Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (7)

6

Докато Рут се разхождаше по плажа, пяната от разбитите вълни обгръщаше глезените й и я теглеше навътре. Влез в морето, шепнеше тя, там е необятно и свободно.

Като беше ученичка, веднъж майка й побягна насред кавгата им, заявявайки, че ще се удави в океана. Влезе в ожесточен спор, а сетне писъците и молбите на дъщеря й я накараха да се откаже от решението си. А сега Рут се запита: ако не беше молила майка си да се върне, дали Лулин щеше да позволи на океана да реши съдбата й?

От дете Рут всеки ден си мислеше за смъртта, понякога по няколко пъти на ден. Смяташе, че всеки тайно трябва да прави същото, но никой не говореше за нея открито, освен майка й. Тя занимаваше детското й мозъче с това какво идва след смъртта. Изчезват ли хората? Превръщат се в невидими? Защо мъртвите стават по-силни, по-подли и по-тъжни? Ето върху какво, изглежда, разсъждаваше майка й. Като поотрасна, Рут се опита да си представи точно определения момент, в който вече нямаше да може да диша, да говори или да вижда, когато нямаше да чувства нищо, дори страх, че е мъртва. Или може би ще се задушава от страхове, както и от тревоги, ядове и скърби, както духовете, с които майка й си говореше. Смъртта не беше непременно врата към пустото блаженство на абсолютното нищо. Тя бе дълбоко гмурване в неизвестното. А то криеше всякакви мрачни перспективи. Тъкмо това неизвестно я накара да вземе решение, независимо колко ужасен и безизходен е животът, никога да не посяга на себе си умишлено.

Макар да помнеше момента, когато се бе опитала.

 

 

Случи се в годината, когато навърши единадесет. Рут и майка й се преместиха от Оукланд в плоските земи на Бъркли, в бунгало, покрито с тъмни дървени плочки, зад светложълта къщурка, собственост на млада двойка на двайсетина години, Ланс и Доти Роджърс. Бунгалото било барака за градински инструменти и гараж, а през Втората световна война родителите на Ланс го бяха преустроили незаконно като обитаемо жилище, част от фамилната собственост, и го даваха под наем на доста младоженки, чиито съпрузи бяха заминали от военноморската база „Аламеда“ да се бият в Тихия океан.

Таваните бяха ниски, често спираше токът, задната стена и единият ъгъл опираха в ограда, върху която нощем виеха котки. Нямаше абсорбатор, нито дори вентилатор над двата газови котлона, та когато Лулин готвеше вечер, се налагаше да отварят прозорците, за да излезе „мазната миризма“, както тя я наричаше. Наемът обаче бе евтин, а квартирата се намираше в квартал с добро средно училище, в което ходеха умните и съревноваващи се синове и дъщери на университетски преподаватели. Това беше основната причина Лулин да се премести, обичаше да напомня на Рут, заради нейното образование.

С малките си прозорци и жълтите капаци бунгалото приличаше на картонена къщичка. Но първоначалната възхита на Рут скоро се превърна в раздразнение. Новият им дом бе толкова малък, че тя не разполагаше с никакво уединение. С майка си деляха тясна, неогрявана от слънце спалня, в която се побираха само две легла и гардероб. Помещението, обединяващо дневната, мястото за хранене и кухненския бокс, не предлагаше никакво място за криене. Единственото убежище за Рут бе банята и може би заради това през въпросната година разви куп стомашни заболявания. Обикновено стоеше в къщата с майка си, която се занимаваше с калиграфия, готвеше или плетеше, дейности, ангажиращи ръцете й, но оставящи устата й напълно свободна да прекъсва Рут, когато гледаше телевизия.

— Твоя коса става твърде дълга. Коса покрива очила като перде, не може виждаш. Мислиш така хубаво изглеждаш, аз казвам ти изобщо не хубаво изглеждаш! Изгаси телевизор, ще подстрижа твоя коса… Ей, чуваш ме. Изгаси телевизор…

Според майка й Рут гледаше телевизия, защото нямаше нищо по-добро, което да свърши. И понякога приемаше това като добра възможност да си поговорят. Сваляше подноса с пясък от хладилника и го поставяше на кухненската маса. Рут я стягаше гърлото. Пак ли това. Но тя знаеше, че колкото повече се противи, толкова повече майка й настоява да разбере причината.

— Скъпата леля сърдита на мен? — питаше тя, след като няколко минути Рут не пишеше нищо в пясъка.

— Не е това.

— Чувстваш, че нещо друго има?… Друг дух тук?

— Не е друг дух.

— Ох, ох, знам… аз скоро умра… права съм? Можеш каже, аз не страхува.

Майка й я оставяше на мира само когато Рут си пишеше домашните или учеше за контролно. Лулин се отнасяше с уважение към учението й. Прекъснеше ли я, Рут просто казваше:

— Шшт! Чета.

И почти винаги майка й запазваше мълчание. Рут четеше много.

При хубаво време отиваше с книгата на малката веранда на бунгалото и сядаше там със сгънати крака в дворния шезлонг с мидообразен гръб. Ланс и Доти бяха в двора, пушейки, скубейки плевели от калдъръмената пътека или кастрейки бугенвилията, покриваща едната стена на къщата им като светла кувертюра. Рут скришно ги наблюдаваше, надзъртайки над книгата си.

Тя беше лапнала по Ланс. Смяташе, че е красив като филмова звезда с добре оформената си къса прическа, правилни черти и върлинесто атлетично тяло. И беше толкова приветлив, така приятелски се държеше с нея, от което тя се стесняваше още повече. Преструваше се, че е увлечена от книгата или от охлювите, стелещи слуз върху растенията в поставките с формата на слонове, докато най-накрая той я забеляза и подвикна:

— Ей, малката, ще ослепееш от толкова четене.

Баща му държеше няколко магазина за алкохол и Ланс помагаше в семейния бизнес. Често излизаше за работа рано призори и се връщаше в три и половина или четири следобед, после пак тръгваше в девет и си идваше късно, доста след като Рут се бе отказала да се ослушва за шума от колата му.

Учудваше се какъв голям късмет бе извадила Доти да се ожени за Ланс. Тя дори не беше толкова хубава, въпреки че новата приятелка на Рут от училище, Уенди, каза, че е сладка като плажна красавица. Как можа да го каже? Доти бе длъгнеста и кокалеста, кльощава като вилица. Плюс това, както майка й беше отбелязала, имаше големи зъби. Лулин демонстрира, като си дръпна горната и долната устна и венците й лъснаха.

— Големи зъби издадени прекалено напред, като магаре.

После Рут се огледа в огледалото на банята и се любува на малките си зъби.

Имаше и друга причина Доти да не заслужава Ланс: тя беше властна и говореше високо и бързо. Понякога гласът й бе приглушен, сякаш имаше нужда да се прокашля. А креснеше ли, ставаше дрезгав. През топлите вечери, когато задните им прозорци бяха отворени, Рут слушаше как откъслечните им гласове се носят през двора и влизат в бунгалото. В много редки случаи долавяше ясно какво си казваха, когато се караха.

— Уф, да ти се не знае, Ланс — чу Доти да вика една вечер. — Ако не дойдеш веднага, ще ти изхвърля вечерята.

— Е-е, ча’й малко де. В кенефа съм! — отговори той.

След това, щом влезеше в банята, Рут си представяше, че с Ланс правят едно и също, и двамата се опитват да се отърват от хората, които непрекъснато се заяждаха с тях.

Една вечер, докато Рут и майка й седяха на кухненската маса с подноса с пясък помежду им, изкънтя съдраният глас на Доти:

— Знам какви ги вършиш! Не ми се прави на света вода ненапита!

— Не ми казвай какво върша, мамка му, щото въобще си нямаш идея!

После се изтряскаха две врати, заработи двигателят на червения понтиак и той изфуча. Сърцето на Рут препускаше ведно с него. Майка й поклати глава и изцъка с език, сетне промърмори:

— Тия чужденци са луди.

След чутото Рут я обзе едновременно радостно вълнение и вина. Доти звучеше като майка й, укоряваща и непоносима. А Ланс страдаше също като нея. Единствената разлика бе, че той можеше да възрази на жена си. Той изрече точно това, което на Рут й се щеше да отвърне на майка си: не ми казвай какво мисля, щото въобще си нямаш идея!

* * *

През октомври майка й я помоли да занесе чека за наема на семейство Роджърс. Рут отвори вратата и видя, че Ланс и Доти развързват голям кашон. В него имаше чисто нов телевизор, докаран навреме вкъщи, за да гледат „Магьосникът от Оз“, обясни Доти, който щяха да дават тази вечер в седем. Рут никога не беше виждала цветен телевизор, освен на една витрина.

— Нали знаеш онзи момент във филма, когато от черно-бяло всичко става цветно? — рече Доти. — Е, на този телевизор наистина ще стане цветно!

— Ей, малката — обади се Ланс, — що не минеш да го гледаш с нас?

Рут се изчерви.

— Не знам…

— Да, кажи на майка ти и тя да дойде — предложи Доти.

— Не знам. Може би — после Рут хукна към къщи.

Лулин сметна, че дъщеря й не бива да ходи.

— Те просто учтиви, не поканили твърдо.

— Напротив, поканиха ме. Два пъти — Рут пропусна да спомене, че са поканили и майка й.

— Минала година, твоя бележник, имаш една оценка „среден“, дори не „добър“. Всичко трябва „отличен“. Довечера по-добре учиш.

— Но това беше по физическо! — изплака Рут.

— Няма значение, вече гледала шоуто на Ози.

— Става дума за „Магьосникът от Оз“, а не „Ози и Хариет“. Това е филм, много е известен!

— Известен! Хм! Никой не гледа, после вече неизвестен! Ози, Оз, Зоро, едно и също.

— Ама скъпата леля мисли, че трябва да го гледам.

— Какво иска каже?

Рут не знаеше защо го изтърси. Просто думите й се изплъзнаха от устата.

— Снощи, помниш ли? — потърси отговор. — Тя ме накара да напиша нещо, което приличаше на буквата 3 и не разбрахме какво означава?

Лулин сбърчи чело, напрягайки паметта си.

— Мисля, че искаше да напиша О-З. Ако не ми вярваш, сега можем да я попитаме.

Рут отиде до хладилника, покатери се на стола и свали подноса с пясък.

— Скъпа лельо — викаше я вече Лулин на китайски — тук ли си? Какво се опитваш да кажеш?

Рут седна, взимайки пръчицата в ръка, готова да записва. Дълго време нищо не се случи. Причината бе, че се притесняваше — щеше да излъже майка си. Ами ако наистина съществуваше дух на име скъпата леля? Повечето време смяташе, че писането в пясъка е просто досадна домашна работа, че е нейно задължение да предположи какво иска да чуе майка й, после бързо да прекрати сеанса. Макар че имаше период, в който Рут вярваше, че някакъв дух направлява ръката й, диктувайки й какво да пише. Някой път написаното се оказваше истина, като съветите за фондовата борса, където майка й започна да инвестира, с цел да увеличи парите, спестени през годините. Лулин молеше леля си да избере между две борси, например Ай Би Ем и Американска стомана, а Рут избираше онази с по-малкото букви. Независимо какво изписваше, майка й сърдечно благодареше на скъпата леля. Веднъж попита къде е тялото на леля й, за да го намери и погребе. Рут я побиха тръпки от този въпрос и тя се опита да сложи точка на разговора. Край, написа тя, а майка й подскочи от стола и извика:

— Значи е вярно! Гаолин казваше истината. Ти си в Края на света.

Рут почувства студен полъх около шията.

Съсредоточи ръката и ума си, призовавайки скъпата леля да предаде мъдрост както Магьосникът. Започна да пише Губи, ако не види О-З, бавно и с главни букви: Г-У и преди да продължи, Лулин възкликна:

— Гу! На китайски гу означава „кост“. За каква кост става дума? За семейството на костен доктор ли е филмът?

И така, за щастие нещата си дойдоха на мястото. „Магьосникът от Оз“, явно казваше скъпата леля, беше също и костен доктор и Лулин щеше да бъде доволна дъщеря й да гледа филма.

В седем без две минути Рут почука на вратата на Ланс и Доти.

— Кой е? — подвикна Ланс.

— Аз съм, Рут.

— Кой? — и тогава го чу, че измърмори: — По дяволите.

Рут се почувства унизена. Може би наистина той я беше поканил от куртоазия. Побягна надолу по стъпалата на верандата. Сега трябваше да се крие два часа в задния двор, та майка й да не разбере за грешката или за лъжата й.

Вратата се отвори.

— Ей, малката — извика той свойски, — айде влизай. Вече си мислехме, че няма да дойдеш. Доти! Рут е тук! Донеси й, моля те, една сода от кухнята. Сядай на дивана, Рут.

По време на филма тя с мъка насочваше вниманието си към екрана. Трябваше да се преструва, че й е удобно. Тримата седяха на тюркоазено жълт диван, чиято дамаска бе изтъкана от ратан и сърма. На Рут й боцкаше на краката. Освен това продължи да наблюдава разни неща, които я шокираха, например как Доти и Ланс си качиха краката на холната маса — без да си свалят обувките. Ако майка й ги видеше, щеше да ги одумва повече отколкото големите зъби на Доти! Нещо повече, и двамата пиеха златисто алкохолно питие, а дори не бяха в бара. Но Рут най-много се смути от глупашкия начин, по който Доти се държеше, като бебе, като пляскаше съпруга си по лявото коляно и по бедрото, и лигаво изписука:

— Ланси-манси, ще увеличиш ли телевизора съвсееем мъничко?

Докато течаха реклами, Доти си свали краката от масата, изправи се и се заклатушка пиянски като плашилото във филма.

— Какво ще кажете за малко пук-пук-пук пуканки?

И сетне размахвайки широко ръце, направи крачка назад и с подскоци излезе от стаята, тананикайки си:

— О-о-о, отиваме до кухнята…

Сега Рут остана сама на дивана с Ланс. Гледаше вторачено в телевизора, сърцето й хлопаше силно. Чу, че Доти си пее, после звук от отваряне и затваряне на шкафове.

— Как ти се струва? — попита Ланс, кимайки към телевизора.

— Много е хубав — отвърна Рут с тих и сериозен глас, очите й залепени в екрана.

Усети нагряващото се олио в кухнята, чу как машината изстрелва като картечница пуканките в купата. Ланс с един замах метна няколко ледчета в чашата си и изреди програмите, които се надяваше, че ще излъчват цветно: мача, „Мистър Ед“, „Бевърли Хилбилис“. Рут имаше чувството, че е на среща. Обърна се леко към него. Слушай с възхищение. Уенди й беше казала, че това трябва да прави момичето, за да накара момчето да се почувства като мъж, да се изпълни с решителност. Но какво идваше след това? Ланс бе толкова близо до нея. Изведнъж я погали по коляното, стана и обяви:

— Я да ида до кенефа, преди да е почнал филмът.

Думите му бяха смущаващо интимни. След минутка се върна, а Рут продължаваше да се изчервява. Този път той седна още по-близо. Можеше да изчезне при Доти, но защо не го направи? Дали нарочно? Филмът продължи. Скоро ли щеше да се върне Доти? Не, надяваше се Рут. Помисли си как ще разкаже на Уенди колко неспокойна е била: „Мислех, че ще се изпишкам в гащите“. Това беше само израз, но сега, като си го помисли, наистина й се допишка. Ужасно. Как да попита Ланс дали може да ползва тоалетната? Не можеше ей така да стане и да се разхожда из къщата. Дали да не подходи непринудено като него и просто да каже, че иска да отиде до кенефа? Стегна мускулите си, мъчейки се да издържи. Най-накрая, когато Доти се върна с купата пуканки, Рут промърмори:

— Първо искам да си измия ръцете.

— Отзад, покрай спалнята — упъти я Доти.

Рут се опита да се държи естествено, като крачеше бързо, стискайки бедрата си. Като мина покрай спалнята, й замириса на цигари, зърна неоправено легло, в долния му край — възглавници, кърпи и масло за вана „Жан Нате“. С влизането в банята тя си смъкна панталона и седна, изпъшквайки с облекчение. Преди малко Ланс беше тук, помисли си тя и се изхихика. И забеляза, че в банята цари безпорядък. Стана й неудобно заради Ланс. Циментът между розовите плочки на пода бе мръсносив. Сутиен и пликчета лежаха омачкани отгоре на коша с прането. А във вградената в стената лавица срещу тоалетната чиния небрежно бяха набутани списания за коли. Да можеше да го види майка й!

Рут се изправи и в този момент усети, че дупето й е влажно. Седалката е била мокра! Майка й винаги я беше предупреждавала да не сяда на чужди тоалетни чинии, дори и у приятелите й. Мъжете трябваше да вдигат седалката, но никога не го правеха.

— Всеки мъж забрави — бе рекла майка й, — не ги интересува. Оставят микроби там, лепят се на теб.

Рут си помисли да изчисти пишканото с тоалетна хартия. Но реши, че това е таен знак, нещо като вричане в любов. Напишканото бе от Ланс, това бяха неговите микроби и като ги остави върху себе си, тя се изпълни със смелост и романтични чувства.

След няколко дни в часа по физкултура Рут гледа филм, в който показаха как яйцеклетките се носят в тялото на жената, минавайки най-напред през едни каналчета, а сетне изтичат със струйка кръв. Филмът беше стар и на много места лентата бе лепена. Една жена, която приличаше на медицинска сестра, говореше за началото на пролетта и тъкмо описваше как се появяват красивите пъпки, изчезна с едно пук, после отново се появи в друга стая, разказвайки за движението на пъпките вътре в клона. Докато обясняваше, че матката е гнездо, гласът й премина в звук от пърхащи криле и тя потъна в облачно белия екран. Щом светнаха лампите, всички момичета примигваха смутено, тъй като си представяха как из телата им се движат яйцеклетки. Наложи се учителката да повика от аудио-визуалния център едно момче с прегърбена походка и увиснали устни; в този миг Уенди и още няколко момичета изпискаха, че искат да се строполят и да умрат. След като момчето слепи лентата, филмът тръгна отново, показвайки една попова лъжичка, наречена сперматозоид, пътуващ през сърцеподобната матка, а в това време гласът на някакъв автобусен шофьор подвикваше спирките: „вагина“, „шийка“, „матка“. Момичетата изврещяха и затулиха очи, докато момчето не излезе наперено от стаята, важен-важен, сякаш ги бе видял голи до една.

Филмът продължи и Рут видя, че поповата лъжичка намира яйцеклетката, която я излапва. Започна да расте жаба с големи очи. В края на филма една медицинска сестра с колосана бяла касинка подаде топчесто бебе на красива жена в розова сатенена блуза, а мъжественият й съпруг заяви:

— Това е чудо, чудото на живота!

Пуснаха лампите и Уенди вдигна ръка и попита учителката как започва чудото съвсем в началото, а момичетата, които знаеха отговора, прихнаха в смях и кикот. Рут също се засмя. Учителката ги погледна смръщено и отсече:

— Първо трябва да се омъжите.

На Рут й беше известно, че това не е съвсем вярно. Беше гледала филм с Рок Хъдзън и Дорис Дей. Всичко опираше до правилната химия, която включваше любов, а понякога — до неправилната химия, която включваше алкохол и заспиване. Рут не беше съвсем сигурна как се случва всичко, но бе убедена, че това са основните неща, активиращи научната промяна: подобно на разтворимото хапче, което пълни с мехурчета чашата с обикновена вода. Цоп. Ссссс. Неправилната химия бе причината някои жени да раждат извънбрачни деца, копелета — една от думите, започващи с К.

Преди часът да свърши, учителката раздаде бели еластични колани със закопчалки и кутии, съдържащи плътни бели подплънки. Тя обясни, че на момичетата им предстои първият цикъл и не бива да се изненадват или плашат, ако видят червено петно на пликчетата си. Петното е знак, че вече са жени, а също и уверение, че са „добри девойки“. Повечето момичета се изхихикаха сподавено. Рут си помисли, че нейният цикъл предстои по същия начин както домашното й, което ще рече, утре, вдругиден или следващата седмица.

Докато се прибираха към къщи, Уенди й разясни какво беше пропуснала учителката. Уенди поназнайваше това-онова, защото излизаше с приятелите на брат й и техните гаджета, нахаканите мацки, които носеха грим и чорапогащници, а върху изпуснатите бримки мацваха лак за нокти. Косата на Уенди бе на големи руси букли, в междучасията я решеше и пръскаше с лак за коса, дъвчейки дъвка, която в часовете увиваше в станиолче. Тя първа обу ботуши за дискотека, а преди и след училище вдигаше полата си пет сантиметра над коленете. Три пъти бе задържана след часовете, единия път заради закъснение, а другите два пъти за това, че употреби пред учителката по физкултура други думи с К — „кучка“ и „корав“. На път за вкъщи тя се изфука на Рут, че е позволила на едно момче да я целуне на един купон в сутерена.

— Току-що беше ял неаполитански сладоледов сандвич и дъхът му смърдеше на повръщано, затова му казах да ме целуне по шията, но никакво слизане по-надолу. „Слезеш ли надолу, спукана ти е работата.“

Тя отгърна яката си и Рут ахна, като видя огромната синина.

— Какво е това?

— Смучка, тъпачко. Това не го показват в оня скапан филм. Цуни-гуни, после на него му става, няколко вкарвания и то е готово. Като стана дума за него, на тоя купон беше и едно момиче от горните класове, която си изповръща червата в банята. Десетокласничка. Смяташе, че е бременна от едно момче, което е в изправителен дом.

— Тя обича ли го?

— Вика, че е нещастник.

— Значи няма какво да се притеснява — заключи авторитетно Рут.

— Какви ги дрънкаш?

— Нали чрез химията забременяваш. Любовта е една от съставките — обясни го възможно най-научно Рут.

Уенди се спря. Зяпна опулено. После прошепна:

— Абсолютно нищичко ли не знаеш?

И й обясни онова, за което майка й, жената във филма и учителката не бяха споменавали: че съставката идва от пениса на момчето. А за да бъде сигурна, че на Рут й е напълно ясно, Уенди произнесе по срички:

— Момчето се изпишква вътре в момичето.

— Не е вярно! — Рут намрази Уенди за това, че й го каза и че се разхили истерично. Почувства облекчение, когато стигнаха пресечката, откъдето двете с Уенди тръгнаха в различни посоки.

Последните две преки до вкъщи истината в думите на Уенди се удряше в главата й като топче за флипер. Звучеше ужасно, онова за пишкането. Ето защо момичетата и момчетата ходеха в отделни бани. Ето защо момчетата трябваше да вдигат седалките, но не го правеха, само за да са лоши. И затова майка й непрекъснато й повтаряше никога да не сяда на тоалетната чиния в чужда баня. Онова, което майка й бе обяснила за микробите, всъщност бе предупреждение за сперматозоидите. Защо майка й не можеше да се научи да говори правилно английски?

И в този миг я обзе паника. Тъй като сега си спомни, че преди три вечери тя беше седнала върху пишканото от мъжа, когото обичаше.

Рут проверяваше бельото си по десетина пъти на ден. На четвъртия ден след филма цикълът й не беше дошъл. Видя ли какво стана сега, вайкаше се тя. Обикаляше из бунгалото с облещен празен поглед. Беше се провалила и нищо не можеше да се направи. Любов, пишкане, алкохол, тя изброяваше съставките на пръсти отново и отново. Спомни си колко смела се почувства, като си легна, без да избърше напишканото.

— Защо ти държиш като луда? — често я питаше Лулин. Разбира се, не можеше да каже на майка си, че е бременна. Опитът показваше, че тя се притеснява твърде много дори когато няма причина за това. Ако действително имаше нещо тревожно, майка й пищеше и се удряше в гърдите като горила. Правеше го пред Ланс и Доти. Вдигаше очи нагоре и крещеше на духовете да я отнесат. И тогава наистина щеше да се самоубие. Този път край. Щеше да накара Рут да гледа, за да я накаже още повече.

Зърнеше ли Ланс, Рут дишаше толкова тежко и учестено, че дробовете й се схващаха и за малко не припадаше от липса на въздух. Стомахът постоянно я болеше. Понякога получаваше спазъм и заставаше над тоалетната чиния, свивайки се конвулсивно, но нищо не излизаше. Когато се хранеше, си представяше как храната пада в жабешката уста на бебето и тогава усещаше, че стомахът й е мръсно лепкаво тресавище и хукваше към банята да повърне, надявайки се, че жабата ще скокне в чинията и тревогите й ще бъдат отмити със силната струя.

Искам да умра, изхленчи тя. Да умра, да умра, да умра. Първо си изплака очите в банята, после си разряза китката с кухненския нож. Продра си ивица от кожата, нямаше кръв и я заболя много силно, за да порне по-надълбоко. После в задния двор откри в боклука ръждиво пиронче, убоде си върха на пръста и зачака отровената кръв да се изкачи нагоре по ръката й като живака в термометъра. Същата вечер, все още жива и отчаяна, напълни ваната и седна в нея. Потопи се под водата и аха да отвори широко уста, сети се, че водата е пълна с мръсотии от ходилата, от дупето и от мястото между краката. Без решителността да я напуска, излезе от ваната, изсуши се и напълни мивката, после наведе лицето си и го допря до водата. Отвори уста. Колко лесно беше да потънеш. Изобщо не болеше. Все едно пиеш вода, което след миг осъзна, че прави. Натика си главата по-надълбоко във водата и отново отвори уста. Пое дълбоко въздух, най-сетне посрещайки смъртта. Остра болка прониза тялото й в протестна реакция. Закашля се толкова силно и раздиращо, че майка й нахълта, без да почука и я удари по гърба, сложи ръка на челото й и промърмори на китайски, че е болна и веднага трябва да си легне. От нежната майчинска грижа Рут се почувства още по-зле.

Уенди беше първата, с която Рут сподели своята тайна. Тя ги разбираше работите, винаги знаеше какво да направи. Наложи се Рут да изчака, докато се видят в училище, защото нямаше начин да си говорят за това по телефона, без майка й или някой друг да ги подслушва от дуплекса.

— Трябва да кажеш на Ланс — рече Уенди, после се приближи до нея и я щипна по ръката.

Рут се разрида още по-силно. Поклати глава. Жестокият свят и неговата непоносимост изплуваха пред нея. Ланс не я обичаше. Кажеше ли му, щеше да я намрази, Доти щеше да я намрази. Щяха да я изхвърлят с майка й от бунгалото. Училището щеше да я изпрати в изправителен дом. И животът й щеше да свърши.

— Е, ако не кажеш на Ланс, аз ще му кажа — предложи Уенди.

— Недей — успя да изрече задавено Рут. — Нямаш право. Няма да ти позволя.

— Не му ли кажа, как иначе ще осъзнае, че те обича?

— Той не ме обича.

— Обича те и още как. Или ще те заобича. Често пъти и така става. Момчето разбира, че бебето се задава, и после хоп — любов, сватба, количка.

Рут се опита да си го представи. „Да, твое е“, Уенди изтърсва на Ланс. А той я поглежда като Рок Хъдзън, когато научава, че Дорис Дей ще има дете от него. Той е зашеметен, но по устните му бавно плъзва усмивка, после се ухилва като глупак и хуква на улицата, без да обръща внимание на колите или на хората, с които се сблъсква, хората, викащи подире му, че се е побъркал. А той крещи: „Напълно побъркан съм, побъркан съм по нея!“. Отива при любимата, коленичи, казва й, че я обича, че винаги я е обичал и сега иска да се ожени за нея. Колкото до Доти, тя скоро ще се влюби в пощальона или в някого другиго. Всичко ще се нареди. Рут въздъхна. Беше възможно.

Същия следобед двете с Уенди отидоха у Рут. Лулин беше следобедна смяна в една детска градина и нямаше да си е вкъщи още два часа. В четири, докато бяха навън, видяха Ланс да крачи към колата си, подсвирквайки с уста и дрънчейки с ключовете. Уенди побягна от Рут, която се затича към другия край на бунгалото, откъдето можеше да се крие и да наблюдава. Едва дишаше. Уенди се приближи към Ланс.

— Здравей! — подвикна му тя.

— Охо, малката — отвърна той. — Как си?

И тогава Уенди се обърна и избяга. Рут се разплака, а щом Уенди се върна, я успокои, като й каза, че има по-добър план.

— Не се притеснявай — утеши я тя. — Аз ще се погрижа. Ще измисля нещо — и го измисли. — Чакай тук — рече тя с усмивка и изтича до задната веранда на къщата.

Рут се втурна в бунгалото. След пет минути задната врата на къщата се отвори и Доти изхвърча надолу по стъпалата на верандата. Рут видя през прозореца, че Уенди й махна и бързо изчезна. Последва тропане на вратата на бунгалото и когато Рут отвори, там беше Доти, сграбчвайки я с две ръце. Впери ужасени очи в нея и прошепна дрезгаво с нейния приглушено — стържещ глас.

— Вярно ли, че си…?

Рут избухна в плач, а Доти я прегърна през рамото, утешавайки я, после я стисна толкова силно, че Рут си помисли, че костите й ще излязат от орбитите. Болеше я, но й беше и приятно.

— Това копеле, това мръсно, нещастно копеле — ругаеше Доти, стиснала зъби. Рут се стресна, като чу думата с К, но още повече се шокира, осъзнавайки, че Доти е гневна — не на нея, а на Ланс!

— Майка ти знае ли? — попита Доти.

Рут поклати глава.

— Добре. Засега не се налага да й казваме, още е рано. Дай първо да решим как ще оправим нещата. Става ли? Няма да е лесно, но ще измисля какво да направим, не се тревожи. Преди пет години и с мен се случи същото.

Значи затова Ланс се бе оженил за нея. Но къде беше бебето?

— Знам как се чувстваш — продължи Доти. — Наистина.

И Рут се разрида още по-силно, преливайки от повече чувства, отколкото смяташе, че може да побере сърцето й. Някой се гневеше заради нея. Някой знаеше какво да направи.

Вечерта, докато майка й готвеше при широко отворени прозорци, силни гласове пронизаха въздуха и се извисиха над звука от цвъртяща мазнина. Рут се преструваше, че чете „Джейн Еър“. Напрегна слуха си да долови думите, идещи отвън, но единственото, което чу, бе пронизителният писък на Доти:

— Скапано копеле!

Гласът на Ланс тихо боботеше, както форсираше неговият понтиак.

Рут отиде в кухнята и се пресегна под мивката.

— Ще изхвърля боклука.

Майка й я изгледа, повдигайки вежда, но продължи да готви. Като стигна до боклукчийските кофи край къщата, тя забави ход и нададе ухо.

— Мислиш, че си много секси, а! Колко ли още си опънал… Ти си един бързак и нищо повече, да… чук-чук и чао!

— А ти откъде се извъди такава познавачка, мама му стара!

— Знам аз! Знам какво означава истински мъж!… Дани… даа, той, и беше чудесен, Дани е истински мъж. А ти! Само замайваш главите на момиченцата, дето са още малки и зелени.

Ланс повиши глас и избухна в момчешки крясък:

— Ти, мръсна шибана курво!

Когато Рут се върна, още трепереше. Не беше очаквала всичко да е толкова ненормално и противно. Невниманието можеше да причини ужасни проблеми. В състояние си да постъпиш лошо, без дори да си го помислял.

— Тези хора хули-худу^[1] — измърмори майка й. Тя сложи димящото ядене на масата. — Луди, спорят за нищо — и затвори прозорците.

Няколко часа по-късно, докато Рут лежеше будна в леглото, притъпените викове и крясъци изведнъж спряха. Тя се заслуша да не би отново да започнат, но долови единствено похъркванията на майка й. Стана в тъмната като в рог стая и се отправи към банята. Покатери са на тоалетната чиния и погледна през прозореца към двора. Лампите в къщата светеха. Какво ставаше? И в този момент зърна Ланс, който излезе с брезентова торба и я метна в багажника на колата. След малко гумите се завъртяха бързо в чакъла и той изфуча. Какво означаваше това? Дали беше казал на Доти, че ще се ожени за Рут?

Следващата сутрин, събота, Рут почти не докосна оризовата каша, която майка й бе подгряла. С тревога очакваше понтиакът да се върне, но не се чу никакъв шум. Отпусна се с книга на дивана. Лулин слагаше мръсни дрехи, пешкири и чаршафи в плик, провесен от количка. Преброи монетите за пералнята, после каза на Рут:

— Да вървим. Време за пране.

— Не се чувствам добре.

— Ай-я, болна?

— Май ще повърна.

Майка й се притесни, измери й температурата, питайки я какво е яла и какво й е било акото. Сложи Рут да легне на дивана и остави наблизо една кофа, в случай че наистина й се догади. Накрая майка й тръгна към пералнята. Щеше да се забави поне три часа. Всеки път буташе количката двайсет минути, защото в онази пералня взимаха с пет цента по-ниско от пералните в махалата, а сушилните не изгаряха дрехите.

Рут си наметна якето и излезе навън. Потъна в стола на верандата, отвори книгата и зачака. След десет минути Доти се показа на задната врата на къщата, слезе по четирите стъпала и прекоси двора. Очите й бяха подпухнали като на крастава жаба, а като се усмихна на Рут, в тях се четеше трагедия.

— К’во става, хлапе?

— Ми нищо.

Доти въздъхна, седна на верандата и отпусна брадичката си върху коленете.

— Отиде си — отрони тя. — Но ще си плати, ти не се притеснявай.

— Не искам никакви пари — възрази Рут.

Доти се засмя, после подсмръкна.

— Исках да кажа, че ще влезе в затвора.

Рут се изплаши.

— Защо?

— За това, което ти е направил, естествено.

— Но то не беше нарочно. Той просто забрави…

— Забрави, че си на единайсет? Господи!

— Грешката беше и моя. Трябваше да бъда по-внимателна.

— Не, не, не, душичко! Не е нужно ти да го пазиш. Така е. Вината не е твоя, нито на бебето… Виж сега, ще се наложи да отидеш в полицията…

— Не! Не! Не искам!

— Знам, че те е шубе, но той е извършил престъпление. Нарича се изнасилване на непълнолетно лице и той заслужава наказание за това… Така или иначе, в полицията сигурно ще ти задават един куп въпроси, а ти просто им кажи истината, какво е направил, къде се е случило… В спалнята ли беше?

— В банята.

— Господи! — Доти кимна ядно. — Даа, той винаги там го е правил… Начи те заведе в банята…

— Аз сама отидох.

— Добре, а той след тебе и после какво? С дрехите ли беше?

Рут се втрещи.

— Той остана във всекидневната, гледаше телевизия — поясни тя с тих гласец. — Аз бях сама в банята.

— Тогава кога го направи?

— Преди мен. Първо той се изпишка, а после и аз.

— Чакай малко… Той какво?

— Изпишка се.

— Върху теб?

— На седалката. После аз влязох и седнах на мокрото.

Доти скочи на крака с изкривено от ужас лице.

— О, не, о, боже! — грабна Рут за раменете и я разтърси. — Бебетата не се правят по този начин. Изпишкал се върху седалката. Как може да си толкова глупава? Той трябва да си вкара пишката в теб. Изхвърля сперма, не урина. Разбираш ли какво направи сега? Обвини невинен мъж, че те е изнасилил.

— Не съм… — смънка Рут.

— Да, направи го и аз ти повярвах — Доти се отдалечи с бързи крачки, ругаейки.

— Съжалявам — подвикна след нея Рут. — Казах, че съжалявам — още не беше сигурна какво беше сторила.

Доти се обърна и се подсмихна.

— Идея си нямаш какво означава наистина да съжаляваш — после влезе в къщата и затръшна вратата.

Въпреки че вече не беше бременна, Рут не усети никакво облекчение. Всичко все още беше ужасно, дори по-лошо. Когато майка й се върна от пералнята, Рут лежеше завита в леглото, преструвайки се на заспала. Чувстваше се глупаво и уплашено. Щеше ли да отиде в затвора? И макар сега да знаеше, че не е бременна, повече от всякога искаше да умре. Но как? Представи си как лежи под гумите на понтиака, Ланс пали двигателя и потегля, прегазвайки я, без дори да знае. Ако умреше като баща си, щеше да се срещне с него на небето. Или той също щеше да я смята за лоша?

— А, добро момиче — прошепна майка й. — Поспи, скоро ще ти олекне.

По-късно следобед Рут чу понтиака по алеята към къщата. Надникна през прозореца. Ланс, с мръсно лице, изнесе отвътре няколко кутии, два куфара и една котка. После се появи Доти, потупвайки носа си с носна кърпичка. С Ланс не се погледнаха нито веднъж. И отпрашиха. След един час понтиакът се върна, но от него слезе само Ланс. Какво ли му беше казала Доти? Защо тя трябваше да се изнесе? Дали Ланс сега щеше да се запъти към тяхната врата и да каже на майка й какво е направила Рут и да поиска да освободят бунгалото същия ден? Ланс я мразеше, Рут беше сигурна. Смяташе, че нейното забременяване е най-лошото нещо, което можеше да й се случи. Но това беше далеч по-лошо.

В понеделник не отиде на училище. Лулин с нарастващо безпокойство си мислеше, че някакъв призрак се опитва да отвлече дъщеря й. Защо иначе Рут продължаваше да е болна? Лулин бърбореше несвързано за зъби от маймунска челюст. Скъпата леля сигурно знае, продължаваше да говори. Тя знаеше за проклятието. Това беше наказание за нещо, което семейството е сторило преди много години. Постави подноса с пясък на един стол до леглото на Рут, чакайки.

— Двете умрем — попита тя, — или само аз?

Не, написа Рут, всичко е наред.

— Какво наред — наред? Тогава защо тя болна, няма причина?

Във вторник Рут вече не издържаше паниката на майка си. Каза, че се е оправила и отива на училище. Преди да отвори вратата, погледна през прозореца надолу по алеята. О, не, понтиакът още беше там. Така силно се разтрепери, че се изплаши да не й се счупят костите. Пое дълбоко въздух и изхвърча от вратата, бързо изприпка по-надалеч от къщата, сетне се промъкна тихомълком покрай колата. Сви вляво, макар училището да беше надясно.

— Ей, малката! Чаках те — Ланс беше на верандата и пушеше. — Трябва да поговорим — Рут стоеше като закована на алеята, безсилна да помръдне. — Казах, че трябва да поговорим. Не мислиш ли, че ми го дължиш?… Ела насам — той изхвърли горящата цигара в тревата.

Рут се запъти с треперещи колене. В мислите си още бягаше. Щом се качи на верандата, се вцепени. Вдигна очи.

— Съжалявам — изписука. От треперенето на брадичката устата й се отвори и тя взе да хлипа.

— Охо — рече Ланс. Хвърли неспокоен поглед към улицата. — Хайде, не бива да плачеш. Исках да си поговорим, за да се разберем. И това повече да не се повтаря, нали?

Рут подсмръкна и кимна.

— Добре тогава. Успокой се. Не бъди толкова бъзлива.

Рут си избърса обляното в сълзи лице с ръкава на пуловера. Най-лошото свърши. Тя тръгна надолу по стълбите.

— Ей, къде отиваш?

Рут окаменя.

— Трябва да поговорим все пак. Обърни се — гласът му не беше съвсем любезен. Рут забеляза, че беше отворил вратата. Дъхът й спря — Вътре — нареди той.

Тя си прехапа устната и бавно се изкачи обратно, сетне се плъзна покрай него. Чу, че вратата се затваря, и видя, че в стаята стана тъмно.

Всекидневната миришеше на алкохол и цигари. Завесите бяха пуснати, а на масата имаше празни кутии от готови пакетирани ястия.

— Седни — Ланс направи знак към зацапания диван. — Искаш ли сода? — тя поклати глава. Единствената светлина идваше от телевизора, който бе включен на някакъв стар филм. Рут беше доволна, че е шумно. И тогава пуснаха една реклама, мъж продава коли. В ръката си държи пластмасова сабя. „Отрязахме драстично нашите цени — елате в «Рудис Шевролет» и попитайте за секача!“

Ланс седна на дивана, не толкова близо колкото онази вечер. Взе учебниците от ръцете й и тя се почувства незащитена. Сълзи премрежиха очите й и с мъка се сдържаше да не издава звук, докато плаче.

— Знаеш ли, тя ме напусна.

От гърдите на Рут се изтръгна ридание. Опита се да каже, че съжалява, но успя само да изцвърчи сподавено като мишка.

Ланс се засмя.

— Всъщност аз я разкарах. Да, ти ми направи услуга, така да се каже. Ако не беше ти, нямаше да разбера, че е хойкала нагоре-надолу. О, така е. Абе по едно време аз я подозирах. Но си викам, човече, трябва да й имаш доверие. И знаеш ли какво, тя не ми вярваше. Представяш ли си? На мен? И да ти кажа, без доверие никакъв брак не можеш да закрепиш. Ясно ли ти е какво искам да кажа? — той я погледна.

Рут закима отчаяно.

— Не, ще ти стане ясно след десет години — запали нова цигара. — Знаеш ли, след десет години ще се обърнеш назад и ще си кажеш, леле, ама аз наистина съм била глупачка да си мисля, че така се правят бебетата! — той се изсмя, после изправи глава да види реакцията й. — Няма ли да се усмихнеш? Аз си мисля, че тая работа е малко смешна. Не мислиш ли? — Потупа я по рамото и тя неволно потрепна. — Ей, какво ти е? Уф, ясно… Ти също не ми вярваш. Да не би да си като нея, а? След това, което ти направи, а аз със сигурност не съм, смяташ ли, че сега наистина заслужавам да се държиш с мен по тоя начин?

Рут се умълча за известно време, опитвайки се да си нагласи правилно устните. Накрая рече с дрезгав глас:

— Вярвам ти.

— Така ли? — потупа я отново по рамото и този път тя не трепна глупаво. Той продължи да говори с отегчен, но утешителен тон. — Слушай сега, аз няма да те издам или нещо подобно, разбираш ли? Така че просто се успокой. Ясно? Ей; казах ясно?

— Ясно.

— Хайде усмихни ми се.

Тя се насили да си повдигне устната.

— А така. Хоп. Готово! — той загаси цигарата в пепелника. — Добре, начи пак сме приятели, нали? — подаде й ръка да се здрависат. — Така. Щеше да е ужасно, ако не бяхме приятели, щото живеем един до друг.

Тя му се усмихна и този път й дойде отвътре. Опита се да диша през запушения си нос.

— И като съседи трябва да си помагаме, не да ходим насам-натам, обвинявайки невинния, че върши лоши работи…

Рут кимна и осъзна, че все още стиска пръстите на краката си. Отдъхна си. Скоро всичко щеше да приключи. Забеляза, че Ланс има тъмни кръгове под очите, от носа към челюстта му се спускаха бръчки. Странно. Изглеждаше доста по-възрастен, отколкото тя си спомняше, вече не толкова красив. И причината бе, разбра тогава тя, че вече не беше влюбена в него. Колко чудно. Беше си мислила, че е любов, а то никога не е било. Любовта бе завинаги.

— Сега знаеш как наистина се правят бебетата, нали?

Рут затаи дъх. Сведе глава.

— Е, знаеш или не?

Тя бързо кимна.

— Как? Кажи ми.

Тя се сви от срам, умът й трескаво се въртеше. Представи си ужасна картина. Един кафяв хотдог, пръскащ жълта горчица. Знаеше думите: пенис, сперма, вагина. Но как можеше да ги изрече? Тогава и двамата щяха да видят противната картина.

— Ти знаеш — смънка тя.

Ланс я погледна строго. Като че ли очите му бяха ултравиолетови лъчи.

— Да — рече накрая той. — Знам — умълча се няколко секунди и сетне добави с приятелски тон: — Боже, ама и ти си една глупавичка. Бебета и седалки на тоалетни чинии, господи. — Рут не вдигаше глава, но хвърляше бърз поглед към него. Той се усмихваше. — Надявам се един ден добре да обясниш на децата си как стоят нещата в живота. Тоалетни чинии! Пишкане? Ти си пишкане!

Рут се изхихика.

— Ха! Знаех си, че можеш да се смееш — мушна пръст в подмишницата й и я погъделичка. Тя тихичко изписка. Ланс пак я погъделичка, по-надолу по ребрата, а тя се изви. Тогава изведнъж другата му ръка посегна към другата й подмишница и тя изохка, смеейки се, безпомощна, твърде уплашена да му каже да спре. Той взе да шава с пръсти и да я гъделичка по гърба, по корема й. Рут се сви на топка като буболечка и се търколи на килимчето с неудържим задъхан кикот.

— За теб много неща са смешни, нали? — шареше с пръсти нагоре-надолу по ребрата й, сякаш бяха струни на арфа. — Да, явно е така. На всички твои приятелки ли се изфука? Ха! Ха! Почти го тикнах в затвора оня пич.

Опита се да извика „не“, „недей“, но така силно се хилеше, дъх не можеше да си поеме, неспособна да контролира ръцете и краката си. Полата й беше вдигната, но не можеше да я опъне надолу. Ръцете й бяха като марионетка и ги подръпваше към местата, където той я докосваше, опитвайки се да пропъди пръстите му от стомаха, от гърдите, от дупето си. Бликнаха сълзи. Той щипеше зърната на гърдите й.

— Още си малко момиченце — рече запъхтяно той. — Дори още нямаш цици. Притрябвало ми е да кръшкам с теб! Глупости, обзалагам се, че даже нямаш косми отдолу…

А когато пъхна двете си ръце между краката й, за да й смъкне пликчетата на цветенца, гласът й се отпуши и Рут нададе оглушителен крясък. Дереше гърло в страховит, пронизителен звук, идещ незнайно откъде. Сякаш в нея бе избухнал друг човек.

— Ауу! — възкликна той, вдигайки ръце, все едно го обират. — Какво правиш? Овладей се… Укроти се, за бога!

Тя продължаваше да вие като сирена, отмествайки се по дупе от него, дръпвайки нагоре пликчетата си и опъвайки полата си.

— Не ти причинявам болка. Изобщо не ти причинявам болка — повтаряше той, докато Рут не утихна и започна да скимти и да хъхри. И тогава в мястото между тях се усещаше само учестено дишане.

Той поклати глава недоумяващо.

— Дали си въобразявам или преди минути те чух да се смееш? В един момент ни е весело и в следващия ти почваш да се държиш като… ами не знам, ти кажи — той я погледна изкосо. — Знаеш ли, може би имаш голям проблем. В главата ти влиза странната идея, че хората ти причиняват злини, и преди да разбереш истината, ти ги обвиняваш и се побъркваш и оплескваш всичко. Така ли е?

Рут стана. Краката й трепереха.

— Отивам си — промълви тя. Едва пристъпваше към вратата.

— Никъде няма да ходиш, докато не обещаеш, че повече няма да ръсиш противните си лъжи. Ясно ли ти е! — той отиде до нея. — По-добре повече не разправяй, че съм ти направил нещо, когато не съм. Иначе адски много ще се ядосам и така ще ти го върна, че ще съжаляваш, докато си жива, чуваш ли ме?

Тя кимна мълчаливо.

Възмутен, Ланс изпусна въздух през носа си.

— Махай се оттука. Чупката.

Същата вечер Рут се опита да разкаже на майка си какво се беше случило.

— Мамо? Страх ме е.

— Защо страх? — Лулин гладеше. В стаята миришеше на кипяща вода.

— Онзи мъж, Ланс, беше груб с мен…

Майка й се намръщи, после каза на китайски:

— Защото непрекъснато му досаждаш. Мислиш, че иска да си играе с теб — не иска! Защо винаги създаваш проблеми…

Рут почувства гадене. Майка й виждаше опасността там, където я нямаше. А сега, когато се случи нещо наистина ужасно, Лулин бе сляпа. Ако й довереше истината, тя сигурно щеше да полудее. Щеше да каже, че не иска да живее повече. Така че имаше ли смисъл? Рут беше сама. Никой не можеше да я спаси.

След един час, докато Лулин плетеше и гледаше телевизия, Рут сама свали подноса с пясъка.

— Скъпата леля иска да ти каже нещо — рече на майка си.

— А? — учуди се Лулин. Веднага скочи на крака и загаси телевизора и с нетърпение седна на кухненската маса. Рут заглади пясъка с пръчицата. Затвори очи, сетне ги отвори и започна.

Трябва да се преместите, написа Рут. Веднага.

— Да се преместим? — извика майка й. — Ай-я! Къде да се преместим?

Рут не беше обмислила този въпрос.

Далеч, реши накрая.

— Къде?

Рут си представи разстояние, голямо колкото океан. В ума й изникна заливът, мостът, дългите пътувания с майка й с автобуса, по време на които заспиваше.

Сан Франциско, написа тя.

Лулин все още беше неспокойна.

— Коя част? Къде хубаво?

Рут се поколеба. Не познаваше Сан Франциско толкова добре, с изключение на Китайския квартал и още няколко места, Голдън Гейт Парк, увеселителния парк в Лендс Енд. И така се сети, вдъхновение, което бързо премина през ръката й:

Лендс Енд.

 

 

Рут си спомни първия ден, в който сама се разходи в тази част от плажа. Беше почти пусто, а пясъкът пред нея — чист, неогазен. Тя беше избягала и стигнала до това място. Бе почувствала как вълните, студени и ударни, посягаха да сграбчат глезените й в желанието си да я притеглят навътре. Спомни си как плачеше с облекчение, докато вълните бучаха около нея.

Сега, тридесет и пет години по-късно, Рут отново бе онова единадесетгодишно момиченце. Беше избрала да живее. Защо? Разхождайки се, водата й действаше успокояващо, нейната постоянност, предвидимост. Всеки път щом се отдръпнеше, отнасяше със себе си всичко, което се бе отбелязало на брега. Спомни си, когато като по-млада стоеше на същия плаж за първи път, беше си представила, че пясъкът прилича на гигантски лист. Повърхността беше чиста, подканяща, открита за всякакви възможности. И в този момент от своя живот тя бе изпълнена с нова решителност, с пламенна надежда. Повече не трябваше да измисля отговорите. Можеше да задава въпроси.

Както преди толкова години, сега Рут се наведе и взе една счупена мида. Надраска в пясъка: Помощ. И гледа как вълните отнесоха молбата й в друг свят.