Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (18)

3

В първата зала на Музея за азиатско изкуство Рут зърна как господин Тан целува майка й по бузата. Лулин се засмя като свенлива ученичка, а сетне, ръка за ръка, те влязоха в следващата зала.

Арт смушка Рут и протегна ръка.

— Хайде ела, няма да позволя онези приятелчета да ни сложат в малкия си джоб.

Настигнаха Лулин и нейния кавалер, които седяха на пейка срещу експонат от бронзови камбани, закачени на два реда в огромна рамка, висока около три метра и половина и дълга около седем метра и половина.

— Прилича на ксилофон за богове — прошепна Рут, сядайки до господин Тан.

— Всяка камбана отеква с два различни тона — гласът му беше мек, но звучеше авторитетно. — Чукът удря камбаната отдолу и от дясната страна. А когато има много музиканти и камбаните се ударят едновременно, мелодията е много сложна, създават се звукови пластове. Наскоро имах удоволствието да слушам такава музика на едно специално събитие в изпълнение на китайски музиканти — усмихна се, спомняйки си за това. — Мислено се пренесох три хиляди години назад. Слушах това, което са слушали хората от онова време, преживявайки същото благоговение. Представих си как някой слуша, мисля, че жена, много красива жена — той щипна Лулин за ръката. — И си рекох, може би след три хиляди години друга жена ще чуе тези звуци и ще мисли за мен като за красив мъж. Въпреки че не се познаваме, ние сме свързани чрез музиката. Не си ли съгласна? — той погледна към Лулин.

— Абсолютно — отвърна тя.

— С майка ви мислим еднакво — рече той на Рут.

Тя се усмихна в отговор. Осъзна, че господин Тан превежда думите на майка й, както бе правил преди време. Но не отделяше особено внимание на думите и точните им значения. Просто превеждаше това, което бе в сърцето на Лулин: горчивите й очаквания, надеждите й.

Последния месец тя живееше в „Мира Мар Мейнър“ и господин Тан няколко пъти в седмицата й ходеше на гости. Събота следобед я извеждаше — водеше я на матинета, на безплатни репетиции на симфоничния оркестър, на разходка в ботаническата градина. Днес беше наред изложение на експонати от китайското археологическо наследство и Тан беше поканил Рут и Арт да дойдат с тях.

— Ще ви покажа нещо интересно — беше казал загадъчно по телефона. — Няма да съжалявате.

Рут със сигурност нямаше да съжалява, защото щеше да види майка си щастлива. Щастлива. Замисли се над думата. Доскоро не знаеше какво би могло да направи Лулин щастлива. Вярно, тя продължаваше да се оплаква. Храната в „Мира Мар“ беше, както се очакваше, „много солена“, ресторантското обслужване — „толкова бавно, храна вече студена, когато пристига“. И ненавиждаше креслото, което дъщеря й беше купила. Наложи се Рут да го замени със старото с изкуствената кожа. Но Лулин се беше отърсила от повечето свои притеснения и ядове: наемателката от долния етаж, страха, че някой краде парите й, усещането, че над живота й тегне проклятие и че ако не е постоянно нащрек, я чака беда. Или просто беше забравила? Може би влюбването повдигаше тонуса й. Или смяната на обстановката бе заличила всичко, което напомняше за едно по-нещастно минало. И все пак тя още разказваше за миналото, ако изобщо разправяше за нещо, само че сега често го представяше в по-добра светлина. Сега например говореше и за господин Тан. Лулин се държеше така, сякаш те се познаваха не от месец, месец и нещо, а от няколко живота.

— Това нещо той и аз вижда дълго време зад — рече високо Лулин, докато всички се възхищаваха на камбаните, — само дето вече ние по-стари.

Тан й помогна да се изправи и с Арт и Рут се приближиха до друг експонат в средата на залата.

— Това е високо ценен предмет от китайските учени — обясни той. — Повечето посетители проявяват интерес към ритуалните съдове за вино. Но за един истински учен това е най-значимата ценност.

Рут надзърна в стъклената витрина. За нея най-значимата ценност наподобяваше голям китайски тиган с надписи върху него.

— Бронзов шедьовър — продължи Тан, — но обърнете внимание на надписа. Той представлява епическа поема, написана от най-именитите поети в прослава на великите владетели, които са били техни съвременници. Един от императорите, които възхвалявали, е Джоу от Джоукоудиен — селото, в което майка ви е живяла някога и където е бил открит Пекинският човек.

— Устата на планината? — вметна Рут.

— Същата. Макар че Джоу не е живял там. Доста места носят неговото име, както във всеки град на Съединените щати има улица „Вашингтон“… Сега елате насам. Поводът да ви поканя днес се намира в следващата зала.

След малко те стояха пред друга стъклена витрина.

— Не поглеждайте към описанието на английски, още не — рече господин Тан. — Според вас това какво е?

Рут видя вещ, подобна на лопата в цвят слонова кост, набраздена с пукнатини и почернена от вдлъбнатини. Дали беше дъска за древна игра, подобна на шаха? Готварски прибор? До него имаше по-малък предмет, светлокафяв и овален, с надписи вместо вдлъбнатини. Веднага го позна, но преди да продума, майка й даде отговора на китайски:

— Оракулска кост.

Рут се изуми, че майка й помнеше тази вещ. Не очакваше от нея да си спомни места или факти от скорошни събития, кой къде бил, кога се бе случило. Но Лулин често я изненадваше с бистротата на емоцията, с която говореше за своята младост, част от тази емоция бе вложила и в мемоарите си. За Рут това бе доказателство, че пътечките към миналото на майка й все още бяха отворени, макар на места изровени и белязани с лъкатушни отклонения. Понякога преплиташе миналото със спомени от други периоди на собственото си минало. Но въпреки това тази част от историята й беше извор, от който черпеше спомени и ги споделяше. Без значение, че размесваше очертанията на някои от по-значимите етапи от живота си. Миналото, дори и преработено, бе изпълнено със смисъл.

През последните седмици Лулин няколко пъти беше разказвала как получила пръстена със зеления нефрит, който Рут бе измъкнала от креслото.

— Отидохме в една зала за танци, аз и ти — рече Лулин на китайски. — Влязохме и ти ме запозна с Едуин. Той ме погледна и дълго време не можа да свали очи от мен. Видях, че се усмихваш, а после изчезна. Много невъзпитано от твоя страна. Знам какво ти се въртеше в главата! Даде ми пръстена, когато поиска ръката ми.

Рут предположи, че Гаолин е човекът, който ги е запознал.

Сега Рут чу, че Лулин говори на китайски на Арт:

— Мама намери една такава кост. Бе изписана с красиви думи. Даде ми я, щом се увери, че вече не забравям важните неща. Никога не исках да се разделям с нея.

Арт кимна, сякаш разбра какво му каза, а после Лулин преведе на господин Тан на английски:

— Аз казвам него, тази кост мама дава ми една.

— Не е случайно — отбеляза той, — като се има предвид, че майка ти е била дъщеря на доктор, който намества кости.

— Прочут — допълни Лулин.

Господин Тан кимна, като че ли и той си спомняше.

— Всички от околните села идвали при него. А твоят баща отишъл със счупен крак. Конят му го настъпил. Така се запознал с майка ти. Заради онзи кон.

Погледът на Лулин стана безизразен. Рут се изплаши, че майка й ще се разплаче. Но вместо това тя се оживи и каза:

— Лиу Син. Той така нарича я. Мама казва той написва любовно стихотворение за нея.

Арт погледна Рут в очакване да потвърди дали е вярно. Беше чел част от превода на Лулиновите мемоари, но не успя да направи връзка между китайското име и лицето, което то назоваваше.

— Означава „падаща звезда“ — прошепна Рут. — По-късно ще ти обясня — после попита Лулин: — А какво е фамилното име на майка ти? — Рут знаеше, че е опасно да споменава тази тема, но майка й бе навлязла в територията на имената. Може би имаше други, като отличителни знаци, и чакаха паметта да ги възстанови.

За миг майка й се поколеба и отвърна:

— Фамилно име Гу — погледна намръщено Рут. — Аз казвам ти толкова много пъти, ти не помниш? Неин баща д-р Гу. Тя дъщеря доктор Гу.

На Рут й се щеше да извика от радост, но в следващия момент осъзна, че майка й каза китайската дума за „кост“. Д-р Гу, д-р Кост, доктор, наместващ кости. Арт повдигна вежди, надявайки се, че дълго изгубената семейна идентичност е открита.

— По-късно ще ти обясня — повтори Рут, но този път равнодушно.

— О.

Господин Тан изписа йероглифи във въздуха.

— Гу, така? Или така?

Лулин погледна със загрижено изражение.

— Не помня.

— И аз — каза бързо господин Тан. — Е, няма значение.

Арт смени темата!

— Какво пише на оракулската кост?

— Това са въпроси на императорите към боговете — отговори Тан. — Какво ще е времето утре, кой ще спечели войната, кога да събере реколтата. Нещо като новините в шест часа, само дето те искали да чуят информационния бюлетин предварително.

— А отговорите правилни ли са били?

— Кой знае? Отговорите са цепнатините, които виждате до черните точки. Гадателите на кости използвали нажежен пирон, за да напукат костта. Тя издавала такъв звук — хряс! Тълкували пукнатините като отговори свише. Сигурен съм, че по-нашумелите гадатели били вещи и предугаждали какви са желанията на императорите.

— Каква заплетена лингвистична загадка — подхвърли Арт.

Рут си спомни за подноса с пясък, който използваха с майка й в миналото. Тя също се беше опитвала да отгатне какво би успокоило Лулин, думите, които щяха да донесат утеха, но нямаше да бъдат разпознати на мига като измамни. Случваше се да си измисли отговорите в нейна изгода. Но друг път тя наистина се мъчеше да запише онова, което майка й очакваше да чуе. Успокоение, че на Едуин му е мъчно за нея, че скъпата леля не й е сърдита.

— Говорейки за загадки — обади се Рут, — онзи ден споменахте, че досега никой не е намерил костите на първия мъж, на Пекинския човек.

Лулин се ококори.

— Не само мъж — жена също.

— Права си, мамо — на Пекинската жена. Какво ли е станало с нея? Дали костите са смачкани от влака по пътя за Тиендзин? Или са потънали с лодката?

— Костите може и да са запазени — отвърна господин Тан, — никой не казва. Иначе през година-две пишат сензации по вестниците. Някой умрял, жената на американски войник, бивш японски офицер, археолог от Тайван или Хонконг. И винаги съобщават „костите бяха намерени в дървен сандък“, също като сандъците, в които се събираха костите през 1941 г. После плъзват клюки, че това са костите на Пекинския човек. Издават се нареждания, плащат се откупи или каквото там трябва. Но се оказва, че костите са волски опашки. Или са копие от оригинала. Или изчезват, преди да са изследвани. Веднъж бяха написали, че човекът, който ги е откраднал, искал да ги занесе на някакъв остров и да ги продаде на търговец, но самолетът паднал в океана.

Рут си помисли за прокобата на духовете, които се разгневяват, задето костите им са отделени от тленните им останки.

— Вие как мислите?

— Не знам. Историята е пълна с мистерия. Не знаем кое е загубено безвъзвратно, кое ще изплува отново на повърхността. Всички неща съществуват в даден период от време.

И този времеви отрязък се запазва, изгубва или открива по тайнствени начини. Мистерията е прекрасна част от живота — господин Тан намигна на Лулин.

— Прекрасна — повтори като ехо тя.

Той погледна часовника си.

— Какво ще кажете за един прекрасен обяд?

— Прекрасно — възкликнаха те.

Лежейки в леглото същата вечер, Рут и Арт, тя си мислеше на глас за романтичните чувства на господин Тан към майка й.

— Явно я харесва, откакто преведе мемоарите й. Но той се интересува от култура, музика, поезия. Тя не би могла да поддържа неговото интелектуално ниво, с всеки изминал ден състоянието й все повече се влошава. След известно време може дори да не го познае.

— Той е влюбен в нея още от времето, когато е била малка — каза Арт. — Тя не е просто жена за временна компания. Той обича всичко у нея, а това включва каква е била, каква е и каква ще бъде. Той знае за нея повече, отколкото женените партньори знаят един за друг — Арт я придърпа по-близо до себе си. — Надявам се, че и ние ще го постигнем. Обвързване във времето, минало, настояще, бъдеще… брак.

Рут затаи дъх. Беше изтикала идеята от съзнанието си толкова отдавна, че все още я приемаше като табу, опасна.

— Опитах се законно да те свържа с миналото чрез дял от къщата, който трябва да вземеш.

Това ли бе имал предвид под процентен дял от къщата? Тя се препъна в механизмите на нейната защита.

— Това е само идея — добави неловко Арт. — Не те карам насила. Просто исках да зная какво е мнението ти.

Тя се притисна към него и го целуна по рамото.

— Прекрасно — отвърна Рут.

 

 

— Името, разбрах фамилното име на майка ти — Гаолин съобщи на Рут по телефона радостната новина.

— О, боже, какво е то?

— Да ги кажа първо колко трудно го намерих. След като ме помоли, писах на Дзиу Дзиу в Пекин. Той не знаеше, но ми отговори, че ще пита жената на негов братовчед, чиито родители още живеят в онова село, където е родена баба ти. Отнело малко време, защото хората, които евентуално знаели, били измрели. Но накрая попаднали на една стара жена, чийто дядо бил пътуващ фотограф. А тя и до днес си пазела всичките му стари стъклени плаки. Те били в мазето и за щастие увредените не били много. Дядо й си водел подробен архив, датите, кой какво платил, имената на фотографираните. Хиляди плаки и снимки. И старицата си спомнила, че дядо й показал фотография на момиче, което било много красиво. Имала хубава шапчица и висока яка.

— Снимката на скъпата леля, която е у мама?

— Сигурно е същата. Старата жена казала, че историята е тъжна, защото малко след като била направена фотографията, момичето се белязало за цял живот, баща му починал, цялото семейство рухнало. Хората от селото говорели, че девойката била кутсуз още от самото начало…

Рут не издържаше повече.

— Как е било името им?

— Гу.

— Гу? — Рут се разочарова. Същата грешка. — Гу е думата за „кост“ — каза тя. — Жената може да е мислила, че „костен доктор“ означава д-р Кост.

— Не, не — възрази Гаолин. — Гу като „клисура“. Това е различно гу. Звучи като другото за кост, но се пише по различен начин. Знакът гу от трети тон може да означава много неща: стар, клисура, кост, също и бедро, сляп, жито, търговец, какво ли не. А йероглифът за „кост“ може така да бъде изписан, че да означава и „характер“. Затова използваме израза „до мозъка на костите“, което ще рече „такъв ти е характерът“.

Преди Рут смяташе, че китайският език е ограничен откъм звукове и затова е объркващ. Сега й се струваше, че многобройните значения на думите го правят доста богат. Слепият костен доктор от клисурата поправял бедрото на стария търговец на жито.

— Сигурна ли си, че е Гу?

— Това било написано на фотографската плака.

— А първото й име?

— Лиу Син.

— Падаща звезда?

— Това е лиу син, звучи почти по същия начин, носовото син е звезда, а нормалното — „истина“. Лиу Син означава „бъди верен“. Но понеже думите звучат подобно, някои хора, които не я харесвали, я наричали Лиу Син, с носовото Син. Падащата звезда има лош смисъл.

— Защо?

— Не е ясно защо. Хората смятат, че не е на хубаво да видиш опашата звезда. Това е другият вид, онази с дългата опашка, дето идва и си отива.

— Кометата?

— Да, кометата. Тя е предвестник на ужасно бедствие. Но някои объркват опашатата звезда с падащата звезда и въпреки че падащата звезда не носи лош късмет, хората мислят точно обратното. Изхождат от там, че и с нея не стават хубави неща — бързо изгаря, един ден е тук, на другия я няма, както се случи със скъпата леля.

Майка й беше писала за това, спомни си Рут, една история, която скъпата леля разказала на Лулин, когато била малка — как погледнала нощното небе, видяла една падаща звезда, която после паднала в отворената й уста.

Рут се разплака. Баба й си имаше име. Гу Лиу Син. Тя бе съществувала. Все още съществуваше. Скъпата леля беше принадлежала към семейство. Лулин принадлежеше към същото семейство, а Рут — към тях двете. Фамилното име си беше там през цялото време, подобно кост, затисната в цепнатината на клисура. Лулин го предусетила, докато гледаше оракулската кост в музея. И това име бе проблеснало пред очите й за части от секундата, падаща звезда, която прониква в земната атмосфера, врязвайки се неизличимо в съзнанието на Рут.