боск се засмя.

— Не можеш да ме пипнеш, момче. Свали тези мечове, преди да си се наранил.

— Стига си говорил — изръмжа Шей. — Не искам да слушам нищо от това, което имаш да кажеш.

— И защо не? В сърцето ми все още има място за прошка.

Шей поклати глава и се нахвърли отгоре му. Боск вдигна ръка. Шей не политна назад, както бе станало с Итън и Конър, ала мечовете му спряха, сякаш бяха срещнали невидим щит.

Шей изръмжа и отново замахна, но и този път не успя да пробие защитата, с която Боск се бе обгърнал. Човешката му форма го предпазваше от нападението на Шей. Значи трябваше да я смъкнем от него.

До ушите ми достигнаха стонове и когато се обърнах, с облекчение видях, че Итън и Конър се мъчат да се измъкнат, докато Сабин и Брин разриваха изпотрошените лавици и купчините книги.

— Ти, страхливецо! — изскърца със зъби Шей и сведе мечовете си. — Бий се!

— Но битката всъщност не се води тук, не е ли така? — Боск притвори очи и се усмихна. — Според мен истинската забава е отвън. — Той вдигна ръце. — Всъщност, мисля да поканя още няколко гости да се присъединят към нас.

От звука, който последва, ме побиха тръпки и аз излаях предупредително към Конър и Итън, когато десетки измъчени въздишки изпълниха въздуха.

— Падналите! — изкрещя Итън.

Въздишките се превърнаха в стенания, ала сред воплите на Падналите се долавяха и други звуци. Трошене на камъни, последвано от писъци и съскане. Статуите на имението „Роуан“ се събуждаха за живот.

— Не са само те! — извика Конър. — Виж!

— Залостете вратата! — викна Адна, докато продължаваше да се бори с въжетата, които се усукваха около тялото й, макар и без никакъв резултат. — Вървете да им помогнете! Не може да ме измъкнете от това тук! — каза тя на баща ми.

Боск се смееше и от този звук гърдите ми се свиха, изваждайки ме от лапите на самосъжалението и чувството за вина.

Напрежението в стаята запращя като електричество в козината ми. Ликуващият блясък в нечовешките му сребристи очи накара кръвта ми да закипи. Днес вече бях загубила толкова много. Нямах намерение да загубя нищо повече.

Ръмжейки яростно, се втурнах към мястото, където Лоуган се бе свил ужасено.

— Остави ме — изхленчи той. — Бягай, Кала, спасявай се!

Излаях и оголих зъби толкова близо до врата му, че да усети топлия ми дъх. Той се дръпна рязко при вида на острите ми зъби, но поклати глава.

— Няма да го направя. Той ще ме убие.

Преобразих се и го стиснах за гърлото.

— Твърде е късно — хрипливо каза той.

— Никога не е твърде късно. Ритуалът. Сега!

Скърцане на тежки мебели, които някой тътрузеше по пода, изпълни стаята — Конър, Итън и баща ми барикадираха вратата на библиотеката. От другата й страна вече долитаха тъпи удари от тела, блъскащи се в дървото, и дращене на нокти, опитващи се да проникнат през него.

Пръстите ми стиснаха още по-здраво гърлото на Лоуган. Очите му се разшириха и той изграчи с усилие:

— Спри, моля те. Ще го направя.

— Сега — изсъсках.

Лоуган посегна към гърба си и потопи пръсти в кръвта, която все още се процеждаше от ударите с камшик. Използвайки я като мастило, той нарисува някакъв символ на пода и започна да мърмори нещо толкова тихо, че едва го чувах.

Смехът на Боск изведнъж секна. Очевидно нямаше значение колко тих бе напевът на Лоуган — Предвестникът беше почувствал подхващането на ритуала. Лоуган се запъна.

— Да не си посмял да спреш — озъбих се аз. — Спреш ли, ще те убия.

Той отново подхвана трескавия си шепот, ала обезумелите му очи час по час се местеха между мен и Боск.

— Това не е никак разумно, Лоуган. — Боск направи крачка към нас, ала Шей се изпречи пред него, вдигнал Кръста на елементите на нивото на очите му. Боск се намръщи, но не продължи.

Сърцето ми подскочи. Щитът беше като нож с две остриета. Шей не можеше да нападне Боск, но за сметка на това и Предвестникът не можеше да мине покрай мечовете.

Когато си даде сметка, че опитът на Боск да се добере до него е бил осуетен, Лоуган престана да трепери, а гласът му стана по-сигурен и по-силен.

Дращенето по вратата на библиотеката се бе превърнало в блъскане. Бавни, тежки удари, които говореха, че Падналите са тук.

— По-бързо! — извика Итън. — Не можем да ги удържаме.

— Не. — Боск се обърна рязко от Шей. — Не можете.

Той махна с ръка и Итън, Конър, Сабин и баща ми бяха запратени настрани. След това протегна юмрук напред и вратата се отвори.

— Не докосвайте Падналите — извика Конър на Сабин и баща ми, докато вадеше мечовете си. — Ние с Итън ще се заемем с тях. Вие се погрижете за останалите.

А те не закъсняха да се появят под формата на сукуби и инкуби, които влетяха в стаята, раздирайки въздуха с пронизителните си писъци. Итън свали две от отвратителните същества с арбалета си, преди и той да извади мечовете си и да пристъпи към Падналите, които продължаваха да стенат зловещо. Търсачите започнаха да повалят окаяните създания, които се движеха толкова бавно, че за щастие бяха заседнали на вратата и можеха да минават само по едно-две наведнъж. Глухи тупвания започнаха да се смесват с резките писъци, докато Конър и Итън обезглавяваха Падналите. Баща ми, Брин и Сабин избягваха копията на крилатите изчадия, предизвиквайки ги да кацнат, за да се нахвърлят отгоре им.

Лоуган се бе изправил и почти крещеше. Най-сетне протегна ръце към Боск, разперил широко пръсти.

— Aperio^[1]!

Боск изпищя; очите му, когато погледна Лоуган, хвърляха мълнии.

— Ще ми платиш за…

Така и не успя да довърши; вместо това изпищя и се преви надве, притиснал ръце към корема си. Когато надигна глава, видях, че сребристите му очи бяха започнали да се разширяват, превръщайки се в дискове с формата и големината на топка. Зениците му светеха с червена светлина, докато се превръщаха в змийски цепнатини. Чертите на лицето му се отпуснаха, а после изведнъж се издуха, сякаш някой вкарваше въздух между кожата и мускулите му. Той се издуваше все повече и повече, докато кожата му не започна да се къса, следвайки невидима линия от върха на главата към центъра на тялото му.

Човешката му обвивка се пукна като черупка и отвътре потече пихтиесто жълто вещество. Отвратителна воня изпълни въздуха, смесица от разложена плът и амоняк, която пареше носа и очите. Свлякох се на колене, убедена, че ще повърна.

Шей издаде звук сякаш се дави и се олюля, мъчейки се да се задържи на крака.

От онова, което допреди миг бе тялото на Боск, се показа издатък, покрит с шипове, после още един. И още един. Шест членести крайника избутаха кожа, плът и кръв настрани, докато създанието се мъчеше да се отърси от човешката си обвивка. Когато най-сетне го стори, то се изправи в целия си ръст, извисявайки се високо над нас. Огромните му сребристи очи бяха разположени в човекоподобно лице, което имаше орловия нос и пълните устни на Боск. Чифт щипци излизаха от бузите му, щракайки всеки път, когато той отвореше или затвореше устни със съскане. Пригладената му назад коса се бе превърнала в твърди, остри на вид издатини, които набраздяваха черепа и се спускаха по гръбнака му.

От сивкавочерната кожа, която покриваше тялото му, капеше слуз. На гърба му стърчаха лъскави крила, на цвят наподобяващи крилата на морско конче, от които се стичаше същото гъсто жълто вещество. Те пляскаха на интервали, мъчейки се да се отърсят от лепкавата течност.

Тялото му все още имаше човешки очертания, с изключение на това, че масивните мускули на гърдите му не отстъпваха място на човешки корем, а вместо това се издуваха там, където кожата се превръщаше в лъскав черен екзоскелет^[2].

Долната част на тялото му завършваше с извит, остър като игла шип, който лъщеше от влага — ужилването му най-вероятно беше отровно.

Чудовището протегна четирите си горни крайника към тавана и се отръска, сякаш се събуждаше от дълъг сън. Лепкавата му слуз ни опръска и аз се задавих от жлъчката, надигнала се в гърлото ми, докато се мъчех да изчистя гнусното жълто вещество от кожата си. Създанието махаше яростно с крака, а когато изпищя, изчадията на Отвъдното му отвърнаха с още по-силни крясъци и начаса изоставиха битката с Търсачи и Стражи. Вместо това се насочиха към камината и започнаха да кръжат над главата на съществото.

— Мили боже. — Конър се бе обърнал, за да види къде отиват слугите на Боск, и неволно изпусна мечовете си, зърнал какво стои до зейналия Разлом.

Итън го бутна настрани, размахвайки оръжието си, за да отсече главата на един от Падналите, който посягаше към Конър.

— Ела. — Итън го задърпа към средата на стаята, където Адна все още бе прикована към пода. Сабин, Брин и баща ми се втурнаха след тях и те всички се скупчиха около Адна.

Падналите не се опитаха да ги преследват, а останаха до вратата на библиотеката. Зяпнали широко, вперили празните си очи в Разлома, те се полюшваха напред-назад, удържайки позициите си.

Лоуган се олюля, вдигнал поглед към създанието, заело мястото на Боск Мар.

— Вижте Предвестника. Повелител на Отвъдното и господар на Пазителите.