Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (11)

Призрак

Както се очакваше, фамилията Чан попита нашите дали мога да вляза в дома им като снаха. Ако го сторех веднага, добави старата вдовица Лау, семейството ни щеше да получи дар в пари и аз на мига щях да бъда представяна като тяхна снаха по време на всички родови и селски церемонии, включително на специалния ритуал, който щеше да се проведе на Лунния празник в чест на господин Чан за научните му постижения.

— Да върви още сега — Голяма и Малка леля посъветваха Майка. — Иначе после друго може да им дойде на ума. Ами ако открият нещо нередно в миналото й и пожелаят да прекратят брачния договор?

Мислех, че говорят за окаяните ми шивашки умения или за някоя пакост, която аз бях забравила, но те не. Но, разбира се, те имаха предвид моето рождение. Знаеха чия дъщеря съм в действителност. Семейство Чан и аз не знаехме.

Майка реши, че ще отида в дома на Чан след няколко седмици преди церемонията на Лунния празник. Увери ме, че тя и лелите ми ще имат достатъчно време да ушият завивки и дрехи, подходящи за новия ми живот. След като Майка обяви новината, тя изплака от радост.

— Отнасях се добре с теб — рече гордо тя. — Никой не може да се оплаче.

Гаолин също се разплака. Аз също пророних няколко сълзи, ала не всички бяха от радост. Щях да напусна семейството си, познатата къща. Щях от момиче да се превърна в съпруга, от дъщеря в снаха. И независимо колко щастлива щях да бъда, тъжно бе да се разделя с предишната си същност.

С леля продължихме да делим същата стая, същото легло. Тя вече не придърпваше ваната и не ми носеше сладка вода от кладенеца. Не ми помагаше да си заплитам косата и не се грижеше всеки ден за здравето ми и за чистотата на ноктите ми. Не ми даваше никакви предупреждения, никакви съвети. Не говореше с мен с ръцете си.

Спяхме в краищата на кана, раздалечени една от друга. Откриех ли, че съм се сгушила в познатото й тяло, тихо се отдръпвах, преди да се е събудила. Всяка сутрин беше със зачервени очи и аз разбирах, че е плакала. Понякога моите очи също бяха червени.

Когато скъпата ми леля не работеше в мастилената работилница, тя пишеше, лист след лист след лист. Сядаше на масата, стривайки блокчето туш в паничката, какво си мислеше, не можех да отгатна. Топваше четката и пишеше, спираше и я топваше отново. Знаците се лееха без грешки, задрасквания или поправки.

Няколко дни преди да замина, за да заживея в семейство Чан, се събудих и открих скъпата ми леля да седи в леглото, вперила очи в мен. Вдигна ръце и заговори.

Сега ще ти покажа истината.

Тя отиде до малкия дървен шкаф и взе пакет, увит в син плат. Сложи го в скута ми. Той съдържаше свитък листове, пришити с връв. Погледна ме със странно изражение, после излезе от стаята.

Отворих на първата страница. „Аз съм дъщерята на Прочутия чекръкчия от Устата на планината“, бяха началните думи. Хвърлих бегъл поглед на следващите няколко страници. В тях се говореше за традицията на нейното семейство, за загубата на майка й, скръбта на баща й, всичко, за което вече ми бе говорила. И тогава зърнах думите: „Ще ти обясня колко лош е всъщност господин Чан“. На мига захвърлих страниците. Не исках леля да ми трови повече съзнанието. Така че не стигнах до края, където тя казваше, че ми е майка.

Докато вечеряхме, леля се държеше така, сякаш отново бях безпомощна. Щипваше късчета храна с пръчиците и ги слагаше в купата ми. Яж още, нареди тя. Защо не ядеш? Болна ли си? Май гориш. Челото ти е топло. Защо си толкова бледа?

След вечеря всички се пренесохме в двора както обикновено. Майка и лелите бродираха сватбените ми дрехи. Леля кърпеше дупка на старите ми панталони. Тя остави иглата и ме дръпна силно за ръкава. Прочете ли какво съм написала?

Кимнах, тъй като не исках да споря пред другите. С братовчедките ми и Гаолин играехме на котешка люлка. Аз правех доста грешки, което караше Гаолин да вие от радост, че семейство Чан ще си вземат непохватна снаха. След като чу това, скъпата ми леля ме погледна строго.

Вечерта бавно напредваше. Слънцето заходи, появиха се звуците на мрака, цвъртене, скрибуцане и пърхане на невидими твари. Неусетно дойде време за лягане. Изчаках леля да си легне първа. Мина доста време и когато предположих, че може би вече е заспала, влязох в тъмната стая.

Тя веднага се изправи и ми заговори с ръце.

— Не виждам какво казваш — рекох. А когато понечи да запали газената лампа, аз възразих: — Не си прави труда. Спи ми се. Точно сега не ми се говори.

Леля обаче запали лампата. Отидох до кана и си легнах. Тя ме последва и постави лампата на тухления перваз на леглото, наведе се и се взря в мен с пламнало лице. Сега, след като прочете историята ми, какво изпитваш към мен? Бъди честна.

Аз изсумтях. Слабото ми изсумтяване й бе достатъчно, за да плесне с ръце, после да се поклони и да благодари на Богинята на милостта, че ме е спасила от семейство Чан. Преди да отправи още благодарности, аз добавих:

— Аз все пак отивам.

Няколко минути остана неподвижна. Сетне започна да плаче и да се бие в гърдите. Ръцете й се движеха бързо:

Не чувстваш ли коя съм?

И помня точно какво й отвърнах:

— Дори всички в семейството на Чан да бяха убийци и крадци, пак щях да заживея при тях само за да се махна от теб.

Леля удари с длани по стената. И най-накрая изгаси лампата и излезе от стаята.

На сутринта я нямаше в стаята. Но аз не се разтревожих. Няколко пъти преди това, когато ми бе сърдита, тя отиваше някъде, но винаги се връщаше. Не се появи и на закуска. По това разбрах, че гневът й е по-силен откогато и да било. Ами нека се гневи, помислих си аз. Нея не я интересува бъдещото ми щастие. Само Майка я интересува. Ето каква е разликата между бавачката и майката.

Точно това си мислех, докато с лелите ми и Гаолин вървяхме след Майка към работилницата, за да започнем работа. С влизането в мрачното помещение забелязах безпорядъка. Петна по стените. Петна по пейката. Големи локви по пода. Диво животно ли се бе вмъкнало? И каква беше тази сладникава миризма на изгнило? Тогава Майка нададе вопъл:

— Тя е мъртва! Мъртва е!

Кой бе мъртъв? В следващия момент видях скъпата ми леля, горната част на лицето й бяло като варовик, обезумелият й поглед облещен в мен. Тя седеше превита, опряна на отсрещната стена.

— Кой е мъртъв? — извиках към скъпата ми леля. — Какво е станало?

Пристъпих до нея. Косата й беше разпусната и сплъстена и тогава забелязах, че по врата й бяха накацали мухи. Не откъсваше очи от мен, ала ръцете й бяха неподвижни. В едната държеше ножа, с който калиграфисваше блокчетата туш. Тъкмо да я докосна, една наемателка ме бутна встрани, за да зяпа по-добре.

Това бе всичко, което помня от този ден. Не разбрах как съм се озовала в стаята си, легнала в кана. Когато се събудих в тъмното, си помислих, че е още предишната утрин. Седнах в леглото и потреперих, отърсвайки се от кошмара си.

Леля не беше в кана. Тогава си спомних, че ми се разсърди и отиде да спи на друго място. Опитах се отново да заспя, но не ме свърташе в леглото. Станах и излязох навън. Небето бе осеяно със звезди, в нито една стая не светеше лампа и дори старият петел не вдигаше тревожен шум. Все още бе нощ, а не утро и аз се зачудих дали не ходя насън. Поех през двора към мастилената работилница, като си мислех, че скъпата ми леля може би спи на някоя пейка. И в този момент в паметта ми изплуваха още подробности от лошия ми сън: черни мухи пируват на врата й, кръжат около раменете й като подвижна коса. Страхувах се да надзърна в работилницата, но треперещите ми ръце вече палеха лампата.

Стените бяха чисти. Също и подът. Скъпата ми леля не беше там. Успокоих се и се върнах в леглото.

При следващото ми събуждане вече бе дошло утрото и Гаолин бе седнала на крайчеца на кана.

— Каквото и да стане — прошепна тя, обляна в сълзи, — обещавам ти, че ще те имам като родна сестра.

Сетне ми разказа какво се бе случило, а аз слушах, сякаш още сънувах кошмар.

Предишния ден бе дошла госпожа Чан, стиснала в ръка писмо от леля. Било пристигнало посред нощ.

— Какво означава това? — поискала да узнае госпожа Чан. В писмото се казвало, че ако аз отида да живея в дома на Чан, скъпата ми леля ще се пресели там като дух и ще преследва всички, докато са живи. — Къде е жената, която го е изпратила? — запитала госпожа Чан, пляскайки по писмото с обратното на дланта си. А щом Майка й казала, че бавачката се е самоубила, жената на Чан си излязла, уплашена до смърт.

След това Майка се втурнала към тялото, разказа Гаолин. Скъпата ми леля още била опряна в стената на работилницата.

— Така ли ми се отплащаш? — креснала Майка. — Държах се с теб като със сестра. С дъщеря ти се държах като с мое дете. — И майка започнала да рита и рита тялото й, задето леля не казала хиляда пъти благодаря, извинявай, моля те да ми простиш.

— Майка се побърка от гняв — додаде Гаолин. — Говореше на лелиното тяло: „Ако духът ти ни преследва, ще продам Лулин като проститутка“.

После Майка наредила на стария готвач да сложи трупа в ръчна количка и да го хвърли от скалата.

— Тя е там, долу — завърши разказа си Гаолин. — Скъпата ти леля лежи в Края на света.

След като Гаолин излезе от стаята, все още не схващах докрай думите й, при все че разбирах каква е работата. Намерих страниците, които леля ми бе дала. Прочетох ги. Последните думи гласяха: Твоята майка, твоята майка, аз съм твоята майка.

 

 

Същия ден отидох в Края на света да я потърся. Плъзгайки се надолу, по тялото ми се закачаха клонки и тръни. Щом стигнах до дъното, горях от нетърпение да я открия. Чух бръмченето на цикадите, плясъка на криле на лешояди. Поех към гъстия шубрак, където дърветата растяха полегато, както се бяха повалили заедно с рухналата скала. Видях мъх, или това беше косата й? Видях гнездо, високо в клоните, или това беше тялото й, заклещено на някой клон? Стъпих върху вейки, дали не бяха костите й, вече разпръснати от вълците?

Обърнах се и тръгнах в другата посока, следвайки чупките в стената на скалата. Зърнах разкъсани дрипи — дрехите й? Гарвани разнасяха в клюновете си тънки ивички — късчета от плътта й? Стигнах до пустош със скалисти могили, десет хиляди парченца от черепа и костите й? Накъдето и да обърнех поглед, сякаш я виждах, разкъсана и смазана. Аз бях сторила това. Спомних си прокобата на нейното семейство, на моето семейство, драконовите кости, които не бяха върнати в пещерата. Чан, онзи ужасен човек, искаше да се омъжа за сина му само за да му кажа къде да намери още от тези кости. Как можех да съм толкова глупава да не го осъзная преди?

Търсих я до здрач. Очите ми бяха подути от прах и сълзи. Не я открих. Катерейки се обратно по склона, вече бях момиче, изгубило част от себе си в Края на света.

Пет дни не бях в състояние да помръдна. Не можех да ям. Не можех дори да плача. Лежах в самотния кан и усещах единствено въздуха, излизащ от гърдите ми. Когато си помислих, че нищо не ми е останало, тялото продължаваше да поема дъх. Понякога не вярвах какво се беше случило. Отказвах да повярвам. Напрегнах силно мисълта си, за да ми се яви леля, да чуя стъпките й, да зърна лицето й. А когато видях лицето й, то беше насън и леля бе гневна. Каза, че прокобата ме следва и мен и аз никога няма да намеря спокойствие. Бях обречена да бъда нещастна. На шестия ден започнах да плача и не спирах от зори до мрак. Когато всички чувства ме напуснаха, станах от леглото и се върнах към живота си.

За моето отиване в семейство Чан думичка повече не се изрече. Брачният договор бе развален, а Майка вече не се преструваше, че съм й дъщеря. Оттук насетне не знаех какво е мястото ми в това семейство, а понякога, когато си навличах яда на Майка, тя ме заплашваше, че ще ме продаде като слугиня на стария туберкулозен овчар. Никой не говореше за скъпата ми леля, нито докато беше жива, нито сега. И макар лелите ми да знаеха, че съм нейна незаконородена дъщеря, не проявяваха състрадание към мен, скърбящото й дете. Когато не можех да сдържам сълзите си, те ми обръщаха гръб, изведнъж си намираха работа.

Само Гаолин говореше с мен плахо:

— Гладна ли си още? Ако не я искаш тази кнедла, аз ще я изям.

И си спомням това: често, когато лежах на кана, тя идваше при мен и ме наричаше Голяма сестра. Галеше ме по ръката.

 

 

Две седмици след като скъпата ми леля се самоуби, през портата влетя някакъв човек, който приличаше на просяк, подгонен от зъл дух. Беше Малък чичо от Пекин. По дрехите и около очите имаше сажди. Понечи да проговори и от устата му излязоха сподавени викове.

— Какво е станало? Какво е станало?

Чух Майка да крещи, докато се изкачвах по стълбата от мазето. Спъвайки се, другите заизлизаха от мастилената работилница. Някои от наемателите също се завтекоха, сподиряни от лазещи бебета и шумни кучета.

— Край — рече Малък чичо. Зъбите му тракаха, сякаш имаше треска. — Всичко изгоря. Свършено е с нас.

— Изгоря? — извика Майка. — Какво говориш?

Малък чичо се строполи на една пейка, лицето му подуто от мехури.

— Магазинът, задните стаи за спане, всичко се превърна в пепел.

Гаолин ме стисна за ръката.

Дума по дума Майка и лелите ми изкопчиха историята от устата му. Миналата вечер, каза той, скъпата ми леля дошла при Татко. Косата й била разчорлена, от нея капели сълзи и черна кръв и татко тозчас разбрал, че тя е призрак, а не обикновено съновидение.

— Лиу Дзин Сен — извикала леля, — камфоровото дърво по-скъпо ли ти беше от моя живот? Тогава нека изгори, както аз сега горя.

Татко размахал ръка да я пропъди и съборил газената лампа, която не била в съня му, а на една маса до леглото му. Щом Голям чичо чул трясъка, скочил от леглото и запалил клечка кибрит, за да види какво се е разляло на пода. В този миг, каза Малък чичо, скъпата ми леля отметнала клечката от пръстите му. Бликнал фонтан от пламъци. Голям чичо викнал на Малък чичо да му помогне да потушат с вода огъня. Посредством измамата на леля, разказваше Малък чичо, той излял една делва с вино пайгар наместо студен чай. Огънят се усилил. Татко и двамата ми чичовци събудили синовете си в другите стаи, после всички мъже на фамилията излезли на двора и гледали как пламъците поглъщат постелите, паната на вратите, стените. Колкото повече огънят лапал, толкова по-гладен ставал. Изпълзял до магазина за туш да търси още храна. Изгълтал лакомо пергаментите със стиховете на известните учени, използвали нашето мастило. Близнал опакованите в коприна кутии с най-скъпия туш. А когато от кутиите потекла смола, огънят изпращял от радост, апетитът му пораснал още повече. След един час семейното ни имане се понесло към боговете във вид на тамян, пепел и отровен пушек.

Майка, Голяма леля и Малка леля се хванаха с ръце за главата, сякаш това бе единственият начин да не си изкарат ума.

— Съдбата се обърна срещу нас! — извика Майка. — По-лошо не можеше да се случи.

Тогава Малък чичо я прекъсна, засмя се, като рече, че действително има и по-лошо.

Сградите до семейния ни магазин също започнали да горят, поде отново чичо. В източната се продавали стари книги на учените, а западната била пълна до тавана с произведения на майстори художници. Посред оранжевата нощ магазинерите струпали стоките си на пепеливата улица. После дошли пожарникарите. Всички се включили и толкова много кофи с вода хвърляли във въздуха, че сякаш валяло дъжд. А после наистина заваляло, заплющял силен дъжд, който съсипал спасените стоки, но отървал от изгаряне останалата част от квартала.

Когато Малък чичо свърши разказа си, Майка, лелите ми и Гаолин бяха спрели да стенат. Изглеждаха така, като че ли костите и кръвта им се бяха изцедили откъм ходилата. Струва ми се, че се чувстваха като мен, когато най-накрая научих, че скъпата ми леля е мъртва.

Майка първа дойде на себе си.

— Извадете от мазето сребърните кюлчета — нареди ни тя. — И съберете накуп всички бижута, които имате.

— Защо? — поиска да узнае Гаолин.

— Не бъди глупава. Другите магазинери ще искат да им платим за щетите — и Майка я побутна. — Ставай, хайде бързо — дръпна огърлицата от врата на Гаолин. — Зашийте бижутата в ръкавите на най-опърпаните си жакети. Издълбайте най-големите диви ябълки и напъхайте златото вътре. Натоварете ги на талигата и отгоре наредете още ябълки — изгнили. Готвачо, виж дали наемателите имат ръчни колички, за да ни ги продадат и не се пазари много. Всеки да си стъкми вързоп, но не взимайте ненужни дреболии…

Слисах се как течеше мисълта на Майка, все едно бе свикнала да върви две крачки пред потопа.

Следващия ден Татко, Голям чичо и синовете им си дойдоха вкъщи. С мръсните си лица и опушените си дрехи приличаха на просяци. Голяма и Малка леля се спуснаха към тях, ломотейки:

— Ще изгубим ли къщата?

— Ще умрем ли от глад?

— Наистина ли трябва да избягаме?

По-малките деца се разплакаха. Татко бе изгубил ума и дума. Седна в брястовия си стол; обявявайки го за най-красивата вещ, която някога е притежавал и изгубил. Тази вечер никой не сложи залък в устата си. Не се събрахме в двора за вечерния бриз. Прекарах нощта заедно с Гаолин, говорехме си и плачехме, заклехме се във вярност да умрем заедно като сестри. Разменихме си фиби, за да скрепим нашия обет. Даже и да си мислеше, че скъпата ми леля е виновна за бедите ни, Гаолин не го изрече на глас, както продължаваха да правят другите. Тя не ме обвиняваше, че с моето раждане съм докарала в живота им скъпата ми леля. Напротив, Гаолин ми каза, че трябва да съм доволна, задето леля вече е умряла и няма да я мъчи бавната смърт от глад и срам, която нас ни очакваше. Съгласих се, макар да ми се искаше леля да е с мен. Но тя беше в Края на света. Или бе истина, че броди по земята, търсейки отмъщение?

На другия ден в двора влезе един мъж и връчи на Татко писмо с печати. Беше подадено оплакване относно пожара и отговорността на нашето семейство за щетите. Чиновникът каза, че след като магазинерите изчислят загубите, ще дадат цифрата на съдия, който ще ни съобщи как да възстановим дълга. Междувременно, добави чиновникът, семейството ни беше длъжно да представи нотариален акт за къщата и земята. Той ни предупреди, че е разлепил известия из селото по този въпрос, така че хората да са в течение и да ни обадят при опит да избягаме.

След като чиновникът си тръгна, очаквахме да чуем от Татко какво да предприемем. Той потъна в брястовия си стол. Тогава Майка обяви:

— Свършено е с нас. Не можем промени съдбата. Днес отиваме на пазара, а утре ще пируваме.

 

 

Майка ни даде повече джобни пари откогато и да било. Каза ни да си купим вкусни неща за ядене, плодове и бонбони, лакомства и тлъсти меса, всичко, за което душата ни бе жадувала, но не си го позволявахме. Бяхме в навечерието на Лунния празник и бе съвсем нормално да пазаруваме за празничната вечеря като всички останали.

Заради празника имаше по-голям пазар, с храмов панаир, жонгльори и акробати, продавачи на фенери и играчки и повече от обичайния брой фокусници и дребни амбулантни търговци. Докато си пробивахме път през тълпата, с Гаолин се държахме здраво за ръцете. Видяхме плачещо загубено дете и груби на вид мъже, които открито ни заглеждаха. Скъпата ми леля постоянно ме предупреждаваше за хулиганите от големите градове, които крадат глупави малки момиченца и ги продават като робини. Спряхме се на една сергия с лунни кейкове. Обърнахме очи към посивяло свинско месо. Надникнахме в буркани с прясна бобена каша, но хапките бяха лепкави и воняха. Имахме пари, имахме разрешение да си купуваме каквото поискаме, но нищо не ни хващаше окото, всичко изглеждаше развалено. Бродехме из гъстата навалица, прилепени една до друга като тухли.

И тогава се озовахме на улицата на просяците, място, на което не бях стъпвала. Пред очите ни се редуваха тъжни гледки: обръсната глава и тяло без крайници, което се клатушкаше на гърба си като костенурка на корубата си. Рахитично момче, чиито крака бяха обвити около врата му. Джудже с дълги игли, промушени през бузите, пъпа и бедрата. Молбите на просяците бяха еднакви:

— Моля, малка госпожичке, умолявам ви, братко, смилете се над нас. Дайте ни пари и в другия живот няма да страдате като нас.

Някои момчета им се смееха, повечето от минувачите извръщаха очи, а две-три стари бабки, които скоро щяха да отпътуват за следващия живот, подхвърляха монети. Гаолин ме сграбчи за ръката и прошепна:

— Такива ли ни е орисано да станем?

Обърнахме се да си вървим и се сблъскахме в едно окаяно създание. Момиче, не по-голямо от нас, цялото в дрипи с овързани ивици плат, сякаш бе облечено като древен воин. На мястото на очните ябълки имаше две гънки. Занарежда монотонно:

— Очите ми видяха твърде много, затова ги избодох. Сега съм незряща и невидимото ме спохожда — тя разклати празна купа пред нас. — Един призрак иска да говори с вас.

— Какъв призрак? — попитах веднага.

— Някой, който ти е бил като майка — отвърна също толкова бързо момичето.

Гаолин ахна.

— Откъде знае, че скъпата ти леля е твоя майка? — прошепна ми на ухото. А после се обърна към момичето: — Кажи ни какво говори.

Сляпото момиче вдигна нагоре купата и отново я разклати. Гаолин пусна в нея монета. Момичето обърна купата и рече:

— Щедростта ви не е голяма.

— Първо ни покажи какво можеш да направиш — каза Гаолин.

Момичето се приведе към земята. От единия си парцалив ръкав извади кесийка, развърза я и изсипа съдържанието й. Беше варовиков пясък. От другия си ръкав изтегли дълга, тънка пръчица. Заглади с нея пясъка, докато не стана равна като огледало. Насочи острия край на пръчицата към земята, вдигна незрящите си очи към небето и започна да пише. Наведохме се над нея. Как просякинята се беше научила на това? Не беше просто трик. Ръката й бе стегната, написаното вървеше гладко, като при опитен калиграф. Прочетох първия ред.

Вие куче. Луната изплува.

— Кутре! Тя така ме наричаше на галено — казах на момичето.

Изглади пясъка и написа:

Звездите пронизват нощната тъма.

Падащи звезди, за тях се говореше в стихотворението, което Младши чичо й посветил. Ново заглаждане, нов ред.

Петел кукурига. Слънцето грейва.

Скъпата леля беше Петел. И момичето написа последния ред:

Денем от звездите и помен не остава.

Стана ми тъжно, но не знаех защо.

Момичето зачисти пак пясъка и рече:

— Призракът няма какво друго да каже.

Но аз й благодарих и изсипах всички монети от джоба си в купата й. Докато се прибирахме вкъщи с Гаолин, тя ме попита защо си бях дала парите за глупости, за някакво куче и петел. В първия момент не можах да й отговоря. Повтарях си наум онези думи, за да не ги забравя. С всяко повторение схващах все повече и повече смисъла на посланието и отчаянието ми нарастваше.

— Скъпата ми леля каза, че аз съм кучето, което я предало — рекох накрая на Гаолин. — Луната е нощта, в която заявих, че отивам да живея при семейство Чан. Пронизващите звезди са нейната незарастваща рана, за която никога няма да ми прости. Когато пропя петелът, тя си бе отишла от света. А докато беше жива, така и не узнах, че ми е майка, сякаш никога не е имало и помен от нея.

Гаолин каза:

— Това е едното значение. Има и друго.

— Какво например? — попитах. Но тя не можа да се сети за нищо друго.

* * *

Когато се върнахме вкъщи, Майка и Татко, както и лелите и чичовците ни, се събрахме на двора, говорейки възбудено. Татко разказа как срещнал един даоистки монах на пазара, забележителен и странен мъж, когато минал покрай него, монахът му подвикнал:

— Господине, май някакъв дух тормози къщата ви.

— Защо го казвате? — попитал Татко.

— Вярно е, нали? — настоял старецът. — Усещам, че ви е сполетял много лош късмет, и друга причина няма. Прав ли съм?

— Една бавачка у нас се самоуби — рекъл Татко. — Дъщеря й тъкмо щеше да се жени.

— И ви застигна лош късмет.

— Няколко бедствия — отвърнал Татко.

Младият мъж, стоящ до монаха, запитал Татко дали е чувал за известния Ловец на Духове.

— Не? Е, това е той, странстващият монах пред вас. Току-що пристигна във вашето село и затова още не се е прочул, а неговата слава се носи навсякъде. Имате ли роднини в Харбин? Не? Ами ако имахте, щяхте да знаете кой е той — момъкът, който се представи като негов последовател, додаде: — Само в този град хората го почитат, задето е хванал сто духа в обезпокоявани домове. Когато свърши, боговете му наредиха да продължи странстванията си.

Когато Татко завърши разказа си за двамата мъже, които бе срещнал, той добави:

— Този следобед известният Ловец на духове ще дойде у нас.

Няколко часа по-късно Ловецът на духове и неговият помощник пристигнаха.

Монахът имаше бяла брада, а дългата му коса беше разчорлена като птиче гнездо. В ръката си носеше тояга, издълбана в единия край, която приличаше на одрано куче, проснато пред порта. В другата ръка имаше малка пръчка за бой. На врата си беше метнал въже, в чийто край висеше голяма дървена хлопка. Расото му не беше от памук в пясъчен цвят както на повечето скитащи монаси, които бях виждала. Неговото бе от скъпа синя коприна, ала по ръкавите имаше мазни петна, сякаш час по час се е пресягал на масата за още ядене.

Потекоха ми лигите, докато гледах Майка как му поднасяше студени ястия. Бе късно следобед и ние седяхме на ниски столчета на двора. Монахът си взе от всичко — юфка със спанак, бамбукови кълнове с маринован синап, тофу, подправено със сусамово масло и кориандър. Майка не спираше да се извинява за качеството на храната, казвайки, че за нея е едновременно чест и срам да има такива гости в бедняшкия си дом. Татко пиеше чай.

— Кажете ни как става — обърна се той към монаха — тази работа с хващането на духовете. С юмруци ли ги сграбчвате? Жестока или опасна е борбата?

Монахът отвърна, че скоро ще ни покаже.

— Но първо ми трябва доказателство за вашата искреност.

Татко даде честната си дума, че наистина няма лъжа и измама.

— Думите не доказват нищо — възрази монахът.

— Как да ви докажем искреността си? — попита Татко.

— Понякога семейството извървява разстоянието оттук до върха на планина Тай и обратно без обувки и носейки торба с камъни.

Всички, най-вече лелите ми, се усъмниха, че някой от нас е способен на това.

— Друг път — продължи монахът — малък дар от чисто сребро е достатъчно и гарантира искреността на всички членове на дадено семейство.

— Колко сребро може да стигне? — запита Татко.

Свещеникът смръщи вежди.

— Само от вас зависи дали щедростта ви е малка или голяма, фалшива или неподправена.

Монахът продължи да яде. Татко и Майка отидоха в друга стая, за да обсъдят размера на тяхната искреност. Щом се върнаха, Татко отвори една кесия, извади сребърно кюлче и го сложи пред известния Ловец на духове.

— Това е добре — каза свещеникът. — По-добре малка щедрост, отколкото никаква.

Тогава Майка извади едно кюлче от ръкава на жакета си. Плъзна го до другото, така че двете иззвънтяха. Монахът кимна и остави купата си на масата. Плесна с ръце и помощникът му измъкна от вързопа празна делва от оцет и намотана връв.

— Къде е момичето, което призракът най-много е обичал? — попита свещеникът.

— Ето я там — отвърна Майка и посочи към мен. — Призракът беше нейна бавачка.

— Нейна майка — поправи я Татко. — Момичето е незаконородено.

Никога не бях чувала тази дума да се произнася гласно и почувствах като че кръвта ми щеше да изтече от очите.

Свещеникът промърмори.

— Не се притеснявайте. Имал съм и по-лоши случаи — после ми нареди: — Донеси ми гребена, с който те е ресала бавачката ти.

Стоях като закована, докато Майка не ме чукна по главата да побързам. И аз отидох в стаята, която до неотдавна бях делила със скъпата ми леля. Взех гребена, който тя прокарваше през косата ми. Беше гребенът от слонова кост, дето никога не го носеше, с две петлета, издълбани в краищата, зъбите му дълги и остри. Спомних си как леля ме мъмреше за заплетените възли, ядосвайки се за всеки косъм от моята коса.

Когато се върнах, видях, че помощникът беше поставил оцетната делва в средата на двора.

— Прокарай гребена през косата си девет пъти — рече ми той. Така и сторих. — Сложи го в делвата — аз пуснах гребена вътре, подушвайки евтините оцетни пари. — Сега стой там абсолютно неподвижна.

Ловецът на духове удари с тоягата дървената хлопка. Тя издаде дълбок звук — квак, квак. Двамата с помощника си вървяха в ритъм, обикаляйки около мен, пеейки и приближавайки се по-близо. Без да предупреди, ловецът на духове нададе вик и скочи срещу мен. Помислих си, че ще ме натика в делвата, затова затворих очи и изпищях, каквото направи и Гаолин.

Щом отворих очи, видях, че помощникът на монаха слага върху делвата тесен капак. Овърза я с връв цялата, от горе до долу и от долу до горе, после по средата, докато не заприлича на стършелово гнездо. Когато свърши, Ловецът на духове удари с пръчката по делвата и рече:

— Край. Хванахме я. Хайде, опитай да я отвориш, опитай де. Не става.

Всеки гледаше, но никой не смееше да посегне. Татко попита:

— Може ли да избяга?

— Не е възможно — отсече Ловецът на духове. — Гарантирано е, че тази делва ще надживее няколко поколения.

— Би трябвало повече — промърмори Майка. — Да стои затисната в делвата завинаги не би било достатъчно дълго, като се замисля какви ги свърши. Изгори магазина до основи. Почти не уби семейството ми. Остави ни в дългове.

Плачех, неспособна да говоря от името на скъпата ми леля. Аз бях нейният предател.

На следващия ден си направихме угощение с най-вкусните блюда, храна, която никога нямаше да вкусим пак в живота си. Но само най-малките деца имаха апетит. Майка беше наела фотограф да ни снима, за да запомним деня, в който сме пирували обилно. Майка пожела на една от снимките да бъде само с Гаолин. В последния момент Гаолин настоя и мен да ме има на снимката и да застана до Майка, а тя хич не беше доволна, но не рече нищо. На другия ден Татко и двамата ми чичовци отидоха в Пекин, за да проверят какви щети трябваше да погасява семейството ни.

Докато отсъстваха, се научихме да ядем водниста оризова каша с няколко късчета месо. По-малко желания, по-малко съжаление — това беше девизът на Майка. След около една седмица Татко влезе в двора, викайки силно като обезумял:

— Приготвяй още един пир — изкрещя той.

После се обадиха чичовците ми.

— Край с лошия ни късмет! Никакви щети! Така реши съдията — няма да плащаме за никакви щети!

Втурнахме се към тях, деца, лели, наематели и кучета.

Как бе възможно това? И чухме обяснението на Татко. Когато другите съдържатели на магазини занесли повредените стоки за проверка, съдията открил, че единият от тях притежава редки книги, откраднати от Академията „Ханлин“ преди трийсет години. Друг пък, който твърдял, че има произведения на майстори калиграфи и художници, всъщност продавал фалшификати. Тогава съдиите отсъдили, че пожарът е заслуженото наказание за двамата крадци.

— Ловецът на духове беше прав — заключи Татко. — Призракът изчезна.

Същата вечер всички ядоха с апетит, освен мен. Другите се смееха и си бъбреха, отърсили се от тревогите. Изглежда, забравяха, че мастилото ни се беше превърнало във въглени, че магазинът за туш бе станал на пепел. Казаха, че съдбата им се е променила, защото скъпата ми леля сега си удряше главата в стените на вонящата оцетна делва.

На другата сутрин Гаолин ми каза, че Майка иска незабавно да говори с мен. Бях забелязала, че откакто леля бе починала, Майка вече не ме наричаше дъще. Не ме критикуваше. Едва ли не се плашеше, че и аз ще се превърна в призрак. Докато отивах към нейната стая, се замислих дали някога бе изпитвала топли чувства към мен. И тогава се озовах пред нея. Сякаш се смути, като ме видя.

— В моментите на семейно нещастие — започна тя с рязък глас — личната тъга е егоизъм. И все пак тъжно ми е да ти съобщя, че те изпращаме в сиропиталище.

Бях сащисана, но не изплаках. Не рекох и думичка.

— Поне не те продаваме като робиня — додаде тя.

Рекох безразлично:

— Благодаря.

Майка продължи:

— Останеш ли вкъщи, откъде да сме сигурни, че призракът няма да се върне. Знам, че Ловецът на духове даде гаранция, че е изключено да стане, но това е все едно да кажеш, че след сушата никога не идва друга или след наводнението не идва друго. Всеки знае, че не е вярно.

Не възразих. Но въпреки това тя се ядоса.

— Защо ме гледаш така? Да ме засрамиш ли се опитваш? Само не забравяй, че през всичките тези години се отнасях към теб като към дъщеря. Дали някое друго семейство в селото би направило такова нещо? Може би като отидеш в сиропиталището, ще се научиш повече да ни почиташ. А сега по-добре се приготвяй. Господин Уей вече те чака да те закара с талигата си.

Отново й благодарих и излязох от стаята. Докато стъкмявах вързопа си, Гаолин дотърча в стаята ми със сълзи, стичащи се по бузите й.

— Аз ще те открия — обеща тя и ми даде любимия си жакет.

— Майка ще те накаже, ако го взема — предупредих я.

— Не ме интересува.

Дойде с мен до талигата на господин Уей. Преди да изляза за последен път от двора и къщата, само тя и наемателите ме изпратиха.

Щом талигата тръгна по улица „Свинска глава“, господин Уей запя една весела песничка за пълнолунието преди есенното равноденствие. А аз се сетих за това, което леля беше предала на просякинята да запише:

Вие куче. Луната изплува.

Звезди пронизват нощната тъма.

Петел кукурига. Слънцето грейва.

Денем от звездите и помен не остава.

Погледнах небето, толкова ясно, толкова светло, а сърцето ми ридаеше.