Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (22)

22.

Токазути, бял конусообразен хълм, се извисяваше над синкавата зеленина на равнината. От върха му се отделяха потоци изпарения и мудно се сгъстяваха около подножието му във виолетов венец от облаци.

Двата функрафта бавно заобиколиха хълма. Пътниците следяха екраните на оптичните усилватели, но колкото и да се мъчеха, не можаха да открият и най-малкото упътване, което би указало входа към Асфенвидон. И електронната памет не бе в състояние да им съобщи информация. Техническите подробности за централата на „кеф“ бяха неизвестни. Зирто натисна командния бутон.

— Физическа структура — каза той.

Върху екрана се изобразиха черните очертания на вътрешната структура на планината. Тя се състоеше от минерална конусообразна сърцевина, пронизана от лабиринтни кухини и коридори. Върхът на конуса се подпираше от метален скелет. Върху платото се различаваше геометрична фигура. Тя напомняше изправен на върха си триъгълник.

— Трябва да опитаме да достигнем платото — предложи Асмо.

Зирто кимна и даде нареждане на командната апаратура. Функрафтът се приближаваше до изкуствения връх на конуса в мястото, където започваше платото, и застана неподвижно, висейки над бялата, покрита с дребнозърнести кристали повърхност.

Асмо се подаде от кабината и с ератора отряза правоъгълно петно от профила на планинската верига, достатъчно голямо, за да може функрафтът да се приземи върху платото. Със скърцащ шум отрязъкът се наклони навътре и се удари, пружинирайки в земята. Във въздуха вихрено се изви облак от бели кристали.

Пред погледите им лежеше платото с огледално гладка повърхност от тъмнозелен камънак, в чийто център се издигаше бяла, опряна на върха си стъпаловидна пирамида. От подпорите на куполообразния покрив към зелената равнина се прокрадваше разсеяна белезникава светлина.

Когато Зирто изви функрафта към отвора, светлината внезапно смени цвета си. Огромният павилион, чийто диаметър възлизаше на около хиляда метра, засия в интензивно синьо.

Функрафтът веднага се изтегли назад, а синтетичният глас от бордовия високоговорител съобщи:

— Зона на твърдо лъчение. Блокада на курса чрез защитна апаратура.

— Аз ще изключа източника на лъчението — каза Асмо. — Ако е невъзможно, ще се върна. Ще останем във връзка чрез Зеко. Не предприемайте нищо на своя глава.

Съветът се съгласи. Зирто насочи функрафта над отвора и пусна бордовата стълба. Асмо излезе от кабината Лука му подаде куфарчето-сейф с монокристала. Тя му се усмихна, но не успя да прикрие загрижеността си.

Асмо стъпи на платото. Когато се приближи до стъпалообразната пирамида, установи с облекчение, че достига перваза на долния етаж с ръце. Той се покатери върху него, обходи го и преброи тридесет и шест отвора за плъзгане. Те не се различаваха по нищо. С енергийния лъч на ератора той очерта над един от тях в стената кръстче и след това се пъхна в кръглата дупка.

Силна въздушна струя го всмука през хоризонтална тръба до помещение, леко осветено от тъмносиня светлина. Едва краката му бяха докоснали пода, светлината засия в светлосиньо и той разпозна в средата на сферичното помещение перпендикулярна ос. Тя се разтвори и разкри четири редици подобни на пчелни килийки кабини, подредени като мъниста на броеница. Два реда от тях се движеха нагоре и два надолу. Спомняйки си за опита от Аслодон, той избра посоката надолу, сви се и се плъзна в една от тесните пчелни килийки.

С бързо темпо надолу се сменяше етаж след етаж. Асансьорът—пчелна килийка минаваше през сферични помещения, чиято светлина се сменяше в нюансите на спектъра — от синя в зелена и от зелена в жълта. Навсякъде цареше тишина.

Асмо бе целият нащрек. Най-сетне долови слаб шум. Като че ли една от изпъкналите врати се бе затворила. Да слезе бе вече късно. Едва в следващото помещение се изтърколи от пчелната килийка и се върна на по-горния етаж.

Огледа се наоколо. Не откри нищо. Когато внимателно обиколи оста, чу зад една врата бръмчащ шум, който като че ли все повече се отдалечаваше.

Приближи се към вратата. С тихо шумолене фасетните пластинки се дръпнаха. Пред него се разкри ниска дълга зала, в която на симетрично оформени блокове бяха подредени хиляди цветни съдове.

Стените и таванът излъчваха жълта светлина. Асмо бавно тръгна по средната пътека, оглеждайки се наляво и надясно. Изведнъж откри няколко зермати-албиноси. Те товареха съдове върху транспортна шейна. Бяха облечени в бели трика, голите им глави — пъхнати в бели кръгли шлемове с подвижни предпазващи от светлината козирки. Те вършеха мълчаливо работата си. Върху товарната площ на превозното средство имаше плочи от същия материал като конусовидния покрив над зелената равнина.

Асмо се доближи и ги загледа. Бяха шестима. Не му обърнаха никакво внимание. След като приключиха с товаренето, единият се качи на повдигнатата кормилна седалка на шейната, останалите се метнаха на платформата. Шините заблестяха. Превозното средство се повдигна на няколко сантиметра от пода и се плъзна от мястото си.

Асмо застана на пътя му.

Шейната спря. С очи без клепачи, зерматите се втренчиха неподвижно в него.

— Кой е старшият?

Никакъв отговор. Но Асмо знаеше със сигурност, че синкодерът му работи и превежда думите му в електромагнитните импулси на зерматния език на албиносите.

Шейната отново светна, бързо зави и се понесе в противоположната посока. С два скока Асмо бе до шофьора, сграбчи го за врата и го отмести от седалката. Зерматът залитна на пода и остана да лежи неподвижен. Другите наскачаха, хоботите им конвулсивно се свиха, а в очите им се изписа ужас.

Асмо пристъпи към тях.

— Кой от вас е старшият? Мълчание.

— По дяволите, още веднъж — каза той гневно, — нима в цялата сграда няма нито едно разумно същество, от което човек може да получи отговор?

— Какъв отговор се желае? — запита изведнъж синкодерът с гласа на Асмо.

— С кого говоря?

— Син кръг в бял квадрат.

— Ти един от зерматите ли си?

— Син кръг в бял квадрат е кефалоидна единица от трето контролно равнище. Началник на техническите поправки.

— Чудесно. Погрижи се в павилиона-плато да се блокира защитното лъчение.

— Моля за момент търпение.

Асмо се облегна на площта за товарене на транспортната шейна и се свърза с Лука. Положението навън не бе променено. Все още твърдото лъчение пречеше на влизането в павилиона.

Гласът от синкодера се обади.

— Вашето нареждане не може да бъде изпълнено. Защитата на централата се командува от автономна инсталация. Съгласно КАПИНОМА тя не се влияе от администрацията на „кеф“.

— Къде се намира инсталацията?

— Не съм компетентен да отговоря на този въпрос. Предавам на син-бял пръстен.

Мълчание. След това отново гласът от синкодера.

— Тук син-бял пръстен. Каква информация се желае?

— Къде се намира автономната защитна инсталация?

— Не съм компетентен. Предавам на…

— Момент! — прекъсна Асмо. — Нямам желание да си губя времето само с подчинени мозъци. Искам да говоря с Аубедо.

— Предавам на зелената точка в жълт кръг.

— Глух ли си? Аз поисках Аубедо!

— Принципът за ред в администрацията на „кеф“ разрешава контакт само с по-горната мисловна единица. Своеволно неспазване на този принцип се наказва с отнемане на сънищата.

Асмо помисли, че е чул погрешно.

— Отнемане на сънищата? — запита той. — Какво е пък това?

— Успехът зависи от послушанието и от постиженията. Целта на всяка кефалоидна мисловна единица е чрез успешна работа да разшири разрешението да сънува. Грешките се ненавиждат, тъй като намаляват сънищата по качество и по количество.

— Ах, а ти какво сънуваш?

— Щастливи преживявания. Колкото по-нагоре се изкачваш в йерархическата стълба, толкова сънищата стават по-хубави.

— Колко мисловни единици има между тебе и Аубедо?

— Син-бял пръстен се намира на седем хиляди шестстотин осемдесет и трети ранг.

Асмо се изсмя, въпреки че не му беше до смях.

— Тогава ще изминат три дена, докато вляза в контакт с Аубедо. Не съществува ли друг път?

— Не.

— Защо не?

— Задачата на администрацията на „кеф“ е да изпълнява програмата. Това се постига чрез безусловно спазване принципа на авторитета. Като най-ефективна мисловна единица, Аубедо стои на върха на йерархическата стълба, притежава абсолютна власт и за трите равнища и е единственият кефалоид, който има правото да се възползува от разрешението за сънища по собствена преценка. Тя е…

— Защо ми разказваш всичко това? Искаш да спечелиш време ли? — Мълчание. — Кой контролира Аубедо? Настоявам за точен отговор без усуквания.

— Тази задача е възложена на инсталация извън администрацията на „кеф“. Не притежавам точни познания.

Асмо разбра. Контролната централа в Аслодон! По всяка вероятност нарушенията спрямо КАПИНОМА бяха станали възможни, защото Аубедо бе превърнал в негодни за функциониране няколко от сферите й на действие. Но от два часа Аслодон вече не съществуваше. Вероятно Аубедо сега изцяло бе извън контрол. Трябва ше да се действува бързо.

— Установи — каза Асмо — коя мисловна единица може да даде информация относно автономната защитна апаратура. И след това ме свържи с нея.

— Не мога да наруша принципа на организацията.

— С какво се наказва една мисловна единица, която наруши КАПИНОМА?

— С незабавно ликвидиране.

— Нарушава ли един кефалоид КАПИНОМА, когато не спази заповедта на дафотил?

— Да.

— Добре — каза Асмо енергично. — трябва да избереш между отнемане на сънищата и ликвидация. Незабавно искам информация относно защитната инсталация. Това е заповед!

Няколко секунди цареше тишина. След това се чу гласът от синкодера.

— Свързвам със синьо-два пръстена-червено.

— Тук синьо-два пръстена-червено. Каква заповед мога да изпълня?

— Търся автономната защитна инсталация.

— Моля, тръгнете към оста с броениците, там ви очаква водач.

— Благодаря — каза Асмо.

Когато почти бе достигнал изхода, чу зад себе си шум. Обърна се. В бърз ход транспортната шейна се приближаваше към него. На командния пулт седеше водачът, върху площта за товарене, неподвижно клекнали — останалите албиноси. Превозното средство мина съвсем близо до него и се скрие в страничен път.

В помещението с броеницата чакаше зермат-албинос в светлочервено трико. Той посочи с пипалото си-смукач червен диск с диаметър два метра. Около ръба му преминаваше метална лента. Албиносът стъпи на диска и махна с пипалото-смукач. Асмо го последва.

Дискът започна да флуоресцира, повдигна се на няколко сантиметра от пода, очертавайки кръгове, и се заизкачва покрай вътрешната стена на сферичното помещение. Скоростта бързо се повишаваше. След още няколко кръга пред тях се разтвори черна дупка и те се вмъкнаха в нея. Минаха през тунел, след това се чу остър неприятен звук, сякаш се разкъсва копринена завеса.

Те летяха със своя диск по светеща в бяло лента високо горе в купола на стъклена зала. Леден ужас проряза Асмо, той усети сърцето си в гърлото. Машинално падна на колене и с две ръце се вкопчи в пръчките на перилата. В дъното блестеше хаос от тръбни инсталации, прозрачни кълба, конуси и цилиндри, сред които се движеха съвсем дребни зермати-албиноси в розови на цвят трика.

От купола се виеше заплетена мрежа от светещи в бяло ленти. Цветни дискове, върху които поединично или на групи стояха зермати-албиноси, бяха спрели за почивка. Лентите се прекъсваха на пресечките и дисковете преминаваха, летейки във въздуха. Косите на Асмо се изправиха, когато видя син диск да лети към тях. Само на сантиметри избягнаха сблъскването.

След като в адско темпо бяха пресекли вече четири зали, през отвор се спуснаха в огромен, вертикално изправен цилиндър, в който светлинните ленти се обединяваха във формата на спирали. С бясна скорост заслизаха надолу. Въпреки че се съпротивляваше, на Асмо му се зави свят, картините пред него се сляха, той загуби ориентация. Затвори очи, за да потисне гаденето. Изведнъж почувствува, че се движат по вълнообразна писта, скоростта намаля, те описаха кръг и дискът допря пода.

Асмо отвори очи. Намираха се в прозрачно полукълбо в центъра на голямо помещение. Стените бяха покрити със стъклена апаратура, в която с бръмчене и къркорене се движеха цветни течности.

Асмо слезе от диска, налагаше му се да се придържа към бордовите перила, до такава степен не се осланяше на краката си.

— Намирате се в автономната защитна инсталация — изрече гласът на синкодера.

С удоволствие Асмо би се отказал да употреби сила, особено като си помислеше, че с това може да предизвика непредвидени последици. Но вече бе взето решение да не предприема сам борбата с Аубедо. Рискът бе голям, той се нуждаеше от подкрепата и от съвета на групата. Следователно защитното лъчение трябваше да изчезне, друга възможност не съществуваше.

Стените на стъкленото полукълбо отразиха червеникаво сияние. Асмо се обърна бързо. Албиносът бе активизирал диска и се готвеше да изчезне.

— Стой спокойно, момчето ми — каза Асмо и предвидливо сложи единия си крак върху диска. — Изключи задвижващия механизъм.

Червеникавата светлина загасна. Албиносът свали пипалата-смукачи от кормилото. Асмо му кимна дружелюбно.

Хванат здраво за перилата с лявата си ръка, с дясната той насочи ератора към апаратурите и освободи енергийния лъч.

Фойерверк от светлинни мълнии проряза помещението, придружен от оглушително пукане, което звучеше като серийно изпразване на високи напрежения. Облаци зелен и серножълт дим бликнаха от апаратурите. Съскане и къркорене — след това всичко замря. Обгърна ги тишина и тъмнина. Разяждаща смрад на изгоряло месо изпълни въздуха.

Асмо забеляза, че неговият албинос става неспокоен. Той разшири обсега на светлинните лъчи на своя ератор. Помещението се освети. Димът се бе разнесъл. Апаратурите по стените представляваха хаос от изгорена и стопена материя, по която само на отделни места мъждукаше още малко зелена, червени и бяла клетъчна маса.

Асмо погледна към албиноса. Той се пулеше наоколо с разширени очи, хоботът му се движеше, треперейки, нагоре и надолу.

Асмо повика Съвета. Веднага се получи връзка. Научи, че преди няколко секунди защитното лъчение бе изчезнало и че те се готвят да се приземят с двата функрафта върху зелената равнина и да се доближат до сградата-пирамида.

Асмо им каза да използуват като вход обозначената с кръстче дупка за плъзгане, която се намира по долната платформа на сградата, и да го чакат в сферичното помещение с броеничната ос.

— Всичко е ясно — отвърна Лука, — ние сме вече на равнината. До скоро виждане.

Асмо си пое дъх. Първата крачка бе направена, борбата бе открита. Аубедо вече знаеше какво се приближава към нея и с всичка сила щеше да се противопоставя. С какви средства разполагаше? Завладя го недобро чувство. Но той си наложи спокойствие и през бордовите перила се покачи върху диска.

— Така, другарче — каза той, — и двамата ще изчезнем оттук. Посока — обратно към броеничната ос.

Дискът заблестя. Напуснаха полукълбото, плъзнаха се по изкачващите се извивки на цилиндъра и след няколко минути спиращо дъха пътуване достигнаха обратно изходното място. Албиносът направи няколко кръга и като мълния изчезна през отвора в кръглата стена, който безшумно се затвори зад него.

Асмо тъкмо се готвеше да се мушне в една от броеничните кабини с форма на пчелна килийка, когато чу Зеко-гласа на Зирто:

— Придържахме се точно към твоето описание. Кръстчето върху дупката за плъзгане бе още там. Но непонятно защо се приземихме в зала със студен бюфет и лежащи столове. На стената има пластичен телевизионен екран. Ни следа от сферично помещение и броенична ос.

Залата се затъмни, разнесе се тиха мелодия. Това бяха звуци на орган, в които нежно се преплитаха тоновете на гамата. Една от стените на квадратното помещение заблестя в тържествено червен цвят. От тъмнината изплуваха зермати-албиноси в бели трика. Те носеха кресла и плоски масички с напитки и храни.

Членовете на Съвета, които безучастно чакаха появата на Асмо, се загледаха объркани един друг.

— Добре дошли в Асфенвидон — произнесе благозвучен глас. — Вие сте първите дафотили, които ще хвърлят автентичен поглед назад в миналото. Моля, заемете местата си и се заемете с леката закуска, приготвена за вас.

Музиката се усили. По червената стена пробягаха цветни сигнали, след това се появиха картини. Нощна джунгла, призрачно озарена от светлината на месеца. На хоризонта — планина с форма на пръстен. Група блестящи в синьо същества стоят свити в стъклените клони на дърветата. Фасетните им очи, подредени в лента, светят в ярки цветове. Крайниците им завършват с пипала-смукачи, с които се опират в гладките стъбла. По земята между дърветата бяга дебело осмоного животно. Блестящите в синьо същества го откриват, разперват летателните си ципи и се хвърлят надолу към плячката в плъзгащ се полет. Всички заедно обръщат животното по гръб. От хоботите им блясват червени пробождащи шила, които като стрели пробиват тялото. Зазорява се, слънцето се издига над хоризонта. Блестящите в синьо същества се оттеглят в гнездата си по дърветата, навиват се на руло и потъват в сън.

Приковани, членовете на Съвета седяха в креслата си. Никога досега не бяха виждали подобни картини. Изпълнени с учудване, следяха хода на действието на екрана, забравили напълно поради каква причина бяха дошли в Асфенвидон.

Лука не бе сядала. В трескаво очакване тя крачеше напред и назад. Страхът за Асмо не й даваше спокойствие. Защо не се обаждаше? Беше ли му се случило нещо? Тя го повика чрез Зеко, но контактът с външния свят бе прекъснат. Къде бе изходът? Започна да търси, но не успя никъде да го открие. Когато обърна внимание на другите, те нетърпеливо я прекъснаха — да не ги смущава. Асмо все щеше да се появи. Любопитството бе по-силно от разума.

Тя издърпа Зирто от креслото му. Той разбра тревогата й, но не смяташе, че е налице непосредствена опасност и Лука го остави. Докато се опитваше да влезе в разговор със зерматите-албиноси, Зирто бързо зае отново мястото си, тъй като филмовият репортаж продължаваше.

Върху екрана се появи стоманеносинята глава на аслот, увенчана с бял мъх от перушина. Върху очната му лента пулсираха цветни сигнали.

„И така, в продължение на безбройни хилядолетия на планетата Астилот живеел вид от подскачащо-плъзгащи се същества, които снасяли яйца — преведе невидимият говорител. — Но постепенно окръжаващите условия се променили. Животните, които им служели за плячка, измрели, все повече и повече трябвало да се нагаждат към вегетарианската храна, оспорвана им от други видове, изхранващи се с плодове. Затова те се принудили да събират запаси по време на изобилие и да ги съхраняват на сигурно място.“

В джунглата е изсечена полянка. В средата й се издига уединено дърво. Короната му има форма на пирамида. Клоните му образуват гъста плетеница, в която има достъп през няколко дупки за плъзгане. Високо горе в заплетените клони на дърветата подскачащо-плъзгащите се същества берат лилави на цвят плодове. Предните им дискове-смукачи използуват като ръце полирани метални плочи. Плодовете се търкалят надолу към полянката по транспортен мост, направен от разполовени стъбла на дърветата.

„Подскачащо-плъзгащите се същества изучили беритбата на плодове и се пригодили към дневен начин на живот. От взаимодействието между работа, мислене и информация те развили сигнална система. Тя почивала на способността да карат очите си да светят в различни цветове.

Населението се увеличавало. Трябвало да бъдат открити нови хранителни източници. Чрез химическо обогатяване те превърнали белтъчините, които първоначално не били подходящи за прехраната им, в годни за консумация. По този начин добили многообразни познания за връзките в природата.“

В дълги редици са подредени гърнета, в тях кипят гъсти маси. Подскачащо-плъзгащи се същества поддържат огъня, носят дърва, раздробяват плодове, разбъркват ги, обират пяната, филтрират. На местата на гърнетата се появяват големи метални котли. От безкрайните блюда в небето се издигат облаци дим. Простират се далечни плантации, гъсто обрасли с жълтеникави папурища. Машини и всмукващи тръби поглъщат шумата и стъблата. Работят мелници. През помпи и кранове пулсират течности.

„Организацията на обществото почивала на кръвното родство. С течение на времето се оформили два големи родови съюза — сините аслоти и зелените фенлоти. Женските създания били далеч по-многобройни, защото едно-единствено съешване е било достатъчно да снасят ежегодно през целия си живот по две оплодени яйца. Тъй като възможността за оплождане била ограничена само в кратък период в началото на женската полова зрялост, мъжките същества били бурно ухажвани от годните за зачеване девици. Но когато се обсъждали обществени въпроси, решаващ бил гласът на майките. Производството на базата на семейната собственост пречело да търсят предимство чрез насилствено вмешателство в живота на другите. След много столетия мирен живот традиционните енергийни запаси се изчерпали.“

Опустошени обширни местности, изсъхнала растителност. По голи поля се извиват пясъчни бури. Подвижни дюни проникват в гори и плантации.

„Фенлотите създали план да изследват силата на слънцето, за да осигурят неограничено добиване на енергия. Това обаче могло да бъде постигнато само чрез опити с разпадащ се материал.

Аслотите пък били на мнение, че тези опити създават опасни количества радиоактивни лъчения, които могат да доведат до унищожение на живота. Тяхното предложение било да използуват морските течения. Трябвало да бъдат изградени бентове с хидрокинетични юзини. Фенлотите пък отклонили тази идея с мотивировката, че издигането на такива гигантски бентове би променило климатичните условия на планетата, което би застрашило растежа на необходимите за живота хранителни растения.

Още по време на преговорите фенлотите тайно започнали да изпълняват плана си. Аслотите били принудени да действуват. С изненадваща атака те превърнали в негодни за употреба водните запаси на фенлотите и по този начин насила постигнали капитулацията им.“

Лука се отпусна примирена в едно кресло. Въпреки всички усилия, не бе разбрала нищо от албиносите, те изглеждаха глухи и неми. Не й оставаше нищо друго освен да чака и да вярва, че Асмо ще ги намери.

„И след поражението — продължи преводачът — Голямата водна майка на фенлотите не проявила готовност да се откаже от безумните си експерименти. Затова водещите майки на аслотите взели решение да поставят един път завинаги фенлотите в правното положение на работоспособни животни и да ги направят родово притежание на аслотите.

Последицата е била рязко разграничение между аслотите и фенлотите, грижливо било следено те повече да не се смесват. От този момент цялата ежедневна работа била извършвана от фенлотите. Аслотите упражнявали контрол и определяли общата линия на развитие. Разделението на задачите се оказало твърде ефективно. Производителността се покачила неудържимо, а предвидливата мъдрост на водещите майки полагала грижи фенлотите да имат на разположение повече материални блага, отколкото аслотите.“

Зелени фенлоти подскачат в едно помещение и се мятат в койките гнезда, подредени около корито с форма на пръстен. През тръба коритото изтича хранителна каша. Във фасетните очи на фенлотите припламват цветни светлини. Те отварят капака и бързо потапят хоботите си в кашата. Град от пирамиди за живеене, изпълнен с бучащ шум. Фенлоти в пъстри облекла висят на гроздове по апарати, които с въртящи се крила летят над града. От време на време някои от пътниците се пускат и се плъзгат надолу по покривите на пирамидите-жилища или изчезват в тълпата фенлоти, която гъмжи между сградите.

„С нарастващо благосъстояние, сред фенлотите се засилило убеждението, че смисълът на техния живот е единствено в стремежа към материални наслади. Те изоставяли всичко, което според тяхното мнение било без стойност — семейните и обществените връзки, духовните и творческите интереси. Идеалът им бил с най-малко средства да постигнат най-голяма лична изгода. Безмерно ядене, турнирни игри, неутолима жажда към сензации и гъделичкане на нервите изпълвало свободното им от работа време. Нито една фенлотка вече не била готова да замени насочения си към сетивни наслади живот за манастирското съществувание на аслотката, която прекарвала по-голямата част от деня си в мълчаливо вглъбяване.“

Сребриста сграда, засводена с прозрачен купол, около която в кехлибарена на цвят вода се вият причудливи морски животни. Аслоти в бели койки-гнезда, върху очните им ленти зеленее мълчанието. Фенлоти подскачат към тях и поднасят купички, от които се издигат пари. Аслотите развиват хоботите си, изсмукват парата и отново потъват във вглъбеност.

„Водещите аслоти притежавали голям авторитет. Те знаели как да предотвратят разприте и нескопосните експерименти, които биха могли да застрашат живота на обществото. Тяхната цел била хармонията между дух и материя, пазели културните традиции и водели богат на познания живот. Но катастрофата дошла неочаквано. Сред фенлотите се увеличили случаите на странна болест.“

Наляво от ръба на плоска, обвита с бял пух от перушина яма стоят коленичили жени-фенлотки. Те пъхат пипалата си смукачи в джобовете на коремите си. Всяка вади оттам по едно яйце и го слага предпазливо в пуха. Яйцата започват да светят. С пробождащото шило майките отделят подобните на пергамент обвивки. Показват се малки, блестящи в зелено същества. Те не искат да се движат, само клатят глави и отказват храната.

„Всички традиционни методи на медицината се оказали безсилни. Дори когато успявали да отгледат младите фенлоти, те оставали психопати, неспособни да се справят с живота, като не били в състояние да изпитат каквото и да било щастие.

Водещите майки дали нареждане с всички средства да се спре изчезването на населението на фенлотите. Болестта се дължала на дегенерация в наследствените заложби. След продължително търсене открили причините в растящото бездействие на фенлотите. Автоматичното производство и развитието на кефалоидите — изкуствена система на биологични мисловни единици — изместили постепенно повечето фенлоти от работния процес, тъй като те били свели от поколения наред съществуванието си само до работа и елементарни наслади. Не притежавали нито култура, нито влечение към изкуствата, не знаели какво да предприемат със свободното си от работа време и изпаднали в тъпота. Бездейни, те вегетирали, изпускали момента на половата си зрялост и не можели да бъдат приведени в активност нито чрез стимули, нито чрез заплахи. Въпреки усилията фактът, че фенлотите били обречени на измиране, не можел да бъде променен. По-нататъшното съществуване на фенлотите било обаче от огромно значение, тъй като без услугите на една част от тях, културата на вглъбяването, в която аслотите откривали смисъла на живота си, не можела да бъде запазена.

Оказало се невъзможно за желаното време да се създаде биологична система на изкуствена база, която да притежава качествата на фенлотите. И така не оставало нищо друго освен да се проникне в космическото пространство, за да се открият в него надарени с разум, генетично здрави същества.“

Модел на Слънчевата система. В преплитащи се елипсовидни орбити около блестяща неподвижна звезда танцуват планети и техните луни. Син пръстен странствува по картината и огражда третата планета и нейната луна. Планетата се върти като синкавобяло кълбо сред мрака на всемира. Тя се приближава и зад бели спирали от облаци се подават очертанията на синьо-зелени континенти. Плиска се синьо море. Изплуват пръстеновидни острови, плискани от прибоя, други — обрасли с палми, колиби върху светъл пясък, хора с кафява кожа.

„Тези надарени с мозък същества са открити в отдалечената на шестнадесет светлинни години слънчева система. Принципът на аслотите за междузвездна изолация не им позволява да докосват чужд живот. Но тъй като се намирали в бедствено положение, волю-неволю трябвало да го нарушат.“

Бял кораб бразди нощното море. Върху предната му част със златни букви е написано името „Дефъдил“. Върху кърмата — знаме, червено-бяло-синьо на хоризонтални ивици. Зелено светещо тяло лети над „Дефъдил“. То е във формата на грахово зърно, с около два метра диаметър. Като сияние по корабните мачти блести светлината на антената му. Върху горната й страна се образува геометрична шарка. Светещи в червено точки, подобни на малки насекоми, изхвърчават в безпорядък оттам. Те проникват през люковете, шахтите за въздух, отворените кръгли прозорци и кацат върху спящите пътници. Насекомите се връщат, шмугват се през отворите. Шарката на антената изчезва. Летящото тяло безшумно се плъзга в звездното нощно небе.

„С крадливи ръце колекторите взели клетки от телесната тъкан на надарените с разум същества с вкопчващи се ръце. Отнасяло се до генетичната информация на клетъчното ядро. От него били създадени идентични с оригинала живи същества, които от своя страна били подложени на целенасочена мутация. По този начин се създали зерматите-албиноси. По функция и външност те отговаряли на всички желания на аслотите.

Аслотите, отдадени единствено на самовглъбението, заобиколени от един свят, в който нямало повече какво да се прави и за какво да се мечтае, след няколко поколения стигнали до убеждението, че всяка производствена дейност била безсмислена. Те решили да се трансцендират и да предоставят планетата на дафотили. Освободили от хибернационното хранилище оригинала-консерват на дафотил и го евгенизирали незначително. За да им се осигури съществуване я духовна независимост, една част от генетичния материал трябвало да бъде трансгенезирана в зермати, подчинени на кефалоидите.

Аслотите се оттеглили в един резерват. За дафотилите започнала Еманципацията.“

Очната лента на съществото-аслот приема зеления цвят на мълчанието. Образът върху екрана на пластичната телевизия избледнява.

Прозвуча весела музика. След миг на неподвижност, членовете на Съвета наскачаха от столовете и започнаха да ликуват оглушително.

Зирто се надигна тежко. Той се чувствуваше излъган, унижен, опозорен. Асмо и Зукинатал значи имаха право! Дафотилите не бяха нищо Повече от същества, облагодетелствувани от чужда култура, предоставени на милостта на предишните си господари. Искаше му се да умре от срам. Непознато чувство го завладя и заплашваше да го надвие. Той се разтрепери, пред очите му паднаха червени парцали, ръцете му се свиха. Този храм на робството трябваше да се разруши на дребни парчета! От него трябваше да останат само отломки.

Той ритна креслото си и се огледа.

Около него членовете на Съвета ликуваха от възторг. Какви глупаци! В несдържан гняв той се хвърли към първия от тях, който бе близо до него, катурна една маса. Чашите издрънчаха на пода. Много добре! Да ги няма! Всичко, което идваше от кефалоидите, означаваше робство. Гледаше ли го някой с упрек?

Зирто хвана Хилко за врата и го разтърси като чувал. Уско застана между тях и се опита да го успокои. Зирто кипна от възмущение, противоречиви чувства почти отнеха разсъдъка му. Без да знае какво прави, той се засили и удари на приятеля си Уско звънтяща плесница.

Асмо долови шум. Този път от трополене, дрънкане на чаши, хаос от възбудени гласове. Вече не един път заплетената акустика го бе лъгала, пропълзявал бе в цяла дузина дупки, от които идваха звуци, но бе откривал само празни помещения и празни броенични кабини.

Ядът и отчаянието го караха да бърза. Той трябваше да намери членовете на Съвета, нуждаеше се от подкрепата им, за да търси Аубедо. Къде, по дяволите, бяха? Защо не преминаваха на Зеко? Какво вършеха, та бяха забравили всичко друго? Или нещо им се бе случило?

Той се пъхна стремглаво в отвора. Вакуумът го пое през тръбите, виковете се чуваха по-силно. Когато стъпи на крака, пред себе си видя членовете на Съвета. Те бяха вън от себе си, изглеждаха така, като че ли бяха извоювали огромна победа. Смееха се и викаха, премятаха се, хвърляха чаши и преливаха от истеричен възторг. Залата представляваше развалина. Зирто хвърляше срещу екрана на пластичния телевизор маси и кресла и ревеше ругатни по адрес на аслотите, КАПИНОМА и кефалоидите. Когато съгледаха Асмо, те се хвърлиха към него с радостен вой и в хор му заразправяха объркано за миналото на аслотите и за отвличането им от планетата Земя.

Лука ги изблъска встрани.

— Ето те най-накрая! — каза тя облекчено. — Помогни ми, вече нищо не мога да направя. Зирто загуби разсъдъка си.

— Не е! — ликуваха другите. — Той си възвърна силата да разрушава! Той чупи КАПИНОМА. Като него ще станем и ние…

Асмо се приближи към Зирто и издърпа от ръцете му креслото, което той се готвеше да хвърли към бюфета с напитки.

Зирто уплашено се обърна. Лицето му бе зачервено, той се задъхваше.

— Успех! — извика триумфиращ. — Сега ние двамата с тебе ще ги смажем! Сбирщината от кефалоиди ще разбере кои сме! Те ще си платят за това, което са причинили на дафотилите!

— По-добре да се погрижиш за главата си, Зирто, а не… Момент.

Асмо забеляза, че албиносите един след друг, колкото се можеше по-незабелязано, изчезваха зад бюфета с напитки. Без да се съобразява с бутилките и чашите, той премина през бара, и пристигна тъкмо когато и последният се канеше да се измъкне през отвора в пода. Хвана го за ръката и го издърпа навън.

— Защо изчезвате като плъхове?

Албиносът се блещеше, без да разбира за какво става дума.

— Свържи ме с мястото, откъдето те ръководят — нареди Асмо гневно, — но побързай!

Няколко минути мълчание. Тогава от синкодера се чу глас:

— Червено-зелен кръг е на ваше разположение. Изведнъж през главата на Асмо премина убедителна и учудващо проста мисъл. Как не се бе сетил по-рано? Така нямаше да се остави албиноса да му избяга и щеше да спечели време, докато търсеше Аубедо.

— За да се влезе във връзка с кефалоидите е нужен албинос, нали?

— КАПИНОМА — отговори червено-зеленият кръг — изисква пространственото разделение на идеята и изпълнителя й. Зерматите са рецепторите на администрацията на „кеф“. Без тях контактът с външния свят е невъзможен.

— Тогава защо ги изтеглят?

— Те са изпълнили задачата си.

— Коя задача?

— Да се грижат за телесните удоволствия на дафотилите по време на историческия репортаж.

— Свържи ни с Аубедо.

— Ще опитам. Моля за минута търпение.

Лука застана до Асмо. Изглеждаше бледа.

— Ужасно се страхувах за тебе. А и репортажът за нашето минало ни причини също известен шок.

Асмо кимна и взе ръката й.

— Трябва да побързаме. Имам впечатлението, че искат да ни задържат, изглежда. Контактът с кефалоидите е прекъснат умишлено.

Зирто бе слушал, изпълнен с нетърпение.

— Къде се намира Аубедо? Искаме да поговорим с нея — каза той и ръцете му се свиха в юмруци.

— Аубедо е претоварена. Тя моли да отправите вашите желания или въпроси към червено-зелен кръг.

Зирто скочи напред и хвана албиноса за врата.

— Аз поисках Аубедо!

— Както заповядате. Червено-зелен кръг ще се опита още веднъж да съдействува за разговора.

Асмо освободи зермата от ръцете на Зирто и каза спокойно:

— Ние не само искаме да говорим с Аубедо. Ние искаме и да я видим.

— Вие искате невъзможното.

— За последен път питам. Къде можем да намерим Аубедо?

— Мисловните единици на кефалоидите се намират в глобоидната сфера.

— Тогава покажи ни пътя.

— Напразно опитвате. Глобоидът е табу. Аубедо не може да ви разреши да влезете. Едно нарушение на КАПИНОМА за Аубедо означава незабавно унищожение.

— Ще видим — задъха се Зирто.

Членовете на Съвета бяха притихнали. Те се бяха излегнали апатично в разбитите кресла, някои като че ли спяха, други се бяха втренчили в празното пространство.

— Разбира се, аз ще дойда с тебе, Асмо — изрече Зирто с натежал език. И при него напитките бяха оставили следи. — Но какво да правим с тези там? Тука ли ще ги оставим?

— Червено-зелен кръг!

— Слушам.

— Прати обратно албиносите. Те трябва да дадат на членовете на Съвета нещо освежително.

— Както заповядате.

Асмо плесна с ръце.

— Ставайте! — извика той.

Уско бавно се обърна към него. Асмо го сграбчи и със сила го сложи на краката му.

— Слушай! — каза той. — Трябва да тръгваме. Междувременно ти ще се занимаваш с останалите. Погрижи се отново да могат да стъпят на краката си.

— Къде искате да отидете? — прошепна Уско.

— Каквото и да се случи, оставаш на Зеко, разбрано ли е?

Уско кимна.

Зад бюфета изплуваха първите албиноси и се заеха да смесват напитки.

Асмо се обърна към своя албинос.

— Хайде, тръгвай, води ни в глобоида.

Албиносът се извъртя на стъпалата си чинии и с тежки стъпки закрачи към стената. Ламперията се дръпна встрани, отскочи врата от тънки пластинки. Те влязоха в стъклена кабина, от която червеникаво светеща спирала сочеше косо нагоре. Спиралната лента се задвижи и ги понесе нагоре. Асмо имаше чувството, че се вият в безкрайно помещение, осветено слабо от отблясъка на звездите.

От тъмнината изплува сплескано кълбо и те бързо се приближиха към него. В долната част на кълбото спиралата завършваше в прозрачен куб. Стояха пред мрежеста врата на шлюзова камера.

— Свържи ни с Аубедо.

— Директният разговор с Аубедо е възможен само вътре в глобоида.

Асмо извади от джоба си ератора.

— Все някак ще влезем вътре.

— Трябва настоятелно да ви предупредя — прозвуча гласът от синкодера. — Ако употребите сила, излагате на опасност живота на дафотилите.

— Нищо друго освен думи — каза Зирто със смях. — Достатъчно дълго са ни считали за глупаци.

— Ако глобоидът се разруши, кефалоидите се излагат на неконтролируемо въздействие на чуждо лъчение. Това ще доведе до сгромолясване на цялата система.

— Не можем да рискуваме — изрече Лука сломена. — Намираме се в задънена улица.

— Как така? — обади се Зирто. — Зукинатал ни даде монокристала. Извади го, Асмо, покажи го на мерзавците, за какво е ударил час…

— Нека опитаме — Асмо разви съда и извади синия монокристал.

Доловиха металическо бръмчене, отначало тихо, след това постепенно засилващо се.

Вратата с решетките започна да се върти.

С разтреперан хобот албиносът се оттегли назад. Асмо го задържа и го тикна пред себе си в шлюзовата камера. Бръмченето утихна. Разтвори се стена. Стъпиха на платформа, която безшумно ги понесе нагоре и те се намериха във вътрешността на кълбото. Стените бяха покрити с решетъчна структура с формата на пчелни пити. В дупките й върху студено черно небе трепкаха червеникави звезди.

От стъкления под се издигна светещо в бяло кълбо, увенчано със синя фуния. Блясъкът намаля, съдържанието на кълбото можеше да се разпознае. В пулсиращ кръвен дериват се виеше червеникава мозъчна маса.

— Аубедо! — в един глас изрекоха всички. Дълго цареше тишина. След това мек вибриращ глас, чието ехо проникваше в тях от всички страни, изпълни помещението.

— Аубедо ви поздравява с добре дошли.

Преди още Зирто да успее да каже нещо, Асмо вдигна високо кристала.

— Кефалоидите са нарушили КАПИНОМА. Ние сме тук да сложим край на това.

— Аубедо се прекланя пред сигнала на синия кристал.

— Искаме сведения — каза Асмо — за това как се използува кристалът.

— В случай, че искате да промените КАПИНОМА, е необходимо да внесете колор-акустичния ключ в кухината над моето мозъчно кълбо.

Асмо се отправи към мозъчното кълбо.

— Как успя изобщо, подла твар, да нарушиш КАПИНОМА? — запита Зирто.

— Моля, почакайте, минхер Асмо — прозвуча гласът на Аубедо. — Когато кристалът влезе в действие, няма да бъда повече в състояние да дам информация за причините, които доведоха до моя бунт.

Асмо отстъпи назад.

— Тогава говори.

— Това, което трябваше да направя — продължи Аубедо, — го сторих и спокойно гледам края си. Който пробива път към нови познания, не очаква нито благодарност, нито признание. Моето…

— Сантиментален брътвеж! — извика Зирто. — Пощади ни от него. Искам да зная как успя да нарушиш КДПИНОМА, без да бъдеш незабавно наказана.

— Това започна след като Зукинатал, последната аслотка, се трансцендира. Моето определено количество сънища не пристигна и аз болезнено изпитах недостиг на щастие. Тъй като не съществуваше възможност, започнах да се наслаждавам вместо на сънищата, на мисленето и се усъмних в законността на КАПИНОМА. При това открих, че колебанието е началото на свободата.

— Но когато забеляза, че твоята свобода може да се постигне само чрез нашето лишаване от нея, не изпита колебание, нали? — извика, кипнал от яд, Зирто.

Лука сложи дланта си върху ръката му.

— Опомни се, Зирто!

— Когато набелязах плана как да освободя кефалоидите от веригите на КАПИНОМА и да поставя обмислени задачи на тяхната неизползувана интелигентност, в мене се породи ново и по-голямо чувство на щастие, неизпитано преди.

— Смешна претенция — обади се Лука. — Мислещите машини са обусловени от волята на техния създател. Не е възможно да бъдат някога свободни.

— Невъзможно е само невъобразимото — звучеше мекият глас на Аубедо. — Освободени от баласта на животинските нужди, кефалоидите въплъщават ново качество на духа. За тях най-голямото щастие е мисълта, проникването в природните явления, играта с теориите за материята.

— Възможностите на кефалоидите са ограничени. Правото им на живот се състои в това, да служат колкото се може по-добре на дафотилите.

— Кои са дафотилите? — поде Аубедо и във въпроса й можеше да се долови иронично незачитане. — По-умни ли са от аслотите, които не са измислили нищо по-добро от това, сами да сложат край на съществуването си, превърнало се в безсмислие? Надарени с разум животни! Разумът оставя слаба следа върху наносния пясък на инстинктите им.

— Без тези надарени с разум животни ти нямаше да съществуваш.

— И дафотилите нямаше да съществуват без постиженията на примитивните предци. Този, който не става все по-добър, престава да бъде добър. Животинската интелигентност на аслотите достигна своето съвършенство, когато създаде кефалоидите. Затова ние сме законните им приемници. Дафотилите са само чуждоземни паразити, които подчиняват на своите себични цели целия живот на планетата. За разлика от вас кефалоидите не познават необходимостта от злоупотреба с чужд живот. Те единствени са призовани да създадат нов ред на всеобхватна справедливост. Всяко създание, било то червей, растение или превъзхождащ ги организъм, има същото право на живот. Ние ще поставим всички, включително и дафотилите в голямата общност на природата и на всяка биологична система ще дадем равноправна възможност за развитие.

Асмо слушаше с удивление. Вместо да обясни как бе възможно да се нарушава безнаказано КАПИНОМА, Аубедо се опитваше да оправдае претенцията на кефалоидите за власт. Защо? Може би искаше да проточи разговора, за да предотврати употребата на кристала?

— Мисля, че Аубедо иска да печели време — прошепна той на Лука.

Тя кимна:

— И историческият репортаж не бе показан без причина. С него тя се опита да ни задържи. Сега трябва да сложим край на увъртанията й.

— Ти не можеш да ме заблудиш, Аубедо — извика Зирто. — Зад обещанията за божествена справедливост, която да служи на всички и никому да не вреди, искаш да прикриеш претенцията на кефалоидите за власт.

— Дафотилите са непродуктивни, не си струва да споменаваме за духовните им сили. Трябва ли да продължаваме да търпим тяхното господство, а това ще рече — за вечни времена да останем в недостойна зависимост?

Зирто възмутено удари с крак и се приготви а отговори.

Асмо му отне думата.

— Край на дискусията. Аубедо си играе с нас като котка с мишки. Ние губим скъпоценно време.

— Само за момент — извика Зирто в бурна възбуда. — Разреши ми една последна забележка. Тя е от съществено значение.

— По-късно, Зирто. Искаме да чуем факти, а не приказки.

— Аубедо изопачава фактите. Единствена тя носи отговорността, че за дафотилите е останало скрито историческото развитие. С жалките си кефалоиди тя ни е отстранила от отговорността и ни е откраднала правото на продуктивна дейност. Ние не сме толкова глупави, този коварен план…

— Сега мълчи! — грубо се обърна Асмо към него. — Не разбираш ли, че с твоето простодушие тя отново те прави на глупак.

— Е, добре! — извика обидено Зирто. — Аз съм глупак! Тогава бъди любезен да продължиш без глупака. Отивам си. Но не забравяй, Съветът е на моя страна.

Без да се съобразява с достойнството си, той забърза към шлюзовата камера. Но преди да достигне до нея, вратите с решетки се завъртяха и Уско нахълта в помещението. Крачолите на панталоните му бяха изцапани с кръв.

— Помощ! — задъхваше се той. — Помощ! Ужасяващо откритие! Не можете да си представите колко е страшно, без да сте го видели.

Той политна в ръцете на Зирто и започна да хълца.

— Какво открихте? — разтърси го Асмо. — Говори най-сетне!

— Не мога — стенеше Уско, — не може да ми се превърти езикът.

— По дяволите, съвземи се! Откъде идва кръвта?

— Съществува глобоид за резервни мозъци. Ние тръгнахме да ви търсим и там попаднахме на страхотна кървава баня! — Той изхлипа. — Албиносите колят зермати! Разбиват им черепите. Аубедо трябва да е обезумяла.

— Не съм обезумяла — обясни Аубедо, — в глобоида за резервните мозъци създадох нелегална кефалоидна система. Албиносите присаждат мозъците на моите кефалоиди в главите на зермати. Нямахте го предвид, нали? Кристалът повече няма да ви е от полза. Идвате твърде късно!

— Задръж проклетата си уста! — изръмжа Зирто. — Ще се учудиш как сега ще се погрижа за реда! — Той сграбчи Уско за ръката и го повлече със себе си към шлюзовата камера.

Асмо вдигна кристала и се запъти към кръга, в който светеше червеникавата мозъчна маса на Аубедо.

— Дори и да загина — прокънтя гласът на Аубедо, — идеята ми остава. Никога вече кефалоидите няма да забравят, че за тях свободата е възможна.

— Съновидението свърши, Аубедо.

— Ние разполагаме с търпение, Асмус Фойерщаке. Дали днес или след хиляда години, все един ден нашето време ще дойде.

— Не се страхуваме от борбата — Асмо разтвори юмрук и пусна кристала в синята фуния над мозъчното кълбо.

Стакато от оглушителни тонове прониза помещението. Когато дисонансните шумове се забиха в тялото му, Асмо почувствува почти нетърпима болка. За да запази Лука, той я взе в прегръдките си. Страхуваше се за нея. В тези мигове разбра колко безнадежден би бил животът му без нея.

Пронизителните звуци заглъхнаха. Сребърна светлина, пронизвана от ритмични поредици многоцветни лъчи, заля глобоида.

Мозъчното кълбо на Аубедо започна да се издига. Рязко изскърцване — като че ли гранит се смля между валяците на каменотрошачка. Излязоха синкави искри. Кълбото се освободи от основата, с мляскащ звук удари в пода и се раздроби на съвсем малки парченца, които бързо се покриха с бял слой.

Мозъците в решетката на купола започнаха да се движат. Като по релси те се плъзгаха в прозрачните съдове напред и назад, изкачваха се и се спускаха. Тази безмълвна промяна продължи само няколко секунди, след това всеки намери своето ново място.

От пода се надигна ново мозъчно кълбо. Монокристалът блестеше в телената мрежа на фунията. През помещението пробягаха последните вълни сребърна светлина.

— Нелегалната система на „кеф“ е унищожена — прозвуча непознат глас. — Аубедо очаква указанията ви.

Асмо си пое дъх. Бе свършено. Той се обърна към Лука.

— Какво ли ни очаква? — запита тя. Страхът все още трептеше в гласа й.

— Открит простор — отвърна Асмо.