Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (14)

Характер

Гаолин каза, че японците скоро ще дойдат да ни арестуват и нас, така че да не си правя труда да се самоубивам веднага. Защо не изчакам да умрем заедно? Така няма да ми е самотно.

Учителят Пан рече, че не бива да го напускам и да отивам на оня свят. Иначе кой щеше да остане от семейството му да го утешава в последните му дни?

Мис Грътоф ме увери, че съм нужна на децата с примера си за това какво може да постигне в живота едно сираче. Ако знаеха, че съм изгубила надеждата си, каква надежда им оставаше?

Но сестра Ю ме убеди да остана жива и да понасям земните страдания. Кайдзин, каза тя, се е пренесъл на християнското небе и ако аз извършех самоубийство, Бог щеше да ми забрани да го срещна горе. За мен християнското небе беше като Америка, далечна земя, пълна с чужденци и управлявана по техните закони. Самоубийството не беше позволено.

Така че не посегнах на живота си и изчаках да се върнат японците и да ме арестуват. Навестих учителя Пан и му занесох вкусни неща за ядене. А всеки следобед излизах от училището и се отправях в онази част от хълмовете, осеяна с каменни плочи. На това място мисионерите погребваха бебетата и момичетата, починали през годините. Там лежеше и Кайдзин. В нашата стая открих няколко драконови кости, които той бе изровил преди няколко месеца. Не бяха твърде ценни, просто кости от онези праисторически животни. Взех една от тях и с дебела игла издълбах думи, за да направя костта оракулска, като онази, която леля ми беше дала. Написах: „Ти си прекрасен, ние сме прекрасни, ние сме божествени, непроменими във времето“. Като изписах първата кост, взех друга, не можех да спра. Това бяха думите, които исках да запомня. Това бяха тъжните хапки, които преглъщах.

Поставях оракулските кости на гроба на Кайдзин.

— Кайдзин — казвах всеки път, щом сложех кост върху пръстта. — Липсвам ли ти? — След дълго мълчание му разказвах какво се беше случило през деня: кой бе болен, кой бе казал нещо умно, как ни свършиха лекарствата, колко лошо беше, че той не е вече в училището, за да преподава на момичетата геология. Един ден му съобщих, че тази сутрин мис Тауър не се събуди и скоро ще легне до него.

— Тихо се пренесе при Господ — рече на закуска мис Грътоф и бе доволна, че така е станало. Но сетне стисна устни и две дълбоки бръчки се врязаха на бузите й и аз разбрах, че тя горко скърби. Мис Тауър й беше като майка, сестра и по-възрастна приятелка.

След нейната смърт мис Грътоф започна да шие американски знамена. Мисля, че го правеше по същата причина, заради която аз изписвах оракулски кости и ги носех на гроба на Кайдзин. Тя запазваше спомените, страхувайки се от забравата. Всеки ден извезваше по една звезда или линия. Боядисваше парчета плат в червено и синьо. Караше момичетата в училището и те да шият знамена. Скоро на външната стена на старата манастирска постройка висяха петдесет знамена, после сто, двеста. Ако човек не знаеше, че това е сиропиталище за китайски момичета, щеше да си помисли, че вътре има много, много американци, които провеждат патриотична сбирка.

В една студена утрин японски войници се струпаха в училището. Бяхме в главната зала за неделно богослужение, въпреки че не беше неделя. Чухме гърмежи — бум-бум. Изтичахме до вратата и видяхме как готвачът и жена му лежат по очи в прахта, а пилетата се дърлеха наблизо, кълвейки зърно от преобърнала се кофа. Голямото американско знаме, което преди висеше над входната врата, сега бе проснато на земята. Момичетата се разплакаха, защото мислеха, че готвачът и жена му са мъртви. Но след това видяхме, че готвачът леко се раздвижва, обръща глава настрани и предпазливо поглежда кой е около тях. Мис Грътоф си проби път и застана пред нас. Всички се питахме дали ще нареди на японските войници да ни оставят на мира, понеже е американка. Но вместо това тя ни помоли да мълчим. След това никой не шукна и не обели дума. А после, сложили ръце на устите си, така че да не пищим, гледахме как японските войници събарят с изстрели останалите стотици знамена — бум-бум, бум-бум, като се сменяха и отправяха критики, ако някой не улучеше. Когато всички знамена бяха на късчета, започнаха да стрелят по пилетата, а те пърхаха, кряскаха и падаха на земята. Най-накрая взеха умрелите пилета и си отидоха. Готвачът и жена му се изправиха, останалите пилета къткаха тихо, а момичетата дадоха воля на воплите, които бяха задържали заключени в себе си. Мис Грътоф каза на всички да се върнат в главната зала. Там тя ни осведоми с треперещ глас какво е научила по радиоприемниците преди няколко дни: Япония бе нападнала Съединените щати, а американците бяха обявили война на Япония.

— С Америка на наша страна Китай сега ще може да спечели войната по-бързо — каза тя и ни накара да се присъединим към ръкопляскането й.

За да й угодим, с усмивка се престорихме, че вярваме на тази добра новина. По-късно през онази нощ, когато момичетата се бяха прибрали по стаите си, мис Грътоф разказа на учителите, готвача и жена му какво още бе чула от приятелите си в медицинския колеж в Пекин.

— Костите на Пекинския човек са изгубени.

— Унищожени? — попита учителят Пан.

— Никой не знае. Изчезнали са. Всичките останки от четирийсет и един древни човека. Предполагаше се, че са откарани с влак, за да бъдат натоварени на американски кораб, плаващ от Тиендзин до Манила, но корабът е бил потопен. Някои казват, че кутиите изобщо не били качвани на кораба. Разправят, че японците спрели влаковете. Мислели, че в кутиите има само вещи на американски войници, затова ги хвърлили на релсите, за да ги смачкат другите влакове. Никой не знае какво да си мисли. Каквото и да е станало, лошо е.

Докато слушах, почувствах как костите ми стават кухи. Целият труд на Кайдзин, жертвата му, последното му ходене до кариерата — всичко е било напразно? Представих си как всички онези малки частици от черепи се носят сред рибата в пристанището, потъват бавно на дъното, а змиорки плуват над тях и ги засипват с пясък. Видях как други късчета се изхвърлят от влака като боклук, а гумите на армейските камиони ги трошат, докато парченцата останат не по-големи от песъчинките на Гоби. Чувствах се, сякаш тези кости са на Кайдзин.

На следващия ден японците се върнаха да отведат мис Грътоф във военнопленнически лагер. Тя го очакваше, но въпреки това не се опита да избяга.

— Никога не бих изоставила моите момичета доброволно — каза ни тя.

Багажът й вече бе прибран в куфарите, а тя бе сложила пътната си шапка с шалче, което се увиваше около врата. Петдесет и шест разплакани момичета стояха на вратата, за да се сбогуват с нея.

— Учителю Пан, не забравяй посланията на апостолите — извика тя, точно преди да се качи в каросерията на камиона.

— И моля те, погрижи се да разкажеш и на другите, за да предават добрите уроци.

Странно сбогуване, помислих си. Така си мислеха и другите, докато учителят Пан не ни разясни какво означава.

Заведе ни в главната зала при една статуя на апостол. Отчупи ръката му. С мис Грътоф бяха издълбали отвътре дупка и там криеха сребро, злато и списък с имена на бивши ученици, които сега бяха в Пекин. Двамата бяха направили тези скривалища през последния месец, късно през нощта. Всеки апостол пазеше само част от личните й спестявания, така че ако японците намерят пари в някой от тях, каквито си бяха диваци, едва ли щяха да се сетят в кои от стотиците статуи да потърсят останалата сума.

Ако положението в сиропиталището станеше опасно, трябваше да използваме парите и да заведем момичетата в Пекин, по четири-пет наведнъж. Там те щяха да отседнат при приятели и бивши ученици на сиропиталището. Мис Грътоф вече се беше свързала с тях и те на драго сърце се съгласиха да ни подадат ръка, ако се наложи. Нужно бе само да ги уведомим по радиостанцията, че пристигаме.

Учителят Пан разпредели на всеки от нас — учители, помощник-учители и четирима по-големи ученици — по един апостол със съответния дял от парите за бягство. А от деня, в който мис Грътоф напусна, учителят Пан ни караше да повтаряме и заучаваме имената на апостолите, както и местата, където дървото бе издълбано. Според мен беше достатъчно всеки да разпознае своята статуя, но сестра Ю каза:

— Трябва да произнасяме имената им на глас. Тогава апостолите ще пазят по-добре нашите спестявания.

Толкова пъти ги повтарях, че още са в главата ми: Пида, Па, Юхан, Дзяма I, Дзяма II, Андару, Филипа, Шаймин, Тадаису и Будалому. На предателя Джудаса нямаше статуя.

Три месеца след като мис Грътоф напусна, учителят Пан реши, че е време да тръгваме. Японците бяха гневни заради това, че комунистите се криеха в планините. Планът им беше да ги изкарат оттам, колейки хората от съседните села. Сестра Ю ни каза на двете с Гаолин, че японците вършат отвратителни неща с невинни момиченца, някои от тях единадесет-дванадесет годишни. Както се беше случило в Тиендзин, Тунгчоу и Нанкин.

— Онези момичета, които японците не са убили, после направили опити да посегнат на живота си — добави тя. И така разбрахме какво искаше да ни каже, като разчиташе на онази част от въображението ни, обзета от страхове.

С четирите по-големи ученички, останали в сиропиталището заради войната, групите за отпътуване бяха дванайсет. Обадихме се по радиостанцията на приятелите на мис Грътоф в Пекин, които казаха, че градът е окупиран и въпреки че обстановката е спокойна, по-добре да изчакаме те да ни се обадят. Влаковете не били редовни и нямаше да е приятно да се бавим с дни, чакайки в различни градове по пътя. Учителят Пан определи реда, по който да заминат групите: първо групата, предвождана от Майка Уан, която щеше да ни каже как е минало пътуването, после групите на четирите момичета, на жената на готвача, на учителя Уан, на готвача, на Гаолин, моята, на сестра Ю и накрая — на учителя Пан.

— Ти защо оставаш последен? — попитах го.

— Аз знам как се борави с радиостанцията.

— Лесно можеш да ме научиш.

— И мен — казаха сестра Ю и Гаолин.

Спорехме, като една след друга се правехме на безстрашни. А за да го сторим, трябваше да се държим малко неучтиво и да се укоряваме взаимно. Очите на учителя Пан бяха много слаби, за да го оставим сам. Сестра Ю беше твърде глуха. Гаолин имаше болни крака и се страхуваше от духове, което я караше да обърква пътя. А и при мен доста неща не бяха в ред, но накрая ми разрешиха да тръгна последна, за да мога да постоя по-дълго на гроба на Кайдзин.

И сега си признавам колко бях изплашена през онези последни дни. Отговарях за четири момичета: на шест, осем, девет и дванайсет години. И макар все още да се успокоявах с мисълта да посегна на живота си, чакането да ме убият ме напрягаше. След заминаването на всяка група сиропиталището като че ли ставаше по-голямо, а стъпките отекваха по-силно. Страхувах се, че японските войници ще дойдат и ще открият радиостанцията, после ще ме обвинят, че съм шпионка, и ще ме измъчват. Натрих лицата на момичетата с пепел и им наредих, щом дойдат японците, да започнат да се чешат по главата и кожата, все едно че са въшлясали. Час по час се молех на Исус и на Буда — който и да слушаше в момента. Запалих благовонни пръчици пред снимката на скъпата ми леля, отидох на гроба на Кайдзин и искрено споделих страховете си с него.

— Къде е характерът ми? — попитах го. — Ти каза, че съм силна. Къде е сега тази сила?

На четвъртия ден откакто останахме сами, чухме съобщение по радиостанцията: „Идвайте бързо. Влаковете вървят“.

Отидох да кажа на момичетата и тогава видях, че беше станало чудо, но не знаех дали идва от Западния или от Китайския Бог. Бях много благодарна, че очите и на четирите момичета бяха отекли, зелена гной се стичаше от ъгълчетата на очите им. Имаха очно възпаление, нищо сериозно, но беше противно за гледане. Никой не би посмял да ги докосне. Колкото за мен, помислих бързо и ми хрумна една идея. Взех малко от останалата оризова каша, която бяхме яли сутринта, изцедих водата и намазах с тази течност кожата, бузите, челото, врата и ръцете си, така че щом водата засъхнеше, лицето ми щеше бъде жилаво и напукано като на стара селянка. Налях останалото от лепкавата оризова вода в един термос и прибавих кокоша кръв. Казах на момичетата да съберат всички яйца от курниците, дори развалените, и да ги сложат в торби. Сега бяхме готови да се спуснем по хълма към гарата.

След стотина метра срещнахме първия войник. Забавих крачка и отпих от термоса. Войникът си остана на мястото и ни спря, когато се приближихме до него.

— Къде отивате? — попита той. И петте вдигнахме поглед, а на лицето му се появи отвращение. Момичетата започнаха да си чешат главите. Преди да отвърна, аз се изкашлях в носната си кърпа, после я разгънах, за да види войникът струйките кървава слуз.

— Отиваме на пазара да продаваме яйца — казах аз. Вдигнахме торбите си. — Искате ли да ви дадем малко? — той ни направи знак да продължим напред.

Когато малко се отдалечихме, отпих друга глътка от оризовата вода и кокошата кръв и я задържах в устата си. Още два пъти ни спряха и още два пъти аз изкашлях кървави храчки, подобно човек, болен от туберкулоза. Момичетата се блещеха със сълзящи очи.

Щом пристигнахме в Пекин, от прозореца на влака видях, че Гаолин е на гарата да ни посрещне. Тя присви очи, за да се увери, че аз, а не някой друг слиза от влака. Бавно се приближи, устата й зяпнала от ужас.

— Какво ти е станало? — запита тя. Аз изхрачих още веднъж кръв в носната кърпа. — Ай-я! — извика тя и отскочи назад. И тогава започнах да се смея и не можех да спра. Бях луда от щастие, извън себе си от облекчение.

Гаолин измърмори:

— През цялото умирах от притеснение, а ти си правиш шегички.

 

 

Настанихме момичетата в домовете на бившите ученици от сиропиталището. И през следващите няколко години някои се ожениха, някои починаха, други от бившите ученици ни идваха на гости като при почетни родители на момичетата. С Гаолин живеехме в задните стаи на стария магазин за мастило в грънчарския квартал. Учителят Пан и сестра Ю дойдоха при нас. Колкото до мъжа на Гаолин, всички се надявахме, че е умрял.

Разбира се, бях невероятно ядосана, че сега семейство Чан бяха собственици на магазина за мастило. През всичките тези години откакто беше починала скъпата ми леля, не ми се налагаше да мисля толкова често за майстора на ковчези. Сега той ни заповядваше да продаваме повече мастило, да го продаваме по-бързо. Това бе мъжът, който беше убил дядо ми и баща ми, а на скъпата ми леля беше причинил толкова страдания, че тя си погуби живота. Но си помислих, че ако искаш да отвърнеш на удара, трябва да си близо до човека, с когото имаш да разчистваш сметки. Реших да остана в магазина за мастило, защото беше практично. Междувременно обмислях начини за отмъщение.

За щастие старият Чан не ни безпокоеше твърде много по отношение на бизнеса. Мастилото се продаваше добре, доста по-добре от дните преди нашето идване. Причината беше в това, че използвахме ума си. Видяхме, че малцина се нуждаят от блокчета и питки туш. Беше война. Кой имаше време и спокойствие да си седи и да си стрива туш върху каменна паничка, размишлявайки над това какво да напише? Забелязахме също, че Чанови бяха понижили качеството на съставките, така че блокчетата и питките се напукваха по-бързо. Учителят Пан предложи да произвеждаме мастило, с което веднага започваш да пишеш. Стрихме евтиния туш, смесихме го с вода и го наляхме в малки шишенца, които купихме за дребни пари от една аптека, излизаща от бизнеса.

Учителят Пан се оказа много добър търговец. Обноските и начинът му на писане бяха като на стар учен, което по-лесно убеждаваше клиентите, че нашето бързо мастило е с отлично качество, макар да не беше така. Когато го демонстрираше обаче, трябваше да внимава да не напише нещо, което би могло да се изтълкува като антияпонско или профеодално, християнско или комунистическо послание. Не беше лесна работа. Веднъж реши да пише за храна. Това беше по-безопасно. Затова той написа: „Най-вкусни са маринованите репи“, но Гаолин се притесни, че изречението ще се разчете като обида към японците или като вземане на тяхната страна, тъй като репите приличаха на репички, а японците обичаха да ядат репички. Така че после той написа: „Татко, Майка, Брат, Сестра“. Сестра Ю каза, че това наподобява списък на починали роднини — неговият начин на протест срещу окупацията.

— Би могло да означава и връщане към конфуцианските семейни принципи — добави тя, — желание да се възстанови епохата на императорите.

В зависимост от това колко бяхме притеснени, всичко криеше опасности, слънцето, звездите, посоката на вятъра. Всяка цифра, цвят или животно звучеше двусмислено. Накрая аз предложих най-добрата идея и решихме да изписваме: „Моля, опитайте нашето бързо мастило. То е евтино и лесно за употреба“.

Подозирахме, че много от студентите, купуващи мастилото ни, са комунистически революционери и правят агитационни плакати, които посред нощ се появяват на стените. „Рамо до рамо в съпротивата“, гласяха плакатите. Сестра Ю водеше сметките и когато на някои по-бедни студенти не им стигаха парите да си платят мастилото, тя не беше особено стриктна.

— Дайте колкото имате — казваше им тя. — Един студент винаги трябва да има достатъчно мастило за учението си.

Сестра Ю също се грижеше всеки от нас да заделя по малко пари за себе си, без старият Чан да разбере, че нещо липсва.

Когато войната свърши през 1945 г., вече не се налагаше да се безпокоим за скритите значения, които можеха да ни докарат неприятности с японците. По цял ден по улиците гърмяха фишеци и това правеше хората неспокойно щастливи. За една нощ улиците се изпълниха с тълпи от търговци на всякакви лакомства и гадатели с най-хубавите вести. Гаолин си помисли, че денят е хубав да разбере какъв е късметът й. Така че със сестра Ю тръгнахме да се пошляем с нея.

Гадателят, при когото Гаолин се спря, можеше да напише три различни думи едновременно с три различни четки, които държеше в една ръка. Първата четка хващаше с върховете на палеца и показалеца. Втората я захващаше в основата на палеца. Третата притискаше в сгъвката на китката.

— Мъжът ми умрял ли е? — попита го Гаолин. Всички се изненадахме от нейната прямота. Затаихме дъх, докато трите йероглифа не се оформиха в миг: „Връщане Загубвам Надежда“.

— Какво означава това? — обади се сестра Ю.

— Срещу друг малък дар — отвърна гадателят — небесата ще ми позволят да ви обясня.

Но Гаолин каза, че е доволна от отговора, и ние продължихме по пътя си.

— Мъртъв е — заключи Гаолин.

— Откъде знаеш? — учудих се аз. — Посланието може да означава, че е жив.

— То ясно казва, че надеждата да се върне вкъщи е загубена.

Сестра Ю предложи:

— Вероятно трябва да се тълкува, че ще се върне вкъщи и тогава ще изгубим надежда.

— Не може да е това — отсече Гаолин, но видях дълбока бръчка на съмнение, спускаща се на челото й.

Следващия следобед седяхме в двора на магазина, наслаждавайки се на новото чувство на облекчение, когато чухме някакъв глас да подвиква:

— Ей, мислех, че си умряла — мъжът гледаше към Гаолин. Той носеше войнишка униформа.

— Какво правиш тук? — смотолеви Гаолин, ставайки от пейката.

Той се подсмихна.

— Аз тук живея. Това е къщата ми.

Тогава разбрахме, че е Фу Нан. За пръв път видях мъжа, който можеше да ми бъде съпруг. Беше едър като баща си, с дълъг, широк нос. Гаолин се изправи, пое вързопа му и го покани да седне. Държеше се с него изключително любезно, като с нежелан гост.

— Какво е станало с пръстите ти? — попита тя. И двете му кутрета липсваха.

В първия момент сякаш се смути, сетне се засмя.

— Аз съм проклет герой от войната. — Хвърли поглед към нас. — Те кои са?

Гаолин изреди имената ни и му каза кой каква дейност изпълнява в бизнеса. Фу Нан кимна, после посочи с жест сестра Ю и рече: — Тя вече не ни е необходима. Отсега нататък аз ще водя сметките.

— Тя ми е добра приятелка.

— Кой казва това? — той стрелна Гаолин със свиреп поглед и когато тя срещна очите му, добави: — О, същата жестока малка усойница. Е, вече можеш да спориш с новия собственик на магазина. Утре пристига. — Той подхвърли някакъв документ, подпечатан с червените печати с имена. Гаолин го грабна.

— Продал си магазина? Нямаш право! Не можеш да заставиш семейството ми да работи за други хора. А дългът — защо се е увеличил? Какво си направил, проиграл си парите на комар, изял си ги, изпушил си ги, какво?

— Сега отивам да си лягам — рече той. — Когато се събудя, не искам да виждам пред очите си онази гърбавата. Видът й ми лази по нервите. — Махна с ръка, за да отхвърли по-нататъшните възражения. Изчезна, а ние не след дълго подушихме дима от опиумните облаци. Гаолин започна да кълне.

Учителят Пан въздъхна.

— Поне войната свърши и не е лошо да проверим дали приятелите ни от медицинското училище могат да ни намерят стаи, в които да се сместим.

— Аз оставам — рече Гаолин.

Как можа да го каже след всичко, което ми бе разправяла за мъжа си?

— Би останала при този демон? — възкликнах аз.

— Това е семейният ни магазин за мастило. Няма да го изоставя. Войната свърши и сега съм готова да се съпротивлявам.

Опитах се да възразя, а учителят Пан ме потупа по ръката.

— Дай й време. Тя ще се вразуми.

Този следобед сестра Ю отиде до медицинското училище, но скоро се върна.

— Мис Грътоф се е върнала — каза ни тя, — освободена е от военнопленническия лагер. Но е много, много болна.

Четирите незабавно се отправихме към къщата на друга чужденка на име мисис Райли. Щом влязохме, видях колко се беше променила мис Грътоф. Едно време се шегувахме, че тя има голямо виме заради кравето мляко, което е пила. Но сега мис Грътоф изглеждаше изцедена. А цветът на лицето й бе блед. Тя настоя да стане да ни посрещне, а ние настояхме да седне и да не се притеснява да бъде учтива със стари приятели. Отпусната кожа висеше от лицето и ръцете й. Червената някога коса бе посивяла и изтъняла.

— Как си? — попитахме я.

— Не се оплаквам — отвърна тя, ведра и усмихната. — Както виждате, жива съм. Японците не можаха да ме уморят от глад, но комарите не ме оставиха на мира. Малария.

Две от по-малките ученички бяха болни от малария и починаха. Но не го казах на мис Грътоф. После щяхме да стигнем и до лошите новини.

— Побързай и се оправяй — рекох й. — След това пак ще отворим училището.

Мис Грътоф поклати глава.

— Стария манастир вече го няма. Разрушиха го. Една от мисионерките ми каза.

Ние отронихме тежка въздишка.

— Дърветата, сградите, всичко е изпепелено до основи и разпръснато — другата чужденка, мисис Райли, кимна.

Исках да попитам какво е станало с гробовете, но не можех да продумам. Почувствах се както в деня, в който разбрах, че Кайдзин беше убит. Мислейки за него, се опитах да си спомня лицето му. Но по-ясно видях камъните на гроба му. Колко го обичах, докато беше жив? Колко скърбях за него, откакто бе починал?

Мисис Райли каза:

— Само да намерим сграда, ще отворим училище в Пекин. Но сега трябва да помогнем на мис Грътоф да се възстанови, нали, Рут? — и тя потупа ръката на мис Грътоф.

— Разбира се — казахме една след друга. — Как няма да помогнем? Ние обичаме мис Грътоф. Тя на всички ни е като майка и сестра. Как иначе? — после мисис Райли каза, че мис Грътоф трябва да се върне в Съединените щати, за да я прегледа лекар в Сан Франциско. Но ще й е нужен помощник, който да я придружи до Хонконг и после през океана.

— Някой от вас съгласен ли е да дойде с мен? Мисля, че ще уредим визата.

— Всички ще дойдем! — отвърна веднага Гаолин.

Мис Грътоф се смути. Усетих го.

— Не бих искала да притеснявам всички ви — рече тя. — Един е достатъчен — а после въздъхна и каза, че е изтощена. Имаше нужда да полегне.

Когато излезе от стаята, ние се спогледахме, несигурни как да подхванем разговора за това кой ще придружи мис Грътоф. Америка? Мис Грътоф не молеше само за услуга. На всички ни беше ясно, че предлага и невероятна възможност. Виза за Америка. Но само една от нас можеше да се възползва. Замислих се. За мен Америка беше християнското небе. Там, където бе отишъл Кайдзин и ме чакаше. Знаех, че не е съвсем така, но имаше надежда да открия щастието, което досега бе скрито за мен. Можех да избягам от старото проклятие, от лошото минало.

Тогава чух Гаолин да казва:

— Учителят Пан трябва да отиде. Той е най-възрастен, най-опитен — подхвърли първото предложение, което й хрумна, и аз разбрах, че и тя иска да замине.

— Опитен в какво? — обади се той. — Боя се, че няма да съм много полезен. Аз съм стар човек, който дори не може да чете и пише, освен ако буквите не са големи като ръцете ми. И не би било редно мъж да придружава една дама. Ами ако има нужда от помощ през нощта?

— Сестра Ю — продължи Гаолин, — в такъв случай ти иди. Ти си достатъчно умна да преодолееш всяко препятствие — друго предложение! На Гаолин ужасно й се искаше да замине, някой да възрази, че тя трябва да отиде.

— Ако хората първо не ме смачкат — каза сестра Ю. — Не ставайте смешни. Освен това не искам да напускам Китай. Откровено казано, докато изпитвам християнска любов към мис Грътоф и нашите чужди приятели, не ми трябват други американци.

— Тогава нека замине Лулин — каза Гаолин.

Какво можех да направя? Трябваше да възразя:

— Никога не бих напуснала свекъра си или теб.

— Не, не, не бива да оставаш при един старец — чух свекърът ми да казва. — Смятах да ти съобщя, че може би ще се женя отново. Да, за мен става дума. Знам какво си мислиш. Боговете се смеят, а също и аз.

— Но за кого? — попитах. Откъде бе намерил време да ухажва някоя жена? Той постоянно беше в магазина, освен когато за кратко отиваше да изпълнява поръчки.

— Живее до нас, старата вдовица, чийто съпруг държеше книжарницата.

— Ау! Мъжът, който осъди семейството ми? — възкликна Гаолин.

— Книгите бяха фалшификация — напомних й аз. — Онзи човек изгуби делото, забрави ли? — а после се сетихме за добрите маниери и поздравихме учителя Пан, като го попитахме дали жената готви добре, приятна ли е на външен вид, има ли мил глас, роднини, които не са й в тежест. Радвах се за него, но също и за това, че повече не се налагаше да възразявам, че не мога да замина за Америка.

— Е, ясно е, че Лулин ще трябва да придружи мис Грътоф до Америка — обобщи сестра Ю. — Учителят Пан скоро ще си има нова жена и тя ще го командва, така че Лулин вече няма причини да остане.

Гаолин се поколеба за известно време и каза:

— Да, така е най-добре. Значи, решено е.

— Какво имаш предвид? — попитах аз, опитвайки се да бъда великодушна. — Не мога да изоставя сестра си.

— Аз дори не съм ти родна сестра — каза Гаолин. — Иди първо ти. После можеш да ми пратиш пари и аз да замина.

— А, виждаш ли? Това значи, че ти искаш да тръгнеш! — не се стърпях да го натъртя. Но сега, след като всичко бе решено, сметнах, че спокойно мога да го отбележа.

— Не съм казала такова нещо — защити се Гаолин. — Само исках да кажа, ако нещата се променят и по-късно се наложи да дойда.

— Защо не заминеш първа, а после не ми поемеш разходите по отпътуването? Останеш ли тук, мъжът ти изцяло ще те постави под властта си и ще те скълца на парченца — действително бях благородна.

— Но аз не мога да оставя сестра си, не по-малко, отколкото тя мен — каза Гаолин.

— Недей да спориш — рекох й троснато. — Аз съм ти кака. Първо ти замини, а след месец, месец и нещо аз ще отида в Хонконг и ще изчакам документите за поетите разходи.

Очаквах, че Гаолин ще настоява тя да изчака в Хонконг. Но вместо това попита:

— Толкова ли се чака, за да платиш пътуването на някого? Само един месец?

И макар да нямах представа какъв е срокът, рекох:

— Може и по-малко да е — все още смятах, че ще склони да изчака.

— Толкова бързо — учуди се Гаолин. — Е, щом е толкова бързо, значи ще замина първа само за да се отърва на мига от този дявол мъжа ми.

В този момент мисис Райли се върна в стаята.

— Решихме — заяви сестра Ю. — Гаолин ще придружи мис Грътоф до Сан Франциско.

Бях твърде слисана, за да кажа каквото и да е. Същата вечер прехвърлях в ума си как изгубих своя шанс. Бях ядосана, че Гаолин ме измами. Сетне ме обзеха сестрински чувства и се зарадвах, че ще замине и по този начин ще избяга от Фу Нан. Люшках се напред-назад между тези две чувства. Преди да заспя, реших, че такава ми е съдбата. Каквото и да се случеше сега, това бе Новата ми съдба.

След три дни, преди да заминем за Хонконг, си устроихме малко тържество.

— Никакви сълзи и сбогувания — казах аз. — Веднъж да се установим в новата страна, ще поканим всички ви да дойдете.

Учителят Пан каза, че двамата с новата си съпруга с радост биха се отзовали на поканата, възможност да посетят чужда страна преди края на дните си. Сестра Ю рече, че доста е слушала за танците в Америка. Призна си, че й се иска да се научи да танцува. А до края на вечерта — последният път, в който бяхме заедно — се шегувахме и правехме планове. Мис Грътоф щеше да се излекува, после ще се върне в Китай, където ще организира други сирачета да участват в лоши пиеси. Гаолин щеше да забогатее, след като най-накрая намери истинския гадател, който щеше да пише с четири четки едновременно. А аз щях да стана прочут художник.

Пихме за наше здраве. Скоро, сигурно след около година, сестра Ю и учителят Пан с новата си съпруга щяха да отплават на пътешествие до Америка. Гаолин и аз щяхме да отидем на пристанището в Сан Франциско да ги посрещнем с новия ни автомобил, лъскав и черен с куп удобни седалки и американски шофьор. Преди да ги закараме в къщата ни на върха на хълма, щяхме да се отбием в една бална зала. И за да отпразнуваме нашата среща, всички се съгласихме, че щяхме да танцуваме, танцуваме, танцуваме.