Роман за Лисан (14)

Лисан и Изангрен в кладенеца^[1]

С тоз разказ имам намерение

да ви предложа развлечение,

защото всеки предпочита

да чуе нещо шеговито.

5 Не ще говоря за бедите

и патилата на светците,

не ще ви с проповед дотягам.^[2]

Забавна случка ви предлагам,

изслушайте я със внимание

10 и ако имате желание,

във същината й вникнете

и си поука извлечете.

Днес луд изкарват ме мнозина…

Без да се сърдя, ще отмина

15 обидата им аз, защото

научих още във школото,

че само лудата глава

говори искрени слова.^[3]

Не ви предлагам въведение

20 и към самото изложение

сега пристъпвам — за Лисан,

за този шмекер обигран,

за този лицемер безбожен

ще ви разкажа… Та кой може

25 на малкия му пръст да стъпи?

Той долен номер ще скалъпи

за всеки: тъй ще го ласкае,

че хитро да го изиграе.

Тоз, който се е приближавал

30 до него, все е съжалявал.

Лисан е със престиж безспорен,

но е потаен и притворен,

той ум и разум притежава,

но кой умник не се поддава

35 на лудост! Всяко увлечение

до неприятно приключение

довежда лудата глава.

И за Лисан важи това.

        Понеже глад голям изпитвал,

40 из цялата страна той скитал,

пресичал ниви разорани,

изкачвал сенчести балкани,

обаче нийде не намирал

храна, а пък от глад примирал.

45 Отслабнал и изнемощял,

край кичеста гора той спрял,

излегнал се върху тревата,

а пък в корема му червата

тревожно взели да се питат

50 какво му става със зъбите

и със краката изтощени.

Не спирал клетникът да стене

от глад, но чувствал, че не бива

да чака там, щом не открива

55 с какво глада си да залъже,

и в своя път заситнил бърже,

решен да се не спре, дорде

не найде нещо да яде.

Измъчван от небивал глад,

60 напредвал той с протегнат врат,

край нива със овес излязъл,

огледал се и забелязал

обител на монаси бели^[4],

на твърди каменни темели

65 издигната. А пък от нея

по къса сенчеста алея

отивало се до голямо

стопанство, построено само

с квадратни камъни кафяви,

70 хем хубави наглед, хем здрави.

Достигнал той зид висок,

пред който зеел ров дълбок,

напълнен със вода, та никой

там да не може да проникне.

75 Стопанството било имотно

и в него всякакви животни

отглеждали. Какви петли,

какви кокошки! А нали

могла с тях на Лисан софрата

80 да стане истински богата!

От тази гледка съблазнен,

натам се втурнал той, решен,

ако е нужно, да се бие,

но тлъста плячка да добие.

85 Щом зейналия ров видял,

Лисан веднага подразбрал,

че през водата няма как

отвъд да мине, и все пак

не се предал и този път.

90 Погледнал за дъска, за прът,

но за голямо съжаление

бил в безизходно положение.

Отпуснат ничком на земята,

Лисан във близост до вратата

95 капак отворен забелязал

и незабавно вътре влязъл.

Било му съвършено ясно,

че се излага на опасност:

ако монаси го съзрат,

100 те сигурно ще разберат,

че е с нечисто намерение,

и ще му искат обяснение

или пък ще го задържат

и надали ще му простят.

105 Той знаел колко зли са те,

но рекъл си: „Каквото ще

да става: в нужда съм голяма

и изход по-добър аз нямам.“

Когато своя страх сподавил,

110 ослушвайки се, той направил

шест-седем крачки, приближил

до птиците, ала решил,

че пагубен ще бъде рискът.

Но лесно ли се глад потиска?

115 Гладът и вълци от гората

изкарва… Върнал се обратно

Лисан, че празният стомах

от нищо не изпитва страх,

до курника се пак добрал

120 и три кокошки там видял.

Те, свити на една греда,

не знаели каква беда

очаква ги. Три крачки само

и върху купчина от слама

125 Лисан се със отскок намерил.

От скока взела да трепери

гредата, бързо отлетели

кокошките и се заврели

в затънтен ъгъл уж на скрито.

130 Лисан ги стрелнал дяволито

с очи, завчас ги уловил

и всичките ги удушил.

Напълнил бързо с две от тях

изпразнения си стомах,

135 а третата възнамерявал

да опече върху жарава^[5].

Наканил се на път далечен

да тръгне, ала жажда вече

го мъчела… Съгледал в двора

140 на кладенец дълбок отвора,

натам се втурнал с намерение

да пие, но за съжаление

Лисан до бистрата вода

не се докоснал. За беда

145 зло ненадейно му се случва.

За него могат да научат

онез, които пожелаят

да разберат какъв е краят

на неговите номера.

150 Бил кладенецът с две ведра:

едното слизало, дордето

се вдигало това, което

било напълнено… Лисан,

на геранилото опрян,

155 в недоумение стоял.

Внезапно взорът му се спрял

на дъното и с изумление

видял лисиче отражение.

И взел горкият да се мае,

160 понеже сметнал, че това е

съпругата му. Как ли тя

е стигнала до тез места,

как в този кладенец е влязла,

защо на дъното е слязла?

165 „Кажи какво там долу правиш?“ —

навъсено й той поставил

въпроса с груб, отсечен глас.

До него ехото тозчас

достигнало, той пак попитал

170 и щом дочул, че пак долита

глас изотдолу, стъпил с двата

крака в едното от ведрата,

в миг се понесъл неусетно

към дъното и там най-сетне

175 разбрал с голямо огорчение,

че е изпаднал в заблуждение.

Лисан се трижди изпотил

и многократно съжалил,

че с глупостта си чак дотам

180 е стигнал — вдън земя от срам

той да потъне предпочитал.

        В туй време Изангрен се скитал

из храсталаци и из ниви,

безспир гнетен от глад небивал.

185 Сега ще чуете, сеньори,

как и вълкът във таз история

се включва. Омърлушен, кисел,

пред манастира се стъписал

един ден той, като видял,

190 че е съвсем обезлюдял

монашеският дом. „По тия

места едва ли ще открия

храна“ — си рекъл Изангрен.

Отпаднал и обезверен,

195 на манастира гръб обърнал,

към близкото стопанство свърнал,

но докато натам вървял,

той онзи кладенец съзрял,

във който рижият Лисан

200 все още бил като в капан.

Вълкът, отчаян и унил,

до кладенеца приближил

и щом над него се надвесил,

от изненада се почесал,

205 като видял, че във водата

друг вълк поклаща си главата

(тъй както в същия геран

лика си бил съзрял Лисан).

Той от видяното бил слисан

210 и отначало си помислил,

че е вълчицата Херсан

в компанията на Лисан.

От тази мисъл поразен,

надал вой тъжен Изангрен:

215 „Съдба, защо си тъй жестока?

Отдавайки се на порока,

Херсан да ми изневери

и мене да опозори!

Злодеят риж без капка срам

220 я е довлякъл тук. Аз знам

как да му отмъстя с ответен

як удар, стига във ръцете

да ми попадне… И тогава

той зло не ще ми причинява.“

225 И колкото му глас държал,

към сянката си изревал:

„Мръснице долна, курво стара,

кажи дотам ли я докара,

че тука ти с Лисан бесуваш?“

230 Не спирал да крещи и псува

ядосан, уязвен вълкът

и глухо ехо всеки път

отвръщало му съпричастно.

Във отчаяние ужасно

235 изпаднал тоз наивник клет…

И ето че Лисан в ответ

от дъното му се обадил:

„Но кой със своя глас досаден

безпокои ме? Та аз тука

240 се занимавам със наука.“

„А кой си ти?“ — озадачен

пак се провикнал Изангрен.

„Как кой? Твой близък, твой познат…

Ти тачеше ме като брат,

245 но аз наскоро се споминах.^[6]

А приживе бях от мнозина

признаван за хитрец изпечен.“

„Нима? Ще си отдъхна вече…

Но я кажи кога умря?

250 Споминал се! И таз добра!“ —

„Кой по-напред, кой по-назад

отива си от тоя свят.

При Бога ми е днес душата,

той ме спаси от теглилата.

255 Мой мили брате Изангрен,

прости ми, че аз онзи ден

засегнах те. Не се сърди!“ —

„Бог над душата ти да бди

и всеки грях да ти прощава!

260 Но твойта смърт ме съкрушава.“ —

„Напротив, аз ощастливен

се чувствам тук.“ — „Туй според мен

не е възможно. Как така?“ —

„Чуй драги мой, ако сега

265 при Хермелина във ковчег

почива моят труп, вовек

във рая влезе ми душата,

при Господа, във небесата.

На този грешен свят си ти,

270 а аз в небесни висоти

витая сред безброй наслади,

преброждам ниви и ливади,

обхождам сенчести дъбрави,

а в тях — овце, кози и крави,

275 и птици питомни и диви…

И всички — млади и красиви.“

В свети Силвестър се заклел

вълкът, че също би приел

да иде да живее в рая.

280 „Не, няма как. Избий си тая

нелепа мисъл от главата

Не всеки може през вратата

небесни да премине, драги.

Ти търсиш винаги облаги,

285 коварен си и своеволен,

двуличен, хитър и подмолен.

Ти прелъстител ме изкара,

съпругата си в изневяра

заподозря. Кълна се в Бога,

290 че към жена ти аз не мога

да имам щения на мъж.

Не съм я друсал ни веднъж,

не съм се никога увличал

по нея и не съм наричал

295 вълчетата ти копелдаци^[7] —

това е чиста провокация.

Пред Господа бих клетва дал,

че аз не съм ти поругал

достойнството и твойта чест.

300 Туй мога да ти кажа днес.“

След всичко чуто Изангрен

отвърнал удовлетворен:

„Добре, приемам, но все пак

бих искал да узная как

305 при тебе в рая се отива.“

„Във никой случай ти не бива

на мене да разчиташ. Виж

везните — с тях ще провериш

дали ти рая заслужаваш.“

310 И ето как го изиграва

Лисан: посочвайки ведрото,

той казал на вълка: „Доброто

с туй блюдо Бог го проверява,

а Злото — с другото. Тъй става,

315 че ако натежи Доброто,

то слиза долу, а пък Злото

остава горе да виси.

Във случай че държиш да си,

на дъното, преди това

320 ще трябва с искрени слова

ти всеки грях да си признаеш

и истински да се разкаеш.

Кажи кога ти за последно

шептял си думи изповедни?“^[8]

325 „Повярвай ми, че онзи ден

пред заек стар, достопочтен

и пред една коза брадата

до дъно си излях душата

и греховете си признах.

330 Съвсем открит и искрен бях.“

Лисан отвърнал му вежливо:

„Ще трябва най-благочестиво

на Бог да се помолиш ти

и чак когато ти прости

335 за греховете, ти ще можеш

да влезеш в този рай, дай Боже.“

Вълкът със думи не отвърнал,

на изток задник гол обърнал,

на запад взор смирен извил^[9]

340 и после с басов глас завил,

отправяйки накъм небето

молитви пламенни. Дордето

се молел, той изнемощял,

а в тоз момент Лисан кроял

345 престъпния си пъклен план.

„Аз свърших“ — рекъл изтерзан

вълкът. „И аз се Богу молих

да ни предпазва от неволи,

и радост да ни праща вечно.

350 И чудото се случва вече:

сега, по пламналите свещи,

разбрах, че твоите горещи

молби Бог чул е и щом ти

се каеш, той ще ти прости.“

355 Във горното ведро тогаз

вълкът се метнал и тозчас

към дъното то полетяло,

защото неговото тяло

било, естествено, по-тежко.

360 При краткотрайната им среща

вълкът попитал: „Но защо

се вдига твоето ведро?“

„Такъв ред Бог въвел е тук:

когато някой слиза, друг

365 се качва… Според обичая

аз горе ще отида — в рая,

а ти при дяволите — в ада

ще слезеш, както ти се пада!“

Едва ли по-нещастен щеше

370 вълкът да бъде, ако беше

във битка при Халеб^[10] пленен.

        Какво се случва с Изангрен

край кладенеца и на двора?

Сега ще чуете, сеньори.

375 В изминалите два-три дена

монасите с бакла солена

се хранили и ожаднели.

Готвачът им взел менци бели,

повикал трима братя верни

380 и на герана се намерил.

И манастирското магаре

на кладенеца той закарал

и го запрегнал, за да вади

вода, ала за изненада

385 на всички, клетото животно

напрягало се, морно, потно,

а пък от дъното ведрото

не се помръдвало, защото

във него, гладен, изтощен,

390 стоял все още Изангрен.

Един монах бил по-припрян

и над дълбокия геран

навел се и като видял

вълка, тревожен вик надал:

395 „Какво тук става, мили Боже?

Недоумявам как тъй може

във кладенеца вълк да има.“

И мигом тези четирима

мъже си плюли на петите

400 и в манастирската обител

се върнали да призоват

събратята си да вървят

да се разправят с Изангрен.

Абатът взел един остен,

405 със свещник се снабдил приорът,

кол някой сграбчил от стобора,

с кривак се друг въоръжил

и всеки във готовност бил

да се разправи бързо с госта.

410 Понеже мъчили се доста

и се в гореща пот облели,

накрая братята успели

ведрото вън да извлекат.

Щом горе се видял вълкът,

415 неудържимо към гората

той взел да бяга лудешката.

Спотирили го злите псета

и кожата му на решето

направили. Със всички сили

420 монасите се устремили

подир вълка и кой с тояга,

кой с кол подострен го налагал.

Един от тях със сопа сварил

тъй по гърба да го удари,

425 че бездиханен на земята

той го оставил. Пълзешката

вълкът до пътя се добрал

и се престорил на умрял.

        Приорът (Господ го убил!)

430 във този миг се появил:

в ръката си той стискал ножа

и искал вълчовата кожа

да одере. За Изангрен

дошъл фаталният момент.

435 Ала абатът викнал: „Спрете!

Та кожата е на решето…

Не виждате ли, че вълкът

на никой смъртен никой път

не би могъл да стори зло?

440 Сега, било какво било,

да влизаме във манастира!“

Дордето Изангрен примирал

от страх, те сопите си взели

и към обителта поели.

445 Куцукайки, във гъсталака

едва тогава се завлякъл

вълкът със изранено тяло

и вече всичко го боляло.

След кратко време забелязал,

450 че е от някъде излязъл

синът му и го чул тревожно

да пита: „Мигар е възможно

да си в такъв вид, татко мой?

Аз искам да ми кажеш кой

455 така те е осакатил.“

„Лисан! — отвърнал му с унил

и умърлушен вид бащата. —

Кълна се в истината свята,

че той в един геран ме тласна,

460 затуй се чувствам тъй ужасно.“

Синът пред Бога се заклел,

че в бъдеще едничка цел

ще има — при удобен случай

на ред подлеца да научи.

465 „О, аз съм, татко мой, призван

да се разправя със Лисан.

Не мога нивга му прости,

че вкъщи мама прелъсти,

а пък въз брат ми и въз мен

470 се изпика… Във гроб студен

ей с таз ръка ще го изпратя.“

Прибрал се в своя дом бащата,

от доктори лекуван бил

и бързо се възстановил.^[11]

475 Със пресен дивеч той се хранел

и непрекъснато се канел

ако Лисан се зададе,

добър урок да му даде.