Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (5)

2.

Да, признавам безсилието си на семейния фронт. Дори не успях да открия хартиените кърпи. Изплакнах с вода, доколкото можах, желето от ръкава си, а после сложих сакото в дрешника, където бяха събрани дрехите за химическо чистене. Но късметът ме споходи, когато надникнах в хладилника. Видях на лавицата пакетирани макарони, както и кутия светла бира, забутана в отделението за напитките зад половин пакет със сокове „Капри“. Включих микровълновата печка и тъкмо се наканих да си отворя спасителната кутия с бира, когато някъде от тънещия в мрак апартамент се разнесоха звуци, от които можеше да ти настръхне косата. Нещо като вой и стенание, последвано от продължително накъсано бърборене. После се повтори, но с друг глас.

Докато бавно оставях на плота недокоснатата си напитка, бях осенен от един от онези редки мигове на проблясък, за които бях чел някъде. Макар че още не бях сигурен каква е причината за тези шумове, някакъв дълбоко вкоренен в мен инстинкт ми подсказа, че това е сигнал за опасност, от която всеки със здрав разум трябва да побегне на мига.

Напук на здравия разум, запристъпях надолу по коридора в посоката на звуците. Надникнах зад ъгъла и се заковах на място, като зърнах светлата ивица под вратата на задната баня. Пристъпих на пръсти и бавно натиснах дръжката.

И се вцепених. Гледах, онемял от ужас. Инстинктите не ме бяха подвели. Трябваше да избягам, когато още имаше възможност.

Не едно, не две, а три от децата ми повръщаха залпово във ваната. Приличаше на сцена от филма „Екзорсистът“, само че всичко бе умножено по три. Залитнах назад, когато Рики, Бриджет и Криси отново се напънаха да изригнат вътрешностите си, като всеки пристъп на повръщане накрая пораждаше следващия, сякаш се опитваха да угасят лагерен огън.

Представих си как вулканите Везувий, Кракатау и Сейнт Хелън изригват заедно.

Преди да успея да се окопитя, направих грешката да си поема дъх. Стомахът ме присви. Мислено благослових късмета си, че не бях ял нищо по време на обсадата в Харлем, както и че не бях хапнал от макароните. Иначе към повръщащите щеше да се присъедини още един участник.

Мери Катрин, моята ирландска детегледачка, беше застанала зад децата. Златистите й къдрици бяха изскочили изпод кърпата за глава, докато тя трескаво бършеше повърнатото. Благоразумно бе нахлузила на ръцете си дълги до лактите гумени ръкавици и закрила лицето си с друга кърпа. Ала по очите й — обикновено кристалносини, а сега влажни и помръкнали — разбрах, че е изтощена също като мен.

Тя ми махна забързано, сетне дръпна кърпата от лицето си и ми каза на своя напевен ирландски:

— Майк, помниш ли, че преди да тръгнеш за работа, ти споменах, че Криси ми се вижда леко пребледняла?

Кимнах мълчаливо, докато все още се мъчех да схвана кошмарната ситуация.

— Мисля, че се е заразила от грипа, върлуващ в училището — обясни ми Мери Катрин. — Съжалявам, но тая чума ни връхлетя.

Прекръстих се с напълно сериозен вид, опитвайки несръчно да се пошегувам само за да поразведря напрежението. Но явно и на двамата никак не ни беше до шеги. По начина, по който се развиваха събитията, това наистина приличаше на чумна епидемия.

— Аз ще се занимая с децата, Мери — казах й, като взех от нея парцала. — Поемам смяната.

— Не! — възмути се тя. — Шишето с тиленол е в шкафа над мивката, но свършихме сиропа за кашлица, така че…

— Достатъчно — прекъснах я, като посочих стълбите, водещи към стаята й на горния етаж, която преди използвахме като помещение за прислужницата. — Не ми трябва още някой да се разболее, та и за него да се грижа.

— О, така ли? И какво те кара да мислиш, че самият ти няма да прихванеш? — Скръсти ръце с упоритост, която вече добре познавах. — Само защото си кораво ченге ли?

Въздъхнах.

— Не… Защото нямам време за болести. Иди да спиш и на сутринта ще поемеш хлапетата, става ли? Тъкмо от това имам нужда.

Тя махна с ръка, след което ме удостои с уморена, но мила усмивка.

— Никого няма да успееш да излъжеш — заяви Мери Катрин. — Но ще се съглася.