Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (19)

Епилог

Дванайсети август е и Рут е в Бърлогата, смълчана. Сирените за мъгливо време вият в нощта, приветствайки кораби в залива.

Рут още не е изгубила гласа си. Способността й да говори не се влияе от проклятия, падащи звезди или болести. Сега знае това със сигурност. Но тя няма нужда да говори. Може да пише. Преди не намираше причина да пише заради себе си, само заради другите. Сега причината е налице.

Пред нея е фотографията на баба й. Рут я гледа всеки ден. Чрез нея тя поглежда в миналото, за да вникне в настоящето. Баба й представяла ли си е някога, че ще има внучка като Рут — жена с любящ съпруг, две деца, които я обожават, къща, в която има дял, добри приятели, живот с обичайните притеснения за течове и калории?

Рут си спомня как майка й говореше за умиране от проклятие или по собствена воля. Никога не се отърва от тази натрапчива мисъл, докато не започна да губи мрежата на паметта, която крепеше неволите й. И макар че майка й все още си спомня миналото, тя го променя. Изпуска тъжните моменти. Помни само, че е била много, много обичана. И че е била смисълът на живота на Бао бому.

Онзи ден Лулин й се обади. Звучеше както преди, изплашена и плачлива.

— Лу’и — рече тя и бързо превключи на китайски, — тревожа се, че като беше малка, аз се държах ужасно с теб, толкова те наранявах. Но не помня какво точно съм направила…

— Няма нищо… — отрони Рут.

— Надявам се да забравиш, както аз съм забравила, само това искам да ти кажа. Вярвам, че ще ми простиш. Съжалявам, ако съм ти причинявала болка.

След като свършиха разговора, Рут един час плака, беше толкова щастлива. Не беше твърде късно да си простят една друга, да простят на себе си.

Докато сега Рут гледа фотографията, тя си представя Лулин като малко момиче, а баба си — като млада жена. Това бяха жените, оформили живота й, те бяха в костите й. Накараха я да се запита дали редът и хаосът в живота й се обуславят от съдбата или късмета, от свободата на волята или действията на другите. Те я научиха да се безпокои. Но Рут разбра и това, че предупрежденията им нямаха за цел просто да я изплашат, а да я принудят да се отклони от техния път, да вярва в нещо по-добро. Искаха Рут да освободи съзнанието си от мисълта за проклятията.

В Бърлогата Рут се връща към миналото. Лаптопът е подносът с пясък. Рут отново е на шест години, същото дете, счупената й ръка е заздравяла, с другата ръка държи пръчицата, готова да предчувства думите. Бао бому идва както винаги и сяда до нея. Лицето й е гладко, красиво като на снимката. Тя стрива туш в паничката от камък дуан.

— Следвай стремежите си — казва Бао бому. — Онова, което е в сърцето ти и което искаш да споделиш с другите.

Седнали една до друга, Рут и баба й започват. Думите се леят. Те са станали един и същи човек, на шест, шейсет, четирийсет и шест, осемдесет и две години. Разказват какво се е случило, защо се е случило, как могат да предизвикат нещо друго да се случи. Описват минали истории, които е трябвало да бъдат предотвратени. Пишат за пропуснати шансове, за това, което все още може да се направи. За миналото, което може да се промени. В края на краищата, казва Бао бому, какво е миналото, ако не онова, което си избираме да запомним? Те предпочитат да не го крият, да извадят на повърхността счупеното, да почувстват болката и да разберат какво ще излекуват с нея. Знаят къде е щастието, не в пещера или в държава, а в любовта и свободата да вземеш и да дадеш нещата, които през цялото време са били до теб.

Рут си спомня за това, докато пише една история. Тя е за баба й, за нея, за малкото момиче, което стана нейна майка.