Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (13)

Лекота

Първата нощ, в която с Кайдзин вкусихме от забранената наслада, беше през лятото, луната сияеше. Бяхме се промъкнали в мрачния склад в изоставения край на коридора, далеч от очите и ушите на другите. Не усещах срам, нито вина. Бях необуздано и ново момиче, сякаш имах силата да преплувам небесата и да прелетя през вълните. Ако това бе лоша съдба — нека. Аз бях дъщеря на скъпата ми леля, жената, която също не успявала да контролира желанията си, жената, която ме бе родила. Как можеше да е лошо, та кожата на гърба му беше толкова гладка, толкова топла и уханна? Съдба ли бе и това да чувствам устните му на шията си? Когато разкопча блузата ми отзад и тя се плъзна на земята, бях сломена, а и щастлива. После си съблякох и другите дрехи, една по една, и сякаш олеквах и потъмнявах. Двамата бяхме като две сенки, черни и прозирни, прегръщащи се и сливащи се, слаби, но пламенни, безтегловни, нехайни за другите — докато не отворих очи и не видях, че десетина човека ни зяпат.

Кайдзин се засмя.

— Не, не, те не са от плът и кръв — той потупа единия. Те бяха пребоядисаната театрална трупа на ада, превърната в коледна.

— Те са като зрители на калпаво оперно представление — отбелязах аз, — не са съвсем очаровани.

Там бе Дева Мария с пищяща уста, овчарите с островърхи шапки и младенеца Исус с изпъкнали като на жаба очи. Кайдзин метна блузата ми върху главата на Мария. Закри Йосиф с полата ми, а младенецът прие върху себе си комбинезона ми. Тогава Кайдзин сложи своите дрехи върху Трите влъхви и обърна овчарите с гръб. Когато очите на всички гледаха към стената, Кайдзин ме положи да легна в сламата и отново се превърнахме в сенки.

Но това, което последва, не приличаше на стихотворение или картина от четвъртата степен на красотата. Не бяхме като природата, прелестно хармонични подобно дърво, отрупано с листа под небето. Бяхме подготвени. Но сламата боцкаше, а подът миришеше на урина. Един плъх изскочи от дупката си и това накара Кайдзин да се изтърколи от мен и да повали младенеца Исус от яслата. Чудовището с жабешки очи лежеше до нас, сякаш беше незаконороденото ни дете. Сетне Кайдзин се изправи и запали клечка кибрит, търсейки плъха. Когато вдигнах очи към срамните части на Кайдзин, видях, че вече не беше разпален. Видях също, че на бедрото си има кърлежи. След миг той посочи три кърлежа на дупето ми. Изправих се на крака и започнах да скачам, за да ги махна. С мъка се сдържах да не се разсмея и развикам, докато Кайдзин ме обърна и ме прегледа, после изгори кърлежите със запалена клечка кибрит. Като си взех блузата от главата на Мария, тя изглеждаше доволна, че съм се засрамила, независимо че не успяхме да утолим страстите си.

Бързо се облякохме, но и двамата се смущавахме да си говорим. Докато ме изпрати до стаята, също не обели дума. Но на прага ми рече:

— Извинявай. Трябваше да се озаптя.

Заболя ме сърцето. Не исках да слушам извиненията му, съжалението му. После добави:

— Трябваше да изчакам, докато се оженим.

И тогава аз се задъхах и се разплаках, а той ме прегърна и ми обеща, че ще бъдем любовници десет хиляди години, и аз се врекох в същото, но тогава чухме едно високо „Шшт!“. Дори след като притихнахме, сестра Ю, която беше в съседната стая, продължи да мърмори:

— Никакво уважение към другите. По-досадни от петли…

На следващата сутрин се чувствах като нов човек, щастлива, но и притеснена. Сестра Ю веднъж каза, че можеш да познаеш кои момичета на улицата са проститутки по пилешките им очи. Не знаех какво имаше предвид. По-червени или по-малки ставаха очите? Дали останалите щяха да прочетат в очите ми, че вече притежавах друг вид познание? Когато отидох в столовата, видях, че всички са там, събрани в кръг, говорейки със сериозен тон. Когато се приближих, като че ли всички учители вдигнаха погледи и се втренчиха в мен, шокирани и тъжни. Тогава Кайдзин поклати глава.

— Лоши новини — отрони той и кръвта ми изтече от крайниците, така че дори и да исках да избягам, бях прекалено немощна да го сторя. Щяха ли да ме изхвърлят? Дали бащата на Кайдзин му беше забранил да се ожени за мен? Но откъде знаеха? Кой им беше казал? Кой ни бе видял? Кой ни бе чул? Кайдзин посочи към радиото на къси вълни, което принадлежеше на учените, и другите се обърнаха да слушат. А аз се почудих: сега дори радиото съобщава какво сме направили? На английски?

Когато Кайдзин най-накрая ми каза, нямах и секунда време да се успокоя, че новините не се отнасяха за мен.

— Снощи японците са ни нападнали — съобщи той. — Близо са до Пекин и всички казват, че без съмнение сме във война.

Маку поло това, Маку поло онова, чух да обявява гласът по радиото. Попитах:

— Какво е това маку?

Сестра Ю ми обясни:

— Мостът Маку поло. Островните джуджета са го превзели.

Изненадах се, че използва тази обида за японците. Точно тя ни учеше да не употребяваме ругателни изрази дори и за онези, които ненавиждаме.

Сестра Ю продължи:

— Стреляли с пушките си във въздуха — тренировъчно, казали те. А нашата армия отвърна на изстрелите, за да даде урок на лъжците. И сега едно от джуджетата липсва. Сигурно страхливецът си е плюл на петите, но японците са категорични, че един изчезнал е достатъчна причина да се обяви война.

При превода на сестра Ю от английски на китайски беше трудно да различиш новината от нейното мнение.

— Този мост Маку поло — попитах аз, — колко далече оттук е?

— На север оттук, в Уанпин — отговори мис Грътоф, — близо до гарата.

— Но това е Мостът при тръстиковия ров, на четирийсет и шест километра от моето село — казах аз. — Кога са започнали да го наричат другояче?

— Преди повече от шестстотин години — информира ме мис Грътоф, — когато Марко Поло за пръв път се възхитил от него.

И докато всички продължаваха да говорят за войната, аз се учудих защо никой от нашето село не знаеше, че името на моста е сменено толкова отдавна.

— Накъде напредват японците? — запитах аз. — На север към Пекин или в обратната посока насам?

Изведнъж всички млъкнаха. Една жена стоеше на вратата. Яркото слънце светеше зад нея и тя приличаше на сянка и не можех да позная коя е, само видях, че носи рокля.

— Лиу Лулин още ли живее тук? — чух я да казва. Аз присвих очи. Кой питаше? Вече бях смутена от толкова много неща, а сега и това. Приближавайки се към нея, смущението ми се превърна в предположение, а предположението — в сигурност. Скъпата ми леля. Често сънувах, че духът й ще се върне. В сънищата тя можеше да говори и лицето й беше здраво и насън се втурвах към нея. И най-сетне тя не ме отблъсна. Разпери ръце и извика:

— Значи не си забравила сестра си!

Беше Гаолин. Завъртяхме се, олюляхме се в танц и се потупахме по ръцете.

— Я да те видя!

Нямах вести от нея, откакто ми беше писала писмото преди четири или пет години. След минути отново се държахме като сестри.

— Какво е станало с косата ти? — пошегувах се аз, хващайки я за разчорлените къдрици. Злополука или нарочно си го направила?

— Харесва ли ти?

— Не е зле. Изглеждаш модерна, вече не като провинциалистка.

— Около твоята глава също не летят мухи. Чух мълвата, че си станала много учена.

— Просто учител. А ти, още ли си…

— Жена на Чан Фу Нан. Вече шест години, не е за вярване.

— Ама какво се е случило с тебе? Имаш ужасен вид.

— Не съм яла от вчера.

Скочих, отидох до кухнята и й донесох купа с каша от просо, малко туршия и димящи фъстъци, както и няколко студени гозби. Седнахме в ъгъла на залата, настрана от новините за войната, тя ядеше шумно и бързо.

— Живеем в Пекин, аз и Фу Нан, нямаме деца — каза тя между два големи залъка. — Настанили сме се в задните стаички на магазина за туш. Всичко бе построено наново. Разказах ли ти за това в писмото?

— Някои неща.

— Значи знаеш, че Чан държат бизнеса, нашето семейство държи само дълговете. Татко и чичовците ни се върнаха в Безсмъртно сърце и така усилено добиват туш, че им избива пот и от порите. И сега като са си вкъщи през цялото време, са в лошо настроение и непрекъснато се карат кой е виновен за това, за онова или за времето.

— А Първи и Втори брат? — попитах аз. — Също ли са вкъщи?

— Националистите извикаха Първи брат в армията преди пет години. Всички момчета на неговата възраст трябваше да отидат. А Втори брат избяга след две години и се присъедини към комунистите. Синовете на Голям чичо последваха Втори брат и тогава чичо ги прокле никога да не се върнат. Майка не му говореше, докато не се сформира обединеният фронт и чичо не се извини, казвайки, че сега няма значение на чия страна са.

— А Майка как е със здравето?

— Помниш ли колко черна беше косата й? Сега е като брада на старец, бяла и остра. Вече не я боядисва.

— Какво? Аз мислех, че е естествено черна от работата с мастилото.

— Не бъди глупава. Всички си боядисваха косите — Прабаба, лелите. Но сега Майка не я е грижа как изглежда. Твърди, че от две години не е мигнала. Убедена е, че наемателите ни крадат нощно време и пренареждат мебелите. А също мисли, че духът на Прабаба се е върнал в нужника. От месеци единственото раздвижване в стомаха й е било не по-голямо от бобен кълн. Лайното ми се е втвърдило като хоросан, каза тя, затова съм се раздула като лятна кратуна.

— Това е ужасно — въпреки че беше същата майка, която ме изгони, неприятно ми беше да слушам за страданията й. Може би малка част от мен все още приемаше Майка и Татко като мои родители. — Ами духът на скъпата ми леля? Някой път връщал ли се е?

— Ни вопъл, ни стон, което е странно, понеже се оказа, че онзи Ловец на духове не е никакъв монах, а шарлатанин. Има жена и три отвратителни деца, единият от които беше помощникът му. Използвали същата делва от оцет да хващат други духове, само отваряли капака, после го запечатвали и така всеки път. По тоя начин измамили не един и двама глупави клиенти. Когато Татко чу това, щеше му се да натъпче мошеника в делвата и да сложи отгоре конски фъшкии. Аз му рекох: „Струва ли си, след като духът на скъпата леля повече не се е връщал?“. Но оттогава той не спря да мърмори за двете кюлчета, дето ги изгуби, пресмятайки цената им, която според него била достатъчна да купи небето.

В главата ми бушуваше пясъчна буря: ако монахът е шарлатанин, означаваше ли това, че скъпата ми леля беше избягала? Или не беше тикната в делвата? А после ме осени друга мисъл.

— Може би никога не е имало дух, защото тя не е умирала — предположих аз.

— О, умряла е и още как. Видях Стария готвач да хвърля тялото й в Края на света.

— Но вероятно не е била напълно мъртва и се е изкатерила обратно. Защо иначе не я намерих? С часове я търсих, от единия до другия край, от върха до долу.

Гаолин извърна поглед.

— Какъв ужасен ден беше за теб… Ти не я намери, но тя си беше там. Старият готвач му дожаля, че скъпата ти леля не е погребана както подобава. Той се съжали над нея. Без да го види Майка, той слезе долу в клисурата и натрупа камъни върху тялото й.

И си я представих как с голямо усилие изкачва склона, срещу нея се търкулва скала, после още една и още една, докато леля не се сурва пак на дъното.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Не го знаех, докато Старият готвач не почина след две години. Жена му ми го разказа. Рече, че той е вършил добри дела, за които никой не е чувал.

— Трябва да се върна и да намеря костите й. Искам да ги погреба на подходящо място.

— Няма да ги намериш — попари ме Гаолин. — Миналата година скалата пак се срути по време на буря, издатина колкото петима опнати мъже. В миг рухна и затрупа всичко от тази страна на клисурата, с камъни и кал колкото три етажа. Наред е да завлече нашата къща.

Измрънках:

— Трябваше да дойдеш да ми го кажеш по-рано.

— Жалко, да. Мислех, че вече не си тук. Ако не беше онази клюкарка, жената на господин Уей, нямаше да разбера, че си учителка в сиропиталището. Тя ми го обади, като се върнах вкъщи за Пролетния фестивал.

— Защо тогава не дойде да ме видиш?

— Да не мислиш, че мъжът ми разрешава да си почивам, когато си поискам? Трябваше да чакам шанс от небесата. Но шансът пък взе, че се появи в най-неподходящия момент. Вчера Фу Нан ми нареди да отида до Безсмъртно сърце да измоля пари от баща му. Аз му викам: „Не чуваш ли? Японците разполагат войските си около железопътната линия“. Пфу. Не го беше грижа. Лакомията му за опиум е по-голяма от притеснението, че жена му могат да я наръгат с щик.

— Още ли взима опиум?

— Това му е животът. Без наркотик е като бясно куче. Отидох до Уанпин и влакът наистина спря и до там. Пътниците слязоха и почнаха да се въртят насам-натам като овце и патици. Войници ни подканяха да продължаваме напред. Набутаха ни в едно поле и аз бях сигурна, че ще ни екзекутират. И изведнъж чухме бум, бум, бум и викове, а войниците търтиха да бягат и ни изоставиха. В първия момент не смеехме да помръднем. Но аз тогава си рекох, за чий дявол да ги чакам да се върнат и да ме убият? Могат да ме преследват. И избягах. След малко всички си плюха на петите и се разпръснаха в различни посоки. Трябва да съм вървяла дванайсет часа.

Гаолин си свали обувките. Петите й бяха напукани, отстрани ходилата разцепени, а отдолу — с кървящи пришки.

— Толкова силно ме боляха краката, че щях да умра от болка — изсумтя тя. — Трябваше да го оставя да си помисли, че са ме убили. Ами да, да почувства, че е виновен. Макар че едва ли щеше да се трогне особено. Просто пак щеше да изпадне в размътените си халюцинации. Всички дни са му еднакви, с война или без война, с жена или без жена — тя се засмя и аха да зарони сълзи. — Какво ще ме посъветваш, сестричке? Да се върна ли при него?

Какво друго можех да сторя, освен четири пъти настоятелно да й предложа да остане при мен? А какво друго можеше да стори тя, освен три пъти настоятелно да подчертава, че не иска да ми бъде в тежест? Накрая я заведох в стаята си. Избърса лицето и врата си с мокра кърпа, после легна в леглото ми, въздъхна и заспа.

Единствено сестра Ю се възпротиви Гаолин да заживее с мен в училището.

— Ние не сме бежански лагер — отсече тя. — Не разполагаме с легла, за да настаняваме още деца.

— Може да остане при мен, да спи на моето легло.

— Така или иначе тя е още едно гърло. А ако си позволим едно изключение, другите също ще тръгнат да молят за изключения. Само в семейството на учителя Уан има десет души. Ами бившите ученици и техните семейства? Да поканим и тях, а?

— Но те не са помолили да идват.

— Какво? Мъх ли расте върху мозъка ти? Щом сме във война, всеки ще поиска да дойде. Помисли си: нашето училище го ръководят американци. Те са неутрални. Не взимат страната нито на японците, нито на националистите и комунистите. Тук не се налага всекидневно да се безпокоиш кой печели и кой губи сраженията. Само наблюдаваш. Това означава да си неутрален.

През всички тези години се пуках от яд, когато сестра Ю се правеше на началник. Бях й засвидетелствала уважение, но вътрешно изобщо не я зачитах. И въпреки че сега бях учител, още не знаех как да изляза на глава с нея.

— Говориш за добрина, за това, че трябва да бъдем милостиви — ала преди да успея да й кажа какво мисля за нея, изтърсих: — А сега искаш сестра ми да се върне при един наркоман?

— По-голямата ми сестра също живееше с наркоман — отвърна тя. — Когато храчеше кръв от дробовете си, мъжът й отказа да й купи лекарства. Вместо това си купи опиум. И тя почина — отиде си завинаги, единственият човек, който истински ме е обичал.

Нямаше смисъл. Сестра Ю намери още по-голяма трагедия, с която да сравни чуждото нещастие. Тя излезе от стаята, куцайки.

Когато открих Кайдзин, излязохме от портата и обиколихме зад стената на сиропиталището, за да се прегърнем. И тогава му се оплаках от сестра Ю.

— Може да не ти се вярва, но тя е с добро сърце — каза той. — Познаваме се от деца.

— Тогава е трябвало да се ожениш за нея.

— Аз предпочитам жена с кърлежи на красивото си дупе.

Отблъснах ръцете му.

— Ти се стремиш да бъдеш предана — продължи Кайдзин, — а тя се стреми да бъде практична. Не се бунтувай срещу различията на намеренията. Открий къде се доближавате във вижданията си. Или най-добре засега недей да правиш нищо. Чакай и виж какво ще стане.

Съвсем искрено мога да кажа, че се възхищавах на Кайдзин толкова, колкото го обичах. Той беше мил и разумен. Единствената му грешка бе глупостта му да ме обикне. Докато умът ми се рееше в насладата на тази мистерия и на неговите ласки, аз забравих за големите войни и малките битки.

Върнах се в стаята си и с изненада заварих там сестра Ю, която крещеше на Гаолин:

— Кух като дърво, проядено от червеи!

Гаолин размаха юмрук и извика:

— Има морал на личинката.

Тогава сестра Ю се изсмя.

— Мразя този мъж до мозъка на костите си.

Гаолин кимна.

— И аз изпитвам същото.

След малко осъзнах, че те не се караха, а се състезаваха коя ще измисли по-лоша обида за демоните, които са им причинили зло. Следващите два часа си изплакаха болките една на друга.

— Писалището, което от девет поколения е притежание на татковия род — каза Гаолин, — срещу няколко часа удоволствия го продаде.

— Никаква храна, никакви въглища, никакви дрехи през зимата. Трябваше да се тъпчем натясно и приличахме на дълга гъсеница.

По-късно същата вечер Гаолин ми рече:

— Тази сестра Ю е много мъдра, също и доста забавна.

Замълчах си. Скоро щеше да научи, че тази жена може да бъде и зла като оса.

На следващия ден ги намерих, че седят заедно в трапезарията на учителя. Сестра Ю говореше тихо и чух, че Гаолин й отвърна:

— Непоносимо е дори да го слушаш. Сестра ти била ли е хубава и мила?

— Не беше голяма красавица — рече откровено сестра Ю. — Всъщност ти ми напомняш на нея — същото широко лице и сочни устни.

А Гаолин остана поласкана, изобщо не се обиди.

— Де да бях толкова смела и търпелива.

— Тя нямаше друг избор — заключи сестра Ю. — Ти също. Защо страдащите трябва да мълчат? Защо да приемат съдбата? Ето затова съм съгласна с комунистите! С борба е необходимо да отстояваме правата си. Не бива да потъваме в миналото, прекланяйки се пред мъртвите.

Гаолин сложи ръка пред устата си и се засмя.

— Мери си думите или японците и националистите ще ти откъснат главата.

— Глупости — сряза я сестра Ю. — Говоря сериозно. Комунистите са по-близо до Бог, независимо че не вярват в него. Поделяй по равно рибите и хлябовете, това е тяхното верую. Така е, комунистите са като християните. Може би трябва да се обединят в единен фронт с последователите на Исус, а не с националистите.

А Гаолин сложи ръка пред устата на сестра Ю.

— Всички християни ли са глупави като тебе?

Обиждаха се свободно, както само добри приятели можеха да си го позволят.

След няколко дни ги заварих да седят в двора преди вечеря, връщайки се в спомените си като другари, споени заедно през годините като лепило и лак. Гаолин ми помаха и ми показа едно писмо с червено клеймо и знака на изгряващото слънце. Беше от „Японското военновременно полицейско управление“.

— Прочети го — подкани ме сестра Ю.

Писмото беше адресирано до Чан Фу Нан, известявайки го, че съпругата му, Лиу Гаолин, е била арестувана в Уанпин като антияпонски шпионин.

— Арестували са те? — извиках аз.

Гаолин ме плесна по ръката.

— Тиква такава, чети нататък.

— Преди да избяга от ареста, където я чакала екзекуция — пишеше още в писмото — Лиу Гаолин признала, че съпругът й, Чан Фу Нан, я изпратил на жп гарата, за да изпълнява нелегалната си мисия. Поради тази причина японските агенти в Пекин искат да разговарят с Чан Фу Нан относно участието му в шпионска дейност. След няколко ще посетим дома на Чан Фу Нан, за да обсъдим този въпрос.

— Аз го написах на пишещата машина — похвали се сестра Ю.

— А аз поставих клеймото — рече Гаолин.

— Като истинско е — уверих ги аз. — Докато го четях, сърцето ми правеше туп, туп, туп.

— Фу Нан ще се почувства така, сякаш в гърдите му са избухнали фишеци — рече Гаолин. Двете със сестра Ю се изкикотиха като ученички.

— А Майка и Татко няма ли да умрат от мъка, като научат, че си изчезнала?

— Ако пътищата са безопасни, следващата седмица ще отида да ги видя.

Така и направи, отиде до Безсмъртно сърце, където разбра, че Фу Нан не беше разправил на никого за писмото. Около един месец по-късно се върна в училището като помощничка на сестра Ю.

— Майка и Татко знаеха само това, което старият Чан им е казал — извести ни тя. — „Тоя твоя съпруг, каза ми Татко, мислех, че е въздух под налягане. А после чухме, че се присъединил към армията — дори не чакал да го заставят насила.“ На Майка и Татко казах, че случайно съм те срещнала на гарата в Устата на планината — продължи Гаолин. — Похвалих те, че си се образовала, че работиш рамо до рамо с учените — и скоро ще се жениш за един от тях.

Зарадвах се, че го е споделила с тях.

— Съжаляват ли за това, което ми причиниха?

— Ха! Та те се гордеят с теб — отвърна Гаолин. — Мама рече: „Винаги съм знаела, че добре сме я възпитали. И сега виждаш резултата“.

 

 

Росата се превърна в скреж и тази зима с Кайдзин вдигнахме две сватби — американска и китайска. За американската мис Грътоф ми даде дълга бяла рокля, която бе ушила за своята сватба, но така и не облякла. Нейният любим починал през Голямата война, затова роклята носеше нещастие. Но като ми я даде, се просълзи от щастие и как можех да й откажа? За китайското тържество облякох сватбена червена пола и воал, който Гаолин избродира.

Тъй като тя вече беше казала на Майка и Татко, че ще се женя, поканих ги от учтивост. Надявах се, че няма да дойдат, използвайки удобното извинение с войната. Но Майка и Татко взеха, че пристигнаха, също и лелите и чичовците ми, малките и големите братовчеди, племенниците и племенничките. Никой не споменаваше голямото объркване, за което всички знаехме. Много неловко беше. Представих Майка и Татко като мои леля и чичо и това щеше да е истина, да не бях дете на любовта без право да принадлежа към никое семейство. И почти всички се отнасяха любезно към тях. Сестра Ю обаче ги стрелкаше неодобрително с поглед. Измърмори на Гаолин, достатъчно силно, за да я чуе Майка:

— Изхвърлили я, а сега си тъпчат устите на трапезата.

През целия ден бях объркана — щастлива в любовта, ядосана на семейството си, но все пак странно доволна, че и те бяха там. Притеснявах се и за бялата^[1] сватбена рокля, считайки я за знак, че щастието ми няма да трае дълго.

Само двама от учените, Дон и Чао, присъстваха на тържеството. Заради войната вече бе твърде опасно някой да работи на кариерата. Повечето от учените бяха отлетели за Пекин, оставяйки почти всичко, освен мощите от миналото. Двайсет и шест от местните работници останаха, в това число Кайдзин, Дон и Чао, които също живееха в бившия манастирски комплекс. Налагаше се някой да охранява кариерата, отбеляза Кайдзин. Ами ако японците решат да взривят хълма? Ами ако комунистите окупират кариерата като стрелково гнездо?

— Дори за тоалетна да я използват — рекох му, — как можеш да ги спреш?

Не го убеждавах, че и ние трябва да се преместим в Пекин. Знаех, че никога не би се отделил от стария си баща, а старият му баща никога не би се отделил от училището и сираците. Но не исках съпругът ми да ходи в кариерата като герой и да излезе оттам като мъченик. Толкова бе несигурно всичко. Не малко вече си бяха отишли. И мнозина от нас се почувствахме като изоставени. Ето затова сватбеното тържество бе като празнуване на тъжна победа.

След тържеството ученичките и приятелите ни отнесоха на ръце до спалнята. Тя беше същият склад, в който преживяхме онази злополука през първата ни нощ заедно. Но сега мястото беше чисто: нямаше плъхове, нямаше урина, нито кърлежи или слама. Предишната седмица учениците бяха боядисали стените в жълто, носещите греди — в червено. Бяха изместили статуите в единия ъгъл. А за да не ни гледат Трите влъхви, бях стъкмила параван от въжета и плат. В първата ни брачна нощ учениците дълго време останаха пред вратата, подхвърляйки шеги и закачки, смеейки се и палейки фишеци. Накрая се умориха и се разотидоха и за първи път с Кайдзин останахме сами като съпруг и съпруга. Тази нощ нищо не беше забранено, а радостта си изживяхме с лекота.

На другия ден трябваше да посетим нашите родители. Затова отидохме в двете стаи в другия край на коридора, където живееше учителят Пан. Аз му се поклоних и му поднесох чай, наричайки го „татко“, и всички се засмяхме, задето спазих тази формалност. После с Кайдзин отидохме до един малък олтар, на който бях сложила в рамка снимката на скъпата ми леля. Наляхме чай и за нея, сетне запалихме благовонни пръчици, а Кайдзин я нарече „мамо“ и обеща, че ще се грижи за цялото ми семейство, включително и за прадедите ми, живели преди мен.

— Сега и аз съм в твоето семейство — каза той.

В миг студен дъх облъхна врата ми. Защо ли? Сетих се за нашия прадядо, който умрял в Маймунската челюст. Това ли беше причината? Спомних си за костите, дето никога не били върнати обратно в пещерата, за проклятието. Какво искаше да подскаже този спомен?

— Проклятия не съществуват — каза ми Кайдзин по-късно. — Това са суеверия, а суеверието е напразен страх. Единствените проклятия са страховете, от които не си способна да се отървеш.

— Но това ми го каза скъпата ми леля, а тя беше много умна.

— Тя е била самоука, отворена само за старите идеи. Нямала е възможност да се образова, да учи в университет като мен.

— Тогава защо баща ми е умрял? Защо умря скъпата ми леля?

— Баща ти е умрял при нещастен случай. Скъпата ти леля се е самоубила. Нали самата ти така каза.

— Но защо Пътят към небето доведе до тези неща?

— Не е Пътят към небето. Няма причина да е той.

Тъй като много обичах съпруга си, опитах се да се придържам към новите представи: никакви прокоби, никакъв лош късмет, нито пък добър. Когато се тревожех от тъмните облаци, си казвах, че няма причина за безпокойство. Щом вятърът и реките сменяха местата си, мъчех се да убедя себе си, че няма смисъл да се кахъря. За известно време животът ми бе щастлив, нямах твърде много притеснения.

Всяка вечер след вечеря с Кайдзин ходехме на гости на баща му. Обичах да седя в стаята му, знаех, че това е моят семеен дом. Мебелите бяха прости, стари и истински и всичко си имаше място и цел. До западната стена учителят Пан беше разположил тапицирана пейка, служеща му за легло, а над нея бе окачил Три свитъка с калиграфски картини, всяка от тях съдържаше сто йероглифа, сякаш сътворени на един дъх, с мигновено вдъхновение. На южния прозорец държеше саксии със сезонни цветя, яркият цвят грабваше окото, откъсвайки го от сенките. На източната страна имаше обикновено бюро и стол от тъмно полирано дърво, уютно място за размисъл. А върху бюрото имаше ценни предмети, използвани от всеки учен, които бяха подредени като натюрморт: лакирана кожена кутия, друга кутия от слонова кост за четки и паничка за стриване на туш от дуан, най-добрият камък, най-скъпата му вещ, подарък от стар мисионер, негов учител в детството.

Една вечер учителят Пан ми подари тази паничка от дуан. Щях да откажа, но се сетих, че сега той ми беше баща и можех да приема подаръка с открито сърце. Подържах облия камък и прокарах пръсти по копринената му мекота. Бях се любувала на паничката от първия ден, в който постъпих в училището като негова помощничка. Веднъж я беше донесъл в клас да я покаже на учениците.

— Когато стриваш туш върху камък, променяш характера му, от свидлив се превръща в щедър, от единична твърда форма преминава в многообразни леещи се форми. Но положиш ли веднъж мастилото върху хартията, то става отново безмилостно. Не можеш да го промениш. Ако направиш грешка, единствената поправка е да изхвърлиш всичко.

Някога скъпата ми леля бе изрекла подобни неща. Мисли за характера си. Знай какво променяш от себе си, как ще се промениш, какво не може да бъде върнато обратно. Каза ми го, когато за първи път се научих да стривам туш. Повтаряше го и когато ми се разсърдеше, през последните дни, в които бяхме заедно. И щом чух учителят Пан да говори за същите неща, аз си дадох дума да се променя и да стана по-добра дъщеря.

Оттогава доста неща се промениха и ми се щеше леля да види колко хубав бе животът ми сега. Бях учителка и омъжена жена. Имах и съпруг, и баща. И те бяха добри хора, не като свекъра и свекървата на Гаолин, Чанови. Новото ми семейство се държеше непринудено и искрено с другите, показвахме истинските си чувства. Скъпата ми леля ме бе научила, че това е важно. Добрите обноски не са достатъчни, беше ми казала тя, те не се припокриват с доброто сърце. Макар че леля си беше отишла преди толкова години, още чувах думите й в щастливи и тъжни моменти, когато беше важно.

* * *

След като японците нападнаха Устата на планината, чуехме ли изстрели в далечината, двете с Гаолин се изкачвахме на хребета. Поглеждахме по посока на кълбата дим. Забелязвахме в коя посока се движеха по пътищата талигите и камионите. Гаолин се шегуваше, че донасяхме новините по-бързо от радиоприемника, който Кайдзин и мис Грътоф инсталираха отпред за половин ден, надявайки се да се чуят с учените, които си бяха заминали за Пекин. Не разбирах защо очакваха радиото да им отговори. То излъчваше само лоши новини — кой пристанищен град бе окупиран, как почти всички от този или онзи град бяха убити, за да се даде урок на мъртвите да не се борят с японците.

— Тук японците няма да надвият — казваше вечер Гаолин. — В морето може да са бързи, но тук, в планината, са като риба на сухо. Нашите хора, от друга страна, са като кози — всяка вечер си го повтаряше, за да убеди себе си, че е истина. И за известно време беше истина. Японските войници не бяха в състояние да си пробият път в планината.

Но ако водата не можеше да потече към върха, парите можеха. Всякакви търговци от долината се провираха през барикадите и домъкваха стоките си в планината, така че хората да похарчат парите си, преди да ги убият. Гаолин, Кайдзин и аз извървявахме пътя по билото да си купим лакомства. Някой път си пълнех торбата с шаопин, вкусните ронливи сусамови кифли, които знаех, че учителят Пан много обича. Други дни носех пържени фъстъци, сухи гъби или захаросан пъпеш. Във време на война доста неща не достигаха, затова каквито и вкуснотии да купувахме, те бяха причина за малки тържества.

Организирахме ги във всекидневната на учителя Пан. Гаолин и сестра Ю винаги се присъединяваха към нас, както и учените — Дон, старецът с милата усмивка, и Чао, високият младеж, чиято гъста коса висеше пред лицето му. Когато сипвахме чай, учителят Пан пускаше грамофона си. И докато се черпехме с наслада, слушахме една мелодия от Рахманинов, наречена „Ориенталски танц“. Учителят Пан е още пред очите ми, ръкомахайки като диригент, показвайки на невидимите изпълнители на виолончело и на пианиста къде да забавят темпото, къде да усилят с пълно чувство. В края на тържеството той лягаше на тапицираната пейка, затваряше очи и отронваше въздишка, благодарен на храната, на Рахманинов, на сина си, на снаха си, на добрите стари приятели.

— В това се крие истинското щастие — казваше ни.

След това Кайдзин и аз тръгвахме на вечерна разходка, преди да се върнем в нашата стая, признателни един на друг за радостта, която я има само между двама души.

Това бяха малките ни ритуали, които ни утешаваха и които обичахме, очаквахме с нетърпение, бяхме благодарни, че ги имаме, и си ги спомняхме след това.

 

 

Дори в дни на война и бедност хората имат нужда от театър и опера.

— Те са речта и музиката на душата — рече ми Кайдзин.

Всеки неделен следобед учениците ни изнасяха представление, обземаше ги голям ентусиазъм. Но откровено казано, сценките и музиката не бяха съвсем добри, понякога болезнени да ги слушаш или гледаш, и ние трябваше да се държим като много добри актьори и да се преструваме, че удоволствието е несравнимо. Учителят Пан ми каза, че пиесите са също толкова нескопосно изпълнени както по времето, когато аз бях ученичка и участвах в тях. Като че беше толкова отдавна. Сега мис Тауър бе прегърбена от преклонната възраст, ниска почти колкото сестра Ю. Когато свиреше на пианото, носът й току се удряше в клавишите. Учителят Пан имаше перде на очите и се терзаеше, че скоро вече няма да може да рисува.

Когато дойде зимата, чухме, че голяма част от комунистическите войници се разболяват и умират от разни болести, преди да успеят да гръмнат и един патрон. Японците разполагаха с повече лекарства, по-топли дрехи и взимаха храна и припаси от селата, които окупираха. С малкото комунистически взводове, бранещи хълмовете, японците пълзяха нагоре и с всяка крачка поваляха дърветата, така че никой не можеше да се скрие и избяга. Понеже се приближаваха към нас, вече не беше възможно да ходим свободно по хребета да си купуваме храна.

Въпреки това Кайдзин и колегите му продължаваха да ходят в кариерата, а аз умирах от безпокойство.

— Недей да ходиш — винаги го умолявах. — Онези стари кости са стояли от един милион години. Могат да почакат да свърши войната.

Спорехме само за кариерата и понякога, като си спомня за това, струва ми се, че трябваше да бъда по-настоятелна, да споря, докато го накарам да спре да ходи. После си казвам, не, трябваше да не споря толкова или въобще да не се обаждам. Тогава последните му спомени за мен сигурно нямаше да бъдат свързани с една мърмореща съпруга.

Когато Кайдзин не беше в кариерата, той преподаваше на момичетата геология. Разказваше им истории за древната земя и древния човек, аз също слушах. На черната дъска рисуваше ледени потопи и огнени експлозии от земните недра, черепа на Пекинския човек и по какво се различава от този на маймуната, по-високото чело, повече място за променящия му се мозък. Ако мис Тауър или мис Грътоф слушаха, Кайдзин не рисуваше маймуната и не говореше за възрастта на земята. Той знаеше, че неговите представи за живота в миналото и във вечността са различни от техните.

Един ден Кайдзин разказа на момичетата как човешките същества започнали да се различават от маймуните:

— Древният Пекински човек можел да се изправя и да ходи. Това личи от начина, по който са се оформили неговите кости, по стъпките му в калта. Той използвал сечива. Виждаме го по скелетите и скалите, които е разбивал и дълбаел. И вероятно Пекинският човек започнал да си служи с думи. Поне мозъкът му бил способен да формира реч.

Едно момиче попита:

— Какви думи? Китайски ли са били?

— Не знаем със сигурност — отвърна Кайдзин, — защото не можеш да върнеш изречените думи. В онези времена нямало писменост. Това се е случило преди хиляди години. Но ако е имало език, той е бил древен и е съществувал само в онази епоха. Можем само да предполагаме какво се е опитвал да каже Пекинският човек. Какво има нужда да каже един човек? На кой мъж, жена или дете иска да го каже? Според вас кой е бил първият звук, превърнал се в дума, придобил значение?

— Мисля, че човек винаги трябва да казва молитвите си към Бога — обади се друго момиче. — Да благодари на онези, които се отнасят с добро към него.

Вечерта Кайдзин вече беше заспал, а аз разсъждавах върху тези въпроси. Представих си двама безмълвни човека, неспособни да общуват помежду си с думи. Представих си нуждата: цветът на небето, който означавал „буря“. Мирисът на огън, подсказващ „бягай“. Ревът на тигър, който се кани да те връхлети. Кого ли го е било грижа за тези неща?

И предположих коя би трябвало да е била първата дума: ма, звукът, който бебето издава, мляскайки с устни и търсейки майчината гърда. Дълго време това е била единствената му необходима дума. Ма, ма, ма. После майката решила, че това е името й и също започнала да говори. Учела бебето да бъде внимателно: небе, огън, тигър. Майката винаги е началото. От нея започват нещата.

Един пролетен следобед учениците играеха една пиеса. Добре я помня, сцена от „Венецианският търговец“, която мис Тауър беше превела на китайски.

— Падни на колене и се помоли — повтаряха монотонно те.

И точно в този миг животът ми се промени. Учителят Пан влетя в залата, задъхвайки се и викайки:

— Хванали са ги.

Едва поемайки си въздух, ни съобщи, че Кайдзин и приятелите му отишли на кариерата за обичайната си проверка. Учителят Пан тръгнал с тях да глътне въздух и да си поговорят. На кариерата заварили войници. Били комунисти и понеже не били японци, мъжете не се притеснили.

Командирът се приближил до тях. Попитал Кайдзин:

— Ей, вие защо не се присъединихте към нас?

— Ние сме учени, а не войници — обяснил Кайдзин. Започнал да му разказва за находката на Пекинския човек, но един от войниците го прекъснал:

— Тук от месеци никакви разкопки няма.

— Щом работите, за да запазите миналото — обадил се командирът, опитвайки се да бъде сговорчив, — значи можете да помогнете в изграждането на бъдещето. Освен това, какво ще съхраните от миналото, ако японците разрушат Китай?

— Ваш дълг е да се включите в битката — избоботил друг войник. — Ние тук си проливаме кръвта да защитаваме проклетото ви село.

Командирът му направил знак с ръка да замълчи. Обърнал се към Кайдзин:

— Отправяме апел към всички мъже в селата, които защитаваме, да ни помогнат. Не е нужно да се сражавате. Можете да готвите, чистите или ремонтирате — всички мълчали и той добавил с по-недружелюбен тон: — Това не е молба, а условие. Селото ви ни го дължи. Заповядваме ви. Ако не дойдете като патриоти, ще ви откараме като страхливци.

Толкова бързо стана, каза учителят Пан. Войниците щели да го вземат и него, но решили, че един почти сляп старец ще им създава повече грижи, отколкото да им бъде от полза. След като войниците пуснали учителя Пан, той подвикнал:

— Колко време ще ги държите?

— Ти кажи, другарю — отговорил командирът. — За колко време ще изгоним японците?

През следващите два месеца аз отслабнах. Гаолин ми даваше насила да ям, но не можех да сложа нищо в устата си. Непрекъснато си мислех за проклятието от Маймунската челюст и разказах за това на Гаолин, но на никого другиго. Сестра Ю организираше Молитви за чудо, молейки комунистите скоро да разгромят японците, за да може Кайдзин, Дон и Чао да се върнат бързо при нас. А учителят Пан крачеше из двора, очите му замъглени от пердето. Въпреки че сраженията се водеха в други части на хълма, мис Грътоф и мис Тауър не позволяваха на момичетата да излизат от комплекса. Бяха чули ужасяващи истории за японски войници, които изнасилвали девойки. Намериха голямо американско знаме и го окачиха на входната врата, сякаш беше амулет, който щеше да ги предпази от злото.

Два месеца след заминаването на мъжете молитвите на сестра Ю донякъде се изпълниха. Рано сутринта в комплекса влязоха трима мъже и мис Грътоф удари гонга на Ухото на Буда. Скоро всички надаваха викове, че Кайдзин, Дон и Чао са се върнали. Така силно се затичах през двора, че се спънах и за малко не си счупих глезена. Прегърнахме се с Кайдзин и избухнахме в ридание. Лицето му бе изтъняло и много тъмно, косата и кожата му бяха вмирисани на пушек. А очите — различни. Спомням си, че така ми се видяха тогава. Бяха помръкнали и сега си мисля, че част от жизнената му енергия го беше напуснала.

— Сега японците са завзели хълмовете — съобщи ни той. — Прогониха нашите войски. — Ето как сестра Ю разбра, че другата част от молитвата й за чудо не се беше сбъднала. — Ще дойдат да ни търсят.

Стоплих вода за къпане, той седна в тясната дървена вана и измих тялото му с кърпа. А после отидохме в спалнята и аз закачих парче плат на решетъчния прозорец, за да стане тъмно. Легнахме и докато ме разтърсваше и нежно ми шептеше, аз почувствах с цялото си същество, че съм в прегръдките му, че очите му ме гледат.

— Няма проклятия — промълви той. Слушах го внимателно, опитвайки се да си представя, че винаги ще чувам думите му. — А ти си смела, ти си силна — продължи той. Щях да възразя, че не искам да бъда силна, но така силно плачех, че не бях в състояние да говоря. — Не можеш да го промениш — рече той. — Това е характерът ти.

Той ме целуна по очите, първо по едното, после по другото.

— Прекрасно е, и това също, и ти си прекрасна, и любовта е прекрасна, както и ние. Ние сме божествени, непроменими във времето — повтори го, докато не казах, че му вярвам, докато не се съгласих, че беше достатъчно.

Същата вечер японците дойдоха за Кайдзин, Дон и Чао. Мис Грътоф смело заяви, че е американка и те нямат право да влизат в сиропиталището. Не й обърнаха внимание и когато тръгнаха към стаите, където момичетата се криеха под леглата, Кайдзин и приятелите му излязоха и им казаха, че няма нужда да търсят повече. Опитах се да ги настигна.

След няколко дни чух вопъл в главната зала. Когато Гаолин изтича при мен със зачервени очи, не я оставих да ми каже това, което вече знаех. Един месец се опитвах да запазя Кайдзин жив в сърцето и ума си. Известно време след това се мъчех да повярвам в думите му: „Няма проклятия“. И накрая позволих на Гаолин да ми го съобщи.

Двама японски офицери ги разпитвали ден и нощ, опитвайки се да ги принудят да издадат къде се крият комунистическите отряди. На третия ден ги наредили в една редица, Кайдзин, Дон и Чао, както и трийсет селяни. Наблизо стоял войник с байонет. Японският офицер казал, че пак ще ги попита, всички поотделно. И един след друг те клатели глава отрицателно, един след друг се строполявали. В ума си виждах, че веднъж Кайдзин пада пръв, друг път — последен, понякога — с останалите.

Не бях там, когато се бе случило, въпреки че го видях. Единственият начин да го изтласкам от съзнанието си бе да се впусна в спомените си. И там, в тази безопасна територия, аз бях с него и той ме целуваше, шепнейки: „Ние сме божествени, непроменими във времето“.