Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (17)

2

Празнуваха седемдесет и седмия рожден ден на леля Гал — осемдесет и втория, в интерес на истината, но само тя, Лулин и Рут знаеха това.

Семейство Янг се беше събрало в къщата на Гаолин и Едмунд в Саратога. Леля Гал си бе окачила копринена полинезийска гирлянда от цветя и носеше хавайска рокля с шарки на хибискуси, в тон с атмосферата на тържеството. Чичо Едмунд си бе сложил хавайска риза, щампосана с малки четириструнни хавайски китари. Току-що се бяха върнали от дванайсетото си пътешествие с кораб до Хавайските острови. Лулин, Арт, Рут и няколко братовчеди седяха около басейна в задния двор — или ланай, както му казваше леля Гал, — където чичо Едмунд беше запалил барбекюто, за да изпече толкова много тлъсти ребърца, че всеки после да получи стомашно разстройство. Външните газови фенери пръскаха топлина и правеха празника на открито приятен. Децата не се подмамиха. Решиха, че басейнът е твърде студен и набързо се организираха да поиграят футбол. През няколко минути се налагаше да използват мрежата с дълга дръжка, за да вадят топката от водата.

— Много пръска — оплака се Лулин.

Когато Гаолин тръгна към кухнята да приготви последните ястия, Рут я последва. Беше изчакала удобен момент да си поговорят насаме.

— Ето как се правят чаени яйца — каза леля Гал, докато Рут белеше черупките на твърдо сварените яйца. — Взимаш две големи щипки листа от черен чай. Трябва да е черен, не зелен японски чай и не билков, който вие пиете с медицински цели. Слагаш листата от чая в тензух и го връзваш здраво. Слагаш сварените яйца в тенджерата с чаените листа, на двайсет яйца прибавяш половин чаша соев сос и шест плодчета от звездоподобни анасони — продължи Гаолин. Тя поръси сместа с равни количества сол. Очевидно дълголетието й се дължеше на нейния ген, а не на храненето. — Варят се един час — рече тя и сложи тенджерата на котлона да покъкри. — Като беше малка, много ги обичаше. Яйца на късмета, така ги наричахме. Ето затова ги готвехме с майка ти. На всички деца им бяха любими. Един път обаче ти излапа пет и ти стана лошо. А как само изцапа дивана. След това се зарече да не вкусваш повече яйца, никакви яйца повече. Не би посегнала към тях и следващата година, не и ти. Но на по-следващата пак ги заобича, хам-хам.

Рут не си спомняше тази случка и се почуди дали Гаолин не я бърка с дъщеря си. Леля й също ли проявяваше симптоми на деменция?

Гаолин отиде до хладилника и извади купа с попарена целина, нарязана на ивици. Без да мери, тя поля целината със сусамово олио и соев сос, бъбрейки, сякаш беше в кулинарно токшоу.

— Решила съм един ден да издам книга. Заглавието ще бъде „Кулинарният път към Китай“ — как мислиш, добре ли е? Лесни за приготвяне рецепти. Когато не си много заета, можеш да ми помогнеш да я напиша. Нямам предвид безплатно. Повечето думи, разбира се, са вече в главата ми, ей тук. Просто трябва някой да ги запише. Въпреки всичко ще си ти платя, нищо, че си ми племенница.

Рут нямаше желание да насърчава разговора в тази посока.

— Докато сте живели с мама в сиропиталището, тези яйца готвила ли си ги?

Гаолин спря да разбърква гозбата. Вдигна очи.

— А, Лулин ти е разказвала за това място — опита парченце от целината и добави още соев сос. — Преди не искаше никой да знае, че е ходила в сиропиталище. — Гаолин замълча и сви устни, сякаш вече бе издала твърде много.

— Имаш предвид, че скъпата леля й е била майка.

Гаолин изцъка с език.

— А-а, значи ти е казала. Добре, радвам се. По-добре е да споделиш истината.

— Знам също, че двете с мама сте пет години по-възрастни, отколкото сме си мислили. И че истинският ти рожден ден е кога? — четири месеца по-рано?

Гаолин се опита да се засмее, при все че се държеше уклончиво.

— Винаги съм настоявала да бъдем открити. Но майка ти се страхуваше от толкова много неща — о, каза, че властите щели да я върнат в Китай, ако научат, че не ми е истинска сестра. И Едуин можел да не я вземе, защото е твърде стара. После ти си щяла да се срамуваш, като разбереш коя е била баба ти, неомъжена, лицето й съсипано, третирана като прислужница. Аз ли? С времето схващанията ми станаха по-съвременни. Стари тайни? Тук никой не го е грижа! Неомъжена майка? О, също като Мадона. Но въпреки всичко майка ти рече: „Не, не го казвай, обещай ми“.

— Някой друг знае ли? Чичо Едмунд, Сали, Били?

— Не, не, абсолютно никой. Обещах й… Чичо ти Едмунд, разбира се, знае. Ние нищо не крием един от друг. Всичко му казвам… Е, за годините ни не знае. Но аз не съм го лъгала. Забравих. Наистина! Сякаш изобщо не съм на седемдесет и седем. Чувствам се най-много на шейсет. Сега обаче ми напомняш, че съм дори по-стара — на колко съм всъщност?

— Осемдесет и две.

— Ау! — замисляйки се върху този факт, тя отпусна рамене. — Осемдесет и две. Като да имаш по-малко пари в банката, отколкото си мислил.

— Но изглеждаш с двайсет години по-млада. Мама също. Не се притеснявай, на никого няма да кажа, дори на чичо Едмунд. Най-смешното е, че когато миналата година мама каза на доктора, че е на осемдесет и две, го приех като сигурен знак, че нещо става с ума й. А после се оказа, че действително има Алцхаймер, но през цялото време е била права за възрастта си. Просто забрави да излъже…

— Не да излъже — поправи я Гаолин. — Това е тайна.

— Да, именно. И ако не бях прочела историята й, нямаше да разбера на колко е години.

— Това за възрастта написала ли го е?

— И не само него, даде ми ей толкова дебел свитък. Нещо като разказ за живота й, нещата, които не би искала да забрави. Нещата, за които не си е позволявала да говори. За майка й, за сиропиталището, за първия й съпруг, за твоя първи съпруг.

Неудобството на леля Гал видимо се засили.

— Кога го е писала?

— О, сигурно преди седем-осем години, вероятно когато е започнала да се безпокои, че паметта й отслабва. Даде ми страниците преди няколко години. Но те бяха на китайски, така и не успях да ги прочета. Наскоро обаче намерих преводач.

— Защо не ми се обади на мен? — престори се на обидена Гаолин. — Та аз съм ти леля, тя ми е сестра. Макар от две майки, ние сме като родни сестри.

Истината беше, че Рут се опасяваше да не би майка й да е включила някои не твърде ласкателни думи по адрес на леля Гал. А сега й хрумна, че леля й вероятно щеше да пропусне онези моменти, свързани с нейните тайни, брака й за наркомана например.

— Не ми се щеше да те притеснявам — оправда се Рут.

Гаолин изсумтя.

— За какво са роднините, ако не за да ги притесняваш?

— Така е.

— По всяко време можеш да ми се обаждаш, знаеш го. Прияде ли ти се китайска храна, веднага ти я сготвям. Трябва ти превод от китайски, и това ще направя. Искаш да гледам майка ти, няма какво да ми се обаждаш, а направо я докарваш.

— Помниш ли когато говорихме за бъдещите нужди на мама? С Арт ходихме да видим едно място, „Мира Мар Мейнър“, дом за стари хора, много приятно място. Предлагат двайсет и четири часово обслужване, всякакви занимания, медицинска сестра, която се грижи за лекарствата…

Гаолин се намръщи.

— Как можете да я вкарвате в санаториум? Не, не сте прави — сложи ръка на устата си и поклати глава.

— Не е това, което си мислиш?

— Не я водете там! Ако ви е невъзможно да я гледате, нека дойде да живее у нас.

На Рут й бе известно, че Гаолин трудно би се справила да гледа сестра си дори за два-три дни. „За малко да ме докара до инфаркт“, така обобщи последното гостуване на Лулин. Все пак Рут се засрами, задето леля й смяташе, че е безотговорна и нехае за майка си. Всички съмнения, които я глождеха за „Мира Мар“, сега изплуваха на повърхността и тя се почувства разколебана в намеренията си. Това ли беше наистина най-доброто решение за сигурността и здравето на майка й? Или я изоставяше заради удобството? Запита се дали просто не се съгласява с логиката на Арт, както постъпваше в не малко случаи от съвместния им живот. Като че ли живееше посредством другите, за другите.

— Просто не знам какво друго да направя — рече Рут с цялото отчаяние, което бе насъбрала. — Тази болест, ужасна е, развива се по-бързо, отколкото си мислех. Не можем да оставим мама сама. Тя се скита навън. И не помни дали е яла преди десет минути или преди десет часа. Сама няма да се изкъпе. Страхува се от кранчетата…

— Знам, знам. Много жестоко, много тъжно. Затова ти казвам, на теб ти идва вече много, доведи я тук. Малко у нас, малко у вас. Така ще е по-лесно.

Рут сведе поглед.

— Мама вече разгледа „Мира Мар“. Хареса й, стори й се като пътешествие с кораб.

Гаолин изсумтя в знак на съмнение.

Рут чакаше одобрението на леля си. Усети също, че Гаолин иска Рут да я помоли за това. Двете с майка й се бяха защитавали една друга. Рут срещна очите й.

— Няма да предприемам нищо, докато не ми кажеш кое е най-доброто за нея. Но бих искала да огледаш мястото. А след това ще ти дам копие от страниците, които мама е написала.

Това заинтригува Гаолин.

— В тази връзка — продължи Рут, — чудех се какво ли е станало с вашите близки и познати в Китай. Мама не ми е разказвала нищо за живота си, след като е напуснала Хонконг. Каква е по-нататъшната съдба на онзи мъж, за когото си била женена, Фу Нан, а на баща му? Държат ли магазина за туш?

Гаолин се озърна, за да се увери, че наблизо няма никой, който да я чуе.

— Тези хора бяха отвратителни — тя направи гримаса. — Ужасни, не можеш да си представиш колко ужасни бяха. Синът им имаше доста проблеми. Майка ти писала ли е за това?

Рут кимна.

— Бил е пристрастен към опиума.

За миг Гаолин се сепна, като осъзна, че Лулин е била изчерпателна в разказа си.

— Вярно е — призна тя. — Почина през 1960 г., макар че никой не е сто процента сигурен. Но това стана, след като спря да пише и да се обажда на разни хора, изнудвайки ги за пари.

— Чичо Едмунд знае ли за него?

Гаолин се намуси.

— Как можех да му кажа, че съм още омъжена? Чичо ти щеше да се усъмни дали наистина сме женени, дали не съм двуженка, а децата ни — нали се сещаш, като майка ти. После забравих и когато чух, че първият ми съпруг вероятно е починал, беше твърде късно да се връщам назад и да обяснявам онова, което би трябвало да се забрави. Нали разбираш.

— За възрастта ти.

— Точно така. Колкото до стария Чан, през 1950 г. комунистите подеха решителна кампания срещу всички земевладелци. Тикнаха го в затвора и с бой си призна, че е бил крупен бизнесмен, че е мамил хората и е търгувал с опиум. Виновен, отсякоха те и го разстреляха, публична екзекуция.

Рут си представи екзекуцията. По принцип беше против смъртната присъда, но изпита тайно задоволство от факта, че човекът, донесъл толкова страдания на баба й и майка й, накрая си е получил заслуженото.

— Властите му конфискуваха имота, направиха жена му улична метачка, а синовете му до един бяха пратени да работят на открито в Ухан, където е такава жега, че хората предпочитат да се изкъпят в казан с врящо олио, вместо да отидат там. Татко и майка бяха доволни, че вече са бедни и избегнаха това наказание.

— А сестра Ю, учителят Пан. За тях какво си чувала?

— Брат ми знае за тях — нали се сещаш, Дзиу Дзиу в Пекин. Каза ми, че сестра Ю доста се била издигнала и накрая станала високопоставен лидер на комунистическата партия. Не знам какво е званието й, май нещо свързано с доброто отношение и реформите. Но по време на Културната революция нещата се обърнали и тя станала пример за лошо отношение заради връзката си с мисионерите в миналото. Революционерите дълго време я държали в затвора и се отнасяли с нея ужасно. Но когато излязла на свобода, продължавала да се гордее, че е комунистка. Мисля, че починала на преклонна възраст.

— А учителят Пан?

— Дзиу Дзиу ми каза, че държавата една година провела голяма церемония в чест на китайските работници, помогнали да се открие Пекинският човек. В статията, която ми изпрати брат ми, пишеше, че Пан Кайдзин — за когото майка ти се омъжи — починал като мъченик, опазвайки в тайна укритията на комунистическите войски, и баща му, учителят Пан, получил похвала за сина си. След това не знам какво е станало с учителя. Сигурно вече е починал. Много тъжно. Едно време бяхме като семейство. Жертвахме се един за друг. Сестра Ю можеше да дойде в Америка, но остави този шанс на майка ти и на мен. Затова Лулин те кръсти на сестра Ю.

— Аз си мислех, че съм кръстена на Рут Грътоф.

— И на нея. Но китайското ти име идва от сестра Ю. Ю Лу’и. Лу’и означава „всичко, което си пожелаеш“.

Рут бе изумена и й стана много мило, че Лулин с такава любов й бе избрала името. В детството си тя не харесваше нито американското, нито китайското си име, старомодното „Рут“, което майка й дори не можеше да произнесе, а пък Лу’и звучеше като име на момче, боксьор и хулиган.

— Знаеш ли, че майка ти също се отказа от възможността да дойде в Америка, за да мога първо аз да замина?

— Отчасти — Рут се боеше от деня, в който Гаолин щеше да прочете страниците, описващи как си е изпросила заминаването за Щатите.

— Много пъти съм й благодарила и тя винаги е казвала: „Не, недей да говориш за това, иначе ще ти се разсърдя“. Опитвала съм се неведнъж да й се отплатя, но тя винаги ми е отказвала. Всяка година я каним да дойде с нас на Хаваите. Всяка година ми отговаря, че няма пари.

Рут кимна. Колко често трябваше да търпи оплакванията на майка си.

— Всеки път й казвам: „Аз те каня, за какво са ти пари?“. А тя ми отвръща, че не може да ми позволи аз да платя. Забрави го! И я съветвам: „Използвай парите от сметката «Чарлс Шваб»“. Не, не пипа тези пари. Даже и сега не би ги похарчила.

— Каква е тази сметка?

— Това не ти го е казала?! Нейната половина от парите на баба ти и дядо ти след тяхната смърт.

— Мислех, че са й оставили съвсем малко.

— Да, там им беше грешката. Много закостеняло мислене. Майка ти толкова се ядоса. Затова не бъркаше в тези пари дори след като с чичо ти Едмунд й казахме, че така или иначе можем да ги разделим наполовина. Преди много време вложихме нейната част в съкровищни бонове. Майка ти се преструваше, че не знае. Но току подмяташе нещо от сорта на: „Чух, че ако инвестираш на фондовата борса, можеш да си умножиш парите“. Така че открихме сметка на борсата. Тогава майка ти казваше: „Чувам, че тази борса е добра, а онази — лоша“. И ние информирахме брокера какво да купува и какво да продава. После пък ни казваше: „Чух, че е по-добре да инвестирате сами, по-ниски са комисионите“. И отворихме сметка „Чарлс Шваб“.

Студени тръпки пронизаха ръцете на Рут.

— Мама говорила ли е за борсите Ай Би Ем, Американска стомана, АТ & Т, Интел?

Гаолин кимна.

— Жалко, че чичо ти Едмунд не се вслушваше в съветите й. Винаги се хвърляше от една публична оферта на друга.

Рут си спомни десетките случаи, в които майка й беше молила скъпата леля за борсови съвети чрез подноса с пясък. Никога не й беше идвало наум, че отговорите са толкова важни, тъй като майка й не притежаваше никакви пари в наличност, за да спекулира с тях на борсата. Рут си мислеше, че майка й следи фондовата борса, както някои хора следят сапунените опери. И когато Лулин споменаваше няколко борси, Рут написваше онази с най-малко букви. Така правеше избора. Или друг го правеше? Дали някой друг не я беше смушквал и не й бе давал разни идеи?

— Значи е имала успех на борсите? — попита Рут с разтуптяно сърце.

— По̀ й вървеше от С и П, както и от чичо ти Едмунд — тя е същински борсов гений от Уолстрийт! С всяка изминала година капиталът й нарастваше и нарастваше. Не похарчи един цент. Можеше да си позволи десетки пътешествия с кораб, да си купи хубава къща, скъпи мебели, голяма кола. Но не. Мисля, че спестяваше за теб… Искаш ли да ти кажа колко?

Рут поклати глава. Това вече бе твърде много.

— После ще ми кажеш — вместо да се въодушеви за парите, Рут я заболя от това, че майка й се беше отказала от удоволствията и щастието. От любов бе останала на втора линия в Хонконг, предоставяйки шанса на Гаолин първа да вкуси свободата. При все че не приемаше обратно любов от хората. Защо се държеше така? Дали заради самоубийството на скъпата й леля?

— Между другото — сети се да попита Рут, — какво е истинското име на скъпата й леля?

— На скъпата леля?

— На Бао бому.

— Ааа, Бао бому! Само майка ти така я наричаше. Всички останали й казвахме Бао му.

— Каква е разликата между „Бао бому“ и „Бао му“?

— Бао може да означава „скъп, скъпа“, но и „пазя, предпазвам“. И двата знака са от трети тон, бааааооо. А му е знакът за „майка“, но изписан в съчетанието бао му, добива значението на „прислужница“ заради другия йероглиф отпред. Бао му е бавачка, детегледачка. А бому е „леля“. Мисля, че майка й на Лулин така я бе научила да й казва. По по-специален начин.

— А как се е наричала иначе? Мама не може да си спомни името й и това много я притеснява.

— И аз не помня… Не знам.

Сърцето на Рут се сви. Сега никога нямаше да научи. Никой нямаше да узнае името на баба й. Тя беше живяла, макар и без име, голяма част от живота й липсваше, не можеше да се свърже с дадена физиономия, да се прикрепи към дадена фамилия.

— Всички й казвахме Бао му — продължи Гаолин, — а и куп лоши прякори й лепвахме заради лицето. Изгоряла гора, Пържена уста, от този род. Не че хората бяха зли, прякорите ги измисляхме на шега… Но сега като се замисля, бяха си зли, много зли. Това бе жестоко.

Рут я заболя при тези думи. Почувства как буца засяда в гърлото й. Щеше й се да каже на онази жена от миналото, на баба си, че нейната внучка не е безразлична, че и тя, като майка си, иска да узнае къде лежат костите й.

— А къщата в Безсмъртно сърце — запита Рут, — стои ли си още?

— Безсмъртно сърце?… О, имаш предвид нашето село… аз знам името му само на китайски — тя произнесе сричките: — Сян Син. Да, струва ми се, че така се превежда. Сърцето на безсмъртния, нещо такова. Както и да е, къщата я няма. Брат ми ми каза. След няколко сушави години веднъж се извила буря. Пороите отнесли планината, наводнили клисурата и разрушили стените й. Земята, на която била издигната къщата ни, се разцепила надве и се срутила, къс след къс. Завлякла със себе си задните стаи, сетне кладенеца и се запазила само половината от къщата. Така останала още няколко години, а после през 1972 г. в миг потънала и земята я затрупала отгоре. Батко каза, че при това рухване умряла майка, макар от дълги години да не беше живяла там.

— Значи сега къщата е в Края на света?

— Къде… в края на какво?

— В клисурата.

Тя произнесе други китайски срички и се засмя.

— Правилно, така я наричахме като деца. Края на света. Защото чухме нашите да казват, че колкото повече ръбът се приближава до къщата ни, толкова по-бързо ще стигнем до края на този свят. Което означава, че щастието ще ни напусне, това е. И бяха прави! Така или иначе, с доста имена наричахме онова място. Някои му казваха „Края на земята“, също като района, в който живее майка ти в Сан Франциско — Лендс Енд^[1]. А понякога чичовците ми се шегуваха и наричаха скалата момо мейʼйоу, „триене дупка край“. Но повечето хора от селото му казваха помийната яма. В онези дни никой не минаваше веднъж седмично да прибира боклука с камион, да събира отпадъците за рециклиране, такива неща нямаше. Хората, разбира се, не изхвърляха толкова много боклук. Кости и изгнила храна, кучетата и прасетата ги изяждаха. Старите дрехи ги преправяхме и ги давахме на децата. А когато бяха толкова износени, че не можеха да се преправят, ги накъсвахме на ивици, втъкавахме ги в подплата и си правехме зимни жакети. С обувките по същия начин. Закърпваш дупките, залепваш подметките. Разбираш ли, само най-развалените неща се изхвърляха, най-непотребните. Когато бяхме малки и пакостливи, нашите стягаха редиците, като ни заплашваха, че ще ни хвърлят в клисурата — сякаш и ние бяхме най-непотребни!

А като пораснахме и ни се прииска да слезем долу да си поиграем, те запяваха друга песен. Там долу, казваха те, е пълно с разни неща, от които кръвта ти се смразява…

— Трупове?

— Трупове, призраци, демони, духове на животни, японски войници, всякакви страшилища.

— Там ли наистина се хвърляха труповете?

Гаолин замлъкна за малко, преди да отговори. Рут беше сигурна, че редактираше лош спомен.

— По онова време нещата бяха различни… Не всеки си позволяваше погребение в гробищата. Погребенията струваха десетократно повече от сватбите. Но не опираше само до цената. Случваше се да не можеш да погребеш някого и по други причини. Така че да метнеш долу труп беше противно, но не както си го представяш, не означаваше, че не ни е грижа кой е умрял.

— А тялото на скъпата леля?

— Ай-я. Лулин за всичко е писала! Да, много лошо постъпи майка. Беше обезумяла тогава, страхуваше се, че Бао му е проклела цялото ни семейство. След като хвърли долу тялото й, налетя облак черни птици. С големи криле, като чадъри. Едва не закриха слънцето, толкова много бяха. Кръжаха и пляскаха с криле, чакайки дивите псета да довършат тялото. И един от нашите прислужници…

— Старият готвач.

— Да, Старият готвач, той оставил тялото й там. Мислел, че птиците са духът на Бао му, армията на ангелите й, и че тя ще го грабне с ноктите си и ще го отвлече, ако не я погребе както подобава. Затова взел една дълга тояга и прогонил дивите псета, а птиците си кръжали над него, наблюдавайки го как трупа камъни върху тялото й. Но въпреки това семейството ни все още бе прокълнато.

— Вярваш ли в това?

Гаолин спря и се замисли.

— Нямах избор. Тогава вярвах в това, в което вярваше семейството ми. Не го поставях под съмнение. А и след две години Старият готвач почина.

— А сега?

Гаолин запази мълчание известно време.

— Сега мисля, че Бао му остави след себе си голяма скръб. Смъртта й беше като клисурата. Всичко, от което се пазехме, което ни плашеше, за всичко все върху нея хвърляхме вината.

Дори влетя в кухнята.

— Рут! Рут! Ела бързо! Уайпо падна в басейна. За малко да се удави.

Рут веднага изтича в задния двор, Арт носеше на ръце майка й по стълбите в плитката част на басейна. Лулин кашляше и трепереше. Сали изскочи от къщата с купчина хавлиени кърпи.

— Никой ли не я наглеждаше? — извика Рут, твърде разтревожена, за да запази тактичност.

Лулин я погледна, сякаш самата тя беше виновна.

— Ай-я, толкова глупава.

— Всичко е наред — утеши я Арт. — Нищо страшно.

— Беше на два-три метра от нас — обади се Били. — Просто влезе и потъна, преди да се опомним. Веднага щом я видяхме, Арт се гмурна, както беше пил бира.

Рут я уви в хавлиените кърпи, разтривайки я, за да стимулира кръвообращението й.

— Видях я долу — оплака се Лулин на китайски между кашлиците. — Помоли ме да й помогна да се измъкне изпод камъните. После земята стана небе и пропаднах в дъждовен облак, надолу, надолу, надолу — обърна се да покаже къде е зърнала фантома.

Рут хвърли поглед натам, където сочеше майка й и видя леля Гал, която изглеждаше поразена от ново откритие.

* * *

Рут остави майка си у леля Гал и прекара следващия ден, подбирайки нещата, които трябваше да пренесат в „Мира Мар Мейнър“. В списъка включи повечето от мебелите в спалнята на Лулин, също и спалното бельо и хавлиените кърпи, които тя никога не беше използвала. А свитъците с рисунки, мастилото и четките? Вероятно тя би се разстроила, гледайки тези знаци на предишната й сръчност. Едно беше сигурно: Рут нямаше да вземе креслото. То бе за изхвърляне. Щеше да купи на майка си ново кресло, много по-хубаво, с мека червена кожа. Само като си го помисли, и се изпълни с радост. Рут виждаше как очите на майка й греят от учудване и благодарност, как тя изпробва колко е пухкава възглавничката, шепнейки: „О, колко меко, колко хубаво“.

Вечерта отиде в клуба „При Бруно“, където имаше среща с Арт. Преди години те често ходеха там като прелюдия към романтична вечер. В клуба имаше сепарета, което позволяваше да седнат близо един до друг и да се милват.

Паркира на ъгъла на съседната пряка и когато си погледна часовника, видя, че е подранила с петнайсет минути. Не й се щеше да изглежда твърде нетърпелива. Пред нея беше книжарница „Модърн Таймс“. Влезе вътре. Както често правеше в книжарници, тя се насочи към рафта с непродадените екземпляри, цените им бяха намалени до 3,98 долара, изписани на бледозелени стикери, които буквално съответстваха на картончетата, закачвани на краката на труповете. Бяха останали обичайните книги за изкуство, биографии и кратки справочници за известни хора. И в този момент погледът й попадна на „Нирвана в световната мрежа — връзки с Висшето съзнание“. Тед, авторът на „Интернет духовност“, беше прав. Темата му бе много актуална. Но вече не. Рут я обзе гузна радост. На рафтовете с художествена литература имаше доста романи, предимно на съвременна тематика от автори, не дотам известни на широката читателска публика. Тя взе тънка книга, която услужливо легна в ръцете й, подканяйки я да се сгуши с нея в леглото под мека светлина. Взе друга, подържа я, прелисти страниците, очите и въображението й грабваха по някое изречение оттук-оттам. Привличаха я тези входове към чужди истории и други времена. Дожаля й за тях, сякаш бяха кучета в приют, безпричинно изоставени, не изгубили надежда, че и тях някой ще дари с обич. Излезе от книжарницата, носейки плик с пет книги.

Арт седеше в бара „При Бруно“, широко ретро заведение с блясъка от петдесетте.

— Изглеждаш радостна — отбеляза той.

— Така ли? — Рут в миг се смути. Напоследък Уенди, Гидиън, а и други хора по изражението й отгатваха какво чувства, дали изглежда притеснена или разстроена, объркана или изненадана. И всеки път Рут не усещаше нищо конкретно. Очевидно лицето й издаваше някакви чувства. Но как можеше да не знае какви са те?

Салонният управител ги настани в едно сепаре, което скоро бе претапицирано в клубна кожа. Всичко в ресторанта бе успяло да се запази, като че ли за петдесет години нищо не се беше променило, с изключение на това, че в менюто бяха включени хайвер от морски таралеж и мезета от октопод. Докато преглеждаха менюто, келнерът донесе бутилка шампанско.

— Поръчах го — прошепна Арт — по случай годишнината ни… Не помниш ли? Голата йога? Твоят гей приятел? Запознахме се преди десет години.

Рут се засмя. Беше забравила. Келнерът наливаше шампанското, а тя промълви в отговор:

— Мисля, че за перверзник имаш хубави крака.

Когато останаха сами, Арт вдигна чашата си.

— Пия за десетте години, повечето от тях прекрасни, понякога изпълнени с трудни моменти, пия и за надеждата, че ще се върнем там, където ни е мястото.

Той притисна ръка в бедрото й.

— Някой път трябва да пробваме.

— Какво?

— Голата йога.

Обля я топла вълна. След месеците, прекарани при майка й, се чувстваше като девственица.

— Миличко, искаш ли после да се върнеш при мен?

Идеята я изпълни с трепет.

Келнерът отново застана до тях, готов да вземе поръчката им.

— С дамата бихме искали да започнем със стриди — каза Арт. — Това е първата ни среща и затова ни трябва най-добрият афродизиак. Кои бихте ни препоръчали?

— С най-добър ефект са стридите от Кумамото — отвърна келнерът, без да променя изражението си.

Същата вечер не се любиха веднага. Лежаха в леглото, Арт я прегръщаше, прозорецът на спалнята бе отворен и слушаха сирените.

— През всичките години на нашата връзка — каза Арт, — мисля, че не съм опознал една важна част от теб. Пазиш тайни в себе си. Криеш се. Сякаш не съм те виждал гола и трябва да си представям как изглеждаш без дрехи.

— Не крия нищо умишлено — рече Рут и се почуди дали е вярно. А и после, кой разкриваше всичко — ядовете, страховете? Колко досадно би било. Какво имаше предвид под „тайни“?

— Ще ми се между нас да има по-голяма близост. Искам да знам какви са желанията ти. Не само в отношенията ни, но и в живота. Кое те прави най-щастлива? Правиш ли това, което искаш?

Рут се засмя.

— Точно това редактирам, онези интимни неща. Мога да опиша в десет глави как да намерим щастието, но още не знам какво е.

— Защо продължаваш да ме отблъскваш?

Рут настръхна. Не й харесваше, когато Арт се държеше така, сякаш я познаваше по-добре от самата нея. Почувства, че той я разтърси за ръката.

— Извинявай. Не биваше да го казвам. Не искам да те напрягам. Просто се опитвам да те опозная. Когато казах на келнера, че това е първото ни излизане, не беше съвсем на шега. Иска ми се да се престоря, че току-що съм те срещнал, любов от пръв поглед, и искам да узная коя си. Обичам те, Рут, но не те познавам. Бих желал да зная какъв е човекът до мен, жената, която обичам. Това е.

Рут оброни глава на гърдите му.

— Не знам, не знам — промълви тя. — Понякога усещам, че съм само едни очи и уши, опитвам се да се пазя и да проумея какво се случва. Знам какво да отбягвам, за какво да се тревожа. Аз съм като онези хлапета, около които непрекъснато прелитат куршуми. Не искам да ме боли. Не искам да умирам. Не искам близките ми да умират. Но в мен не е останало нищо, за да преценя къде я мястото ми или да разбера желанията си. Ако нещо искам, то е да знам кое мога да поискам.