Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Ohnmacht der Allmächtigen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

ХАЙНЕР РАНК

БЕЗСИЛИЕТО НА ВСЕМОГЪЩИТЕ

роман-утопия

 

Превод от немски НАСЯ КРАЛЕВСКА

Рецензенти ЛЮБЕН ДИЛОВ, ПАВЕЛ ПЕТКОВ

Редактор ХРИСТИНА СЛАВЯНСКА

Редактор на издателството АСЕН МИЛЧЕВ

Художник ВИКТОР ПАУНОВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ

Коректор ИРИНА КЬОСЕВА

 

Индекс 11/95376 23531/6277-10-73

Немска. Първо издание. Дадена за печат на 10. VI. 1983. Подписана за печат на 20 XII. 1983. Излязла от печат на 15.1.1984. Формат 1/32/70/100. Изд. № 651. Изд. коли 15,55. Печатни коли 24, УИК 15,51 Цена 0,99 лв.

Държавно издателство „Отечество“, София, 1984

Държавна печатница „Балкан“ бул. „В. И. Ленин“, 11 София 1984 г.

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Verlag Das Neue Berlin 1975 (1973)

История

  1. — Добавяне

10.

По синьото небе преминаваха перестокълбести облаци, слънцето грееше, въздухът бе мек. Ръчният лъчев ротор тласкаше с лек шум напред балона, на който висеше фуцкрафтът. През отворената врата Лука имаше по-добра видимост. Асмо седеше облегнат във въртящата се седалка и наблюдаваше планетата Астилот. Докъдето ти видят очите, под тях се простираше ведра, поддържана в равновесие с всички средства на техниката и науката природа.

В далечината изплува планинска верига. Зад нея започваше алкалният район, в който се намираше резерватът на аслотите.

Мислите на Асмо бяха все още при разговора, който бе водил преди излитането с членовете на Маатшапията — за усложнената йерархическа стълба, за разнообразните, проникнати с мистика предписания, които ангажираха мисълта на членовете на Маатшапията и се спазваха със суеверна грижливост. Той се осведоми за всичко със сериозност, каквато подобаваше, опитал се бе да се вживее, но колкото и да се стараеше, не можеше да се освободи от особения вкус на смешното, на несериозното. Духовната база на Маатшапията бе неясна и противоречива, мненията на членовете й силно се различаваха не само относно пътя към целта, но и относно самата цел. Достатъчно бе един дафотил по принцип да признае необходимостта от работа за обществото, за да бъде приет в Маатшапията.

Всичко това изглеждаше повече като игра, отколкото като сериозен опит да се променят обществените условия. И все пак Маатшапията бе единствената група сред безкрайните ордени, секти и съюзи, която проявяваше критичност към начина на живот в обществото на дафотилите, мислеше за бъдещето и търсеше нови пътища.

Асмо се бе информирал чрез Зем относно живота на обществото. Администрацията на кефалоидите водеше точни статистики. Те даваха сведения за всичко, за което човек можеше да си помисли, между другото и за това как протича денят на един обикновен дафотил. Шестдесет процента от времето си той прекарваше в сън, грижи за тялото и смяна на облеклото. Двадесет процента бяха изпълнени със спорт и игри. Осемнадесет процента бяха заети с ядене, пиене и любов, само два процента му оставаха да мисли, да се занимава с наука и изкуства. И делът на духовните интереси показва тенденция към спадане.

Асмо бе проявил интерес и към съюзите, в които членуваше обикновеният дафотил. Той остана смаян от несъответствието между неимоверното разточителство на статути, предписания, правила, магически процедури и безпримерната баналност на поставените цели. Като се вгледа по-точно, не откри нищо друго освен филистерска мания за образуване на дружества, една игра заради играта, която успяваше единствено да запълни празното съществувание с гигантска деловитост.

В сравнение с тях Маатшапия бе без съмнение твърдина на духовните дискусии. Затова бе решил да работи за нея, тъй като не съществуваше и най-слаба надежда да се намери на Астилот втора група с подобно значение.

Уважението му към членовете на Съвета бе чувствително нараснало. Все пак трябваше да представляваш нещо, за да се подложиш при тези окръжаващи условия на усилието да мислиш, да разбереш, че само в победата над стагнацията се крие шансът за живот в бъдещето.

Той изви седалката си и погледна Лука. Дори и в съня лицето й изглеждаше хладно и овладяно. Затова по време на полета бяха разменени само няколко думи. Един или два пъти тя бе опитала да започне разговор, но той бе толкова зает с мислите си, че бе отговорил разсеяно. Усмихвайки се, тя бе потънала в силно извитата назад седалка, бе затворила очи и го бе оставила на спокойствие.

Изглежда, Лука бе самоуверена жена, изпълнена със сдържано превъзходство. Въпреки това той имаше чувството, че не е щастлива. Струваше му се, че открива в ъглите на устните й следа от горчивина, белег на примирение, може би дори на презрение. Що за мисли, какви желания се криеха зад нейното чело? Той искаше да говори с нея, искаше да чуе гласа й и да разбере за какво мислеше в този момент.

Извика чрез Зеко.

Тя не спеше. Отвори очи и се усмихна.

— Щастлива ли сте, Лука?

— Нито щастлива, нито нещастна. Просто живея.

— Това достатъчно ли е? Тя все още се усмихваше.

— Достатъчно е.

— Животът не ви ли доставя удоволствие?

— Впрочем аз вече не живея. Мъртва съм, без да го забележа, както повечето от нас.

Лука се облегна назад и взе две сребърни ивици от джоба на коженото си яке.

— Искате ли един хеписпот?

— Не, благодаря. Защо не се оставите да ви трансцендират?

— Намирам го безсмислено, досега смятах, че бъдещето едва ли ще изглежда по-различно от настоящето. Но от три дена в мен действително се събужда известно любопитство.

Лука замълча и погледна към небето.

— Любопитство? За какво?

Тя сви рамене.

— Слушам чудесна музика — каза тя, за да отбегне въпроса. — Искате ли да й пригласяте?

— Обичате ли музиката?

— Аз не мога нищо да мразя, значи не мога и нищо да обичам. Между другото, рядко слушам музика. Когато започна да се интересувам от някого, ме завладява сънна меланхолия.

— От кого се интересувате?

— Твърде много питате, Асмо.

Смутен, той замълча. Погледна я, но тя отвърна на погледа му със спокойна усмивка.

По-бързо от очакваното те се бяха приближили до планинската верига — стена от черен, прорязан от процепи базалт, която се издигаше пред тях сред равнината. Летяха с неотслабваща скорост.

След десет минути достигнаха до високото плато с розовеещи стръмни стени, които се издигаха зад брега на река. Платото бе покрито с тъмнозелена растителност като джунгла. От горе тя изглеждаше напълно непроходима, гъста като килим, без ни най-малка пътечка.

— Намираме се над резервата на аслотите — чу се глас от високоговорителя. — Свободен полет ли желаете, или нов курс?

— Насочете се към центъра. Как изглежда лъчеизпускащият купол?

Секунда мълчание. След това гласът каза:

— Предлагам оптическо описание.

Чу се тих, после усилващ се трептящ звук. От пода между седалките се издигна статив, светна телевизионен екран. Цветни линии пробягаха по сивата повърхност, сляха се във формата на лещообразно тяло, което ставаше все по-плътно и овално, колкото повече балонът се приближаваше към средата на платото.

Изведнъж трептящият звук заглъхна.

— Центърът на лъчеизпускащия купол е достигнат — прозвуча от високоговорителя.

— Преминете към курс в кръг, като се приближим на оптимално разстояние — каза Лука.

Описвайки кръгообразни движения, функрафтът се заспуска надолу, докато се понесе само на няколко метра от короните на дърветата.

Асмо наблюдаваше зорко надолу.

— Виждате ли нещо, Лука?

Тя поклати глава. Нищо не можеше да се разпознае, надлъж и шир — гъста тъмнозелена джунгла.

Телевизионният екран се изпълни от куполообразно извита повърхнина. Докато балонът бавно описваше широк кръг, геометричното тяло на екрана остана непроменено.

— Бих искал да погледна това нещо отблизо.

— Няма да се приближим повече — каза Лука. — Функрафтът има защитна автоматика. Тя осигурява безопасна дистанция от твърдото лъчение.

— Ще се приземим извън пределите му. Например тук — той посочи телевизионния екран. Едно тясно разклонение на платото не бе обхванато от лъчеизпускащия купол.

Лука кимна.

— Би било възможно. Но какво се надявате да видите?

— От горе не може да се разбере нищо. Трябва да знам как изглежда там, долу, дали може да се премине през джунглата, или за това са необходими сечива.

Лука въздъхна и даде няколко разпореждания — балонът промени курса си. След няколко секунди те се приближиха до скалист ръб, който като останалата част на високото плато бе покрит с тъмнозелена растителност.

— Приближете функрафта плътно до върховете на дърветата — каза Асмо, — аз ще се смъкна по стълбата им.

Лука се изсмя:

— Натиснете червения бутон за приземяване. Балонът спря да се движи и една секунда остана спокоен. Тогава от пръстеновидна дюза под функрафта излезе със свистене облак прах, който се изсипа надолу по короните на дърветата. За няколко минути докоснатата от праха растителност се стопи и се разпадна.

Образува се кръгла, около двадесет метра широка яма. Балонът бавно се плъзна вътре, обгърна ги недействителна, смарагденозелена светлина. С лек тласък превозното средство се приземи върху кръглата, очертана като с пергел повърхност, която се състоеше от черен слой рохкави буци.

Балонът изпусна топлия въздух. Чрез силно всмукване обвивката и въжетата бяха прибрани в защитна кутия в задната част на функрафта.

Това бе странна джунгла. Стъблата на растенията, с дебелина на ръка, направени като от стъкло, се преплитаха в дебели колони, достигаха почти на сто метра височина и образуваха горе един метър пласт от тъмнозелени листа, които се извиваха като арки между колоните.

Почвата между стъкловидните колони бе покрита с лъскав от влага син мъх. Асмо се измъкна навън.

Лука го последва колебливо. Тя се приближи плътно до него, търсейки закрила, сложи ръка на рамото му и уплашено се огледа наоколо.

— Гледката на естествената природа е отблъскваща, във висша степен противна.

— Какво ви смущава в нея?

— Всичко расте както си иска, в пълен безпорядък. Без евгениката не знаеш на какво можеш да разчиташ. Намирам това за отвратително.

Асмо се засмя.

— Няма защо да се безпокоите. Огледайте се. Всичко е спокойно.

Чу се лек, усилващ се и заглъхващ звук. Като че ли хиляди алпийски мармоти свиреха тихо през зъби.

— Какъв е този шум?

— Не зная — прошепна тя. — Моля ви, нека отново излетим.

— Защо? Аз мисля първо да попътуваме малко и да видим откъде започва лъчеизпускащият купол.

Тя трепна.

— Какво? Вие смятате да изложите на опасност живота си в тази ужасна джунгла? Нима сте си загубили разума?

— Какво може да се случи? Нали функрафтът има автоматична защита.

— Изключена е! А аз гарантирах пред Съвета, че нищо няма да ви сполети.

— Всичко би било съвсем лесно, ако имах защитен костюм.

— Знаете, че няма такива. Производството им е забранено съгласно КАПИНОМА.

— Впрочем каква е дозата на облъчване в купола?

— Нямам понятие. Но това може да се установи. Лука натисна бутон на командния пулт.

— Върху грам жива тъкан действуват сто ерга радиоактивни лъчи — съобщи гласът на високоговорителя.

— Не може да е вярно — каза Асмо, поклащайки глава. — Уредът сигурно греши.

Той се обърна чрез Зем към електронната памет. Получи същия отговор.

— Но това е смешно — каза той. — Дозата на облъчване е малко по-висока от един рентген. Напълно безопасно е, Лука. Елате, ще пътуваме.

Тя го задържа:

— Не бива да го правите! Това е безумие!

— Защо? — отвърна той — Разберете, че това е само един рентген. Облъчването е безопасно.

Тя го погледна смаяна:

— Безопасно?

Той загуби търпение.

— Телесните увреждания се появяват едва след облъчване над двадесет и пет рентгена. Зарежете най-накрая паническия си страх и елате! — Той протегна ръката си.

Тя се отдръпна назад:

— Гори като огън! Трябва да ви е известно това.

— Кажете, Лука, може би сте твърде чувствителна към твърдото лъчение?

— Разбира се, нима вие не сте?

— Значи така! — каза той. — Чудесата на евгениката. Сега разбирам — той се замисли за момент. — Останете тук, чакайте ме във функрафта. Ще отида сам.

— Няма да стигнете далеч. От болки ще загубите разсъдъка си, а аз дори не ще мога да ви помогна.

— На мене лъчението наистина не ми влияе. Аз не го чувствувам. Нямам сетива за него.

Тя го погледна недоверчиво, изпълнена с изумление.

— Не се тревожете — каза той, — сега отивам. Трябва да зная какво се крие зад лъчеизпускащия купол.

Тя се вкопчи в ръката му.

— Не бива да отивате. Страхувам се. Само представата, че минавате без защита през лъчите, ще ме убие.

— Чуйте ме, Лука, опомнете се. Ние ще останем във връзка чрез Зеко. Може би ще успея да вляза в контакт с аслотите. Вие знаете колко много неща зависят от това.

— Трябва ли да стане веднага? Едно такова начинание не се започва без подготовка. Имате нужда от инструменти, от уреди за измерване и знам ли още от какво.

— Сега само ще се осведомя. Трябва да използувам тази възможност, след като сме дошли дотук. Страхувам се, че нямаме още много време за губене.

— Това е идея-фикс — каза тя упорито. — Вие сте проспали няколко столетия и едва ли няколко дена са така важни сега.

— Добре — каза той. — Като се върна, ще можем да говорим за всичко.

Обърна се и се отправи към края на мястото за приземяване. Тя му препречи пътя.

— Момент само. Моля, обяснете ми защо толкова бързате, Асмо. Сигурно имате сериозна причина.

Той кимна.

— Ако не искате да говорите, то си е ваша работа — гласът й бе възвърнал самоуверения си тон. — Но аз не мога да понасям някой да ме мисли за по-глупава, отколкото съм.

Той се поколеба за миг, след това се върна и се облегна на предната част на функрафта.

— Имате право. Защо да не го обсъдя с вас? Имам съмнение, Лука, че някой се опитва да ме използува като фигура за шах. Затова искам да действувам колкото се може по-бързо и изненадващо.

Тя го погледна недоумяваща:

— Никой на Астилот не разполага с такава сила, че да ви използува като фигура за шах. Вие сте свободен и независим във всичките си решения. Именно за това съществува КАПИНОМА.

— Да, и тъкмо това аз не считам вече за сигурно. Сега зная, че моят спомен от Земята съвсем не е химера. Някой се е погрижил да дойдем тук. Следователно и в космическото табу трябва да има вратичка. А комуто се е удало да заобиколи КАПИНОМА на едно място, то по всяка вероятност може да го направи и на друго.

Тя поривисто реагира:

— Просто не мога да си го представя. Кой би могъл да бъде? И с каква цел? Защо не чувствуваме никакви последици от това?

— Тъкмо това искам да открия. Тя се замисли.

— Впрочем, кого имате предвид като кязвате „ние“? Кой друг е дошъл тук?

— Йона. Вчера тя си спомни формата на летателното тяло за приземяване на луната Япетус. Това е доказателството, че миналото ни е общо.

— Йона? Тя си е спомнила това? — Лука го изгледа така, като че ли той не бе с всичкия си.

— Каква е ползата да ви разказвам приказки?

— Не разбирам — каза тя объркано. Гласът й трепереше. — Това противоречи на всякакъв разум. Защо не каза нищо такова пред Съвета?

— Нямам понятие. Попитайте я вие.

— Какво може да си помисли човек? Или тя ни лъже, или душевното й състояние е така объркано, че трябва да отиде в Психодом. Във всеки случай веднага трябва да осведомя Съвета.

— Не — каза Асмо натъртено. — Искам да ви помоля на първо време да мълчите.

Тя го погледна разстроена:

— Това пък защо?

— Така е по-умно. И ви моля да не се свързвате с никого, докато съм в резервата.

Тя замълча. След малко добави:

— Имате ли вече някакво подозрение кой е този тайнствен противник?

— Още не.

— Тогава доверието ви в мен е голямо.

— Не можеш да минеш без известен риск, когато искаш да постигнеш нещо.

— Ще ми съобщите ли това, което откриете в резервата?

— Искам само да не ме безпокоите, докато съм вътре. Когато се върна, вие и Съветът ще научите всичко.

Лука го изгледа.

— Можете да разчитате на мене — каза тя след кратко колебание. — Няма да уведомя никого, въпреки че… — усмихна се несигурно. — Все още не разбирам какво би могло да се крие зад вашите предположения.

— Благодаря ви, Лука — той се обърна, за да тръгне.

— Бъдете внимателен! — извика тя след него. — И останете на Зеко, каквото и да се случи. Бих искала поне да мога да говоря с вас.

— Не се безпокойте. А ако намеря някой аслот, ще го доведа.

След като направи първите крачки по обраслия с мъх горски път, той се обърна и й махна още един път.

Лука гледа след него, докато той се скри зад стъкленозелените колони. След това забърза към функрафта, изпитателно огледа вътрешността му, като че ли се страхуваше, че непознато животно се бе скрило там, качи се и бързо затвори отворената врата. Тя бе пребледняла. С треперещи ръце отвори чекмедже в стената и отпи глътка от една бутилка.

Питието й подействува. Тя се усмихна с облекчение, затвори очи и се облегна назад. Сега можеше да устои на желанието да натисне бутона за излитане. Искаше да бъде близо до него, ако изведнъж му потрябваше помощ.

Избра любимата си мелодия. Чуха се кънтящи електронни звуци. Започна да пее жена със звучен, неземно хубав глас:

„О, кръв моя, изтичай в синусоидна дъга, лей се в призрачна красота по моята кожа на фея…“