Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (99)

96.

Сблъсъкът беше съкрушителен. Ударих се няколко пъти в стените на пилотската кабина, но все още имахме достатъчно инерционна сила, за да се плъзгаме по водната повърхност. Осъзнах, че ако бяхме паднали отвесно, щяхме да се размажем като в бетон. Това, че се бях вкопчил здраво в притиснатото отвсякъде тяло на Майър, сигурно ми спаси живота.

Докато се опитвах да повярвам, че все още съм жив, усетих, че нещо не е наред с врата ми. Размърдах пръсти, за да проверя дали мога да се движа. Те едва се помръднаха, но разбрах, че това е заради счупената ми китка.

Половината от уредите от командното табло бяха изпопадали.

Явно само вратът ми беше изкълчен. Успях да раздвижа ръцете си, после и нозете. Навсякъде около нас по тъмната повърхност на залива бяха разпръснати горящи останки. Вътре нахлуваше вода. Вече бе стигнала до глезените ми. Усещах, че това, което бе останало от самолета, бързо потъваше.

След малко изригна нещо голямо и оранжево в крилото откъм седалката на пилота. Лъхна ме струя горещ въздух. Ужасен, катраненочерен дим с тежка миризма от горящата пластмаса лъхна лицето ми. Сигурно бе пламнал още един резервоар за гориво. Пламъците буйно се надигнаха и лумнаха из цялата вътрешност. За минута щяха да погълнат всичко, включително и мен.

Майър още стоеше скован на седалката си. Въобще не помръдна. Беше зашеметен от удара или мъртъв.

Нямах намерение да проверявам кое от двете е вярно.

Със здравата си ръка и с последните остатъци от силите си се измъкнах през пролуката, оставена от изкъртената от удара врата откъм седалката на пътника. Тутакси се озовах в ледената вода. Поех дъх и заритах трескаво с крака, за да се отдалеча, плувайки по гръб.

После, през дима, видях някаква сянка в останките от пилотската кабина — нещо се луташе в пламъците. Беше Майър.

С пламнали дрехи, той се претърколи и цопна във водата през същата пролука, през която преди секунди се бях измъкнал. И мигом изчезна. Огнените езици изсъскаха и се стопиха.

А сетне изплува точно пред мен.

Отдръпнах се, за да мога да забия един юмрук в челюстта му, но той ме изпревари и одра лицето ми с обгорената си ръка, надавайки животински вой.

Тогава настъпи най-странното от всичко, което ми се бе случвало. Изведнъж бях обзет от ненадейна еуфория, сякаш се бях надрусал. Лицето ми грейна в усмивка. Вкопчих ръце около врата му и го задуших в мъртва хватка, сетне го притиснах с цялата си тежест и повлякох и двама ни под водата.

Не ми достигаше въздух, ала изведнъж усетих прилив на невероятна енергия. С нови сили, незнайно откъде породени, стиснах зверски врата му, сякаш исках да го прекърша.

Никога през живота си не съм бил толкова уверен в себе си, както в този миг. Знаех, че това дяволско изчадие, което душех в неспасяема мъртва хватка, това безмилостно копеле, което заплаши с гибел цялото ми семейство и едва не ме уби, никога повече няма да се появи в царството на живите. И аз щях да загина с него, но това бе най-добрата смърт, която можех да си представя.

Времето сякаш изчезна. Нямах представа колко минути са изтекли, преди той да престане да се мята и съпротивлява. Въздухът ми свърши, силите ми се изчерпаха. Удържах се вкопчен в него до последния възможен миг, сетне той се изплъзна от отслабващата ми хватка.

С последни сили изскочих над водата. Поемах въздух с пълни гърди, дишах хрипливо, а пред очите ми се разнасяха тъмни кръгове. Не можех да повярвам, че съм се спасил. Само още миг под водата — и вкочаненото ми от студ тяло щеше да потегли към дъното. Но дори и при мисълта, че можеше да платя цялата тази цена, в мен продължаваше да цари мир и спокойствие.

Внезапно със замъглените си очи съзрях над водата нещо бледо и сияещо да се носи към мен. Помислих, че халюцинирам. Загледах го ужасен, щом се приближи. После с невероятно спокойствие осъзнах, че всичко е наред.

Защото беше жена ми — Мейв.

Нещата си дойдоха на мястото. Тя бе причината, поради която оцелях в този ужасен сблъсък, тя бе моят ангел пазител, тя бдеше над мен точно както й се молих да го направи.

Но щом протегнах ръка, за да докосна нейната сияеща длан, тя поклати тъжно глава и изчезна.

След това като че ли за миг изгубих съзнание. Следващото, което си спомнях, беше появата на други човешки фигури. Само че в тях нямаше нищо неземно. Някакви груби ръце ме сграбчиха и първото, което направиха, беше да натикат нещо гумено между зъбите ми. Отвориха насила устата ми и аз усетих чист, свеж въздух, вкарван от акваланга на гмуркача от бреговата охрана. Както скоро след това научих, един от мъжете, спуснати с хеликоптер, за да проверят останките на рухналия във водата самолет, ме спасил с екипа си.

Сетне се появиха още спасители и екипи от бреговата охрана, за да угасят огъня и да претърсят за други оцелели.

Оказа се, че аз бях единственият, слава богу.

Но с това безумните събития не свършиха. След като момчетата ме изтеглиха на палубата на своя катер, аз се надигнах и се опитах да се гмурна във водата. Те ме притиснаха към пода, а аз виках и се съпротивлявах.

— По-кротко, детектив — каза ми единият от тях, докато се опитваше да ме успокои. — Пилотът е загинал. Всичко свърши.

— Да върви по дяволите! — Мускулите ми се напрегнаха до скъсване, когато закрещях към изпълнената с пламъци черна вода. — Мейв! — извиках. — Мейв!