Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (4)

4.

Асмо се усмихна. Заля го гореща вълна на радост. Тя го бе познала, тя говореше с него, той повече не беше сам в този загадъчен свят.

— Йохана, толкова съм щастлив, че те намерих! Тя премигна. В очите й се появи изненада.

— Името ми е Йона.

— Йохана или Йона — какво значение има това? — Той я взе в прегръдките си, притисна я към себе си и поиска да я целуне. Тя изви глава. Той я вдигна и я завъртя във въздуха. Когато почувствува съпротивата й, колебливо я пусна.

Тя го гледаше — мълчаливо, с леко наведена глава и замислен поглед. Той не обръщаше внимание на това, познаваше недостъпността й, когато не бяха сами.

— Още не мога да го проумея — каза задъхано той. — Имаш ли представа как сме попаднали тук?

Тя повдигна безпомощно рамене.

— Вероятно случайно. Та ние току-що се срещнахме. Друго какво?

— Не! Имам предвид как сме дошли на тази планета, Йохана.

— Аз се казвам Йона.

— Е, добре, Йона! — тонът му стана нетърпелив. — Моля те, изслушай ме внимателно! Паметта ми е засегната, не си спомням нищо от това, което е било преди.

Само няколко откъслечни момента. Последният ден от отпуската ни на брега — плажа, морето. Всичко останало е в тъмнина, сякаш някой е загасил светлината. Разбираш ли какво означава това? Тя поклати отрицателно глава.

— Ти би трябвало да помниш, че някога сме били заедно — каза той настойчиво. — Не е възможно да си забравила.

— Да, разбира се — Тя се усмихна измъчено. — Видяхме се преди — в делфинариума. Вие изглеждахте така нещастен, че аз се запитах какво може да ви липсва.

— Не сега при делфините. Имам предвид… — Загуби увереност. Какво бяха направили с нея? И от нейната памет ли бяха изтрили миналото?

— Моля те, помисли спокойно. Ние сме живели заедно, ти и аз. Не тук, а на старата Земя. Оттогава трябва да е изминало известно време…

Тя го изгледа изпитателно. Изведнъж погледът й стана празен и се отмести встрани. Той разбра, че думите му не бяха убедителни. Но някъде в паметта й ще да се е запазило късче спомен. Той силно вярваше в това. Нали отново я бе разпознал.

Йона се изсмя гръмогласно. Смехът й прозвуча изплашено и малко изкуствено.

— Извинете ме, че не се сетих веднага. За най-простите неща човек винаги се сеща накрая. Вие сте научен консерват, само преди няколко часа ви пуснаха от Психодом. Напълно понятно е да сте объркан.

Той мълчеше.

Тя съчувствено сложи ръка на рамото му.

— О, аз не съм тази Йохана, за която говорите, Асмо.

— Вие сте! Знам го със сигурност.

— Изключено е. Става дума за случай на парамнезия. Объркване в спомените, при което новото се смесва с преживяното преди.

— Но приликата — настояваше той, — приликата е поразителна. Ти можеш да бъдеш само Йохана, всичко друго е немислимо.

— Прилика! — тя се изсмя. — Ако става дума за това, геномултистиката създава не едно майсторско постижение. Всяко живо същество хиляди пъти може да бъде повторено, напълно еднакво до най-малката подробност.

Асмо не знаеше повече какво да каже. Почувствува, че го обзема тъпа тъга. Нима наистина се бе заблудил? Нима бе възможно един човек до последната подробност да съществува два пъти? Ако тя не беше Йохана, ако продължаваше да твърди…

Неловкостта на положението му стана ясно. Натрапил се беше на жена, на която очевидно бе чужд.

— Е, добре тогава — каза той. — Съжалявам. Обезпокоих ви. Но аз, аз имах впечатлението… извинете ме.

Обърна се и тръгна. „Свършено е.“ Беше като зашеметен. В мозъка му се въртеше една и съща мисъл: „Свършено е. Свършено е“.

След известно време чу стъпки и забеляза, че някой върви до него. Вдигна поглед. Беше Йона.

— Представям си колко зле се чувствувате — каза тя. — Няма никого, с когото бихте могли да разговаряте. Не ви ли се иска да опитате като начало с мен?

Той сви рамене.

— Защо пък не.

— Имате нужда от двоен феликс, това ще ви ободри. Как смятате?

— Все ми е едно.

Постепенно сетивата му взеха да възприемат отново това, което ставаше около него. Той наблюдаваше жената, която напълно естествено вървеше до него, като да бяха стари познати. В сърцето му се прокрадна нова надежда. Нека казва каквото си ще, тя бе Йохана!

Разхождаха се по пасаж от магазини, чиито витрини блестяха в светлини. До него достигаха цветове, гласове, непознати ухания.

Йона се запъти към врата от цветно стъкло. Влязоха в тесен коридор, постлан с килими, а по стените — лампи и огледала в златни рамки. Светлосин портиер се поклони и им отвори една врата. Влязоха в малък ресторант. Музика, кристал, светлина от свещи и червено кадифе.

Келнер във фрак ги заведе до една от масите. Едва бяха седнали, когато той дотъркаля леко подрънкваща количка с напитки и от малки бутилки започна да приготовлява коктейл. Изля го в тумбести чаши, сервира, поклони се и изчезна.

Йона вдигна чашата си.

— Нека животът ви означава щастие, Асмо — Тя го гледаше усмихната в очите. — Желая много любов.

— Благодаря — каза той и отговори на погледа й. Отпиха от прозрачната флуоресцираща в зелено и ухаеща силно на плодове и билки течност.

Той почувствува приятна хладина. По тялото му се разля живителна струя.

— Какво бихте искали да хапнете?

— Нямам специални желания.

Йона вдигна ръка, показалецът и средният пръст образуваха римско пет. Веднага дойде келнер и прие поръчката. Почти в същата секунда се явиха и три момичета с розова кожа. Те носеха прибори, съдове с ястия, покрити с прозрачни обвивки от фолио. С малкия пръст на лявата си ръка едно от момичетата разкъса прозрачната обвивка, под която се намираше ордьовърът. Фолиото започна да се оцветява, изви се във форма на венец от червени рози и зелени листа. Момичетата сложиха приборите и чиниите на масата, наляха напитките, сервираха зелени, бели и червени желирани кубове и ги поляха с жълт сос. Всичко стана бързо и крайно прецизно. Момичетата направиха грациозен реверанс, келнерът се поклони и четиримата се оттеглиха безшумно.

Асмо бе гладен като вълк. Въпреки това с първите хапки бе предпазлив и ги задържа изпитателно върху езика си. Желираните кубове отвътре бяха твърди и с различен пълнеж. Вкусът им бе необичаен, а миризмите и подправките не успяваше да разпознае и при най-добро желание. Скоро обаче започна да свиква с непознатите за него ястия. Взе енергично да се храни и установи, че всяка хапка му се услажда все повече. Особено му хареса жълтият сос, който, съчетан с пълнежите, предлагаше учудващи вкусови наслади.

Йона го наблюдаваше и четеше по израза на лицето му напредъка, който постига, опитвайки кухнята на дафотилите.

— Изглежда, притежавате добри заложби да прецените задоволството, което предлага кухнята. Няма да измине много време и ще станете член на някой от клубовете за гастрономи.

Той се усмихна.

— Кажи, Йона, откъде знаеш името ми? Току-що ми обясни, че съм ти съвсем чужд.

— Все още ли не сте убеден? Достатъчно е само да ви погледна и моят Зеко предава образа ви на електронната памет, а аз получавам желаната информация: например вашето име или честотата на вашия Зеко.

— Така ли? Тогава трябва да имаш очи на фотоапарат.

— Имам. Но само когато пожелая, разбира се. По този начин образи или преживявания достигат до електронната ми памет и при нужда отново мога да ги възпроизведа. Всичко е съвсем просто.

Асмо мълчеше. Бе поразен. Все още не можеше да обхване многостранните възможности, които се разкриваха от връзката на човешкия организъм със Зеко. Постави си за задача в спокоен момент да разучи свойствата на своя Зеко.

Гласът на Йона го откъсна от мислите му.

— Как смятате, да минем ли на следващата част от менюто, или преди това малко да помечтаем?

Той я погледна. Точно така щеше да го каже и Йохана — със същия тон и със същата лека ирония. Дълго задържа погледа си върху лицето й. Това не бе прилика, това бе идентичност. Завладя го необорима, неподлежаща на разколебаване от каквито и да било твърдения и разумни доводи увереност, че тази жена бе Йохана.

— Ще изпълниш ли едно мое желание? — попита той внезапно. — Много бих се радвал, ако минем на „ти“. „Вие“ звучи толкова хладно.

Тя го погледна учудено, но само за няколко мига. След това сведе очи.

— Ако държите на това, защо пък не? Да пием за минаването на „ти“.

Тя посегна към чашата си и я изпразни до дъно. Асмо също пи. Млечнобялото питие действуваше възбудително като шампанско. По гърба му преминаха тръпки.

За секунди Асмо изпита чувството, че е в безтегловност, и реши да бъде по-предпазлив с този вид млечни напитки.

Междувременно момичетата бяха сервирали следващото ястие — морски животни, подобни на омари, в зелен сос. Йона отдели с леко движение щипките им и започна да се храни с апетит. Животните, изглежда, нямаха нито черупки, нито кости.

Готовността на Йона да преминат на „ти“ окуражи Асмо да се върне към въпросите, които се отнасяха до неговото — а без съмнение — и до нейното минало. Докато още обмисляше, чу до себе си безгрижен смях.

Дама с дълга, обшита с къдрички рокля, бе застанала до масата, прегръщаше Йона и я целуваше по бузите.

— Как си, скъпа? — гласът й бе плътен и дълбок.

Йона се засмя.

— Както виждаш, отлично. Мога ли да ти представя Асмо? А това е моята приятелка Лука.

Асмо се изправи и те се ръкуваха.

— Много любов.

Жената имаше живи тъмни очи и чувствителна, леко насмешлива уста. Трудно бе да се определи възрастта й — тя би могла да бъде на тридесет и пет, но също така и на двадесет и пет години.

Придружаваше я по-възрастен изискан господин, който се представи с името Зирто.

Очевидно и двамата знаеха, как стоят нещата с Асмо, тъй като веднага започнаха съучастнически да го разпитват как се чувствува, какви са впечатленията му от заобикалящия го свят, как може да му се помогне да привикне към него и с какво може да му се услужи. Асмо никак не обичаше да го разпитват и да го подхвърлят насам-натам като рядка птица. Въпреки че и двамата правеха добро впечатление, той отговаряше едносрично. За щастие те бързо забелязаха неохотата му.

Когато Йона ги покани да седнат, Лука каза с очарователна усмивка:

— С най-голямо удоволствие, скъпа, но имаме още една среща.

— Какво ще кажете за утре?

— Чудесно.

— За закуска? — Йона погледна въпросителна Асмо, като че ли очакваше потвърждение от него. Той кимна.

— Е, тогава до утре. Ако сте съгласни, в Къщата на лилиите — тя им маха, докато се отдалечиха достатъчно, за да не я чуват, и отново се обърна към Асмо.

— Сигурна съм, че ще ти харесат. Знаеш ли, те имат известни идеи, които си струва да бъдат изслушани. Така например…

— Не ми се сърди, Йона — каза бързо той, — но не бихме ли могли по-късно да поговорим за това? Един въпрос ми тежи на сърцето и не ми дава мира.

— Моля, питай — тя сложи в устата си парче омар и докосна леко устните си със салфетката.

— Откога живееш на Астилот?

— Открай време. Защо?

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Просто не мога да повярвам. Ние двамата произхождаме от Земята, Йона. Те сигурно са манипулирали съзнанието ти.

— Кого имаш предвид, като казваш „те“?

— Не зная — все още не зная.

— Моля те, нервите ти са преуморени.

— Можеш ли да си спомниш родителите си? Тя трепна.

— Какво моля? Извинявай, животните имат родители, но не и дафотилите. По всяка вероятност имаш предвид създателите на биогенетичната ми нуклеинова киселина.

Той се усмихна.

— Да, именно тях. Познаваш ли ги?

— Никой не познава създателите си. Що за неприятни мисли ти идват на ум.

— Живот без родители, без деца, без…

— Остави тези противни изрази — рязко го прекъсна тя.

Той не я разбра.

— Кое е противното? Ти не си паднала от небето, а също си родена.

— Разбира се. Но не по животински път, а по начин, разумен и достоен за човека. Ние се различаваме от животните и от инстинктите им.

— Как така?

Тя се изчерви.

— Трудно ми е да го изрека, но моля, щом настояваш — женската месеци наред мъкне ембриона в собственото си тяло, става грозна като медуза и накрая го ражда с ужасни болки.

— Болките не са задължителни. Освен това процесът е напълно естествен.

— Отвратително, животинско! Прилошава ми само като помисля за това. Кръв, хленчене, писъци. Дори се е случвало тези майки да умират при раждане.

Нервно тя отпи глътка питие.

— За щастие съм в добро настроение. В противен случай изобщо не бих могла да говоря на тази тема. Щеше да ми се преобърне стомахът.

Асмо мълчеше. Какво бяха направили от Йохана? И него ли го очакваше същото? Поне им беше дал да разберат, че няма да им е толкова лесно. Трябваше да се постарае да се спре на други мисли, в противен случай скоро щеше да се озове там, откъдето бе дошъл — в клиниката за душевна хигиена.

Бяха стигнали до десерта. Сервираха им подобни на ананас плодове, които приятно ухаеха. Асмо откри, че може да се ядат целите. Листата и корите наподобяваха марципан, сочната сърцевина имаше вкус на орехи.

След това от миниатюрни сребърни съдчета пиха димящо питие, което бързо ги пренесе в мечтателно настроение. Неприятното чувство, предизвикано от представите на Йона за любовта, отлетя и почти не си го спомняше. Щастлив, с усещане за приятна ситост, той се надигна от стола, когато Йона накрая направи знак и келнерът се затича, за да им помогне при ставането.

Излязоха на улицата. Изкуственият небесен свод излъчваше вечерно настроение. Магазините още бяха отворени, по фасадите блестяха светлинни реклами, от вратите на кафенетата се чуваше музика. По парапетите на стъклените фонтани се целуваха любовни двойки. Дафотилите се тълпяха на весели групи и изнасяха на показ костюмите си. Смехът им звучеше гръмко и безгрижно, понякога наситен с пронизителни обертонове.

Асмо и Йона вървяха плътно един до друг. Тя го бе хванала под ръка, той чувствуваше допира на върха на пръстите й. Обзела го бе неопределена лекота, струваше му се, че краката му едва докосват земята. Всички цветове бяха по-ярки, всички миризми — по-силни и всички предмети — необичайно пластични.

Минаха през парк. Насреща им идеха плътно прегърнати двойки. Дърветата светеха призрачно в сини и зелени цветове. Птици и малки животни с рунтави опашки, подобни на катерички, с елегантни скокове се носеха из въздуха, като цветни лампи проблясваха при допира с клоните.

Асмо спря.

Йона се обърна към него. — Какво има?

Той не отговори. Тя пристъпи колебливо към него. Той я хвана за раменете и се загледа в очите й. Погледът й стана неспокоен, дъхът й се ускори. Сянка на несигурност пробягна по лицето й. Опита се бързо да се обърне. Той я задържа и я целуна. Няколко секунди тя се отбраняваше. След това устните й станаха меки, обви ръце около врата му и го притисна към себе си.

В силната й целувка имаше нещо присвояващо. Асмо почувствува как хладината между тях се стопи, как старата близост отново ги свързва. Изпълни го безгранична вяра.