Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (47)

44.

Напрегнато надвесен над клавиатурата, реших да изпробвам друга тактика.

MIKE10: Може би трябва да поговориш с някого, който ще успее да разреши проблема ти по различен начин.

TEECH1: Въобще не се опитвай. Аз нямам проблеми. Хората си мислят, че могат да продължават да прецакват другите безнаказано. Защо? Защото имат пари. Парите са отпадъчна хартия с напечатани върху нея цифри. Но тази хартия не може да те имунизира срещу твоите човешки отговорности.

MIKE10: Продавачът в онзи магазин и салонният управител нямаха пари. Сигурно нещо друго те тревожи. Наистина искам да те разбера, затова, моля те, разкажи ми. Защо ги уби?

TEECH1: Убил съм ги?

MIKE10: Не си ли същият, който застреля онези хора?

TEECH1: Разбира се. Само че възразявам срещу думата. Убийство означава, че онези животни, които затрих от лицето на земята, са били човешки същества. Семействата им би трябвало да изрекат една молитва и да ми благодарят, че съм отървал онези плужеци от жалкото съществуване, което представляваше животът им.

Ето че стигнахме донякъде, помислих си аз.

MIKE10: Да не би да си се нагърбил с божието дело?

TEECH1: Понякога си мисля така. Не претендирам, че знам как бог се изявява в този свят. Но може да го прави чрез мен. Защо не?

Учител? Единственият предмет, който можеше да преподава този тип, беше как напълно да психясаш.

MIKE10: Не мога да повярвам, че бог би поискал от теб да убиваш хора.

TEECH1: Неведоми са пътищата господни.

MIKE10: И какъв ще бъде следващият ти ход?

TEECH1: Едва ли би искал да знаеш. Казах го на онези ченгета, ще го повторя и на теб. Стой настрани от пътя ми. Знам, че си решен да ме заловиш, но ако бях на твое място, доста щях да се замисля дали да го правя, Бенет. Защото, ако ти или някой друг се изпречи между мен и това, което трябва да бъде извършено, кълна се във Всемогъщия Бог, че ще те убия, преди още да си мигнал.

Мили боже, той знаеше кой съм аз! Трябва да се е досетил от статията в „Ню Йорк Таймс“. Със същия успех Кати Калвин би могла да напечата домашния ми адрес.

MIKE10: Предполагам, че все пак трябва да рискувам и да опитам.

TEECH1: Доста опасно начинание, Бенет. Точно това си мислеха и онези двамата в метрото. Малко преди да ги убия. Кога ще се публикува манифестът за мисията ми?

Притиснах слепоочията си и се опитах да пришпоря мислите си. За него очевидно бе важно посланието му да стане достояние на целия свят. Вероятно бихме могли да го използваме, за да го притиснем.

MIKE10: Не можем да го публикуваме. Не и докато не получим нещо в замяна.

TEECH1: Какво ще кажеш да те оставя жив? Това е моето окончателно предложение.

Досега успявах някак си да се сдържам, но това вече ми дойде в повече. Този самодоволен боклук явно успя да изчерпи търпението ми. И преди да успея да се спра, се поддадох на необуздания си гняв.

MIKE10: В такъв случай, вместо да излезе напечатан на първа страница, твоят манифест на глупостта отива в папката ми за текущи разследвания. Разбра ли ме, шибан сбърканяк?

TEECH1: Току-що пожертва живота на още един гражданин, ченге. Ако това послание не бъде публикувано, ще убивам по двама души на ден. Нямаш дори най-бегла представа с кого си имаш работа. Моето послание ще стигне до света, ако ще и да бъде написано с твоята кръв. TTYL. YFA!

Останах скован, вперил поглед в екрана. Знаех вече, че TTYL означаваше Talk To You Later, или „Ще си поговорим по-късно“. Нали си имах вкъщи четирима кандидат тийнейджъри. Но какво се криеше зад това YFA?

И тогава загрях^[1].

Извърнах се назад и се взрях в мишената, изрисувана върху физиономията на Учителя на снимката на стената, като си представих как пръстът ми натиска спусъка.

Точно в теб, Учителю.