Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Луцифер

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-251-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3217

История

  1. — Добавяне

7.

Нощен клуб „Смарагд“, Трентън стрийт

Бостън, Масачузетс

Съединени американски щати

16 март 2010

Доусън се чувстваше като гол без кола, но в Бостън трудно се шофираше. След като слезе от частния чартърен самолет, взе такси от международно летище „Лоуган“. Вече имаше чувството, че ранната вечеря с вицепрезидента е била предния ден, а не само преди няколко часа.

Дръпна маншета си и погледна ролекса. Показваше 11:54.

— Не се коси, човече — провикна се шофьорът отпред. Косата му бе на дълги масури и миришеше на ганджа. — Градът оживява през нощта. Случват се много неща. Добре ще се позабавляваш. Ще видиш.

Доусън не му обърна внимание. Таксиджията беше надул Боб Марли и музиката сякаш пасваше на неоновия живот в тъмните ъгълчета на града.

На Доусън му беше приятно да усеща 40-калибровия пистолет на хълбока си.

— Тоя клуб — рече шофьорът, докато спираше на адреса, — е малък, но съм чувал, че кърти. — Размаха юмрук във въздуха и се ухили.

— Радвам се да го чуя. — Доусън слезе от колата и дръпна няколко банкноти от навитата ролка.

— Колежанки ли си търсиш, мой човек? Чувал съм, че това място е тъпкано с тях.

— Да. — Доусън подаде на шофьора дължимото. Беше облечен с джинси, фланелка с дълъг ръкав и тясно велурено яке. Беше достатъчно суетен и знаеше, че може да мине за двайсет и осем годишен на приглушеното осветление в бара.

Нощен клуб „Смарагд“ се намираше между китайска пералня и магазин за електроника. Над него имаше апартаменти, където почти не светеше. Неонова реклама изписваше името на бара по дължина на закритата с пердета витрина.

На входа нямаше опашка, но имаше як охранител. Беше чернокож, с бръсната глава, златни вериги, клубна фланелка и кожено яке.

Доусън вдигна яката си, за да се предпази от студения северен вятър, и се запъти към бара. Охранителят му хвърли бегъл поглед и му махна да влиза.

Вътре беше претъпкано с колежани. Шумът беше оглушителен. На големите телевизионни екрани зад бара вървеше ESPN. На Източното крайбрежие още се играеха баскетболни мачове и „Бейзбол Тунайт“ излъчваше репортаж за пролетните тренировки.

Бриджит Маккена изпълняваше поръчки зад бара, движеше се грациозно и се справяше умело. Беше на деветнайсет, слаба и стройна, може би малко над метър и петдесет и петдесет кила с мокри дрехи. Не притежаваше ръста и изваяното тяло на сестра си. Носеше дългата си кестенява коса на конска опашка и изглеждаше по-малка от годините си.

Компания млади момчета, вероятно спортисти, ако се съдеше по якетата с надписи, седяха на бара и флиртуваха с нея. Изглежда вниманието й харесваше, но тя продължаваше да работи.

Едно от местата в края на бара беше свободно. Доусън седна и се пресегна към купата с ядки. Белеше ги и ядеше, като направи цяла купчина от черупки пред себе си.

— Здрасти! — поздрави го Бриджит след няколко минути. Кожата й искреше от забързаната работа. Усмивката й беше почти наелектризираща.

— Здрасти! — отвърна Доусън и се усмихна. — Май прекаляваш с работата. — Опитваше се да имитира бостънското наречие.

Бриджит вдигна палец над рамото си, сочейки един нисък набит мъж към четирийсетте. Имаше бицепси като на Попай Моряка.

— Кажи го на шефа ми — рече тя.

— Истински робовладелец?

Бриджит кимна, после попита:

— Какво да бъде?

— „Сам Адамс“[1].

— Искаш ли чаша?

Доусън махна с ръка.

Бриджит бръкна под бара и извади една бутилка бира. Сложи я отгоре, отвори я, после я постави върху салфетка пред Доусън. Той плъзна една двайсетдоларова банкнота и каза:

— Задръж рестото.

Кухнята и складът бяха точно зад бара. При толкова народ Бриджит сигурно скоро щеше да иде там да зареди.

Оказа се прав.

Тя тръгна към склада и той я последва по късия коридор. Кухнята беше вдясно, а складът — вляво. Тоалетната и задният вход бяха в дъното.

Бриджит влезе в склада и запали лампата. Взе огромен пакет салфетки и два плика с небелени фъстъци. Когато се обърна, Доусън й препречи пътя.

Първоначално тя опита да се усмихне. Момичетата на нейната възраст винаги го правеха. Но бързо схвана, че номерът няма да мине.

— Нямаш право да влизаш тук.

Доусън запази безизразното си изражение.

— Знаеш ли къде е сестра ти?

Това я сепна, но тя бързо се овладя.

— Нямам сестра. Имам двама братя.

— Нямаш никакви братя — отвърна Доусън. — Имаш една сестра. Клийна Маккена.

— Излезте оттук. — Бриджит пристъпи напред, сякаш се канеше да го избута от пътя си. Но той не помръдна и тя спря точно преди да го докосне. Цялата й смелост се беше изпарила.

— Знам къде е сестра ти — рече Доусън безстрастно. — Но нямам начин да се свържа с нея.

— Ако не си тръгнеш, ще викам.

Доусън я зашлеви през лицето, тя политна назад и изпусна пакетите.

— Млъкни и слушай. Извикаш ли, повече няма да видиш сестра си. Обещавам ти го. — Той дръпна якето си достатъчно, за да й покаже пистолета в кобура на хълбока.

Бриджит се хвана за главата. Сълзи се стичаха по бузите й. Цялата трепереше от страх.

— Знам, че имаш начин да се свържеш със сестра си, когато е извън града — продължи Доусън. — Само кимни. Ако ме изиграеш, ще те пратя в болница.

Тя уплашено затвори очи и кимна.

— Добре. — Доусън бръкна в джоба на ризата си и извади визитна картичка, на която имаше изписан на ръка телефонен номер. — Искам да й се обадиш веднага.

Разтреперана, Бриджит изтри кръвта от лицето си и кимна.

Доусън се усмихна, за да я успокои.

— Ако я няма, остави й съобщение. Искам да ми се обади на този номер. — Закрепи визитката върху кашона с бутилирана бира. — Предай й, че ако не ми се обади до два часа, няма да те види повече.

Бриджит трепереше и плачеше, но кимна, че е разбрала.

— Хей, Бриджит — обади се един плътен глас. — Защо се бавиш толкова? На келешчетата им свършиха ядките и почнаха да буйстват.

Мъжът с мускулите на Попай Моряка зави зад ъгъла и видя Доусън и Бриджит.

— Хей, какво става тук? — попита той.

Доусън го удари с два пръста в гърлото, после извади пистолета си и го повали на земята с три удара. Мъжът не можа дори да извика.

Задъхан от усилието, Доусън изтри кръвта от лицето си и се обърна отново към Бриджит. Тя най-сетне успя да извика:

— Помощ! Някой да помогне!

Доусън й се ухили, свали предпазителя на пистолета и го вдигна към главата й.

— Не биваше да го правиш.

Младежите от бара, които бяха флиртували с нея, се втурнаха към вратата.

Доусън ги посрещна с насочен пистолет.

— Назад! — заповяда студено. — Назад, или ще ви убия!

Момчетата се стъписаха и отстъпиха.

— Обади се на сестра си — рече Доусън, докато излизаше от склада и изтласкваше младежите назад. — Накарай я да ми се обади. Разбра ли?

— Да.

Той спокойно прекрачи поваления в безсъзнание мъж и излезе през аварийния изход в дъното на бара. След миг алармата се включи и воят й отекна в уличката.

Доусън леко ускори крачка. Ако се затичаше, някои от младежите щяха да го подгонят. Беше им присъщо на младоците.

Късметът му се усмихна в другия край на уличката. Едно такси чакаше до тротоара. По това време на нощта шофьорът можеше да изкара добри пари, като качва хора от баровете.

Доусън смени още три таксита, преди да се отправи обратно към летището. Беше сигурен, че полицаите нямаше да могат да му хванат дирите при цялото това обикаляне.

Щом се качи на частния самолет, той се настани в удобната седалка и си наля чаша скъп бърбън. Сърдечният му ритъм се беше нормализирал, но той продължаваше да мисли колко уплашена беше Бриджит Маккена от него. Това се хареса много на тъмната му половина. Изпи бърбъна, докато чакаха разрешение за излитане, после се обади на вицепрезидента.

— Готово, сър.

— Браво, Джими! Да разбирам ли, че си добре?

— Свеж като дъжд, сър. По-добре не мога да бъда. В подобни моменти наистина съжалявам, че напуснах полевата работа.

Уебстър се разсмя.

— Радвам се, че си добре. Напълно те разбирам. Когато трябва да се свърши нещо, трябва да си нацапаш ръцете, за да си сигурен, че е свършено както трябва.

— Да, сър.

— Сигурен ли си, че госпожица Маккена ще се обади?

— Напълно, сър. — Доусън отново си представи изкривеното от страх лице на Бриджит. — Щом получи съобщението, веднага ще се обади на този номер.

— Тогава трябва да поговорим какво ще предприемем по отношение на професор Лурдс. Ще трябва да го изобличим като враг на нашата велика страна.

Доусън си пое дълбоко дъх.

— Сър?

— Истина е, Джими. Има неща, които още не съм ти казал. Ще ни трябва отряд в Истанбул, за да го арестуват, щом се появи. Задачата ни е много опасна, Джими. Много неща зависят от успеха ни. Трябва да сме по-ловки от всякога. Но ние с теб можем да го направим.

 

 

Катакомби

Квартал Йешилкьой

Истанбул, Турция

17 март 2010

— Ще ме убиете? Ако те не ме убият, вие ще ме убиете? Това ли ви е планът?

На Клийна й се стори, че долавя гняв в думите му, но можеше да е и само истерия. И двете емоции бяха напълно разбираеми.

— Млъкнете! — прошепна тя, като се притискаше плътно в него. — Опитвам се да ви спася живота.

— Моят живот? — възмути се Лурдс. — Започнаха да стрелят чак когато ме сграбчихте. Вече бях спасил живота си.

— Не, само бяхте отложили екзекуцията си.

— И това ми стигаше.

— Вижте — изсъска Клийна през зъби, — щяха да ни убият, независимо от всичко. И честно казано, щеше да ми е по-лесно да се измъкна без вас.

— О, така ли? И ако не ме бяхте взели за заложник, кого щяхте да използвате като щит?

Клийна знаеше, че Кайин и хората му се движат в тъмното. Нямаше да мируват още дълго, а нямаше как и да презареди оръжието си. Не можеше да го направи, преди да започнат да стрелят по нея.

— Ето какво ще направим — прошепна тя. — Или идвате с мен, или ви гръмвам. Няма да ви убия, но ще ви раня. Кайин и лакеите му ще се погрижат за вас, понеже разбраха, че можете да прочетете тайнствената им малка книжка. Ще се втурнат да ви спасяват. Аз ще се възползвам от суматохата, но вие пак ще си останете в ръцете им. — Тя го разтърси за яката. — Е, професоре, за последен път ви каня. Искате ли да дойдете с мен, или предпочитате да ви оставя тук?

— Има ли трета възможност?

Тя пак го разтърси.

Лурдс кимна бързо.

— Да го направим, докато още съм на крака.

Клийна бавно започна да се изтегля от помещението.

Вместо да стигне до вратата обаче, се блъсна в стената.

— Какво става? — попита Лурдс.

— Проклетата врата не е там, където беше. — Тя се плъзна покрай стената.

— Изгубихте ли се?

— Не. Може би се заблудих малко и загубих ориентация.

Лурдс въздъхна.

— Голяма спасителка, няма що!

— Още обмислям възможността да ви застрелям. Струва ми се все по-привлекателна.

Професорът се размърда, премести книгата в другата си ръка и нахлупи шапката на главата си. Извади запалка „Зипо“ от джоба си и я запали. Синкаво-жълтият пламък проблесна в мрака и пропъди сенките.

— Сега виждате ли вратата? — попита Лурдс. Напрегна се да види Кайин и съратниците му, които се шмугнаха обратно в сенките като хлебарки.

Клийна погледна през рамо. Черен правоъгълник се открояваше на светлината на пламъка.

— Да — отвърна тя.

Кайин се провикна от мрака:

— Професор Лурдс, съветвам ви да не се доверявате на тази жена.

— Доверието се оказа нещо доста изменчиво тук долу в момента. Вече разбрах, че на вас не мога да имам доверие. Тя все още е под въпрос.

Клийна се промъкна гърбом през вратата и погледна през рамо, за да се увери, че отзад няма никого. Следващото помещение беше също толкова голямо и също толкова празно.

— Знаете ли къде се намираме? — прошепна Лурдс.

— Не раздаваха карти, когато ни доведоха тук, а и не успях да оставя пътечка от трохи.

— Катакомбите се простират с километри под града.

Катакомбите бяха сред най-необходимите инженерни съоръжения на процъфтяващите древни градове. През отминалите векове те бяха служили за водохранилища, складове за храна и последен дом за мъртвите. Мисълта за гробове, скрити някъде в мрака, смразяваше Клийна.

— Ужасно сте досаден. А и за ваша информация посочването на проблема, не го разрешава.

— Познаването на проблема ти помага да се съсредоточиш.

— Нужно ли е да имате отговор за всичко?

— Аз съм преподавател. Това ми е работата.

— Професоре! — извика Кайин.

— Той е по-близо — прошепна Лурдс.

— Чувам го. Не съм глуха. Щом излязохме от залата, те ще допълзят до вратата. — Това би направила тя на тяхно място.

— Професоре, чувате ли ме? — провикна се Кайин.

— Слушам ви.

— Не го слушайте — отсече Клийна.

— Печеля време — отвърна Лурдс.

— Оставете книгата — настоя Кайин. — Оставете книгата и ще ви пуснем да си вървите. Невредими.

— Аз не му вярвам — прошепна Лурдс. — А вие?

— Не! — Клийна продължаваше да отстъпва, като следеше вратата, професора и пространството зад тях.

— Можем да намерим друг да разчете книгата, професоре — провикна се Кайин.

— Да бе — прошепна Лурдс. — Обзалагам се, че съм единственият, когото са открили.

— Доста високо мнение имате за себе си, нали? Май преводът доста ви затрудни.

— Разчетох една част. За двайсет минути, бих добавил. Под напрежение. И без справочен материал.

— Освен това сте и скромен.

— Разбирам си от работата.

— Ще го напишат на надгробната ви плоча — прошепна Клийна.

— Мислех, че целта е да се измъкнем живи оттук.

— Професоре! — извика Кайин. — Договорихме ли се?

Клийна отчаяно се мъчеше да измисли нещо и тогава й хрумна идея. Погледна към Лурдс и запалката в ръката му. Сигурно се беше нагорещила.

— Запалете книгата — рече тя.

Лурдс се дръпна стреснато.

— Какво?

— Запалете книгата. Явно много държат на нея и ще искат да я спасят, вместо да ни преследват.

Лурдс притисна книгата към гърдите си.

— Няма да я изгоря.

— Тя не е ваша.

— Не е и тяхна.

Това наистина я вбеси.

— Не знаете дори дали е истинска. Може да е фалшива.

— Не мисля, че някой ще си направи труда да фалшифицира изкуствен език, основаващ се върху отмрял гръцки, за първоаприлска шега. Не знаем какво имаме тук.

— Струва ли си да дадем живота си за тази книга? — попита Клийна.

— Не знам. Може би.

Кайин отново се обади:

— Професоре, трябва да знаете, че в момента съм готов да застрелям и вас, и жената. Ще рискувам с друг преводач, но няма да изгубя книгата.

— Запалете я! — изкомандва отново Клийна.

— Не. Мой дълг като учен е да запазя тази книга.

— За да сложите името си под статия в някое прашно научно списание.

— Не става дума за това.

Клийна изруга.

— Наистина ли сте толкова глупав?

Лурдс изведнъж извика от болка и изпусна запалката. Тя падна на земята и пламъкът угасна. Мракът ги обгърна.

Колкото и да е невероятно, Лурдс се наведе да търси падналата запалка. Клийна го дръпна за ризата и го накара да се размърда.

— Хайде! — извика тя, бутна го с хълбок и той залитна на една страна.

Олюля се и за малко не падна. Задави се, докато тя го дърпаше за яката и го насочваше към вратата, която бе зърнала в другия край на залата.

— Нищо не виждам — запротестира Лурдс, докато се мъчеше да забави устрема й.

— Те също. Движете се.

— Ще се ударим в стена.

Кайин и хората му откриха огън по тях. Куршумите рикошираха в каменните стени и оставяха искри по дирите си.

— Добре, разбрах те. — Лурдс така се разбърза, че се оказа, че той дърпа нея, а не тя — него.

Зад тях сподвижниците на Кайин взеха фенерите си и лъчи флуоресцентна светлина зашариха по стената пред бегълците точно навреме, за да сменят посоката, преди да са се ударили. Клийна и Лурдс се възползваха от слабата светлина на фенерите и хукнаха към следващата зала. Изстрелите отекнаха в катакомбата и звукът беше достатъчен за Клийна да разбере, че залата е огромна. Каменни колони се издигаха в мрака пред тях и създаваха лабиринт от препятствия. Тя дръпна Лурдс за яката и нареди:

— Наляво!

Лурдс незабавно зави наляво. Заобиколи една дебела колона и закова, когато Клийна го дръпна зад нея. Тя се сви до него и презареди пистолета си с нов пълнител. Оставаше й само още един. Нямаха големи шансове.

— Какво правите? — попита Лурдс. — Не трябва ли да бягаме?

Клийна надникна иззад колоната и стисна пистолета с две ръце.

— Страхотна идея! А знаете ли накъде да бягаме?

— Не сте ли идвали тук преди?

— За пръв път ми е.

— Поне сте били в съзнание, когато са ви довели.

— Бях се заплеснала да изучавам новите си приятели и да се чудя дали ще се опитат да ме прекарат. Което и направиха.

— Явно хич не можете да преценявате хората.

Клийна не отговори, защото един от хората на Кайин нахълта през входа. Полюшващият се в ръката му фенер го превръщаше в идеална мишена. Тя се прицели и натисна бързо спусъка три пъти.

Поне два от куршумите улучиха мъжа и той политна назад. Строполи се тежко на земята и фенерът му се претърколи. За щастие светлината огряваше входа, така че Клийна можеше да види, ако някой друг се приближи. В този миг обаче картечен откос разби и изгаси фенера. Клийна стреля в тъмното към вратата, за да сплаши противниците си.

След секунда буря от куршуми удари колоната, зад която се бяха скрили. Парченца камък се посипаха по лицето на Клийна, докато успее да се прикрие.

— Това намали съотношението на четири към две — прошепна Лурдс. — Вече имаме много по-добри шансове.

— Нима? — отвърна Клийна. — Кои двама искате да поемете?

Професорът въздъхна.

— Добре де, четири към едно.

— Тихо. Трябва да се ослушвам. Предлагам и вие да направите същото, преди да са ни изскочили в тъмното.

— И на тях тъмнината им пречи толкова, колкото и на нас.

— Не и ако не млъкнете! — Тя се извъртя леко встрани от линията на вратата. Държеше пистолета готов и се мъчеше да не мисли как Бриджит може да остане сама на света.

До нея Лурдс изведнъж трепна и тя му се сопна да не мърда.

Преди да успее да каже още нещо, една груба мазолеста ръка запуши устата й. Тя се извъртя и се опита да вдигне пистолета, но някой я сграбчи за китките и тя инстинктивно стреля към сянката, която изникна от мрака.

Искрата от дулото просветна между нея и похитителя й. Ярката жълтеникавобяла светлина освети мъжа, който я беше сграбчил. Беше облечен с тъмна роба, а лицето му представляваше блед овал под заострена качулка.

Бележки

[1] Марка бира. — Б.пр.