Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (18)

18.

От небето се ронеше дъжд, едва доловим, на съвсем ситни капки. От зелените като ябълки облаци се прокрадваше разсеяна светлина. Асмо и Лука стояха на най-горната тераса на пирамидата Психодом. Зад тях се издигаше блестящото бяло полукълбо на павилиона.

Всичко изглеждаше както преди. Градът на стъпаловидните пирамиди, белите жилищни кубове с техните крила, зеленината на растителността, водопадите, течащата в долината река… Но днес Асмо гледаше планетата с други очи. Той бе опознал този рай. Зад веселата повърхност се криеше агонията на едно общество, което не вършеше нищо друго, освен да се наслаждава на постиженията на отминала вече епоха.

Под спокойната на вид повърхност се криеше още нещо — тайнствената воля, насочена да разруши идилията и да заграби господството над Астилот.

Асмо още веднъж бе обсъдил със Съвета шансовете за насилствена ретрансцендация и с тях бяха стигнали до заключението, че трябва незабавно да действуват.

Всички усилия да влязат в контакт с Йона бяха останали без резултат — никой не знаеше, къде се намира тя. Според Лука и Зирто изчезването й можеше да има само лични причини. Вероятно тя бе разочарована и отчаяна и се опитваше в усамотение да дойде на себе си. Асмо изпитваше друго съмнение, но повече не биваше да губят време, срещата със Зукинатал бе по-важна.

Накрая Лука бе одобрила неговото становище. През изтеклите дни те много се бяха сближили, намерили бяха общ език, въпреки че все още редица неща оставаха неизречени.

— Да вървим — каза тя и му кимна ободрително. Като него и тя знаеше какви последствия носи отговорността, познаваше трудностите и разбираше, че успехът зависи от щастливата случайност и че те се осланят на нея, тъкмо когато бе необходима сигурност. Нужно бе да погледнат в очи опасността. Никъде не съществуваше абсолютна безопасност, и който искаше да си я осигури, сам си отнемаше годността за действия.

Те влязоха в павилиона-плато през въртящите се кристални ветрила. От зеления басейн се издигаше рубиненочервена водна маса, образуваше геометрични фигури, заобиколени от прозрачни кълба, които се спускаха от купола и се пръскаха с тон на нежни камбанки.

Кръглият асансьор ги носеше към недостъпните дълбини на Психодом. Зеко-глас откъсна Асмо от мислите му.

— Ало, Асмо! — чу той Йона. — Непременно трябва да говоря с тебе. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Йона? — отвърна той изненадан. — Къде си?

— В зеленото крило.

— Тука, в Психодом? Добре, идвам.

Той спря асансьора. Лука го изгледа въпросително.

— Обади се Йона. Тя е тук и иска да говори с мене. Бих желал да дойдеш и ти.

Лука недоверчиво поклати глава.

— Йона е тук? Невероятно.

Те отново пуснаха асансьорното отделение и се върнаха до зеленото крило. Една сестра ги очакваше в преддверието и ги заведе в стаята на Йона.

Йона лежеше по нощница в леглото. Чуваше се тиха музика, върху екрана на пластичната телевизия подводен балет изпълняваше ефирен танц.

Когато влязоха, тя се изправи.

— Много мило от ваша страна! — извика Йона. — Седнете при мен, веднага ще поръчам нещо за пиене.

Косите й бяха в пълен безпорядък, очите й блестяха трескаво.

Лука и Асмо я изгледаха смутено.

Йона започна да се смее, но тъй като двамата не се присъединиха, лицето й се навъси.

— Не, съвсем не сте мили. Дошли сте в Психодом и не идвате да ме посетите. Защо ме оставяте сама? Какво съм ви направила?

Двамата не знаеха какво да кажат.

— Да не сте с гузна съвест? — Тя се закиска. — Добре, забравете това. Не обичам тъжни лица. Хайде, сядайте.

— Откъде знаеш в същност, че сме в Психодом? — запита Асмо.

Тя го загледа втренчено, като че не бе разбрала въпроса му. След това наклони глава и прошепна:

— Къде се бави това глупаво същество? Вратата се отмести. Сестрата вкара в стаята количка с напитки.

— Много добре — каза тя усмихнато ce и ce поклони. — Какво мога да ви предложа?

— Нищо! — изръмжа Асмо. — Изчезвайте с тези работи и ни изпратете лекар.

— И дума да не става! — Йона скочи от леглото, изтича към количката и посегна към една бутилка. — Скучен си, скъпи, и искаш да ми развалиш настроението.

Асмо взе бутилката от ръката й, вдигна Йона и я занесе на леглото. Смеейки се, тя риташе доволно с крака. Струваше му не малко усилия да я пъхне под завивките.

— Какво стоите! — обърна се заповеднически Лука към сестрата, която безпомощно гледаше ту единия, ту другия. — Не забравяйте за лекаря. Той трябва да побърза.

Сестрата изчезна.

Йона се пооправи, измъкна краката си и метна завивката върху раменете.

— Какво търсите всъщност в Психодом вие, хора, които разваляте играта? Може би мислите, че съм душевно болна? Глупости, това не е нищо повече от едно настроение. Чувствувам се блестящо! И имам достатъчно приятели, за да не разчитам на вас, казвам ви го, да знаете — тя гневно отметна завивката встрани.

— Права си, Йона — каза бързо Асмо, — държахме се малко глупашки. Ако лекарят няма нищо против, ще изпием за твое здраве по един феликс.

— Искам да зная защо сте тук — лицето й бе изпълнено с недоверие.

— За да ретрансцендираме Зукинатал.

Йона се сепна. Един момент тя изглеждаше безпомощна, след това изрече бързо.

— Чудесно, и аз ще дойда. Никога досега не съм виждала аслотка.

На вратата се появи друга сестра.

— На вашите услуги, мадам.

— Имам нужда да се изкъпя и да облека нещо. Но бързо. Нали ще ме почакате? — Тя погледна умолително. — След няколко минути ще бъда готова.

Подскочи от леглото и тананикайки изтича към банята. Водата издаде плясък, когато тя се хвърли в басейна за плуване.

Зермат-медик със самоуверен израз, в липовозелена униформа и златни знаци на ранга, влезе в стаята. От горния ляв джоб на дрехата му се подаваше тръбичка за упойка.

— Много любов. Искали сте да ме видите?

— Какво й е на пациентката?

— Нищо сериозно, минхер. Вероятно лека психосоматологична дискомпозиция.

Лука го изгледа изпитателно с хладен поглед.

— Вероятно? Защо не знаете точно?

— Пациентката дойде по собствено желание, мадам. Не разреши диагностичен преглед.

Асмо размисли за момент.

— Тогава прегледайте я сега — каза той.

— Извинете, минхер, за целта е необходимо съгласието на пациентката.

От банята се чу пронизителен вик.

— Фуй! — извика Йона. — Изглеждам като чума! Не можете ли да побързате, вие, глупаво нищожество? — Тя започна да се смее, като е ли бе казала шега.

Малко след това излезе от банята облечена.

— Можем да тръгваме — каза тя и се обърна към вратата.

Асмо я задържа.

— Момент. Искам да съм сигурен, че нищо ти няма. Лекарят ще те прегледа.

— Смешно е, няма ми нищо. Ще загубим само време.

— Дотогава имаме време. Лука даде знак на лекаря.

— Започвайте, Ник.

Зерматът запази непоклатимата любезност на обучения терапевт.

— Моля да бъде извинен, мадам. Както вече казах, важно е съгласието на пациента — той се наведе и се загледа в картината на пластичния телевизор, като че и въпросът вече не го засягаше. Йона се усмихна:

— Е, и… Хайде, идвайте. Асмо тръсна глава.

— Вече взе да ми става много! — извика тя. — Не си ми опекун. Не искам да ме преглеждат!

— Това си е твоя работа. Но тогава не можеш да дойдеш с нас в конклава.

— Кой би могъл да ми попречи на това?

— Аз.

Тя тупна с крак:

— Нямаш право.

— Разреши да те прегледат или оставаш тук. Ние трябва веднага да тръгваме, Съветът чака.

Йона разбра, че с упорство няма да успее.

— Защо си толкова отвратителен с мен? — поде тя плачливо. — Чувствувам се самотна. Моля те, остави ме и аз да дойда.

— След прегледа.

— Искаш да ме унижиш, искаш да докажеш на новото си увлечение каква власт притежаваш! Бъди поне честен и признай.

Асмо загуби търпение.

— Престани с глупавия си брътвеж! — извика той.

— Все ми е едно с кого спиш — крещеше тя, — но твоите грубиянски маниери са ми нетърпими.

— Ела, Лука, тръгваме — каза Асмо.

— Не! — изтича след него Йона и го прегърна. — Ти не можеш да ме оставиш сега!

Той се опитваше да се освободи от ръцете й, но тя се бе вкопчила в него, като че ли се касаеше за живота й.

— Няма да остана тук — задъхваше се тя. — Не искам! Не искам!

— Предприемете нещо! — извика Асмо към лекаря. — Нали виждате, че има психически дефект.

Зерматът се поколеба.

— Дайте й средство за успокоение.

Зерматът кимна и извади от джоба на гърдите си тръбичката за упойка.

— Пуснете ме! — крещеше Йона. — Той не бива да ме докосва.

В очите й бе изписан смразяващ ужас. Тя удряше около себе си и тропаше с крака. Асмо хвана здраво ръцете й, лекарят откопча ръкава на китката й и го запретна нагоре.

— Пуснете ме — стенеше тя. В очите й имаше сълзи. Тя се съпротивляваше, след това тялото й изведнъж се отпусна. Загубила бе съзнание.

Странно, мислеше си Асмо. Нямаше никаква причина за това, тръбичката за упойка дори не я бе докоснала.

Лекарят и сестрата я занесоха на леглото.

— Така — рече Асмо, — сега искам да знам диагнозата.

— Без преглед е невъзможно, минхер.

— Тогава, по дяволите, прегледайте я! Какво чакате?

— Извинете, минхер. Върховното ми задължение е да уважавам желанието на пациента.

На Асмо му бяха дошли до гуша съпротивата и извъртанията. Той сграбчи зермата за униформеното сако и го притегли към себе си.

— Почвайте най-после! — изрече остро той. Зерматът сведе поглед.

— Както заповядате, минхер.

Той седна на ръба на леглото, напипа пулса на Йона, разтвори клепачите й, погледна в очите й. Няколко секунди прекара в размисъл. След това извади от вътрешния джоб на сакото си плосък уред с измервателна скала. Пет електрода като крака на паяк изскочиха от него, острите им като игли връхчета се впиха в кожата на главата на Йона. Веднага се чу стакато от бръмчащи звуци, по скалата в зигзагообразни линии заиграха цветни светлинни точки.

Зерматът внимателно наблюдаваше измервателните стойности. Изведнъж той странно се промени. Тялото му се вцепени. Гледаше уреда, разтърсвайки глава, с разтреперани ръце опипваше лицето си, втренчваше се отново в уреда, който, изглежда, показваше нещо невероятно.

— Какво става? — попита Асмо.

Зерматьт не реагира. Асмо го сграбчи за рамото.

— Отговорете! Какво става?

Зерматьт бавно обърна глава. Светлосиният цвят на лицето му се бе превърнал във варовито сив. Въпреки усилията си не успяваше да потисне треперенето на устните си. Разширените му зеници бяха втренчени в някаква точка в безкрайността.

Асмо го побутна внимателно.

— Е, хайде, говорете!

Накрая, след дълга пауза, отговорът дойде със запъване.

— Не разбирам… мадам Йона… първо равнище на „кеф“… невъзможно… дефект… енцефалограф… извинете ме…

Той грабна уреда и олюлявайки се стана, после се обърна към вратата, препъна се и залитна навън в коридора.

Асмо и Лука забързаха след него. Но още преди да достигнат изхода, чуха тъпо падане.

Лекарят лежеше изпънат на пода, с лице, обърнато надолу. Наблизо стоеше сестра, друга се бе навела над него и бе пъхнала ръката си под униформеното му сако. След няколко секунди тя вдигна поглед и даде знак на колежката си.

Преди Асмо да успее да попита нещо, те вече бяха хванали лекаря, влачеха го по коридора и го пъхнаха в шахтата за отпадъци. Усмихвайки се любезно, като че ли нищо не се бе случило, те минаха покрай Асмо и Лука и изчезнаха в стаята на Йона.

Асмо стоеше като ударен по главата. Той погледна Лука, но тя само безпомощно повдигна рамене.

Големият блестящ оранжев похлупак на шахтата като че ли му се хилеше подигравателно. В него се надигна безсилен гняв. Не знаеше кое повече го огорчи — държането на сестрите, които хвърлиха в боклука с безчувственото отношение на мравки мъртвия си другар, или съзнанието, че бе дошъл твърде късно, че не бе реагирал достатъчно бързо, за да предотврати края на зермата. Каква ли тайна бе отнесъл със себе си в смъртта? Толкова ли бе важна тя, че трябваше да умре, за да остане скрита?

— Ела, Асмо, трябва да бързаме.

— Как си обясняваш това, Лука? Дали Йона е в опасност?

— Не зная. При нея никога не е сигурно кое е театър и кое не е.

— А смъртта на зермата? Забележката му за първото равнище на „кеф“?

— Нямам понятие. Разбира се, в тази работа нещо не е наред. Но затова можем да се погрижим и по-късно.

— Най-малко трябва да видим как е тя.

Влязоха в стаята. Йона все още лежеше върху леглото, неподвижна, със затворени очи. Лицето й бе восъчно бледо.

— Какво й е? — попита Лука.

Сестрите, които се грижеха за нея, погледнаха нагоре.

— Кома — каза едната.

— Кога можем да говорим с нея?

— Засега не, мадам. Тя се нуждае от пълен покой. Асмо отиде до леглото и заразглежда Йона с изпитателен поглед. Наистина ли беше болна, или всичко бе само представление? Как можеше да установи това, как можеше да я принуди да каже истината?

— Забравил ли си, че химосинтезата е в ход? — чу той гласа на Лука. — Ако изпуснем момента, ще загубим два дена.

Той изгледа двете сестри.

— Можем ли да я оставим сама?

— Не се безпокойте, минхер. Тя е в добри ръце.

Лука кимна одобрително. Мисълта отново да изтърве Йона от погледа си будеше известно неудобство в Асмо, но в момента не можеше да направи нищо друго, а и времето напредваше.

С кръглия асансьор се смъкнаха до най-долните етажи на Психодом, където се намираше аукумулаторът за биогенните формати и крилото за ретрансцендиране.

Когато излязоха от асансьора, Зирто се запъти към тях.

— Вече бях започнал да се безпокоя, че няма да дойдете навреме — каза той.

— Задържаха ни.

Зирто ги поведе през виещ се коридор, в чието дъно се намираше вратата към бактерицидния шлюз.

Докато чакаха да влязат, те му разказаха накратко за Йона и за смъртта на зермата-медик.

Зирто се засмя.

— Тя е влюбена в тебе, Асмо. Когато е установила, че в лицето на Лука има сериозна съперница, е получила шок. Във всеки случай разумно е бил от нейна страна да отиде в Психодом.

С това за него инцидентът бе приключил. Тъй като Йона бе намерена, повече, изглежда, не го интересуваше. Асмо се учуди на късогледството на Зирто. А може би бе несправедлив към него. Възможно бе мислите му да са вече изцяло погълнати от работата, която им предстоеше?

Блесна зелена светлина, камерата на шлюза се разтвори.

Конклавът представляваше кръгло, не много голямо помещение с подобен на пчелна пита куполообразен таван, от който се излъчваше интензивна светлозелена светлина. На контролния пулт седяха зермати-медици — трима небесносини и една розовокожа, които Лука внимателно бе подбрала и подготвила за работата. Зад тях във въртящи се столове бяха насядали членовете на Съвета.

Пред контролния пулт в полукръг бяха наредени химотехнически агрегати, вакуумни помпи, центрофуги, калкулатори, съдове с катализаторни газове под налягане, кондензатори и уреди за дълбоко замразяване. В центъра се издигаха две блестящи машини от хром, свързани помежду си с кабели и тръби. Инициалвитаторът бе обвит в прозрачен метал. Наскатронът — глобоид с диаметър от почти три метра — бе вкаран със задната си част в стената на конклава.

Асмо се огледа наоколо и кимна. Всички бяха по местата си, химосинтезата протичаше според програмата. Необходими бяха три дена и две нощи усилен труд, за да се подготви ретрансцендацията, да се отстранят техническите и личните трудности, а наред с това — да се оборват възникващите отново и отново колебания в членовете на Съвета.

Асмо погледна насреща към Лука и Зирто, които бяха заели местата си на контролния пулт.

Лука вдигна ръка.

— Можем да започнем — каза той.

Влезе сестра и раздаде очила с виолетови стъкла. След това подаде на Асмо куфарчето-сейф.

Той сложи очилата, взе ератора и го насочи към обвивката на инициалвитатора. С върховно внимание се опита да изреже в метала отвор. Но енергийният лъч предизвикваше само поява на синкава светлина, отскачаше от обвивката и обгаряше в стената редица черни дупки. Асмо увеличи енергията. Стъкленовидният метал се оцвети, започна да се топи и изгоря във вид на експлозия със серножълт остър пламък. Светлината бе толкова силна, че Асмо, въпреки защитните очила, почувствува в очите си пробождаща болка. След няколко минути ераторният лъч отряза кръгъл отвор. Изрезката падна и се разби на късчета върху пода. Парченцата образуваха топчета и се затъркаляха във всички посоки.

Асмо свали защитните очила, за да даде отдих на очите си, и след това насочи лъча към цилиндричната наставка в горния връх на инициалвитатора. С пронизителен звук, който накара агрегатите да завибрират, енергийният лъч издълба в тръбата канал с дебелина на пръст. Асмо трябваше максимално да се съсредоточи, за да не се отмести от изрязаната ос. Неясно дочу, че зад него се надигна шум и оживени пререкания. Когато свърши с дълбането и се обърна, всичко отново бе спокойно.

Лука и Зирто се усмихваха, изпълнени с увереност, зерматите-медици изглеждаха изтощени. Очевидно те се намираха на границата на психическите си сили. Какво щеше да стане, ако нервите им не издържеха?

Изведнъж Асмо почувствува горещото желание да изостави цялото начинание. Трудностите му се сториха непреодолими, опасността — зашеметяваща. В що за безумие се бе впуснал! Каква ли катастрофа щеше да настане, ако допуснеше грешка? Той отхвърли колебанията. За всичко това трябваше да мисли по-рано. Сега връщане назад нямаше.

Сестрата застана до него с куфарчето-сейф. Той взе овалната капсула, която съдържаше биогенния формат на Зукинатал, пое дълбоко въздух и я плъзна през дупката на тръбата. Завари отвора. След като свърши, се обърна към контролния пулт.

— Ациленова инжекция.

Зерматите кимнаха. Те натиснаха бутони, цветни сигнали затрептяха върху контролните екрани. Синтетичен глас каза:

— Батитермовият слой е разтопен. Биогенният формат е свободен. Индикатор на процеса зелено.

Асмо бе закрепил ератора на статив с мерник и го бе насочил към центъра на инициалвитатора.

— Термошок — каза той. — Съобщавайте веднага всяко отклонение от измервателните норми.

— Какво сте решили да правите? — изрече зад него подтиснат, задъхан от вълнение глас.

Той се обърна. Един от зерматите-медици го гледаше втренчено в лицето.

— Минхер, вие нарушавате КАПИНОМА! Термошокът излага на опасност нуклеиновите киселини.

Асмо го погледна спокойно в очите.

— А вие какво предлагате?

— Дълбоко замразеният пласт е разтопен. Трябва да изчакаме, докато биологичният часовник вдигне хормоналната блокада.

— Това ще продължи твърде дълго. Производството на хормони трябва да започне веднага.

Зерматът се готвеше да възрази. Като че ли случайно Асмо вдигна ератора. Зерматът стисна устни и се отказа от отговора, който му беше на езика.

— Както обичате, минхер — промърмори той. — Моля за извинение — С наведена глава се върна на мястото си.

— Чакайте, Асмо! — извика Хилко. — Мисля, че той има право. Това, което вършим, граничи с убийство!

Лука го изгледа гневно.

— Ние обсъдихме всяка подробност. Ти даде съгласието си. Сега не ни бави.

— И аз се колебая — каза Уско. — Какво ще стане, ако унищожим Зукинатал? Помнете съвета ми. Аслотите ще си отмъстят за това кощунство, всичките ще ни…

— Достатъчно! — прекъсна го Зирто грубо. — Никакви дискусии повече. Всяка секунда е скъпоценна.

— Но аз…

— Чуйте, Уско! — Асмо се опитваше да придаде на гласа си спокойно звучене, въпреки че кипеше от гняв. Най-много му се искаше да изпъди навън всички тези глупаци, но това бе невъзможно, те му бяха нужни. — Ние не знаем за колко време клетъчното ядро на аслотите запазва жизнеспособността си, ако не се добави биокатализатор — каза той. — В никакъв случай процесът не бива да бъде забавян. Колкото се може по-скоро биогенният формат трябва да премине от инициалвитатора в наскатрона.

Тримата зермата-мъже се надигнаха и демонстративно се оттеглиха от местата си.

— Молим за прошка, минхер. Нима казахте, че ще ретрансцендираме същество аслот?

— Какво ви интересува това, гледайте си работата.

Зерматите енергично разтърсиха глави.

— Аслотите са табу, минхер! — отвърнаха те в хор. — Трябва веднага да прекъснем. Не можем да поемем отговорността!

— Вие нямате право — извика Асмо — да си приписвате отговорността! За това, което става тук, отговарям аз!

— КАПИНОМА… — В гласовете им звучеше паника.

— Дръжте си устата! Обратно на контролния пулт! Започваме с термошока.

Зерматите покриха лицата си с ръце.

— Не! — простенаха те. — Имайте милост, минхер. Те се олюляваха като пияни. Асмо се страхуваше, че всеки миг ще се сгромолясат. Огледа се за помощ.

Зерматът-жена лежеше върху контролния пулт, закрила глава с ръце.

— Хей, Зу! — извика Асмо. — Елате насам. Когато чу заповедническия му глас, тя се съвзе и колебливо се приближи. В очите й се четеше страх. Микроскопични капки пот блестяха по челото й. Тя не можеше да разбере какво става. То противоречеше на ограничените й представи за морал и отговорност. Но въпреки това бе готова да се подчини на заповедите на един дафотил.

Асмо посочи олюляващите се.

— Изведете ги навън!

— Както желаете, минхер.

Тя взе за ръка колегите си с нарушени функции и ги задърпа след себе си като кукли. Тримата се спряха пред бактериоцидния шлюз, обърнаха се и се поклониха несигурно.

— Много любов, минхер. Много любов.

След това пропълзяха през отвора.

— Върнете се на мястото си, Зу — нареди Асмо. Капакът на камерата на шлюза отново се отвори.

През дупката в конклава се изкачи Йона. Изглеждаше свежа и отпочинала. С дружелюбна усмивка тя кимна на всички.

Асмо нямаше нито нерви, нито време да се впуска в разпра. Той й посочи място. Тя му благодари с въздушна целувка и се плъзна със стола си близо до него.

Върху контролния екран, който възпроизвеждаше вътрешността на инициалвитатора, се появи радиус — векторът на ератора. Асмо го коригира, докато лъчът падна точно в центъра на биогенния формат. Точността и правилното дозиране бяха решаващи. Само една незначителна грешка и Зукинатал никога вече нямаше да съществува.

От контролния пулт се даваше информация относно температурата, налягането, електромагнитната сила на полето и химическите изменения в окръжаващата среда. Най-накрая, след дълги минути на свръхконцентрация, всички измервани стойности достигнаха оптимален параметър.

С решително натискане Асмо освободи енергийния лъч.

Върху екрана забушува цветна вихрушка. Трептящите характеристики се разпаднаха, преплетоха се в безредни кълба. Оранжевочервена светлина се разля и заплашваше да погълне всичко.

Асмо отстъпи назад и прокара длани по челото си. Столът, извратен от Лука, се плъзна към него през помещението. Той го спря и изтощен се отпусна в него.

Лука и Зирто също бяха свалили ръце от регулаторите на контролния пулт и се облягаха назад, дишайки тежко.

Повече нищо не можеха да направят. Химичният процес бе предизвикан, трябваше само да изчакат резултата.

След няколко минути колебание измерваните стойности показаха първите признаци на положителна промяна. Както се очакваше, термошокът интензивно ускори химичната реакция в биологичния часовник на биогенния формат. С треперещ глас Зу съобщи, че биогенният формат започва растежа си. Блокадата бе вдигната, производството на хормони можеше да започне.

Лука натисна сигнален бутон. Пренасянето на биогенния формат от инициалвитатора в наскатрона започна. С това ретрансцендацията достигна необратимия си стадий. Сега Зукинатал щеше само да расте, бързо и неудържимо, насочвана от натрупаната в клетъчното й ядро наследствена информация.

Работата в конклава бе приключена. Всички се надигнаха от столовете и се отправиха за тържествената процедура в по-горния етаж, където се посрещаха връщащите се от трансцендация.

Йона не се отделяше от Асмо, като очевидно се стремеше да се държи незабележимо, за да него дразни. Но тя предизвикваше у него по-голямо безпокойство, отколкото той искаше да си признае. Членовете на Маатшапията не забелязваха нищо. За тях бе достатъчно, че Йона отново е сред тях, те не си блъскаха главите за минали неща. Само Лука критично наблюдаваше Йона и постоянно бе до нея.

Асмо бе очаквал да види стая с маси, мебели за сядане и светлинни тела, но нямаше нищо подобно. Това, което завариха, бе бяло, съвсем празно помещение с огромни размери. Когато зад тях се затвори вратата, от пода се издигна стъклено кълбо с диаметър един метър. То лежеше върху тънко, еластично тяло и веднага започна да предава картини от вътрешността на наскатрона.

Асмо се приближи. Откъдето и да гледаше кълбото, отвсякъде картината бе ясна и разбираема.

Напредващата биогенеза на Зукинатал се очертаваше като блестящ в червено център. Обиколена от флуоресциращ хранителен разтвор, тя се развиваше с бързо темпо. По синята, покриваща червения център парабола, можеше да се отчете направляваният от еволюиралите нуклеинови киселини растеж на индивидуалното съзнание.

След няколко минути червеният център доби формата на октаедър и премина от наскатрона в камерата за хидриране.

Светещ в синьо сигнал пламна върху кълбото-картина. Зукинатал бе възвърнала съзнанието си!

Червеният октаедър напусна камерата за хидриране и със странни движения, на тласъци, се приближаваше към последния нагнетателен шлюз.

Асмо бе завладян от трескаво напрежение, той чакаше със затаен дъх. Само още няколко секунди и аслотката Зукинатал щеше да се появи в биологичната си форма на съществуване.

Тихо, постепенно засилващо се съскане, изпълни въздуха. Звучеше, като че ли силна буря навява песъчинки върху метална повърхност.

Светкавица преобрази празното помещение в пустинен пейзаж, до чийто хоризонт като замръзнало море се виеха гребените на жълти дюни.

Асмо и членовете на Съвета стояха на каменна тераса, засенчена от палми и цъфтящи кактуси. От кладенец плискаше изворна вода. Тапицирани столове и ниски масички с храни и напитки ги очакваха. Стана потискащо топло.

В средата на терасата, повдигната върху подиум, блестеше в чисто бяло койка-гнездо от вълма.

Асмо втренчено бе приковал поглед към мястото, от което излизаше съскащият шум. На двадесет метра от тях из пустинния пясък се надигна сребърен купол и постепенно се оформи в ракета.

Съскансто замря, тялото спря да се движи.

Като звезда-цвят то започна да се разпуква откъм върха.