Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (16)

1

Въпреки че никога не се беше запознавал с Лулин, господин Тан беше влюбен в нея. Рут го усещаше. Говореше за нея, като че я познаваше по-добре от всеки друг, дори от собствената й дъщеря. Беше на осемдесет години, бе преживял Втората световна война, гражданската война в Китай, културната революция и троен коронарен байпас. В Китай беше известен писател, но тук произведенията му останаха непреведени и непознати. Един лингвист, колега на Арт, бе дал на Рут телефона му.

— Тя е жена със силен характер, много честна — каза на Рут по телефона, след като започна да превежда страниците, които тя му беше изпратила по пощата. — Бихте ли могли да ми дадете нейна снимка, някоя от по-младите й години? Като я гледам, ще ми бъде по-лесно да предам думите й на английски по същия начин, както ги е написала на китайски.

На Рут й се стори странна тази молба, но я изпълни, като му изпрати по електронната поща сканирани копия от една снимка на Лулин и Гаолин с майка им, когато са били млади, и още една на Лулин, направена при пристигането й в Америка. След това господин Тан помоли за снимка на скъпата леля.

— Тя е била необикновена жена — отбеляза той. — Самообразована, пряма, голяма бунтарка за своето време. — Рут гореше от желание да го попита дали скъпата леля е истинската майка на Лулин. Но се сдържа, защото искаше да прочете превода наведнъж, а не на части. Господин Тан беше казал, че работата ще му отнеме два месеца. — Не ми се ще просто да транслитерирам дума по дума. Искам да звучи естествено, но и да личи, че майка ви го е писала, разказ, който ще остане за вас и за децата ви. Думите й трябва да са точно предадени. Нали така?

Докато господин Тан превеждаше, Рут живееше в къщата на майка си. След като Арт се беше върнал от Хаваите, тя му каза за своето решение.

— Малко неочаквано — рече той, докато я гледаше как си стяга багажа. — Сигурна ли си, че не избързваш? Защо не наемеш някого да ти помогне?

Беше ли омаловажавала проблемите в последните шест месеца? Или Арт просто не бе обръщал достатъчно внимание? Разочарова се от това колко малко сякаш се познаваха.

— Мисля, че ще е по-лесно, ако ти наемеш някого да се грижи за теб и за децата — отвърна Рут.

Арт въздъхна.

— Извинявай. Проблемът е, че домашните прислужници, които наемам за мама, все напускат, а не мога да моля леля Гал или някой друг да я гледа непрекъснато, освен по изключение за два-три дни. Леля Гал каза, че през седмицата, прекарана при мама, й е било по-тежко отколкото по времето, когато е търчала след внуците си, докато са били бебета. Но поне най-накрая се увери, че диагнозата е правилна и че чаят от женшен не е панацея.

— Сигурна ли си, че няма нещо друго? — попита той, като последва Рут в Бърлогата.

— За какво говориш? — тя свали дискети и книги от полиците.

— За нас. За теб и мен. Има ли нужда да поговорим и за нещо друго, освен за това, че умът на майка ти се разпада?

— Защо го казваш?

— Изглеждаш… не знам… резервирана, може би дори малко сърдита.

— Напрегната съм. Миналата седмица се уверих какво е действителното й състояние и се изплаших. Тя е опасна за самата себе си. Доста по-зле е, отколкото си мислех. Противно на първоначалните ми очаквания, осъзнах, че болестта й е в по-напреднала фаза. Вероятно е болна от шест-седем години. Не знам защо досега не съм го забелязала…

— Значи преместването при майка ти не е свързано с нас?

— Не — отвърна категорично Рут. А сетне рече с по-мек тон: — Не знам — след дълга пауза добави: — Спомням си, че веднъж ме попита какво ще правя с майка ми. И това ме порази. Да, какво аз ще правя. Разбрах, че всичко опира до мен. Опитах се да подходя към проблема по възможно най-добрия начин и това е решението ми. Може би преместването ми наистина е свързано и с нас, но ако в момента нещата между двама ни не вървят съвсем гладко, то е на втори план след болестта на мама. Засега друго не мога да направя.

Арт изглеждаше несигурен.

— Е, когато си готова да поговорим… — той се упъти към вратата, толкова отчаян, стори й се на Рут, че почти бе изкушена да го увери, че всъщност всичко е наред.

Лулин също прие с подозрение необходимостта Рут да живее при нея.

— Поръчаха ми да напиша детска книжка с илюстрации на животни — обясни Рут. Вече бе свикнала да лъже, без да чувства вина. — Надявам се ти да направиш картинките. Ако си съгласна, ще ни бъде по-лесно да работим заедно, а и тук е по-тихо.

— Колко животно? Какъв вид? — Лулин се въодушеви като дете, което отива в зоологическа градина.

— Каквото ни хрумне. Ти избери какво да нарисуваш, в китайски стил.

— Добре — майка й изглеждаше доволна при възможността да помогне за успеха на дъщеря си. Рут въздъхна, облекчена, но тъжна. Защо досега не беше молила майка си да прави илюстрации? Трябваше да го стори, когато ръката и умът на Лулин все още бяха устойчиви. Сърцето й се късаше, като я гледаше как полага усилия, колко е съвестна и решена да бъде полезна. Едва ли на Рут щеше да й е трудно да й доставя щастие през всичките тези години. Лулин просто искаше да се чувства нужна, каквато трябва да бъде всяка майка.

Всеки ден сядаше на масата и петнайсет минути стриваше туш. За щастие, повечето от животните ги беше рисувала десетки пъти върху свитъците със стихове картини — риба, кон, котка, магаре, патица — и ги изобразяваше, заедно с йероглифите, с помощта на мозъчния субстрат на паметта си за щрихите. Резултатите представляваха неуверени, но все пак разпознаваеми интерпретации на онова, което някога бе правила със съвършенство. Но в мига, в който Лулин опитваше нещо непознато, ръката й започваше да се движи в синхрон с нейното объркване и Рут се отчайваше колкото майка си, но се мъчеше да не го издава. Всеки път, когато Лулин завършваше някоя картинка, Рут я похвалваше, взимаше рисунката, после даваше идея за ново животно.

— Хипопотам? — Лулин се замисли над думата. — Как на китайски?

— Няма значение — отвърна Рут. — Какво ще кажеш за слон? Направи слон, нали знаеш, онова животно с дългия нос и големите уши.

Но Лулин продължаваше да мръщи вежди.

— Защо предаваш се? Нещо трудно може струва си повече от нещо лесно. Хипопотам, как прилича? Тук има рог? — тя се потупа по челото.

— Това е носорог. Също добра идея. Нарисувай тогава носорог.

— Не хипопотам?

— Не се притеснявай.

— Аз не притеснявам. Ти притесняваш! Виждам това. Погледни си лице. Ти не криеш от мен. Аз знам. Аз твоя майка! Окей, окей, не тревожи за хипопотам вече. Аз тревожа за теб. По-късно сетя се, каже на теб и ти доволна. Съгласна? Не плачи повече.

Когато Рут работеше, майка й се стараеше да пази тишина. „Учи много“, прошепваше. Но ако дъщеря й гледаше телевизия, Лулин, както винаги, смяташе, че тя не прави нищо съществено. Тогава започваше да бърбори за Гаолин, преповтаряйки най-големите обиди, които сестра й бе нанесла през годините.

— Иска тръгвам на пътешествие с кораб до Хаваи. Аз питам нея: къде имам тези толкова пари? Моя пенсия само седемстотин долар. Тя казва ми: ти много стисната! Аз казвам й: това не стиснато, това много бедно. Аз не богата вдовица. Хм! Тя забравя някога иска ожени се мой съпруг. Когато той умира, казва ми: такъв късмет избира друг брат…

Понякога Рут слушаше с интерес, опитвайки се да определи колко се променя разказът на Лулин с всяко повторение, успокоявайки се, щом чуеше същата история. Но друг път се дразнеше да я слуша и тази раздразнителност я изпълваше със странно удовлетворение, като че ли всичко си беше постарому, нямаше никакъв проблем.

— Това момиче от долен етаж яде пуканки почти всяка вечер! Изгаря, пожарна аларма включва се. Тя не знае, аз мога подуши! Смърди! Яде само пуканки! Нищо чудно мършава. После ми вика, това добре не работи, онова не работи. Винаги оплаква се, заплашва мен: „съдебен процес, вреда, нарушение закона“…

Вечер, лягайки в старото си легло, Рут чувстваше, че се е върнала в моминските си години, но в образа на възрастен. Беше пак същата, но същевременно не беше. Или може би съвместяваше две свои версии — Рут-1969 и Рут-1999, едната по-наивна, а другата — по-схватлива, първата — по-бедна, втората — по-независима, и двете — страхливи. Бе дете на майка си и майка на детето, в което се беше превърнала майка й. Толкова много комбинации, като при китайските имена и йероглифи, еднакви компоненти, привидно прости, свързани наново по различни начини. Това бе леглото от детството й и то още пазеше онези моменти от младостта й, в които преди заспиване я терзаеше болка и се питаше: какво ще стане? И както в детството, тя слушаше дишането си и се страхуваше от мисълта, че един ден майка й може да спре да диша. Завладееше ли я този страх, всяко вдишване бе усилие. Издишването — облекчение. Рут се боеше да го направи.

Няколко пъти седмично Лулин и Рут говореха с духове. Рут сваляше стария поднос с пясък от хладилника и предлагаше да пишат на скъпата леля. Майка й отговаряше любезно, както реагира човек, когато му предложат кутия бонбони:

— О!… Ами може. Може малко.

Лулин се поинтересува дали детската книжка щеше да направи дъщеря й известна. Рут караше скъпата леля да отвръща, че Лулин бе тази, която ще й донесе известност.

Майка й се вълнуваше и за последните промени на фондовата борса.

— Дау Джоунс горе или долу? — попита един ден.

Рут отбеляза стрелка нагоре.

— Продавам Интел, купувам Интел?

Рут знаеше, че Лулин следи фондовия пазар най-вече за развлечение. Не беше откривала писма, реклами или други документи от брокерски компании.

Купувай на разпродажба, реши да напише.

Лулин кимна.

— О, изчакам борса затвори. Скъпата ми леля много умна.

Една вечер, докато Рут държеше в ръка пръчицата, готова да предвиди отговорите, тя чу Лулин да казва:

— Защо ти и Арти карате се?

— Ние не се караме.

— Тогава защо не живее заедно? Това заради мен? Моя вина?

— Разбира се, че не — отвърна Рут, повишавайки леко глас.

— Аз мисля може би това — Лулин хвърли на дъщеря си всеразбиращ поглед. — Много години зад, ти го срещаш първи път, аз казвам ти: защо първо живее заедно? Ти правиш това, той никога не жени за теб. Помниш? О, сега ти мислиш: А, мама права; живее заедно, сега аз изоставена, лесно изхвърли. Недей притесняваш. Бъди ти честна.

Думите на майка й — Рут си ги спомни с огорчение. Тя се зае да изчетка зрънцата пясък от краищата на подноса. Беше едновременно изненадана от спомена на майка си и трогната от загрижеността й. Лулин не беше съвсем права за Арт, макар че се докосна до сърцевината на проблема — фактът, че Рут се чувстваше като изоставена, последна на опашката в очакване да получи своята порция, независимо какво се предлагаше.

Между нея и Арт действително имаше някакъв проблем. Долови го още по-отчетливо по време на пробната им раздяла… в това ли бе причината? Видя по-ясно навика на чувствата, опитът й да се приспособява към Арт дори когато не се налага. По едно време си мислеше, че всички партньори, омъжени или не, се нагаждат един към друг, охотно или поради наложена необходимост. А Арт беше ли се приспособявал към нея? Ако да, тя не знаеше как. И сега, след като бяха разделени, Рут се чувстваше необременена и свободна. Беше предусетила, че когато изгубеше майка си, щеше да изпита същото. Сега искаше да се хване за майка си като за спасителен пояс.

— Тревожи ме това, че без Арт не ми е по-самотно — каза на Уенди по телефона. — Сега съм повече себе си.

— Липсват ли ти децата?

— Не толкова, поне не шумът и енергията им. Смяташ ли, че съм станала безчувствена?

— Мисля, че си изхабена.

Два пъти в седмицата Рут и майка й ходеха на вечеря на „Вайехо стрийт“. В тези дни Рут трябваше да свършва по-рано работата си и да се отбие да напазарува. Понеже не й се щеше да оставя майка си сама, взимаше я със себе си в магазина. Докато пазаруваха, Лулин коментираше цената на всяка стока, питайки дъщеря си дали не е по-добре да изчака да я намалят. Веднъж Рут се прибра вкъщи — ами да, каза си тя, все пак апартаментът на „Вайехо стрийт“ е нейният дом — сложи Лулин да седне пред телевизора, после прегледа пощата, адресирана до нея и до двамата с Арт. Видя колко малко писма бяха изпратени до тях двамата, повечето от сметките за ремонт бяха на нейно име. В края на вечерта тя се върна в къщата на майка си, в старото си легло — подразнена, натъжена и успокоена.

Една вечер, докато беше в кухнята и режеше зеленчуци, Арт се приближи предпазливо до нея и я потупа отзад.

— Защо не помолиш Гаолин да спи при майка ти тази нощ? А ти да останеш да изкараме една съпружеска вечер.

Обля я гореща вълна. Искаше й се да се облегне на Арт, да обвие с ръце раменете му, но това действие бе страховито като падане от скала.

Той я целуна по шията.

— Или спираш още на мига и се шмугваме в банята за едно бързо.

Тя се засмя неспокойно.

— Всички ще ни разберат какво правим.

— Няма да разберат — Арт дишаше в ухото й.

— Майка ми знае всичко, вижда всичко.

При тези думи Арт спря, а Рут се разочарова.

На втория месец след раздялата им тя му каза:

— Ако искаш да вечеряме заедно, някой път за разнообразие можеш да дойдеш при нас, вместо все аз да се мъкна. Уморително е.

Така че Арт и момичетата започнаха да ходят два пъти в седмицата в къщата на Лулин.

— Рут — изхленчи Дори една вечер, докато я гледаше как прави салата, — кога ще се върнеш вкъщи? Тати е много скучен, а Фия непрекъснато повтаря: „Татко, няма какво да правим, татко, няма нищо хубаво за хапване“.

На Рут й стана приятно, че им липсва.

— Не знам, миличко. Уайпо има нужда от мен.

— И ние имаме нужда от теб.

Сърцето й примря.

— Знам, но Уайпо е болна. Трябва да остана при нея.

— Тогава може ли да дойда и да постоя при теб?

Рут се засмя.

— Ще се радвам да дойдеш, но трябва да питаш баща си.

След два уикенда Фия и Дори пристигнаха с надуваеми дюшеци. Настаниха се в стаята на Рут.

— Само момичетата — настоя Дори, така че Арт се прибра вкъщи. Вечерта гледаха телевизия и рисуваха по ръцете си татуировки мехнди^[1]. Следващия уикенд Арт попита дали вече се канят и момчета.

— Мисля, че можем да уредим въпроса — отвърна сдържано Рут.

Арт си взе четката за зъби, чифт дрехи и преносима кутия за компактдискове с музика на Гершуин в изпълнение на Майкъл Файнщайн. Вечерта се мушна в двойното легло до Рут. Но с присъствието на Лулин в съседната стая тя не беше настроена любовно. Това бе обяснението, което му даде.

— Нека се гушнем тогава — предложи той. Рут бе доволна, че Арт не настоява за повече обяснения. Тя склони глава на гърдите му. Късно през нощта слушаше звучното му дишане и воя на сирените за мъгливо време. За пръв път от доста време почувства сигурност.

След два месеца господин Тан се обади на Рут.

— Сигурна ли сте, че няма още страници?

— Боя се, че не. Чистих къщата на мама, чекмедже по чекмедже, стая след стая. Даже открих хиляда долара под дъската на пода. Ако имаше нещо друго, сигурна съм, че щях да го намеря.

— В такъв случай аз съм готов — господин Тан звучеше тъжно. — Имаше няколко страници с изречения, изписани отново и отново, което показва, че майка ви се е притеснявала, че вече забравя доста неща. Почеркът на тези страници бе доста разкривен. Мисля, че са писани по-наскоро. Това може би ще ви разстрои. Просто ви го казвам да го знаете.

Рут му благодари.

— Мога ли да мина у вас да ви оставя превода? — попита той формално. — Удобно ли е?

— Ще бъде ли проблем за вас?

— Би било чест. Откровено казано, изключително драго ще ми бъде да се запозная с майка ви. След цялото това време, през което четях думите й, денем и нощем, имам чувството, че я познавам като стар приятел, и вече ми липсва.

Рут го предупреди:

— Тя няма да е същата жена, написала страниците.

— Сигурно… но смятам, че някак ще е същата.

— Заповядайте довечера на вечеря!

Рут се пошегува с майка си, че един почитател ще й дойде на гости и трябва да си облече най-хубавите дрехи.

— Не! Никой не идва.

Рут кимна и се усмихна.

— Кой?

— Един стар приятел на твой стар приятел от Китай — отвърна неопределено дъщеря й.

Лулин напрегна мисълта си.

— А, да. Сещам се.

Рут й помогна да се изкъпе и облече. Върза на врата й шалче, вчеса я, сложи й малко червило.

— Хубава си — рече Рут и беше права.

Лулин се погледна в огледалото.

— Прелест. Твърде неприятно Гаолин не красива като мен.

Рут се засмя. Майка й никога не беше суетна по отношение на външния си вид, но при деменцията цензурите на скромността сигурно бяха блокирали. Деменцията беше като серум на истината.

Точно в седем господин Тан пристигна със страниците на Лулин и с неговия превод. Той беше слаб мъж с побеляла коса, с дълбоко врязани бръчки, спускащи се от носа към устните, и много добродушно лице. Донесе на Лулин плик с портокали.

— Нямаше нужда от тази вежливост — рече тя машинално, докато проверяваше плодовете за натъртвания. Тя смъмри Рут на китайски: — Вземи му палтото. Покани го да седне. Дай му нещо за пиене.

— Не се притеснявайте — каза господин Тан.

— О, вие говорите китайски с пекинско наречие, много елегантно — отбеляза Лулин. Тя се държеше свенливо като момиче; Рут се развесели. На свой ред господин Тан преливаше от очарование, издърпвайки стола на Лулин, за да я покани да седне, сипвайки чай първо на нея, допълвайки чашата й, когато остана наполовина празна. Двамата продължиха да си говорят на китайски и на Рут й се стори, че майка й започна да звучи по-логично, не толкова объркано.

— От кой край на Китай сте? — попита Лулин.

— Тиендзин. По-късно завърших университета „Йендзин“.

— О, първият ми съпруг го е завършил, много умно момче. Пан Кайдзин. Познавахте ли го?

— Чувал съм за него — Рут чу господин Тан да отговоря. — Той следваше геология, нали?

— Точно така! Работеше над доста важни изследвания. Чували ли сте за Пекинския човек?

— Разбира се. Пекинският човек е известен в целия свят.

Лулин се натъжи.

— Почина, охранявайки онези стари кости.

— Той беше голям герой. Другите се възхищаваха на храбростта му, но вие вероятно сте страдали.

Рут слушаше възхитена. Като че ли господин Тан беше познавал майка й години наред. С лекота я насочваше към старите спомени, към онези, които все още бяха защитени от разрухата. И в този момент чу Лулин да казва:

— И дъщеря ми Лу’и работеше с нас. Тя беше в същото училище, в което живях, след като почина скъпата ми леля.

Рут се обърна, сепна се, после се развълнува, че майка й я включи в миналото.

— Да, съжалявам за вашата майка. Тя е била достойна жена. Много умна.

Лулин наведе глава, сякаш борейки се с тъгата.

— Била е дъщеря на чекръкчия.

Господин Тан кимна.

— Доста прочут доктор.

В края на вечерта той изказа многословни благодарности на Лулин за прекрасните мигове, в които си е припомнил старото време.

— Ще ми позволите ли честта да ви посетя отново в скоро време?

Лулин се изхихика. Тя повдигна вежди и погледна към Рут.

— Добре дошъл сте по всяко време — увери го Рут.

— Утре! — обади се Лулин. — Елате утре.

Рут не мигна до сутринта и прочете страниците, които господин Тан беше превел. „Истина“, тази глава бе началото на разказа. Започна да изброява всички истини, които научаваше, но скоро изгуби нишката, тъй като всеки факт пораждаше нови въпроси. Майка й действително бе пет години по-възрастна, отколкото Рут винаги беше смятала. Значи Лулин не бе излъгала доктор Хуей за възрастта си! А това, че не беше сестра на Гаолин, също почиваше на истината. Въпреки че майка й и Гаолин бяха истински сестри, в по-голяма степен, отколкото Рут си беше мислила. Имаха достатъчно причини да се откажат една от друга, макар че бяха невероятно предани, останаха безвъзвратно свързани помежду си от недоволство, дълг и любов. Рут се въодушеви, че научи това.

Част от историята на майка й я натъжи. Защо Лулин чувстваше, че никога не би могла да каже на Рут, че скъпата леля е нейната майка? Дали се опасяваше, че дъщеря й ще се срамува, задето майка й е незаконородено дете? Рут щеше да я увери, че няма нищо срамно, днес всъщност е модерно да се родиш преди брака. Но тогава си спомни, че като дете скъпата леля я плашеше до смърт. Роптаеше срещу присъствието й в живота им, обвиняваше я за майчината си чудатост, за чувството й на обреченост. Колко неразбрана беше скъпата леля — и от дъщеря си, и от внучката си. При все че имаше моменти, в които Рут усещаше, че лелята я наблюдава, че тя знае кога Рут страда.

Замисли се върху тези въпроси, лежейки в детското си легло. Разбра защо майка й беше искала да намери костите на скъпата си леля и да ги погребе на подобаващо място. Рут имаше желание да отиде до Края на света и да изкупи грешката си. Имаше желание да каже на майка си: „Извинявай и ти прощавам“.

* * *

На другия ден Рут се обади на Арт да му каже какво беше прочела.

— Сякаш открих вълшебен конец, с който да зашия скъсаната завивка. Чудесно е и в същото време — тъжно.

— Искам да го прочета. Ще ми го дадеш ли?

— Бих желала да го прочетеш — въздъхна Рут. — Мама трябваше да ми разкаже за тези неща преди години. Щеше толкова да промени нещата…

Арт я прекъсна:

— Има неща, които и аз трябваше да ти кажа преди години.

Рут се умълча, изчаквайки.

— Мислех си за майка ти, а и за нас си мислех.

Сърцето на Рут се разтуптя.

— Помниш ли какво каза, когато се запознахме — че си против предварителните нагласи в любовта.

— Не го казах аз, а ти.

— Аз ли?

— Точно така. Помня го.

— Странно, аз мислех, че ти го каза.

— А, имал си предварителна нагласа.

Той се засмя.

— Не само майка ти има проблеми с паметта. Е, ако съм го казал, значи не съм бил прав, защото мисля, че наистина е важно да подходиш с известна нагласа — от една страна, човекът, с когото си заедно, е до теб за дълго и той ще се грижи за теб, както и за всичко, свързано с теб, всички твои близки, майката и прочее и прочее. Каквато и да беше причината… това, дето го казах за нагласите и ти се съгласи с него… ами… тогава мислех, че е страхотно, че получавам любов ей така, без да давам нищо. Докато ти не се премести, не осъзнавах какво бих изгубил.

Арт замълча. Рут знаеше, че чака от нея отговор. Отчасти й се искаше да изкрещи с благодарност, че Арт изрече онова, което тя е чувствала, но не е могла да изрази. Въпреки това се страхуваше, че той го изрича прекалено късно. Не се зарадва от признанието му. Натъжи се.

— Не знам какво да кажа — призна накрая тя.

— Не е нужно да казваш нищо. Исках да го знаеш… Освен това наистина се безпокоя, че трябва да се грижиш за майка си толкова дълго време. Знам, че си длъжна да го правиш, че е важно и тя има нужда някой да я гледа. Но и на двамата ни е известно, че състоянието й все повече ще се влошава. Ще й е необходимо все по-голямо и по-голямо внимание, а тя вече не може сама да се гледа, нито пък можеш да си непрекъснато до нея. Ти си имаш работа, а също и свой живот и майка ти ще е последният човек, който би се съгласил да загърбиш всичко заради нея.

— Не мога повече да наемам домашни помощнички.

— Знам… Затова попрочетох малко за Алцхаймер, стадиите на болестта, нуждата от лекарства, помощните групи. И ми дойде една идея, едно възможно решение… дом за стари хора.

— Това не е решение — Рут се почувства по същия начин, когато майка й показа чека за един милион долара от лотарията в списанието.

— Защо не?

— Защото мама никога няма да се съгласи. Дори аз не бих се съгласила. Ще си помисли, че я пращам в приют за бездомни кучета. Всеки ден ще заплашва със самоубийство…

— Аз не говоря за санаториуми и подлоги. Това е дом, в който се грижат и помагат на старите хора. Там прилагат най-новите концепции, вълната от остарели деца, родени в бума на бебета от 40 и 50-те години, нещо като парижката верига от ваканционни селища за възрастни — храна, болногледачки, пране, транспорт, организирани излети, упражнения, дори танци. И са под наблюдение двайсет и четири часа. Приятно е, изобщо не е депресиращо. Вече проверих няколко заведения и открих един добър дом недалеч от къщата на майка ти…

— Забрави го. Приятно или не, тя никога не би се съгласила да живее на такова място.

— Просто трябва да опита.

— Казвам ти, забрави го. Няма да го направи.

— Е-е-е. Преди да отхвърлиш категорично идеята, кажи ми конкретните си възражения. Дай да видим дали можем отнякъде да започнем.

— Няма какво да започваме. Но щом искаш да знаеш, първо, тя никога не би напуснала дома си. И, второ, цената. Предполагам, че тези заведения не са безплатни, а мама би обмислила предложението само, при условие че не се плаща. А ако наистина е безплатно, би го взела за помощ от социални грижи и при тези условия би се отказала.

— Добре. Мога да разреша тези неща. Друго?

Рут пое дълбоко въздух.

— Трябва да й хареса. Сама да поиска да живее там, тя да реши, а не ти или аз.

— Уредено. А всеки път, когато пожелае, може да остава у нас.

Рут забеляза, че той каза у нас. Тя се предаде. Арт се опитваше. Каза й, че я обича по възможно най-добрия начин, който знаеше.

След два дни Лулин показа на Рут официално на вид известие от Калифорнийския отдел на службата за социални грижи, написано на бланка и излязло от принтера на Артовия компютър.

— Изтичане на радон! — възкликна Лулин. — Какво това значи, изтичане на радон?

— Я да видя — рече Рут и хвърли поглед на писмото. Арт беше постъпил находчиво. Рут продължи в същия дух на измамата. — Мм. Това е тежък газ, пише тук, радиоактивен, опасен за белите ти дробове. От газовата компания го засекли, когато правили рутинна инспекция за земетръсни опасности. Изтичането не е от тръба. То идва от почвата и скалите под къщата и се налага да се изнесеш за три месеца, докато извършват измервания на терена и отстранят рисковете чрез интензивна вентилация.

— Ай-я! Колко струва?

— Хм. Нищо, пише тук. Градската управа го прави безплатно. Виж, дори ти плащат мястото, където ще отседнеш, докато правят вентилацията. Три месеца под наем без пари… в това число и храната. „Мира Мар Мейнър“ — „разположено близо до вашето жилище“, казват социалните, „с всички удобства на петзвезден хотел“. Най-луксозното, пет звезди. Молят те да се пренесеш там колкото е възможно по-бързо.

— Пет звезди без пари? За двама души?

Рут се престори, че търси точната информация.

— Не. Май е само за един човек. Аз не мога да дойда с теб — въздъхна тя, придавайки си разочарование.

— Уф! Аз няма предвид теб! — възкликна майка й. — А онова момиче отдолу?

— О, вярно — Рут беше забравила за наемателката. Очевидно и Арт. Но майка й с мозъчната си болест не позволи това да й се изплъзне.

— Сигурна съм, че е получила същото известие. Не биха пуснали никого да остане в сградата, при положение че е опасно за белите дробове.

Лулин смръщи вежди.

— Значи тя живее в същ мой хотел?

— О!… Не, вероятно е различен, не толкова хубав. Няма начин, понеже ти си собственичката, а тя е само наемателка.

— Но тя продължава плаща на мен наем?

Рут погледна отново писмото.

— Разбира се. Такъв е законът.

Лулин кимна със задоволство.

— Добре тогава.

Рут каза на Арт по телефона, че планът му, изглежда, действа. Зарадва се, че той не звучи самодоволно.

— Малко е смущаващо колко лесно я излъгахме — рече той. — Ето как на доста възрастни хора им ограбват имотите и спестяванията чрез измама.

— В момента се чувствам като шпионин — добави Рут. — Сякаш сме провели успешно тайна мисия.

— Мисля, че не малко хора ще се хванат на въдицата да получат нещо безплатно.

— Като стана дума за това, колко струва престоят в този „Мира Мар“?

— Не се притеснявай за това.

— Хайде де. Кажи ми.

— Това е моя грижа. Ако го хареса и остане, после ще го уточним. Не й ли допадне, тези три месеца са за моя сметка. Ще си я върнем пак в къщата и ще помислим за нещо друго.

Рут бе доволна, че той отново използва „ние“.

— Е, тогава да си разделим таксата за трите месеца.

— Остави на мен.

— Защо?

— Защото това е най-значимото нещо, което съм правил от толкова време насам. Наречи го добра скаутска постъпка за деня. Благодеяние. Изкупващо обучение в самарянство. Временна лудост. Така се чувствам добре, като човек. Прави ме щастлив.

Щастлив. Дано и майка й да се чувства щастлива на такова място като „Мира Мар“. Рут се замисли кое прави хората щастливи. Можеш ли да откриеш щастието на някакво място? В друг човек? А щастието в нея? Дали просто трябва да знаеш какво искаш и да посегнеш към него през мъглата?

 

 

Докато паркираха пред триетажната сграда, чийто покрив бе покрит с дървени плочи, Рут се успокои, като видя, че не прилича на приют. Лулин беше при сестра си за уикенда и Арт предложи да посетят „Мира Мар Мейнър“ без нея, за да могат да предвидят евентуалните й възражения. От двете страни на „Мира Мар Мейнър“ имаше кипариси, брулени от вятъра, сградата бе с изглед към океана. На оградата от ковано желязо бе окачена гравирана табелка, на която пишеше, че това е една от забележителностите на Сан Франциско, домът бе построен като сиропиталище след голямото земетресение от 1906 г.

Поканиха Рут и Арт в кабинет, облицован с дъбова ламперия, и им казаха, че директорът, отговарящ за грижите и обслужването, скоро ще дойде. Седнаха с неудобство на кожен диван срещу масивно бюро. Дипломи в рамки и медицински удостоверения висяха по стените, също и фотографии на сградата в първоначалния й облик, с момичета, грейнали в радостни усмивки и накипрени в бели рокли.

— Извинявайте, че трябваше да ме чакате — тя чу някой да казва с британски акцент. Рут се обърна и с изненада видя изискан на вид млад индиец с костюм и вратовръзка. — Едуард Пател — представи се той, усмихвайки се приветливо. Здрависа се с тях и им подаде визитната си картичка. Сигурно е на около трийсет години, помисли си Рут. Приличаше на борсов посредник, не на човек, който се занимава със слабителни и лекарства за артрит. — Бих искал да започна оттук — рече Пател, извеждайки ги обратно във фоайето, — защото хората най-напред това виждат, когато пристигнат. — Първите му думи звучаха като често декламирано сладкодумно слово: — Тук, в „Мира Мар Мейнър“ ние смятаме, че домът е нещо повече от легло. Той е една цялостна концепция.

Концепция? Рут погледна към Арт. Това няма да стане.

— Какво означават П и Ф в „П & Ф здравна грижа“? — попита Арт, гледайки визитната картичка.

— Пател и Финкелщайн. Един от чичовците ми е съдружник. Отдавна е в бизнеса със заведенията за стари хора. Морис Финкелщайн е лекар. Собствената му майка живее тук.

Рут се удиви как една еврейска майка е позволила на сина си да я настани на подобно място. Това вече е добър знак.

През френски прозорци излязоха в градина, обградена с жив плет. От всяка страна имаше сенчеста беседка, покрита с мрежести жасминови храсти. Отдолу бяха разположени тапицирани столове и маси с матови стъкла. Няколко жени прекъснаха разговорите си и вдигнаха погледи.

— Здравей, Едуард! — три от тях се провикнаха една след друга.

— Добро утро, Бети, Дороти, Роуз. О, Бети, днес си се облякла в изумителни цветове!

— Я го вижте, млада госпожо! — обърна се натъртено към Рут старата жена. — Той ще ви продаде и гащите, ако му падне случай.

Пател се засмя непринудено, а Рут се замисли дали жената само се шегува. Е, той поне имената им знаеше.

В средата на градината минаваше червеникава пътека, от двете й страни бяха наредени пейки, над някои от тях имаше сенници. Пател изтъкна удобствата, които може би щяха да останат незабелязани от неопитно око. Гласът му беше звънлив, познат и интелигентен, като този на учителя й по английски навремето. Алеята за разходки, обясни той, е настлана по същия начин като пътеките за бягане в сградата, никакви хлабави тухли или камъни, които биха спънали немощния човек, никакъв твърд бетон. Разбира се, ако някой падне, пак може да си счупи крайник, добави той, но е по-малко вероятно да се раздроби на хиляди парченца.

— А изследванията показват, че тъкмо това е най-страшното при старите. Едно падане и прас! — Пател щракна с пръсти. — Често се случва, когато възрастният човек живее сам в стария семеен дом, непригоден за нуждите му. Няма наклонени пътеки без стъпала за инвалидни колички, няма парапети.

Пател посочи с жест към цветята в градината.

— Всички са без бодли и не са отровни, няма смъртоносни олеандри или напръстник, които някой объркан човек би могъл да нахапе.

Всяко растение бе надписано на табелка върху колче на нивото на очите — нямаше нужда от навеждане. — Нашите пациенти много обичат да изброяват по имена подправките. В понеделник следобедното занимание е бране на подправки. Има розмарин, магданоз, риган, бабина душица, босилек и градински чай. Макар че думата „ехинацея“ доста ги затруднява. Една жена я нарича „Китайско море“. Сега всички така й казваме.

Подправките от градината, додаде Пател, се използваха в ястията.

— Жените се гордеят с готварските си умения. Обичат да ни напомнят да прибавим само щипка риган или да стрием градинския чай вътре в пилето, а не да го поръсим отвън, такива неща.

Рут си представи десетки възрастни жени, оплакващи се от храната, и майка си, извисявайки глас над останалите, че всичко е прекалено солено.

Продължиха по пътеката към една оранжерия в дъното на градината.

— Казваме й „разсадник на любовта“ — обясни Пател, след като влязоха във взрив от цветове — крещящо розово и жълто като монашеско расо. Въздухът беше влажен и хладен.

— Всяка жена при нас си има по една орхидея. На саксиите са изписани имената, които са им дали. Както може би вече сте забелязали, около деветдесет процента от нашите пациенти са жени. И независимо на каква възраст са, доста от тях все още са запазили силен майчински инстинкт. Обожават да поливат орхидеите си всеки ден. Засаждаме орхидея дендробиум, известна като cuthberstonii. Цъфти почти през цялата година, непрекъснато, и за разлика от повечето орхидеи, поема ежедневно поливане. Повечето жени кръщават орхидеите си на имената на своите съпрузи, деца или други членове на семейството, които са починали. Често говорят на растенията, докосват и целуват листата им, отрупват ги с грижи и се безпокоят за тях. Даваме им малки капкомери и кофички с вода, на които казваме „любовен еликсир“. „Мама идва. Мама идва“, ще ги чуете да казват. Много е трогателно да ги гледаш как поливат орхидеите си.

От очите на Рут бликнаха сълзи. Защо плачеше? Спри, каза си тя, ти си глупава и сълзливосантиментална. Той говори за бизнес план, за бога, за концептуални форми на щастието. Тя извърна глава, сякаш разглеждаше ред орхидеи. Когато се овладя, каза:

— Сигурно им харесва тук.

— Да. Опитваме се да осигурим всичко, за което може да се сети едно семейство.

— Или за което не се сети — вметна Арт.

— За доста неща мислим — отвърна Пател със скромна усмивка.

— Случва ли се някои жени да не се чувстват приятно в дома, особено в началото?

— О, да, разбира се. Очаква се. Те с неохота напускат старите си домове, защото там са всичките им спомени. Не им се иска да се разделят с наследството от детството. Нито пък смятат, че са стари — естествено не чак толкова стари, биха подчертали. Не се и съмнявам, че и ние така ще казваме на тяхната възраст.

Рут се усмихна любезно.

— Може би ще трябва да излъжем майка ми, за да дойде тук.

— А, няма да сте първото семейство, което го прави — увери я Пател. — Доста хора докарват родителите си тук с уловка — охо, колко изобретателни са само. Това е материал за цяла книга.

— Например? — попита Рут.

— При нас има няколко пациенти, които не знаят, че тук се плаща.

— Така ли? — възкликна Арт и намигна на Рут.

— О, да. Чувството им за икономия е точно като в Голямата депресия. Наемите са пари, хвърлени на вятъра. Те са свикнали да притежават имот, свободен от задължения и тежести.

Рут кимна. Къщата на майка й бе изплатена миналата година. Продължиха да вървят по пътеката и влязоха в столовата.

— Един от пациентите ни — добави Пател, — е деветдесетгодишен професор по социология, все още с остър ум. Но той си мисли, че е изпратен при нас със стипендия от неговия университет, за да проведе изследване за последиците от остаряването. А една жена, бивша учителка по пиано, мисли, че е наета, за да свири всеки ден след вечеря. Всъщност тя не е съвсем зле. Изпращаме сметките директно на семействата им, така че да не разберат какви са таксите.

— Законно ли е това? — запита Рут.

— Напълно, стига наследниците да имат удостоверение за попечителство или пълномощно, което им дава право да управляват средствата. Някои теглят заеми срещу ипотека на дома или продават имота на родителите си и влагат парите във фонд, за да погасяват вноските. Както и да е, пределно ясни са ми всички проблеми, които възникват при убеждаването на възрастните да обмислят идеята да живеят на подобно място. Но ви гарантирам, че ако майка ви остане само един месец, после няма да й се иска да си отиде.

— Как го постигате — пошегува се Рут, — прибавяте алкохол към храната?

Пател не я разбра.

— Всъщност заради диетичните нужди на нашето население не сервираме пикантни ястия. Имаме си диетолог, който съставя месечното меню. Повечето гозби са с ниско съдържание на мазнини и холестерол. Предлагаме и вегетарианска кухня. Всеки ден възрастните получават списък с менюто.

Той взе едно меню от близката маса.

Рут го прегледа набързо. Днес то включваше руло „Стефани“ от пуешко месо, риба тон, гарнирана с пюре от картофи, парчета тофу със салата, малка франзела, пресен плод, шербет от манго и макарони. Изведнъж изникна друг проблем: нямаше китайска храна.

Но когато тя повдигна въпроса, Пател бе готов с отговора:

— Срещали сме този проблем в миналото. Китайска, японска храна, еврейски кашер, каквото се сетите. Получаваме доставки от подбрани ресторанти. И понеже имаме двама китайски пациенти, на които два пъти седмично им носят храна, майка ви би могла да се включи към техните поръчки. Освен това една от готвачките ни е китайка. През уикендите тя приготвя оризова каша за закуска. Няколко от некитайските пациенти също я предпочитат — Пател плавно премина към заучения речитатив: — Независимо от специалните диети, всички обичат да им се сервира, да има покривки, също като в хубав ресторант. Никакви бакшиши не са необходим, а и не се допускат.

Рут кимна. За Лулин голям бакшиш означаваше един долар.

— Наистина животът им е безгрижен, какъвто би трябвало да бъде на тяхната възраст, не сте ли съгласна? — Пател погледна Рут. Изглежда, тя беше препятствието. Откъде ли бе разбрал? Дали имаше бръчка по средата на челото? Очевидно Арт смяташе, че мястото е чудесно.

Рут реши да не отстъпва.

— Някои от хората тук като майка ми ли са? Имат ли, нали се сещате, някакви проблеми с паметта?

— Със сигурност можем да допуснем, че при половината от населението над осемдесет и пет годишна възраст е доста вероятно да се появят проблеми с паметта. А в края на краищата средната възраст на пациентите при нас е осемдесет и седем.

— Нямам предвид само проблеми с паметта. Ако става дума за нещо по-сериозно…

— За Алцхаймер ли намеквате? За деменция? — Пател ги покани да влязат в друга голяма зала. — След малко ще се върна на въпроса ви. Това е основната зала за занимания.

Пет-шест човека вдигнаха поглед от играта на бинго, чийто водещ бе млад мъж. Рут забеляза, че всички бяха спретнато облечени. Едната жена носеше светлосин костюм, перлена огърлица и обици, сякаш щеше да ходи на великденска служба. Мъж с орлов нос и весела барета й намигна. Рут предположи, че е на трийсет, нахакан бизнесмен, уверен за мястото си в живота и в отношенията с жените.

— Бинго! — извика една жена, която почти нямаше брадичка.

— Още не съм изброил достатъчно числа, Ана — обясни търпеливо младият мъж. — Трябват ти поне пет, за да спечелиш. Досега само три са минали.

— Ами не знам. Значи съм глупачка.

— Не! Не! Не! — шумно възрази друга жена с шал. — Да не си посмяла да използваш тази дума тук.

— Правилно, Лорета — подкрепи я младият мъж. — Тук никой не е глупак. Понякога малко се объркваме, това е всичко.

— Глупачка, глупачка, глупачка — измърмори под носа си Ана, сякаш ругаеше. Погледна Лорета изкосо. — Глупачка!

Пател, изглежда, не се притесни. Спокойно изведе Рут и Арт от стаята и ги насочи към ескалатора. Докато се спускаха, той поде отново:

— Колкото до вашия въпрос, повечето от нашите пациенти са „болнави възрасти хора“, както ги наричаме. Някои не виждат, не чуват, не могат да ходят без бастун или проходилка. Други са по-схватливи от нас, има и такива, които лесно се объркват поради симптоми на деменция вследствие Алцхаймер или други заболявания. От време на време забравят да си взимат хапчетата и затова ние им раздаваме лекарствата. Но винаги знаят кой ден сме, дали е събота и ще гледаме филм или понеделник — ден за събиране на подправки. Не си спомнят годината, но за какво им е? Някои представи за времето са неуместни.

— Може би сега е редно да ви го кажем — прекъсна го Арт. — Мисис Янг знае, че ще бъде настанена в дома заради изтичане на радон в къщата й — той показа копие от писмото, което бе написал.

— Това е нещо ново — отбеляза Пател с одобрително подсмихване. — Ще го имам предвид при други семейства, на които им се налага да убеждават родителите си. О, да, не се заплаща наем, жест от страна на Калифорнийския отдел на службата за социални грижи. Много сполучлив начин да му придадете официално звучене, решение на властите, нещо като призовка — той отвори една врата. — Тази стая току-що се освободи.

Влязоха в апартамент с изглед към градината: компактна всекидневна, спалня, баня, без никакви мебели, миришеше на прясно боядисани стени и нови килими. На Рут й дойде на ума, че с думите „току-що се освободи“ Пател имаше предвид, че последният обитател беше умрял. Приятната атмосфера на стаята сега изглеждаше зловеща фасада, скриваща по-мрачна истина.

— Това е една от най-хубавите стаи — каза Пател. — Има по-малки, по-евтини стаи, също и апартаменти, някои са с изглед към океана или градината. Една от тях ще се освободи, о, чак след месец.

Господи боже! Той очакваше някой скоро да умре. И така равнодушно го съобщи, така небрежно. Рут се почувства като хваната в капан, неистово й се щеше да избяга. Това място приличаше на смъртна присъда. Майка й по същия начин ли щеше да се чувства? Никога не би останала тук месец, да не говорим за три.

— Срещу допълнително заплащане можем да осигурим мебели — поясни Пател. — Но обикновено хората обичат да се обзаведат със собствени вещи. Да внесат уют, да превърнат стаята в свой дом. Ние ги поощряваме. А на всеки етаж сме назначили един и същи персонал, по две санитарки на етаж, денем и нощем. Всички знаят имената им. Едната говори дори китайски.

— Кантонски диалект или книжовен? — попита Рут.

— Добър въпрос — той извади от джоба си дигитален диктофон и записа гласа си: — Провери дали Джани говори кантонски диалект или книжовен китайски.

— Между другото — вметна Рут, — какви са таксите?

Пател отвърна без колебание:

— От три хиляди и двеста до три хиляди и осемстотин в зависимост от стаята и необходимото ниво на обслужване. Цената включва ежемесечен лекарски преглед. Долу ще ви покажа подробна схема.

Като чу цената, Рут не се сдържа и ахна.

— Това знаеше ли го? — обърна се към Арт. Той кимна. Тя беше едновременно шокирана от стойността на таксата и поразена от това, че Арт бе готов да плати почти дванайсет хиляди долара за три месеца. Тя го зяпна с отворена уста.

— Струва си — прошепна той.

— Това е безумие.

Повтори го, докато отиваха при майка й.

— Не го сравнявай с наема — отвърна Арт. — Тук влиза храната, апартаментът, двайсет и четири часово наблюдение от болногледачки, лекарства, пране…

— Точно така, и страшно скъпа орхидея! Не мога да ти позволя да го платиш, в никакъв случай за три месеца.

— Струва си — рече отново той.

Рут въздъхна тежко.

— Чуй ме, аз ще поема половината и ако нещата тръгнат, после ще ти върна другата половината.

— Вече говорихме по въпроса. Никакви половини и никакво връщане. Имам малко спестени пари и искам аз да платя. Не го правя с условие да се съберем пак или да се отървем от майка ти или нещо подобно. Това не е условие. Нито натиск да вземеш това или онова решение. Не става дума за очаквания и предварителни уговорки.

— Е, оценявам твоето намерение, но…

— То не е просто намерение. То е подарък. Трябва да се научиш да получаваш понякога подаръци, Рут. Вредиш на себе си, ако не го направиш.

— За какво говориш?

— За начина, по който искаш нещо от хората, някакво доказателство за любов, лоялност или вяра в твоите възможности. Ти обаче не очакваш, че ще го получиш. А даде ли ти се, не го виждаш. Или не искаш, отказваш.

— Аз не…

— Сякаш имаш перде на очите и искаш да виждаш, но отказваш да те оперират, защото те е страх, че ще ослепееш. Предпочиташ бавно да ослепееш, отколкото да поемеш риска. И тогава не си способна да видиш, че отговорът е точно пред теб.

— Не е вярно — възрази тя. Макар да знаеше, че донякъде е прав. Думите му не бяха напълно истинни, но част от тях й бяха познати подобно приливната вълна в съня й. Тя се обърна: — Винаги ли така си ме приемал?

— Не чак толкова образно. Не бях се замислял върху въпроса, докато не се изнесе преди няколко месеца. Започнах да се питам дали това, което каза за мен, е вярно. Осъзнах, че действително съм егоцентричен, че съм свикнал да мисля първо за себе си. Но осъзнах също, че ти си склонна да поставяш себе си на втори план. Като че ли ми беше разрешила да бъда по-малко отговорен. Не казвам, че вината е твоя. Но трябва да се научиш да приемаш нещо в замяна, да го грабнеш, щом ти се предложи! Не се съпротивлявай. Не се напрягай, мислейки, че е сложно. Просто го вземи и ако искаш да бъдеш учтива, кажи „благодаря“.

Рут рухна. Беше пометена и запокитена, обзе я страх.

— Благодаря — отрони накрая.

* * *

За нейна изненада, майка й като че ли изобщо не възрази да остане в „Мира Мар Мейнър“. А и нямаше причина. Лулин мислеше, че е временно и безплатно. След като обиколи дома, Рут и Арт я заведоха в ресторант за бързо хранене да обядват и да чуят мнението й.

— Толкова много стари хора имат изтичане на радон — промърмори тя плахо.

— Всъщност не всички са там заради изтичане на радон — обади се Арт. Рут се почуди къде щеше да ги отведе уточнението му.

— О, друг проблем с тяхна къща?

— С къщата нямат проблеми. Просто им харесва да живеят там.

Лулин изсумтя.

— Защо?

— Ами уютно е, удобно е. Всеки си има голяма компания. Нещо като пътешествие с кораб.

Лицето на Лулин се изкриви в израз на отвращение.

— Пътешествие с кораб! Гаолин винаги иска отида на пътешествие с кораб. Ти стисната, казва на мен. Аз не стисната! Аз бедна, няма пари пилея в океана…

Рут почувства как Арт оплесква нещата. Пътешествие с кораб. Ако беше слушал оплакванията на майка й през последните няколко седмици, щеше да знае, че това е най-неподходящото сравнение, което може да направи.

— Кой може позволи пътешествие с кораб? — измрънка Лулин.

— За доста хора престоят в „Мира Мар“ е по-евтин, отколкото да си живеят вкъщи — каза Арт.

Лулин повдигна едната си вежда.

— Колко евтино?

— Около хиляда долара на месец.

— Хиляда долар! Ай-я! Толкова много.

— Но това включва апартамент, храна, филми, танци, удобства и даже кабелна телевизия. Предлага се без заплащане.

Лулин нямаше кабелна телевизия. Често говореше, че иска да й прокарат кабел, но като разбра колко струва, се отказа.

— Също китайски канал?

— Да. Няколко. И няма данък сгради.

Това също грабна интереса на Лулин. Тя на практика плащаше нисък данък сгради по силата на държавния закон за закрила имуществото на възрастните хора. Независимо от това, всяка година, когато пристигаше данъчното известие, сумата й се струваше убийствено огромна.

Арт продължи:

— Не всички стаи са по хиляда долара на месец. Твоята е по-скъпа, защото е първа класа, с най-хубавата гледка, на последния етаж. Късмет, че я взехме безплатно.

— Най-хубава, а.

— Номер едно — натърти Арт. — По-малките стаи са по-евтини… скъпа, господин Пател колко каза, че струват?

Рут се изненада. Престори си, че си припомня.

— Мисля, че спомена седемстотин долара.

— Това колкото моя пенсия! — отбеляза самодоволно Лулин.

А Арт добави:

— Господин Пател каза също, че онези, които ядат по-малко, получават отстъпка.

— Аз ям по-малко. Не като американци, винаги се тъпчат.

— Значи вероятно ще имаш отстъпка. Ако не бъркам, трябва да тежиш по-малко от петдесет и пет килограма.

— Не, Арт — прекъсна го Рут. — Той каза, че максимумът е четирийсет и пет.

— Аз само трийсет и осем.

— Няма значение — махна с ръка Арт. — Някой като теб би могъл да живее в най-добрата стая, като плаща размера на твоята. Все едно живееш без пари.

Докато обядваха, Рут усети как майка й прехвърляше в ума си безплатната кабелна телевизия, големите отстъпки, най-добрата стая — всички неустоими концепции.

След малко Лулин рече злорадо:

— Сигурно Гаолин мисли аз пълна с пари живее на това място. Като пътешествие с кораб.