Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Луцифер

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-251-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3217

История

  1. — Добавяне

8.

Катакомби

Квартал Йешилкьой

Истанбул, Турция

17 март, 2010

— Моля ви, професор Лурдс, не се страхувайте!

След всичко преживяно от пристигането му в Истанбул Лурдс не можеше да повярва, че някой ще му каже такова нещо. Ехото от изстрела на жената още кънтеше в огромната катакомба. Въображението на Лурдс работеше на бързи обороти, докато, стоеше пред мъжа с качулката.

Много от документите, които беше превеждал, бяха свързани с митове и легенди за чудовища на места като това. Даже част от трудовете му включваха предания за ужасии по време на османското нашествие и падането на Константинопол.

Лурдс беше готов да се бие за живота си, когато стана нещо съвсем неочаквано: мъжът, който го държеше, повтори думите си — на старогръцки. Диалектът беше малко странен, но разбираем.

— Какво казахте? — попита Лурдс на същия език.

— Аз и приятелите ми дойдохме да ви помогнем — отвърна мъжът. — Търсим ви, откакто изчезнахте тази сутрин. Моите извинения, че ни трябваше толкова време, за да ви открием.

— Кои сте вие?

— Засега мога да ви кажа само, че сме приятели. Дошли сме да ви изведем оттук. Моля, кажете на жената да престане да се съпротивлява.

Клийна явно продължаваше да се бие с някого, ако се съдеше по шума. Лурдс се обърна към нея, но не можеше да я види в мрака.

— Престанете да се съпротивлявате — рече й той. — Това са приятели.

Тя се укроти и се наклони към него. Тялото й бе напрегнато като тетива.

— Откъде знаете, че са приятели? — изсъска тя.

— Един от тях ми го каза.

— Боже, как сте успели да оцелеете толкова дълго?

— Вярвам му — защити се Лурдс. — Говори с мен на старогръцки.

— И това е причина да му се доверите?

— Казва, че могат да ни изведат оттук.

— Справяме се и сами.

— Кайин е повикал подкрепление — обади се мъжът до Лурдс.

— Откъде знаеш? — отвърна Клийна.

— Проследихме ги дотук.

В този миг се чу шум — стъпки в другия край на катакомбите. Не след дълго някой откри огън.

Лурдс реагира мигновено и залегна на земята, последван от Клийна. Лежаха един до друг в мрака и лицата им просветваха на пресекулки под блясъка на дулата, докато куршумите се забиваха в колоната над главите им.

— Убедихте ли се? — попита сухо Лурдс.

Жената не отговори.

— Професор Лурдс? — обади се мъжът. — Има и друг изход. Последвайте ме.

Тичащи стъпки отекнаха из катакомбите. Жената се надигна на колене, взе пистолета и стреля. Лурдс не изчака да види резултата. Виковете зад него му дадоха да разбере, че мерникът й отново е бил безпогрешен.

Той се изправи и тръгна приведен след мъжа с робата. Преследвачите им насочиха фенерите си в тяхната посока и ярката светлина се разля върху Лурдс точно когато той видя тесния процеп в стената пред себе си.

Последва мъжа през отвора и се озова в тунел. Жената беше по петите му, следвана от още двама мъже в роби. Щом влязоха вътре, единият нагласи липсващото парче от стената на мястото му и затвори пролуката.

Другият извади фенер и го включи. Блясъкът заслепи Лурдс и изпълни тесния тунел със светлина. Професорът огледа лицата на петимата мъже в тунела, но не познаваше никого.

— Тук сме в безопасност, професор Лурдс — обади се един от тях. Беше млад, на не повече от двайсет и пет години. Грижливо подрязана брадичка обрамчваше лицето му. Очите му се губеха в сенките на качулката.

Клийна презареди пистолета си и попита:

— Могат ли да влязат?

Мъжът поклати глава.

— Вече не. Заключихме.

Тя огледа изпитателно петимата и попита:

— Кои сте вие?

— Както вече казах, ние сме приятели — каза търпеливо младият мъж.

— Познавам всичките си приятели — настоя тя.

— Може би трябваше да кажа, че сме приятели на професора — уточни младият мъж.

— Вярно ли е, професоре? — попита тя, без да сваля очи от мъжете. — Познавате ли ги?

— Още не — отвърна Лурдс. — Но винаги съм готов да се запозная с нови приятели. — Той я погледна. — Особено такива, които не ме отвличат. От такова първо впечатление човек трудно се отърсва.

Тя му хвърли свиреп поглед.

— Можем да се запознаем и по-късно. Този тунел трябва да води нанякъде. Кайин и приятелчетата му може да ни нападнат от другия край.

— Всъщност те не знаят всички тайни на катакомбите — увери я младият мъж.

— Страхотно! — отвърна тя саркастично. — Все пак бих предпочела да се махна оттук.

— Разбира се — младият мъж кимна на човека с фенера и той незабавно се отправи към тъмното гърло на тунела. Лурдс последва светлината.

Лурдс предположи, че са минали няколко минути, докато прекосят тунела. Стори му се, че усеща вертикален наклон, но не беше сигурен — беше прекалено тъмно, а и той повече се ослушваше за шум от преследване.

— Виждам, че държите книгата на Кайин — рече младият мъж.

— Останах с впечатлението, че тази книга всъщност не е негова — отвърна Лурдс. — И без това не можеше да я прочете.

— Моя грешка — рече мъжът и за миг прозвуча като някой от студентите му в „Харвард“. — Не исках да кажа, че книгата е негова. Не му принадлежи.

Неспособен да сдържи любопитството си, Лурдс попита:

— А на кого принадлежи?

— В момента нямам право да ви кажа.

— Каква очарователна тайнственост, а? — обади се Клийна.

— Проявихте ли такова любопитство към хората, които ви наеха да отвлечете професор Лурдс? — контрира я мъжът.

Тя не каза нищо, а Лурдс попита:

— Какво й е толкова специалното на тази книга?

— Успяхте ли да разчетете езика? — поинтересува се мъжът.

— Тъкмо бях започнал, но мисля, че мога да го разчета. Ако разполагам с време.

Зад него Клийна тихо изруга и Лурдс си даде сметка, че това признание може да застраши живота му.

— Пазете си главата тук. — Младият мъж се пресегна и докосна ниска издатина в тавана на тунела.

Лурдс се наведе и го последва. Малко по-нататък тунелът стигна до разклонение. Завиха наляво.

— Какво разбрахте от прочетеното? — продължи непознатият.

— Не много — отвърна Лурдс.

— Но мислите, че можете да разчетете книгата?

Лурдс се поколеба. Ако кажеше, че може, щяха ли да го държат като заложник? А ако кажеше, че не може, щяха да го убият ли? Нито една от възможностите не му се понрави. В ръцете си държеше загадка истинска енигма, от онези, които обичаше да разбулва. Не беше готов да я предаде без бой.

— Мога — отвърна той.

— Това е добре. — Младият мъж спря и другият вдигна фенера, докато водачът правеше нещо по стената отпред.

— Знаете ли за какво се разказва в тази книга? — попита Лурдс.

Младият мъж го погледна и съвсем чистосърдечно заяви:

— Нещо е било изгубено, професоре. Нещо много ценно и много важно. То трябва да бъде намерено. От това зависи много.

— Какво е било изгубено?

Младият мъж тъжно поклати глава.

— Не мога да ви кажа. Съжалявам. Знам, че сте имали тежък ден. Но всичко, което бих казал, може да ви попречи да разчетете книгата. Трябва сам да си създадете впечатления за написаното вътре. Много хора са се опитвали да я разшифроват. Ако се провалите, провалът трябва да е само ваш.

Част от стената отпред се плъзна нагоре и разкри малък отвор. По отсрещната стена се виждаха железни стъпала.

Мъжът с фенера освети вертикалната стълба.

— Чисто е — рече той.

Лурдс беше трети поред и сграбчи една от ръждясалите железни стъпенки над главата си. Метна раницата с книгата на рамото си и се изтегли нагоре. Корозиралият метал цапаше ръцете му с ръжда. Бегъл поглед беше достатъчен, за да види, че вертикалната стълба върви доста високо. Лурдс не можеше да гледа дълго нагоре, защото ръждата се посипваше в очите му. Докато се катереше, усети, че е изтощен до крайност. И много гладен.

Но тайната на книгата не му даваше мира.

Точно когато Лурдс се канеше да уведоми останалите, че не издържа повече, водачът извика на всички да спрат. Над главата им се чу скърцане на метал, след това в шахтата се разля слънчева светлина.

Сутрин? Лурдс не можеше да повярва на очите си. Но нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание, упоен от лекарството.

Мъжът най-отпред се изкачи бавно, огледа се набързо и се измъкна от тунела. Младият мъж, който бе говорил с Лурдс, го последва. После един след друг излязоха и останалите. Озоваха се в тясна уличка, пълно подобие на уличката, в която се беше разбил хеликоптерът.

Клийна се изправи с пистолет в ръката. Някак си беше успяла да се изкатери, без да изпуска оръжието.

Петимата мъже я наблюдаваха неспокойно.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще придружим професор Лурдс до хотела му — отвърна мъжът с козята брадичка.

— Ами аз?

— Свободна сте да си вървите.

Тя ги изгледа подозрително и стисна още по-силно пистолета си.

— Какво? Просто така?

— Да.

Тя се усмихна.

— А ако реша да взема професора с мен?

— Това е недопустимо.

— Винаги са ми казвали, че който държи пистолета, той определя правилата.

Лурдс се размърда притеснено и се отдръпна от нея.

Младият мъж спокойно отвърна:

— Уверявам ви, че не само вие сте въоръжена. Пуснахме ви да дойдете с нас, защото не обичаме да убиваме, нито бихме позволили на Кайин и хората му да ви убият. Но нашите хора се бият и умират от векове заради тайните, които се съдържат в тази книга.

Лурдс не виждаше никакви оръжия по тях, но робите скриваха много. Изведнъж се почувства като кокал на раздора между две кучета.

Обаче най-силно впечатление му направиха думите колко дълго тези хора са търсили начин да разгадаят тайната, която в момента държеше в ръцете си. Стисна малко по-силно презрамките на раницата.

После си спомни другите мъже на летището.

— Вие ли се опитахте да се свържете с мен на летището вчера сутринта?

— Не, професоре — отвърна младият мъж.

„Значи и трета страна ме издирва“, осъзна Лурдс.

— Професоре? — попита жената. — Решението е ваше. Искате ли да останете с тях?

— Обещаха да ме придружат до хотелската ми стая — отвърна Лурдс.

— Вярвате ли им?

Лурдс повдигна рамене.

— Те не са ме отвлекли.

Закачлива усмивка потрепна на устните й.

— Засега. — Замълча и добави: — Всичко добро, професоре. Беше… интересно. Но дано не ми се обидите, ако кажа, че се надявам никога повече да не ви видя.

— Изобщо. Дано и вие нямате нищо против, че чувствата са взаимни.

Клийна направи стотина крачки заднешком по улицата. После се обърна, побягна зад ъгъла и изчезна.

— Професор Лурдс — подкани го младият мъж. — Готов ли сте да тръгнете към хотела?

— Разбира се, само секунда — Лурдс зарови в раницата и извади листа и химикалката. Вече знаеше в каква посока трябва да тръгне преводът. Докато си водеше бележки, въодушевлението му нарастваше.

По пътя към хотела мъжете свалиха робите си и ги хвърлиха в една кофа за боклук. После отидоха с Лурдс до края на уличката и спряха такси. Само младият мъж с козята брадичка го придружи до хотела.

Без робата той изглеждаше като всеки друг. Всъщност като студент, помисли си Лурдс. Беше облечен с панталони цвят каки, кожени мокасини и футболна фланелка. Би се чувствал съвсем у дома в двора на „Харвард“.

Около тях Истанбул се съживяваше. Пешеходци и туристи изпълваха кръстовищата. Разглеждаха витрините или седяха по масите пред кафенетата. Винаги беше обичал този град. Истанбул, както и Константинопол преди него, имаха дълга и вълнуваща история.

Първите поселища датираха от 6500 г. пр.Хр. в анадолската част. В могилата Фикиртепе бяха открити находки от периода 5500–3500 г. пр.Хр., от времето на медната епоха. Едно от пристанищата, Кадъкьой, известно и като Халцедон, бе съществувало още по времето на финикийците.

Босфорът държеше рекорд за най-тесния проток, използван за международни плавалия. Според древногръцката митология протокът бил кръстен на Йо, една от любовниците на Зевс, който я превърнал в юница, за да я предпази от ревнивата си жена.

Обикновено Лурдс се чувстваше успокоен от присъствието на толкова много история. Въпреки модерните попълнения, не беше трудно да си представи пристанищния град такъв, какъвто е бил по време на разцвета си. В соления морски въздух нямаше да има нито следа от бензин, но иначе щеше да мирише почти по същия начин.

Но сега не можеше да се отпусне. Очакваше нападение от всички страни.

— Не споменахте как се казвате — рече той.

Младият мъж се усмихна и поклати глава.

— Не мога. Извинете ме за нелюбезността. Имам стриктни заповеди.

— Относно мен? Или книгата?

— Те са едни и същи.

— Като се има предвид, че от пристигането ми в града ме грози смъртна заплаха, няма ли нещо, което можете да ми кажете?

— Само че предстоят да се случат много неща и над света е надвиснала опасност.

— Доста неясно, не мислите ли? — попита Лурдс.

— Занимавали сте се много с история. Чували ли сте за пророчество, което да не е неясно?

— За пророчество ли става дума?

— Не, не желая да оставате с погрешна представа. — Мъжът прокара пръсти по брадата си, изглеждаше огорчен. — Наистина, професоре, иска ми се да можех да ви кажа повече.

— Освен вас и хората на Кайин, кой друг знае за това?

— Няколко души знаят историята на книгата и тайната, която пази. Тя много дълго беше у хората на Кайин.

— Колко дълго?

— Последните триста трийсет и седем години.

— В този град?

— Книгата никога не е напускала града.

— Защо?

— Забранено е.

Лурдс поклати глава.

— Не разбирам. Всеки може да напусне града с книгата.

— Нима? — Младият мъж се усмихна с жив интерес. — Чудя се дали ще можете.

— Това предизвикателство ли е?

— Предизвикателството, професоре, е да разчетете книгата и да откриете какво се крие в нея.

— Мога да го направя в „Харвард“ — отвърна Лурдс. — Там ще е много по-лесно — замълча. — Или вие ще ме спрете?

— Да. Както и Кайин. Има и други, които я търсят. Ако останете тук, можем да ви защитим донякъде.

— Както направихте вчера?

— До вчера не знаехме, че ви грози опасност — отвърна младежът.

— Не знаехте ли, че Кайин ще ме отвлече?

— Не. Чак когато лакеите му бяха разпознати, разбрахме, че е замесен.

— Той е смятал, че мога да разчета книгата, а вие не сте?

— Съжалявам.

Лурдс изръмжа недоволно.

— Моля ви, не го приемайте като подценяване на способностите ви, професоре — продължи младежът. — От векове наши хора се трудят върху книгата. С течение на годините висшестоящите стигнаха до заключението, че не чакаме някой да преведе текста, а чакаме подходящия момент.

Малко поуспокоен, Лурдс кимна.

— Мислите, че сега е моментът.

— Готови сме да чакаме и да разберем. И да ви дадем шанс с книгата. Когато открихме скривалището на Кайин и разбрахме, че сте успели да преведете част от нея, беше решено, че вероятно времето е дошло. — Младият мъж погледна през прозореца, но Лурдс знаеше, че не вижда нищо отвън. Мислите му бяха другаде.

— Кайин има по-висока оценка за възможностите ми от вас — отвърна Лурдс.

— Може би — младежът отново го погледна. — Или просто е по-отчаян.

— Надявам се, че и с това не искате да ме обидите.

— Не. Извинете ме. Свикнал съм да бъда много прям по въпроси, свързани с книгата.

Таксито намали, после сви по алеята на хотел „Есрин Краун“. Портиерът в ливрея пристъпи към колата и отвори вратата на Лурдс. Беше професионалист и подозрителният му поглед към окаяния вид на професора трая само секунда.

— Добро утро, сър! — поздрави го портиерът. — Добре дошли в хотел „Есрин Краун“!

— Добро утро! — отвърна Лурдс. — Благодаря ви.

— Имате ли багаж?

Лурдс за малко да се засмее. Ако положението не беше трагично, можеше и да го направи.

— Не, нямам. — Това щеше да е проблем. Извърна се към младежа в таксито. — Ще ви видя ли отново?

— Бъдещето ще покаже. — Той протегна ръка. — Късмет, професоре! Надявам се да успеете в начинанието си. Ще поддържаме връзка.

Лурдс не знаеше дали трябва да се чувства заплашен, или не. Понеже нямаше какво повече да каже, той затвори вратата на таксито и отстъпи назад.

Шофьорът невъзмутимо се включи в движението, а младежът погледна назад през стъклото и му махна съвсем невинно.

Лурдс също му помаха и веднага се почувства глупаво. Обърна се към портиера.

— Предполагам, че хотелът има добра охрана?

— Разбира се, сър. Най-добрата.

— Има и хора на място?

Портиерът го изгледа с любопитство.

— Да, сър.

— Много добре. — Лурдс остави портиерът да му отвори вратата и влезе в елегантното фоайе. Гости и персонал го зяпнаха, все едно беше бездомник. Трябваше да признае, че с изпокъсаните и изцапани дрехи лесно може да мине за такъв.

Като събра цялото си достойнство, Лурдс се приближи до рецепцията. Красива млада жена с делови костюм любезно го поздрави.

Лурдс й каза името си й лицето й веднага се озари. Но явно беше объркана, сигурно усещаше миризмата му.

— А, разбира се. Професор Лурдс — ведро рече тя. — Очаквахме ви вчера.

— Доколкото разбирам, не сте гледали новините.

Тя му отвърна с празен поглед:

— Моля?

— Бях отвлечен — отвърна Лурдс. — Даваха го по новините.

— Съжалявам. Сигурно съм го пропуснала. — Тя вкара набързо данните в компютъра и поиска кредитна карта за стаята. — Един ключ ли желаете, или два?

— Един, благодаря. — Лурдс взе ключа и се отправи към асансьорите.

— О, професор Лурдс! — извика рецепционистката.

— Да?

— Багажът вече е в стаята ви.

— Така ли. Кой го донесе?

Жената сви рамене и погледна компютъра си.

— Няма го в компютъра. Пише само, че е донесен вчера следобед.

Лурдс й благодари и се качи в асансьора. „Ако имаш акъл в главата — мислеше си той, — ще вземеш едно такси до летището и ще се качиш на първия самолет за Бостън“.

Но знаеше, че няма да го направи. Тайната на книгата го зовеше.

Поколеба се пред вратата на стаята с електронната карта в ръка. Побиха го тръпки и стомахът му се сви. Наистина не беше подготвен за подобно нещо.

Въпреки усилията си да открие изгубената Атлантида и всички опасности, на които се беше натъкнал тогава, нито физически, нито духовно беше подготвен за частта със стрелбата и боя. Предпочиташе да чете за тях в любимите си трилъри. Беше съвсем обикновен човек.

Ръцете му трепереха толкова силно, че три пъти опита да пъхне картата в четящото устройство. Ключалката изщрака и лампичката светна в зелено, което означаваше, че вратата е отворена.

Лурдс влезе бавно и предпазливо в стаята, като се ослушваше и за най-малкия шум. Видя багажа си до краката на голямото легло, което го подмами в тъмната спалня. Свали раницата и я остави на бюрото.

Над него имаше огледало и когато запали лампата, за да огледа пораженията върху лицето си, Лурдс видя отражението на мъж, седнал на стол до леглото.

Лурдс се завъртя и хукна към вратата, като грабна раницата си. Преди да стигне до нея обаче, тя се отвори и един огромен мъж застана на прага. Здравенякът влезе в стаята и Лурдс отстъпи назад.

— А, професор Лурдс, предполагам. — Мъжът в стола до леглото се усмихна извинително. — Моля да ми простите. Това казал Стенли на Ливингстън, когато го открил.[1]

Лурдс замръзна на място. Стаята беше на четвъртия етаж. Дори да успееше да разбие закаленото стъкло на прозореца, нямаше да оцелее след падането.

— Разбрах намека — промълви той.

Мъжът се усмихна.

— Знаех си, че ще го разберете. В моя занаят не ми се случва често да разговарям с толкова образовани хора.

— Може би трябва да ми кажете какъв е занаятът ви. Освен че нахлувате с взлом в хотелски стаи.

— О, не съм нахлул с взлом, професоре. Имах покана. — Мъжът бръкна под сакото си и бързото движение разкри пистолет, затъкнат в кобур под мишницата му. — Разполагам със съдебен документ, който ми позволява да вляза. Предполагам, че турският ви е добър?

— Турският ми е фантастичен. — Лурдс взе документа, който мъжът му подаде.

— Уверявам ви, професоре, че всичко е наред.

— Полицай ли сте?

Мъжът разпери ръце и се усмихна.

— Всъщност следовател. Следовател Дълък Ерзос на вашите услуги. — Той леко наклони глава. — Ваш почитател. Харесвам много книгата ви за Атлантида и някои от останалите ви аналитични трудове. А съпругата ми продължава да сипе възхвали за „Будоарни занимания“.

— Според моите издатели феновете никога не са достатъчно. — Лурдс му върна документа. — Предполагам, че не сте дошли за автограф. Последният, който дадох, ми навлече доста ядове.

— В даден момент бих се радвал изключително много на автограф — отвърна Ерзос. — Жалко, че моментът не е такъв.

— Какво желаете, детектив Ерзос?

— Само малко от времето ви, професоре.

— Предполагам, че нямам избор?

— Разбира се, че имате избор — усмихна се Ерзос. — Можете да дойдете доброволно или да ви арестуваме и, да ви изведем оттук с белезници.

— Предполагам, че и дума не може да става за душ.

— Моите най-искрени извинения, но началникът ми нареди да ви заведа в мига, в който се появите.

Лурдс въздъхна.

— Сигурен съм.

— Вчера сутринта загинаха хора, професоре. Винаги има разследване при подобни случаи. — Ерзос се изправи и изискано прибра маншетите на ризата си. — Да вървим!

Без да каже нито дума, Лурдс нахлупи шапката на главата си, отново нарами раницата и пое след здравеняка.

Бележки

[1] Препратка към прочутата реплика на Хенри Морган Стенли, когато открил изчезналия в Африка изследовател и мисионер Дейвид Ливингстън (1813–1873 г.) — „Доктор Ливингстън, предполагам?“. — Б.ред.