Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (43)

40.

След това реших да направя нещо, за което се бях заканил още от сутринта — да навестя редакцията на „Ню Йорк Таймс“, за да си поговоря с Кати Калвин. Време беше с нея да поседнем насаме. Или може би едно кроше щеше да е по-ефикасно от всякакви разговори? Исках да разбера две неща. Най-вече откъде, по дяволите, си измисляше хипотезите и защо внушаваше, че аз съм нейният източник?!

След като си проправих път сред оживеното улично движение по Четиридесет и втора улица, си спомних, че редакцията на „Ню Йорк Таймс“ вече не се намираше тук. Трябваше да помисля, докато си спомня, че се помещава в новата сграда на вестника на Четиридесета улица.

Осведомих мъжа от охраната в бляскавото ново фоайе, че търся Кати Калвин. Той затърси името й в списъка и ми съобщи, че мога да я намеря на двадесет и първия етаж.

— Почакай за секунда — спря ме той, щом се насочих към асансьорите. — Първо трябва да ти издам пропуск.

Ослепих го със златната си значка, закрепена за вратовръзката ми.

— Нося си свой пропуск — обясних му аз.

Обхождането на двадесет и първия етаж се оказа по-трудно, отколкото да проникнеш във вражеска територия. Докато крачех по плетеницата от безкрайни коридори, бляскавият ми пропуск ми спечели различни погледи — шокирани, изнервени или ненавистни. Заварих Кати Калвин свряна в един бокс, бясно тракаща по клавиатурата.

— Пишеш още лъжи за последната драма в града, така ли? — попитах я аз любезно.

Тя се извъртя към мен на стола си, стресната от появата ми.

— Майк… Хм, чудесно е, че те виждам тук. — Заложи на номера с приятелската усмивка, но аз побързах да охладя възторга й.

— Не се престаравай. И да не си посмяла пак да ме убеждаваш колко страхотно изглеждам. Вместо това, само ми кажи защо се опитваш да издействаш уволнението ми. Да не би да си бясна, че нищо не ти казах?

Усмивката й мигом се стопи.

— Не се опитам да издействам уволнението ти… — запелтечи тя.

— Не ми пука, ако искаш да си измисляш „неназован източник“. Това си е твое лично решение. Но когато намекваш, че този източник съм аз, това вече ме засяга.

— Как смееш да ме обвиняваш, че си измислям разни работи!

Длъжен бях поне едно да призная на Кати: знаеше, че нападението си остава най-добрата защита.

— Да не би да твърдиш, че аз съм ти казал нещо за убиеца? — попитах. — И кога точно се случи това? Може би притежаваш запис или бележки, за да освежиш паметта ми?

— Господи, колко си самонадеян! — скастри ме тя със смразяващ гои. — Не ти ли е хрумвало поне веднъж, че в този свят могат да се намерят и други източници, освен теб?

— Че кой друг? Кой, освен мен може да ти подскаже, че „убиецът е само един“ и „се преоблича, за да избегне залавянето“?

Лицето й внезапно доби неуверено изражение.

— Виж, не знам дали мога да говоря за това — промърмори тя и се изправи. — Първо трябва да го изясня с моя…

Отпуснах ръка върху рамото й, за да я накарам отново да седне. Жестът ми не беше много груб, но не беше и нежен.

— Опитвам се да заловя опасен убиец. По-добре ми кажи какво знаеш. Всичко. Веднага!

Кати прехапа устни, после затвори очи.

— Беше той.

— Той? Какво означава това, по дяволите? — Улових дръжките на стола й и сведох лицето си до нейното. — Изплюй камъчето, Кати! През последните два дни търпението ми съвсем се изчерпа.

Видях, с мрачно удовлетворение, че тя се разтрепери.

— Убиецът — прошепна.

Втренчих се в нея, невярващ на очите си. Имах чувството, че са ме ударили в лицето.

— Вчера следобед ми изпрати имейл — продължи репортерката. — Каза, че искал текстът да се оповести дословно, за да няма никакви недоразумения. Помислих си, че е някакъв смахнат, но той започна да разказва всичко с най-големи подробности. Какво, кога, къде и дори защо се е случило.

Потиснах гнева си, за да се сдобия с още сведения.

— Кажи ми защо — наблегнах аз. Вече знаех какво, кога и къде.

— Бутнал момичето под влака на метрото и убил продавача в магазина на Ралф Лорън, както и салонния управител, понеже — цитирам: „Реших да науча тези самодоволни тъпаци на малко маниери“. Добави още, че редовните, достойните хора нямало защо да се тревожат, но ако си задник, дните ти са преброени.

— За коя се мислиш, по дяволите, че да криеш това от нюйоркската полиция? Не може да си чак толкова глупава.

— Успокой се, Майк. Моите редактори цял ден се съвещават, за да решат дали трябва да информираме теб и колегите ти. Последното, което чух, беше, че са склонни да разкрият всичко. А ето и това, за подслаждане на сделката. — Взе от бюрото си един лист с напечатан текст върху него, за да ми го връчи. — Това е неговият „манифест на мисията“, както той го нарича. Иска да го публикуваме.

С яростен замах изтръгнах листа от ръката й.