Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (16)

16.

Зашеметен, Асмо вървеше по поляната. Някой застана пред него, препречи пътя му. Той погледна нагоре.

— Не бива да го взимате така сериозно — каза Лука. Той започна да се смее.

— Какво не бива да взимам сериозно?

Всичко му бе безразлично, трябваше само да говори нещо, за да не си признае колко дълбоко бе засегнат. Тя се усмихна уморено.

— Безсмислено е да се борим срещу действителността, Асмо. Не можем да я променим, следователно трябва да я понасяме.

— Не. Аз ще направя нещо, в противен случай ще загубя разсъдъка си.

— Ще свикнете с нашия живот. Елате, ще отидем в моя апартамент. Там можем на спокойствие да изпием по един феликс, това ще ви наведе на други мисли.

След кратко пътуване стигнаха до частните помещения на Лука.

Лука намали светлината, спря музиката и махна раздвижените панорамни картини. Настана благотворна тишина. Асмо бе седнал в кресло, навел го бе назад и гледаше нагоре към тавана. Лицето му бе като от камък.

Измина минута, след това още една.

— За какво мислите, Асмо? Споделете го, това е най-добрият метод да се компенсира отрицателното впечатление.

Той не се помръдна.

Тя чакаше. Постепенно държанието му й се стори зловещо. Той реагираше по начин, който противоречеше на очакванията й. Считала бе, че психическата му устойчивост е в състояние да се справи с всякакви натоварвания. От Йона ли бе толкова разочарован? Или едва сега се проявяваше реакцията от напрежението в резервата на аслотите?

Лука се отдели от стената, където бе стояла със скръстени ръце, и седна в креслото в близост до него.

— Искате ли един феликс? — попита тя. — Или предпочитате хеписпот?

Асмо вдигна глава.

— Благодаря, нищо ми няма. Нуждая се само от няколко минути покой, за да се справя с чувствата си. Така съм свикнал, това бе подготовката за първия тест по космическа годност.

Лука стана и закрачи напред и назад из стаята.

— Вие твърдяхте, че произхождате от чужда планета. До този миг го считах за изключено. Сега у мене, противно на разума, се събужда подозрението, че във вашите твърдения може би се крие зрънце истина.

Той я изгледа слисан.

— Какво ви навежда на тези мисли?

— Тестът по космическа годност. Мимоходом споменавате думата, значи ви е близка. От друга страна, е установено, че ние, дафотилите, не можем да предприемаме космически полети. Наблюдателните станции на луните на Астилот са заети само от зермати. Не зная какво повече да мисля по този въпрос.

— Може да ми вярвате, Лука, аз не черпя сведения за миналото си просто от въздуха. Споменът расте от ден на ден, засега са само дреболии, но чувствувам как се сгъстяват. Аз работех като минералог в инсталация за добиване на метал. Станцията се наричаше Япетус. Япетус е осмата, не, деветата луна на планетата Сатурн. Тъй като тук няма планета, която да има повече от пет луни, Сатурн сигурно принадлежи към друга слънчева система — той спря, за да размисли. — Имах и друго име… почакайте… да, разбира се, името ми бе Асмо… не, Асмус, Асмус Фойерщаке.

— Фойерщаке? — Лука се изсмя. — Ама че смешно звучи. Защо, за бога, имахте нужда от две имена?

Асмо се загледа пред себе си. Лесно бе да се види как се напряга, за да открие отново взаимовръзките.

— Мисля — каза той, — че това помагаше да се различаваме по-добре един от друг. Разбирате ли? Отнасяше се до обозначаване на личността.

— Действително много старомодно. Та достатъчни ли бяха двете имена, за да се изключат грешки? Защо не използувахте генетичната формула? Тя е различна за всеки човек.

Асмо сви рамене.

— Нямам понятие. По всяка вероятност не сме били още така напреднали в генетиката. Между другото, сега ми идва на ум, че и аз имах комбинация от букви и цифри. Момент само!

Той извади от вътрешния джоб на сакото си цветен молив и саморъчно направен бележник, върху който си бе отбелязал мисли и фрагменти от спомените си.

Лука любопитно погледна страниците.

— Какво правите там?

— Момент, моля! 2Г ЗЛК 14… Когато виждам пред себе си цифрите, ми е по-лесно. Да, това е: 2Г ЗЛК 14 381 30669.

— Как успявате да рисувате и тълкувате знаци от този вид?

— Научил съм го в училище — отвърна той, докато пишеше.

Тя поклати глава в знак на колебливо възхищение.

— Не мога да си представя, че бих могла изобщо да науча нещо подобно. Сигурно са нужни безкрайни усилия и време. А дори и след максимално упражнение, всеки ще пише различни драскулки. Но как може да се открие смисълът? Дори и специализираният зермат не би могъл да се справи.

— На мене ми е достатъчно, когато сам мога да се справя. Освен това писмените знаци се пишат машинално. За сметачните апаратури те се трансформират в биномната система.

— Знаете ли — каза Лука със смях, — това са разходи, които пренебрегват всички правила на икономиката. Информацията чрез звук и образ ми се струва все пак по-проста.

— Да, но тя изисква сложна техника, а първо трябва да я имаш. Без писменост тя не може да бъде създадена. В развитието е невъзможно да се прескочи дори и едно стъпало. А след като йероглифното писмо един път е открито, то така бързо не можеш да се освободиш от него. Да, традицията е гравитацията на историята.

— Навлизаме в теория. История, традиция, какъв е смисълът на всичко това? Без стойност е за практическия живот.

Отчаян, Асмо подпря глава с ръце. Дафотилите и тяхното практично мислене! Само не и исторически познания. Само да не се разберат взаимовръзките. Това смущаваше душевното спокойствие. Как не искаха да го схванат?

Той се обърна към нея и каза сприхаво.

— Хайде, добре, нека говорим за практиката. Защо например Йона се увлече в тази безумна, недостойна за човека комедия? Бихте ли могли да ми отговорите на това?

Високият му глас я бе накарал да отстъпи уплашено крачка назад.

— Какво ви става, Асмо? Защо изведнъж кипнахте? Изпийте нещо за успокоение.

— Нищо не искам да пия — каза той. В гласа му трептеше нотка на възбуда и острота. — Настоявам за отговор! Ако постоянно се тровите с хапчета, това си е ваша работа. Но мене, моля, ме пощадете.

— Но хапчетата са безвредни!

— Те тровят разсъдъка ви, чувствата ви. Имаш ли кахър — хеписпот. Липсва ли любов — конюликс! Преял? Пауново перо. Срещу всяко състояние съществува средство. От естествените усещания не остава нищо. Ще ви кажа мнението си, Лука, дори и моментът да е лошо избран. Аз трябваше да го изкрещя в лицето на целия Съвет. След година или две Маатшапията ще бъде в същото състояние, в което днес видяхме шампингата и останалите дафотили. Процесът на душевното израждане вече не може да се спре.

— Не, не, Асмо, вие гледате твърде песимистично. Шампингите и техните приятели изобщо не ни интересуват. Това са слабоумни хора, изключения.

— Планетата Астилот е една лудница, а шампингите са каймакът на обществото. Но стига с това. Вие не ми отговорихте на въпроса за Йона.

Лука го изгледа безпомощно. Какво трябваше да отговори на тези упреци? Минаха няколко секунди, докато дойде на себе си.

— Страхувам се — започна тя колебливо, — че Йона има остър психически дефект. Само не мога да разбера защо отдавна не е в… — тя се прекъсна. В очите й се четеше смущение. — Струва ми се, че и аз ще загубя разсъдъка си. Не би трябвало да говоря с вас за това.

Той се усмихна уморено.

— Може би мислите, че не зная, че всички искат да ме манипулират. Тук нищо не става случайно. На врата ми се окача същество, досущ приличащо на жената, която някога обичах, зорко ме следят, влачат ме тук и там и искат да ме убедят, че е по мое собствено решение, дава ми се да Пия конюликс. С мене се държат по-лошо отколкото със зермат.

Лука го бе изслушала с растящо безпокойство.

— Неприятно ми е да говоря на тази тема, а и не бих искала да ви смущавам. Имам впечатлението, че обичате Йона. Затова ми се струва некоректно да я унижавам във вашите очи.

— Но тя не ме обича! В противен случай защо ми даде да пия конюликса? Или може би ще ми обясните и това?

Лука енергично разтърси глава.

— Йона е напълно отчаяна, Асмо. Тя вече не знае какво върши. За да привлече вниманието ви върху себе си, прибягва към всяко средство, дори и когато е безумно.

— Може би имате известно право — каза той замислено. — Но ако свържем нещата, зад тях се крие още нещо. Външното съвпадение между Йона и Йохана не е случайно. Задачата й очевидно има пряка връзка с плановете, които се преследват чрез мене. Това трябва да е група, която разполага вече със значителни сили. Тя ме е довела против волята ми и против КАПИНОМА на Астилот. Във всеки случай кефалоидите участвуват или като средства към целта, или за своя сметка. Вероятно искат да ме използуват да им разтворя изцяло вратата към властта.

— Наистина ли вярвате, че кефалоидите биха могли да се надигнат срещу нас? — попита тя, изпълнена със страх. — И именно Йона играе в това някаква роля?

— Ролята е по-голяма, отколкото смятате, Лука. И ако сте премълчали нещо за Йона, сега имате възможност да ми кажете истината.

— Не премълчавам нищо. Аз изобщо не разбирам какво имате предвид.

— Тогава искам да ви го кажа. Йона се опитва да прави интриги срещу Маатшапията. Тя иска да ме накара да загубя доверие в Зирто и в целия Съвет. А това вероятно е само първият й ход.

Лука скочи от креслото си.

— Не, Асмо! Защо й е да го прави? Това не може да е истина, не вярвам нито дума.

Той само сви рамене.

— Моля, извинете ме, но съмнението ви просто ми се струва чудовищно — тя замълча за момент. — Трябва да говорим за това със Зирто — добави с внезапна решителност.

— Какъв е смисълът? Аз се основавам на предположения, не съм в състояние да докажа нищо.

— И на мене ли не вярвате, Асмо? — каза тя тихо.

— Аз не ви вярвам, вие не ми вярвате! Така няма да направим ни крачка напред. С доверието е като с работата. Трябва само да се започне, след това всичко се оправя.

— Най-странното е, че ви вярвам, въпреки че сама не се разбирам. Преди два дена и на сън не бих помислила да ви обещая помощ при такива тежки обстоятелства. Всичко извън рамките на игра, което изисква някакво усилие, би ми се сторило нескромна претенция. Откакто ви познавам, нещо в мене се промени. Вече не скучая, изпитвам радост от съвсем всекидневни неща. Може защото започвам да откривам смисъл в съществуването си. Или пък надежда? Не зная, съвсем съм се объркана. Мисля, че говоря глупости.

Асмо я изгледа замислено. Първият му порив бе да каже нещо топло. Но се поколеба, а след това подходящият миг бе отминал.

Оранжев светлинен лъч пробяга по тавана на стаят: Лицето на Лука се промени, тя като че ли съсредоточено се ослушваше.

— Зирто и един мъж на име Моро молят да бъдат приети. Искате ли да говорите с тях?

— Съвсем ми е неудобно. Кой е този Моро?

— Някакъв виден философ в спорта. Той има настойчивото желание да ви види.

— От мене да мине — въздъхна Асмо.

Сегмент от стената се плъзна встрани. Зирто влезе ръка за ръка с красив мъж на около двадесет и пет години. Атлетичната му фигура бе облечена в червен костюм с флуоресциращи по дължина райета.

— Мога ли да ви запозная? — попита Зирто. — Моро е член на ръководството на Върховната федерация на спортните сектори за игри с топка на суша.

Лука и Асмо се поклониха.

Моро сложи ръка плоско върху челото си и също наподоби поклон.

— Да пребивавам в частните ви помещения ми се струва твърде нескромно — каза той с висок, звучащ носово глас. — Мога ли да си разреша да предложа да сменим мястото на нашия разговор?

— Благодаря за доброто намерение. Останете — Лука го покани с ръка и седна.

С това формалностите приключиха, посетителите си избраха напитки от бара и заеха местата си.

— Вие ще запитате какъв е поводът за моето появяване — започна Моро. — Е, правило на благоприличието е, чието незнание във вашия случай, мили Асмо, е простимо, почетният гост да не се оттегля преди присъствуващите шампинги. Затова искам да ви помоля от името на всички физионици да се върнете в празничните помещения.

Арогантният и поучителен тон на Моро събуди гнева на Асмо.

— В същност кой ви праща? — попита подчертано грубо той. — Мона?

— Не разбирам вашата острота — каза Моро обидено. — Никой не ме праща. Аз не съм зермат. За мене е чест да изпълня желанията на шампинга Мона. А и вие също, мили приятелю, би трябвало да съзнавате голямото щастие, което се крие в благосклонната симпатия на Мона шампинга. Един такъв шанс съдбата скоро няма да ви предложи отново. Като искрен приятел бих искал да ви посъветвам — не се колебайте, това ще бъде щастливото мигновение на вашия живот.

— Грижата ви за мен е трогателна, мили Моро. Но аз се отказвам от подобна чест.

— Какво, моля? — избухна Моро. — Да не сте се побъркал?

Асмо се надигна.

— До гуша ми дойде да общувам с хора, които открито излагат на показ духовния си упадък.

Моро дишаше тежко.

— Вие изглеждате крайно интелигентен мъж — каза Асмо меко. — Защо не попречите на вашите физионици да се държат като животни, да петнят достойнството си на хора? Защо търпите това? Не се ли чувствувате виновен?

Моро бе дошъл на себе си. Изпи чашата си с подчертана небрежност и като я захвърли напреки през стаята в шахта за отпадъци, възторжено разпери ръце. Този жест изразяваше милостива прошка, но загатваше и пренебрежението на народен трибун към дребен, сприхав противник.

— Вие питате за някаква вина? Аз ви казвам — такава не съществува. Дори мисълта за това е некрасива, да не казвам — неморална, тъй като поставя под въпрос всеобхватната справедливост на нашия живот. Нещата са такива, каквито са, и каквито са, са добри.

— Вашите мисли са подкупващо прости. За съжаление обаче не могат да ме просветят.

— Виждате ли, Асмо — каза Зирто помирително. — Вината предполага зложелателно намерение, а такова по законите на нашето общество не може да съществува.

— Добре, да оставим настрана думата вина. Нека запитаме какъв е смисълът дафотилите да продължават да вегетират, заети само с детински лудории, и ден след ден да затъпяват все повече.

Моро изпразни нервно втора чаша.

— Решително възразявам. Вие говорите за упадък, за вегетиране, дори за затъпяване! Това е безобразие, очерняне на нашето божествено съществувание. Аз ще ви простя, само защото едва наскоро сте се събудил от голям скок във времето и защото генетичното ви състояние се намира още на стъпалото на животинското. При тези обстоятелства едва ли може да се очаква веднага да разберете по-дълбокия смисъл на нашето съществувание, което може да се сравни с абсолютната свобода на всемогъществото.

Асмо не отговори. Очевидно днес нищо нямаше да му бъде спестено. Той изпита любопитство що за плодове щеше още да изкара наяве тази философия.

Моро скочи, очевидно доволен, че на опонента му липсват думи. Той подреди русите си плитки и каза церемониално:

— Смея да очаквам, че повече няма да отказвате благоволението на нашата Мона шампинга. Моля, последвайте ме.

Асмо се усмихна приятелски.

— Ако дамата Мона търси партньор, защо не искате да й окажете честта?

Моро се вцепени. За секунда остана с отворена уста.

— Отказва се! — изкрещя той внезапно. — Това чудовище! Само това е достатъчно доказателство с каква варварска надменност пристъпя към живота, колко много му липсва мъдростта на нашето време — предложените наслади да не се отхвърлят.

Постепенно Асмо взе да се забавлява.

— Не бихте ли искали да ме направите съпричастен на мъдростта на вашето време, Моро? — запита той с престорена наивност. — Моля ви, просветете един незнаещ.

За момент Моро се поколеба, след това се усмихна ласкаво.

— Преди всичко според първата аксиома на шампингонизма трябва да се ограничаваш, мили приятелю, а не да търсиш.

Той започна да крачи в кръг на пръсти, като едновременно вихрено въртеше двете си ръце като лопати на кораб.

— Помислете за кръга! Представете си го с цялата сила а необуздания си дух, запечатайте го във вашия неспокоен мозък. Кръгът е същината й най-висшият символ на всяка мъдрост. Той няма начало и няма край. Той е простото в сложното и сложното в простото, рационален в сетивното, ирационален в духовното. Той е покоят в движението и движението в покоя, измерим в обиколка и диаметър, неизмерим в отношението им. С една дума — огледало на цялото битие, неразтрогващо единство между материя и абстрактност.

Асмо напразно се опитваше да открие смисъл в това тайнствено празнословие. Очевидно съществуваше особен вид интелектуална глупост, която само пердах можеше да оправи. Но преди още да успее да се наслади на тази мисъл, Моро бе изпратил вече четвъртата чаша в шахтата за отпадъци и покровителствено продължаваше:

— Ако разберете това, мили приятелю, разбрали сте всичко. Дафотилът е роден за щастие. Той го открива в красотата. Никъде не съществува повече красота, отколкото в самия него, в хармонията на движенията на тялото, в неограничената свобода на спортните му игри, в безкрайното богатство на сетивата му, в събуждането и осъществяването на неговото желание. Всичко, което вълнува тялото му, е добро, всичко, което потиска това, е лошо.

— Съжалявам — поде Асмо, — но аз съм на друго мнение, уважаеми Моро. Вълнението на вашето тяло е безсмислено, защото е безцелно. В работата вие можете да намерите щастието и красотата, възможността за разумно съществуване. Тя е превърнала животното в човек, без нея той отново ще се превърне в животно.

— Забелязва се, че произхождате от животинско време, в което мръсната бруталност на борбата за живот е затъмнявала мозъците. Работата винаги е била жалка полумярка и което е още по-лошо — тя насърчава, да, тя чисто и просто поражда несетивното мислене. Мисленето обаче без свързани с тялото наслади е вредно и е първоизточник на всички злини. Благодарение мъдростта на шампингонизма ние се върнахме към естественото щастие на биологичното съществувание.

Моро скочи от креслото си, направи серия от виещи се въздушни скокове, заподскача на ръце из стаята, взе с краката си чаша от бара и изля съдържанието в устата си, без да излее нито капка. След това се върна в нормално положение и добави весело:

— Биологичните системи не работят, те съществуват. Работата, в смисъл на шампингонизма, започва тогава, когато се произвежда повече, отколкото е необходимо за поддържане на системата при нормални окръжаващи условия. Но да се произвежда повече, отколкото е необходимо, противоречи на икономията на средствата, присъща на всяка биологична система. Следователно това не се допуска. По този начин сме в съгласие с втората точка на КАПИНОМА, която се отнася за неприкосновеността на еквивалентността. Кръгът на нашата философия се затваря.

Той се преметна на земята и застина в шпагат.

— Годността да произвеждаш — отвърна Асмо — е предпоставката за по-нататъшното развитие на обществото и на отделната личност. Само душевноболен може да стигне до мисълта да отрече творческата работа.

Моро прекъсна гимнастичното си упражнение.

— Мили приятелю, ставате груб. Още едно доказателство, че всичко, което излагате тук, почива на демагогия. Вие искате да издигнете работата в морално задължение, в смисъл и съдържание на живота. По този начин тя се превръща в единствено средство, което причинява блаженство и може да осъществи отделната личност и обществото. Но какво е щастие? Гимнастика и любов? Свобода от материална нужда? Свобода на тялото и на духа? — той така силно разтърси глава, че плитките му се разхвърчаха. — Не, всичко това са само части от едно цяло.

Моро пое въздух, изгледа триумфално Асмо и продължи:

— Би могло да се попита — това пътят ли е, или целта? Не може да бъде целта. Природата не познава цел, тъй като не знае нищо за самата себе си. Не може да бъде пътят, защото без цел няма път. Животът не е нито път, нито цел, той е и двете, свързани в едно като точките в кръга. Мъдростта на шампингонизма ни предпазва да търсим, където няма нищо. Вечната и единствена истина гласи — самият живот е щастието. Без готовността за това щастие, животът не е нищо повече от химична реакция, предизвикана от обективна случайност, която протича дотогава, докато обкръжаващите условия позволят.

Зирто, който досега с усилие бе мълчал, скочи. По бузите му бяха избили червени петна.

— Вие ме отчайвате — простена той. — Вашето сравнение с кръга е символ на стагнацията! Животът изисква движение, но в смисъл на промяна! Ние се нуждаем от предизвикателството на околната среда. Ние трябва да търсим рискованото дело, да разчупим веригите, в противен случай Астилот скоро ще бъде рай на мъртвите.

— Песимистични фантасмагории! — Моро махна усмихнато с ръка. — Достатъчно добре ми е известна жалката философия на Маатшапията. Не се обърквайте от нея, мили Асмо. Вие ще разберете красотата на нашия живот едва тогава, когато се научите да владеете тялото си във всички негови възможности за движение.

— Вие съвсем не владеете тялото си — заяви Асмо. — Въпреки акробатиката на мускулите си, вие сте скопец. Вината за това не е ваша. Упреквам само безграничната ви вманиаченост да величаете това състояние.

— Сигурно искате да намекнете, че не съм способен на сляп разрушителен гняв, мили приятелю? Евгениката е благодат, повярвайте ми. Което не мога да правя, изобщо не искам да го правя. Именно защото не съм животно, аз се отличавам от вас с хуманните си инстинкти.

— Аха, вие все още си правите илюзии по отношение генетичната ви задръжка в инстинктите? — отвърна Асмо. — Е, точно това е начинът, който природата използува, за да запази глупавото животно от агресията срещу собствения му вид. По този начин обществото на дафотилите се превръща в зоологическа градина.

Моро се надигна внезапно.

— Трябва да вървя. Моят отбор ме чака, изпълнен с нетърпение да започне зеленият гамбитен скок с тройна печалба. Твърде дълго бях изложен на болестта на мислите. Мускулите пеят гръмко песента на движението, радостта трепти в ставите ми. Обичам ви всички!

Той се стрелна вихрено към вратата и изчезна като мълния.

Лука шумно си пое дъх.

— Колко просто било — каза тя. — Бих желала също да бъда бицепсова тротинетка на красиво тяло.

Зирто се засмя и потри ръце.

— Забележително, Асмо, как натрихте носа на тази маймуна! Няма да го забравя през целия си живот!

Асмо стана сериозен.

— Ти отричаш шампингонизма, Зирто. Но какво правиш срещу него? Защо Маатшапията дава вечеря с танци тъкмо с тези хора? Защо и вие участвувате в това безумие?

— Не ти ли хареса? А аз мислех… искам да кажа… ние уредихме това специално заради тебе… — Зирто погледна смутено към пода. — Та какво му е лошото? Нищо лошо дори и в най-малка степен не се е случило.

Асмо мълчеше. Далеч бе от мисълта да играе ролята на апостол на морала и да изтъква на дафотилите грехове, които те не искаха да разберат.

Оранжева светлина трепна по тавана на стаята. Хилко връхлетя в помещението, огледа се неспокойно. Движенията му бяха нервни, лицето му — объркано.

— Какво се е случило? — попита Лука. — Какво ти е?

— Йона! — извика той. — Тя изчезна! Наистина ли не е при вас?

— Защо се тревожиш? Сигурно си е в леглото.

— Не — проплака Хилко. — Дяволът има пръст в някои неща около нея. Няма я в къщата, няма я в градините. Вече съм претърсил всичко.

Той прокара нервно пръсти през челото си, устните му трепереха.

До Лука безшумно изплува зермат. Тя пое чашата, която той й поднесе върху табличка, и я подаде на Хилко.

— Пий! — настоя тя. — Първо трябва да се успокоиш.

— Ще загубя разсъдъка си! — стенеше той. — Искам Йона! Защо е изчезнала? Върнете ми я обратно!

Асмо взе чашата от ръката му и я поднесе до устните му. Той покорно отвори уста и започна да пие. Лицето му стана спокойно и безизразно. Облегна се на една колона и се свлече на пода. Сълзи се стичаха по бузите му.