Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (22)

19.

— Сигурно си полицай, защото не ми приличаш на клиент — подвикна ми млада жена, когато излизах от магазина на Ралф Лорън.

Дяволите да ме вземат, ако това не беше Кати Калвин — нахаканата полицейска репортерка от „Ню Йорк Таймс“, която винаги ми действаше като трън в задника.

Точно сега най-малкото, което желаех, беше да говоря с нея. Не ми стигаха всички проблеми, пред които бях изправен, ами и още ме беше яд на Калвин заради нежеланието й да ми помогне при обсадата на катедралата „Сейнт Патрик“.

Но надянах усмивка на лицето си и се приближих към полицейската барикада, зад която тя ме чакаше. Трябва да внимаваме с враговете, които не можем да убием, а измамата е изкуството на войната, припомних си. Бях благодарен на бога за класическото обучение, което получих в йезуитския колеж „Риджис“. Беше ми нужно всичко, научено от Макиавели и Сун Дзъ^[1], за да оцелея от срещата с тази дама.

— Защо всеки път, като се срещнем, това се случва през полицейските прегради и отцепващата лента около местопрестъплението? — заговори ме тя със сияеща усмивка.

— Предполагам, че за да си добре със съседа, ти трябва висока ограда, Кати — осведомих я. — С радост бих си побъбрил с теб, но наистина съм зает.

— О, я стига, Майк. Какво ще кажеш поне за едно бързо изявление? — предложи ми тя, като включи на запис цифровия си диктофон. И се втренчи настоятелно в мен. За пръв път забелязах, че очите й са зелени — с удивително наситен цвят, при това игриви. И ухаеше добре. Какво ми каза току-що? О, да, искаше изявление.

Доколкото можах, се придържах към благоразумната линия на поведение да говоря съвсем сдържано и лаконично. Застрелян е един продавач, споделих с нея, и няма да съобщим името му, преди да бъде идентифициран от близките му.

— О, детектив Бенет, както винаги, е истински извор на информация. А какво ще кажеш за стрелбата в „Клуб 21“? Свързана ли е с това тук?

— На този етап не можем да кажем нищо сигурно.

— Какво означава това всъщност? Шефът ти Макгинис не ти позволява да се изявиш?

— Само между нас? — попитах я.

— Разбира се — кимна Кати и изключи диктофона си, щом се наведох към нея.

— Без коментар — прошепнах в ухото й.

Когато отново включи диктофона си на запис, изумрудените й очи вече не изглеждаха толкова игриви.

— Тогава да си поговорим за случилото се снощи в Харлем — внезапно превключи тя. — Според свидетелите, един полицейски снайперист е застрелял невъоръжен мъж. А ти си бил съвсем близо до жертвата. Какво видя?

Бях привикнал с агресивни репортери, но сега се питах къде бях дянал лютивия си спрей.

— Кати, много бих искал да се разтоваря от това преживяване, особено с теб — уверих я. — Но както виждаш, точно сега съм в разгара на друго разследване, така че ще те помоля да ме извиниш.

— А какво ще кажеш да си поговорим на обяд? Нали все пак трябва и да се храниш? Аз плащам. И без никакви диктофони.

Щракнах с пръсти, все едно че останах горчиво разочарован.

— Ама ти не знаеш ли? Вече имам резервация в „Клуб 21“.

— Много смешно — избъбри тя с кисела физиономия. После сви рамене. — О, добре. Едно момиче трябва да опита. Вероятно не е необходимо да ти казвам това — може да се главозамаеш, — но с удоволствие бих обядвала с теб. Ако обаче някой ден решиш да пуснеш обява за себе си, мога да ти предложа два-три съвета какво да напишеш: висок, добре сложен, с гъста кестенява коса, определено страхотен.

Изумих се, че тя мислеше така за мен. Може би само ме ласкаеше, за да се сдобие с повече информация, но изглеждаше искрена.

— Нямам подобни планове — признах. — Но все пак ти благодаря.

— А онова подмятане, че не приличаш на клиент на Ралф Лорън, беше удар под кръста. Ти наистина се обличаш много добре.

Инстинктивно оправих вратовръзката си. Господи, дали пък не ме сваляше? Или като пълен глупак си въобразявах? Самата Кати изглеждаше дяволски добре, пък и с дрехите, с които беше сега — къса прилепнала черна пола и още по-прилепнала блуза, с високи кожени обувки, — действително изглеждаше адски секси. Само че трябваше да забравя поне за миг, че беше обиграна кучка…

„А дали беше чак такава кучка?“, — зачудих се. Или беше просто заклета професионалистка, която се опитваше да си върши работата, с дързък стил на флиртуване, а аз — безнадеждно вкиснато старо копеле, което възприема всичко погрешно?

Отдръпнах се назад, смутен като гимназист. Тя ме наблюдаваше с ръце на кръста, с леко наклонена настрани глава, сякаш ме бе предизвикала на дуел и сега чакаше отговора ми.

— Дано и ти не се главозамаеш, Кати — казах й на раздяла, — но и аз с удоволствие бих обядвал с теб.