Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (11)

11.

Асмо усещаше, мекия и лепкав мъх под краката си. Когато след време се обърна, забеляза, че оставя виолетова следа. От нея излизаше серножълта пара и като завеса се издигаше бавно нагоре.

След около сто и петдесет метра той видя пред себе си цветно сияние. Приближавайки, разпозна прозрачна стена от рубиненочервени светлинни лъчи, която се разстилаше нависоко като огромен купол. Бавно, той се запъти към нея и я докосна с ръка.

Както бе очаквал, не почувствува нито болка, нито съпротивление. Премина без противодействие, огледа се изпитателно още веднъж, но не откри нищо необичайно. Свърза се с Лука и й съобщи, че е преминал без трудности лъчеизпускащия купол и се намира във вътрешността на резервата.

От килима-мъх под краката му се заиздига на вълни серножълта пара, задави обонянието му, започна да го обгръща. Той почувствува сладникав, почти приятен мирис. Крайниците му натежаха, пред очите му заискриха цветни дъги, сгъстиха се в танц от демонични зигзаги.

Той напрегна всичките си сили и започна да тича. Чувствуваше краката си като от олово, олюляваше се, за малко да падне, но серножълтият облак от пара остана зад него. Накрая отново можеше да диша свободно. Цветните миражи се разпаднаха, смущенията в движенията изчезнаха, само сърцето му продължаваше да бие силно. Изтри капките пот от челото си, пропъди страха и закрачи към центъра на резервата.

Засилващото се и затихващо свиркане, което бе забелязал веднага след като се приземиха, постепенно бе станало по-силно и сега му се струваше, че идва от листата над него.

Асмо погледна нагоре. И тогава те връхлетяха — орляк животни, дълги около метър, в преливащ се синьочерен цвят, които стремително се спуснаха и запърхаха около него. Твърдите им крила издаваха плясък и съскане. Приличаха на кошмарни видения, хибриди между прилеп и скорпион. Към косматите си кореми държаха свити четири чифта пипала-смукачи с големина на юмрук, на извитите си опашки носеха удебелени бодили с форма на духала, от рошавите им глави стърчаха рога като клещи. Те се осмелиха да се доближат на няколко метра от него. В продължение на секунди го гледаха втренчено в лицето с искрящи в зелено изпъкнали очи, после отстъпваха място на следващите. Видът им бе ужасяващ и будещ отвращение, но миризмата, която ги обгръщаше като облак от чумна воня, бе направо непоносима. Те стесняваха кръговете си около него, но като че ли грижливо внимаваха да не го докоснат.

Асмо почувствува, че му става лошо. От утъпкания мъх се надигаше пара и това му напомняше, че е по-добре да не стои на едно място. Летящите скорпиони го следваха с облак от смрад. Той замаха с ръце, но не успя да ги уплаши. Имаше опасност от отвратителните изпарения да изгуби разсъдъка си, съжаляваше, че няма в ръцете си сопа.

— По дяволите, проклети гадове! — изкрещя той в отчаян гняв.

Като ударени те се разхвърчаха, издавайки глухи болезнени стенания, бързо се издигнаха нагоре и се шмугнаха в защитния покрив от листа. Постепенно скимтенето им заглъхна и отново премина в обичайното засилващо се и затихващо свиркане.

След като десет минути бе продължил енергично пътя си, без да го сполетят други неприятни произшествия, Асмо забеляза между стъклените колони на дърветата очертанията на странна постройка и се запъти към нея.

Цилиндричната горна част, около десет метра в диаметър, стоеше върху дебел, три метра висок постамент. На пръв поглед постройката напомни на Асмо гигантска бяла торта. По страничната стена на тялото й имаше кръгли дупки, под които минаваше перваз. От средата на плоския покрив перпендикулярно нагоре стърчеше тръба с цвят на месинг.

Асмо внимателно стъпи на червената основа, върху която се издигаше зданието, и заоглежда постамента от всички страни. Материалът бе от еластична тъкан с гладка като стъкло повърхност. Можеше да я мачкаш и дори да я драскаш с нокти, но съвсем скоро тя възвръщаше предишната си форма, като резките изчезваха и вдлъбнатините се заглаждаха, но когато удари по нея с бързо движение, ръката му отскочи като от гумена стена.

Тъй като Асмо не намери никъде процеп по постамента, трябваше да опита да достигне до отворите по външния ръб на диска. Но как? Не можеше да се добере през постамента. Стеблата на дърветата в джунглата, от които вероятно би могъл да си направи стълба, бяха така жилави, че без сечива не би успял да стори нищо от тях.

— Върви ли, Асмо? — чу той Зеко-гласа на Лука. — Открихте ли вече нещо?

Той описа постройката с пълни подробности.

— За какви цели би могла да служи?

— Нямам понятие, Лука. Тъкмо това искам да установя.

— Искате да влезете вътре? Но вие дори не знаете дали е обитаема.

— Контакт с аслотите. Това е целта ни, нали?

— Моля, върнете се, Асмо. За днес е достатъчно.

— Рискът утре няма да бъде по-малък. Ще ви се обадя, когато открия нещо ново.

Тя въздъхна.

— Не ме оставяйте да чакам твърде дълго.

Когато обиколи още веднъж носещия постамент, забеляза, че и червената основна плоча пружинира, когато по нея се стъпва със сила. За да опита, скочи няколко пъти и като подскачаше все по-нависоко и бързо като кенгуру, обикаляйки с подскоци постройката в кръг, се доближи до диска, улови се за перваза и се метна на него.

Той погледна през петдесетсантиметровите кръгли отвори. Всичко бе тъмно и тихо. Изпълнен с любопитство, пъхна главата си.

Тогава вътрешните стени заблестяха в матовожълта светлина. В същата секунда го пое вакуум и с непреодолима сила го изтегли в блестящите тръби. Изпънат, с главата напред, той профуча надолу като вихрушка. След няколко мига стремително спускане насрещно силно въздушно течение забави движението му, докато една преграда-рампа не го спря. Той несръчно стъпи на крака, запрепъва се и с усилие успя да избегне удара.

Намираше се в ниско, кръгло помещение, в чиито стени се редяха отвори и спирачни рампи. От тавана се спускаше нещо, което напомняше гигантски комин на камина и лъщеше като злато! За да погледне вътре, той стъпи върху златната плочка, която се намираше под отвора му. Тя го отхвърли като топка нагоре, мощен вакуум със съскане го всмука в камината и преди още да е разбрал какво става, го издуха във въздуха през една фуния с месингов цвят. Той се преобърна няколко пъти и падна върху плосък покрив.

Ударът бе по-дек, отколкото можеше да се очаква. Все още обзет от страх, той се изправи на колене и се огледа наоколо. Бе се озовал върху постройката, напомняща торта. Опита с юмрук повърхността на покрива. Тя бе също от пружиниращ материал. Флуоресцираше в оранжев цвят. Преди да обрасне с шумата на джунгловата растителност, сградата по всяка вероятност е била видима отдалеч.

Той пропълзя до края на покрива и оттам отново чрез дупките се свлече върху перваза. За да се предпази от неприятни изненади, потърси отвора, през който бе минал, и малко след това се спусна през рампата отново в кръглото помещение. Този път бе подготвен за спиращата движението въздушна струя, затова успя горе-долу да се приземи сигурно на краката си.

Помещението имаше диаметър около петнадесет метра, но бе толкова ниско, че Асмо можеше спокойно да достигне тавана, като вдигне нагоре ръце. Към средата таванът се извиваше леко като купол и бе нашарен на пчелни килийки в светлосин цвят. Разделителните пътечки бяха от златистоблестящ материал, там където се пресичаха, светеха рубиненочервени кристали с големина на юмрук.

Той повика Лука, за да я осведоми за положението, но не получи отговор. Странно. Колкото и да се мъчеше, Зеко не работеше. Не можеше да се свърже и със Зем. Какво да направи? Имаше време да се върне. Безследното му изчезване в тази постройка не би помогнало никому. От друга страна, един Зеко вън от действие все още не беше причина за паника. Вероятно постройката бе автоматично защитена срещу електромагнитни вълни. Не, нямаше да се върне без определен резултат. Щеше да се довери на своята ловкост, на здравите си нерви и на щастливата си звезда.

Доближи се до дупките, които бяха издълбани в стената на височината на коляното. Те заблестяха в пъстри светлини. Скоро откри, че цветовете преминават от бяло през зелено и синьо в червено и виолетово и с това приблизително отговарят на спектъра на слънчевата светлина. Щом се отдалечеше от отворите, светлината изгасваше.

Тъй като не видя нито стълби, нито друга възможност да напусне залата, отново трябваше да използува тръбата. Приближи се до дупката със светложълт светлинен кръг и се вмъкна вътре. Както бе очаквал, вакуумът го сграбчи. След първите няколко метра тръбата с плавен завой премина от хоризонтална във вертикална, плъзгането се превърна в свободно падане. С бясна скорост той се спускаше отвесно надолу. Внезапно се появи насрещното течение, задържа го, тръбата премина отново в хоризонтална. Следваше къса рампа, той падна на крака, направи няколко крачки и спря.

Намираше се отново в кръгло помещение, само че значително по-малко от първото. Стените, подът и таванът имаха същия светложълт цвят като светлинния кръг горе. От тавана се спускаше познатият комин на камина. Той бе стоманеносин, както и кръглата плоча под него.

На стените имаше четири дупки, разположени една срещу друга. Между тях — кръгообразни плоскости от блестящи в зелено тънки пластинки.

Асмо се отправи към една от кръгообразните плоскости. Тънките пластинки рязко се отделиха. Зад тях се разкри безкраен коридор, осветен в светложълта светлина. От двете му страни — кръгли врати от тънки пластинки.

Когато влезе в коридора, Асмо бе принуден да се наведе, защото височината му не надминаваше метър и половина. След около сто метра в десния ъгъл се натъкна на втори коридор, който продължаваше в две посоки. Тръгна наляво и скоро отново достигна разклонението, което го водеше назад в кръглото помещение. Вероятно то бе центърът, от който коридорите се разпределяха като спици на колело.

Сега Асмо се обърна към една от кръглите врати на коридора. Тънките пластинки отскочиха и той влезе в галерия. Погледът му попадна на голямо помещение с шестоъгълна форма, изпълнено с цилиндрични и кръгли съдове, прозрачни кабели, хладилни серпентини и множество мъждукащи в синьо кутии. Приличаше на спряна химическа инсталация, която всеки момент бе в състояние да заработи отново.

Той обходи помещението в кръг. На няколко метра от края на галерията се намираха ниски поставки, по чиито телевизионни екрани от време на време пробягваха цветни светлинни точки. На две места откри висящи, полирани в черно плочи, които свързваха долното помещение с галерията. Колкото и да напрягаше фантазията си, не можеше да разбере предназначението им.

Отново излезе в коридора и надникна в няколко други помещения. Навсякъде видя същите инсталации. Никъде не откри живи същества, нито дори и най-малки следи, по които би могло да се съди за тяхното присъствие.

И на по-долните етажи всичко бе тихо. Най-после се натъкна на голям брой помещения с форма на пчелни килийки. Те напомняха на тази, в която живееше в подводния град на Маатшапия. Наредбата им го накара да предположи, че бяха предназначени за живи същества. На височина колкото до коляното в стените се опираха яйцевидни койки с диаметър петдесет сантиметра. Те бяха постлани като гнезда на птици с подобни на перушина черни вълма. Навсякъде се виждаха конструкции от етажерки, с плоскости, които можеха да се движат във всички посоки. Виждаха се съдове и кутии, поставки с бели телевизионни екрани, но никъде не можа да открие дръжка или копче, с което да отвори съдовете или да пусне в действие екраните. Намери и редица странни предмети, без да разбере дали служат за практически цели. Може би това бяха инструменти, може би играчки, а може би и изделия на вид приложно изкуство. Но колкото и различни да бяха, те всички притежаваха най-малко една полирана, съвсем гладка повърхност. Най-често тя бе кръгла, понякога овална и имаше големина на детска ръка.

Асмо отново опита да се свърже с Лука. Зеко все още не работеше. Колко глупаво, че не можеше да й разкаже какво бе намерил тук! Може би тя щеше да се сети как да бъдат отворени или пуснати в действие тези загадъчни предмети.

Стаичките за живеене бяха издържани строго в черно-бяло. Асмо не забеляза нито плоскост, нито предмет, нито дори малък съд, който да нарушава това правило. Светлината, която се процеждаше от стените, таваните и подовете бе чисто бяла. В комбинацията на черно и бяло, в заоблените линии, в смяната на светлини и сенки, във всяка форма, във всеки предмет се разкриваше хармонично чувство за стил. Колкото по-дълго време прекарваше в стаичките за живеене, толкова по-силно, по-внушително чувствуваше духа и завладяващата сила на една необикновена култура.

Но къде бяха носителите на тази култура? Никъде не се виждаше безпорядък, разруха или разрушение. Цареше безупречна, почти болнична чистота. Не можеше да се открие нито една прашинка или трохичка, нито и най-дребен остатък от храна или напитка. Всичко изглеждаше съвсем ново, нямаше предмет със следи от употреба или износване. Като че ли всичко току-що бе изработено и всеки момент собствениците щяха да се появят и да влязат във владение на подземния лабиринт от машини и жилища. Защо така безследно бяха изчезнали?

Асмо приседна на ръба на едно от гнездата-койки, за да размисли по въпроса. Дали не се бяха оттеглили, уплашени от него? Навярно не. Нивото на техническите им инсталации водеше до извода, че без затруднение можеха да държат на разстояние нежеланите посетители. А може би бяха напуснали сградата или пък пребиваваха на по-долните етажи? Ако присъствуваха, то във всеки случай трябваше да са забелязали идването му. Защо не се показваха? Под наблюдение ли го държаха? Дали не искаха първо от сигурно разстояние да разберат намеренията му?

Неудобно му стана да седи на ръба на гнездото. Изтегна се върху койката. Вълмото от перушина оживя, притисна се към формите на тялото му, обгърна го. Открити останаха само главата, ръцете и краката му. Що за същества бяха тези, които си бяха направили гнездовидните койки? Той не можеше да си представи, че по образ и начин на живот те приличат на дафотилите, че са сродни на тях. Напротив, това, което досега бе видял, затвърдяваше в него предположението, че става дума за същества от чуждо историческо развитие, от чужд клас интелигентност. От друга страна, това потвърждаваше, че планетата Астилот не можеше да бъде прародина нито на него, нито на дафотилите.

От всички пори на тялото му течеше пот. Гнездовидната койка излъчваше нетърпима горещина. Той се изправи бързо и скочи на пода. Но сега и оттам, и от стените, и от тавана на стаята към него проникваха топлинни лъчи. Хладният преди въздух на помещението само за няколко минути се бе затоплил до четиридесет, дори до петдесет градуса Целзий. Той напусна стаята с надежда да намери прохлада навън.

Но и в коридора температурата значително се бе покачила. По всяка вероятност той бе пуснал в действие апаратура, която, където и да се намираше, духаше към него зноя на пустинен вятър. Колкото и бързо да тичаше по коридора, не можеше да му убегне.

Когато стигна до централната зала, той съблече подплатеното с кожа яке, сакото и ризата си от трико и приседна на една от спирачните рампи, за да си поеме малко въздух. Дойде му на ум, че може би ще се спаси от жегата в някой по-долен етаж. Събра набързо дрехите си и се хвърли в един отвор с тъмносин светлинен кръг.

Падането през тръбата бе необикновено дълго. Когато най-накрая достигна спирачната рампа, той се намери в малка, потънала в пурпурночервена светлина зала с купол. Въздухът бе приятно хладен. За разлика от другаде, тук имаше само една врата с тънки пластинки. Тя бе правоъгълна и висока най-малко два метра. Той се запъти към нея, тънките пластинки се плъзнаха встрани. Пред него се разкри червена камера.

Колебаеше се дали да влезе. Имаше ли смисъл да продължава да търси аслотите? Докато размишляваше по този въпрос, отново облече ризата и якето си. Ако в тази постройка все още имаше живи същества, те отдавна биха се намесили. Очевидно непознатата апаратура владееше всичко, а от нея не можеше да се очаква каквато и да било информация. Затова най-разумно бе да се оттегли. Но как да излезе оттук?

Той се огледа внимателно. Никъде не видя тръба за изкачване или отвор. Камерата оставаше единственият изход. Предпазливо влезе вътре. Зад него безшумно се спусна стена, пътят за отстъпление бе отрязан. Друго не се случи. Асмо потисна надигащото се в него безпокойство и заоглежда един голям колкото чиния диск, вграден в стената на височината на коляното му. По матовосивата му повърхност преливаха цветни сигнали. Скоро откри, че това бе един и същ сигнал, който се повтаряше на кратки интервали.

Изведнъж се вцепени на място.

Чуваха се шумове!

За първи път в мълчаливия свят на тази постройка долови шумове, които не бе създал сам. Шушукане, цвърчене и бръмчене, съвсем тихо, но ясно доловимо.

Затаи дъх и се ослуша Какво бе това? Шумове от машини? Комуникация на надарени с разум същества? Тоновете докоснаха нещо познато в паметта му. Изведнъж му стана ясно — електроакустични сигнали! Не, не сигнали. Електронна анархия. Парализиращ страх се надигна в него, заля съзнанието му и му попречи да мисли. Необходимо бе да употреби цялата сила на волята си, за да се съсредоточи.

Един разстроен електронен мозък можеше да стигне до най-абсурдните идеи. Тоновете като че ли проникваха през тавана. Той бе нисък и без да се затрудни, Асмо го достигаше с върха на пръстите си — състоеше се от еластично фолио. Почувствува лека вибрация. Високоговорител, помисли с облекчение, възможно бе източникът на шумовете да е твърде далеч.

Стените на камерата бяха гладки, меки и без отвори. Никъде не можеха да се открият лостове, ключове или копчета. Обичайната апаратура или отсъствуваше, или не работеше. Какво трябваше да направи?

Той прегледа диска с големина на чиния, по който в монотонен ритъм преминаваше на вълни все същата комбинация от цветове: синьо-зелено-синьо-зелено… лилаво-жълто-оранжево…

Дискът не реагираше на натиск, не можеше да се завърти или измести. Асмо коленичи. Сигурно все някъде се криеше механизъм, който дава възможност да се излезе от този ковчег! Но колкото и да се напрягаше, не можеше да открие нищо. Дискът нито се отместваше, нито помръдваше.

За малко щеше да се примири, когато върху прозрачната плоча на тавана забеляза леки следи. Това бяха пръстени с големина на детски юмрук, изсъхнали остатъци от течност, каквато влажните чаши оставят върху подложка. Успя да определи и три или четири такива пръстена, които се събираха в центъра на диска. Какво можеше да означава това? Като размисли, намери обяснението — това бяха пипала-смукачи.

Може би аслотите притежаваха вместо ръце пипала-смукачи? И краката на летящите скорпиони, които срещна в джунглата, завършваха с такива. Пипалата-смукачи обясняваха липсата на дръжки, ключове и копчета, придаваха смисъл на полираните повърхности на черно-белите предмети за ежедневна употреба. Стана му ясно, че механиката на цветния диск реагира на всмукване. Но той не притежаваше нищо, което да закрепи към гладката повърхност. Не разполагаше и с пипала-смукачи.

А може би? Той навлажни устните си, притисна ги към диска и започна да смуче. Въздействието се появи веднага. Дискът се доближи към него, издигна се на около два сантиметра от цокъла и спря. В същия момент Асмо почувствува движение. Камерата безшумно започна да потъва. Той се намираше в асансьор.

Шумовете от високоговорителя—шушукането, цвърченето и бръмченето — се усилиха, достигнаха неприятна интензивност.

Асансьорът спря. Стената без цепнатина се вдигна. Тънките метални пластинки се отделиха. Ярка рубиненочервена светлина, която му напомни лъчеизпускащия купол сред джунглата, осветяваше камерата.

На пода пред асансьора лежеше неподвижна фигура.