Чарлз Броко
Кодът на Луцифер (16)

15.

Истанбулски университет

Площад „Баязид“

Истанбул, Турция

19 март 2010

— Знаеш ли кой е авторът на тази книга?

Лурдс се мъчеше да не изостава от Олимпия, докато тя крачеше по коридорите на колежа по история, в който преподаваше. В сградата имаше студенти, останали за следобедните и вечерните лекции. Навсякъде жужаха разговори и звънкият смях беше пълна противоположност на мрачното, тревожно настроение, завладяло Олимпия толкова внезапно и тайнствено.

— Няма конкретно име.

— А други имена?

— Не, нито едно.

Раздразнен, Лурдс се пресегна и я хвана за китката. Дръпна я до една стъклена витрина с римски оръжия и попита:

— Какво става? Защо си толкова разтревожена?

Влажните й очи се впиха в неговите.

— Имай ми доверие, Томас. Ще трябва да почакаш още малко. — Тя си пое дъх. — Преди да се опитам да ти обясня всичко, трябва да ти покажа някои документи. Разчетеното от теб има дълга история и ние не знаем всичките отговори.

— „Ние“?

— Не мога да говоря за това все още. Нямаш представа с какво си се захванал. Нито колко е важно.

— Беше само едно послание — рече Лурдс. — Още не съм сигурен дали е нещо важно.

Олимпия постави изящната си ръка на устата му.

— Не ми казвай още. Трябва да изчакам. Искам да мисля колкото се може по-ясно и да съм подготвена, доколкото мога. Разбираш ли?

Понеже нямаше друг избор, Лурдс кимна.

Тя го сграбчи за ръката и го задърпа отново след себе си. Почти препускаха през двата етажа. Олимпия беше достатъчно дребна и слаба, за да се провира през студентите безпроблемно. Телосложението на Лурдс не беше толкова аеродинамично — беше по-висок и широкоплещест, а раницата още повече затрудняваше движението му. Без да иска, той се блъсна в двама студенти, докато се опитваше да запази равновесие. Извини се и продължи.

Безобидни ругатни, подхилквания и подмятания защо професор Аднан и гостуващият професор са се забързали толкова, ги преследваха нагоре по стълбите.

Най-сетне Олимпия заряза стълбището и се отправи към кабинета си. Беше извадила ключовете от чантата си още преди да стигне до вратата. Върху матираното стъкло с черни букви беше изписано на английски и турски:

ПРОФЕСОР ОЛИМПИЯ АДНАН

ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

Ключът изстърга в ключалката и най-сетне се завъртя. Олимпия хвърли последен разтревожен поглед през рамо и влезе вътре. Лурдс я последва и тя заключи вратата.

Кабинетът беше чист и подреден, книгите — тематично систематизирани по полиците, а и бюрото — идеално разтребено. Находки от Римската и Османската империи, които бяха спомогнали за изграждането на древния град, бяха артистично подредени из помещението в дървени кутии с рамки. Лурдс беше разглеждал сбирката на Олимпия и не бе открил нищо уникално. Тя беше събрала повечето от находките, когато бе ходила по разкопки с археолози. Гордо му беше показвала снимки от онези дни, но нямаше никакво желание да се връща към тях.

Един от любимите й експонати беше ваза, върху която бе изобразена девойка, коленичила пред младеж. Въглеродното датиране беше потвърдило, че идва от микенския период, някъде около 1600 г. пр.Хр. Беше посветена на Елевзинските мистерии, които се основаваха на мита за Деметра и Персефона.

Персефона била дъщеря на Зевс и Деметра, брат и сестра богове, и била отвлечена от Хадес, своя чичо. Хадес я отвел да живее в подземния свят, защото се влюбил в нея. Зевс дал разрешението си за отвличането, но Деметра, в мъката си, докарала вечна зима в света на смъртните.

Накрая Деметра успяла да освободи дъщеря си от подземното царство за девет месеца в годината, което обясняваше топлите месеци — за хората, които вярваха в подобни легенди. Елевзинските мистерии — едни от така наречените „мистерии“, изповядвани в гръко-римската култура по онова време, защото се ширели без статута на официална религия или писмена основа — били наложени, за да определят някои жени и мъже като по-богоподобни от останалите.

Което, кисело отбеляза наум Лурдс, често ставаше в религиите.

Другият експонат на бюрото й беше от времето на Османската империя, когато започва упадъкът на Римската империя. Олимпия беше направила голяма находка по време на местни разкопки и беше получила поднос, върху който бе изобразен Сънят на Осман.

Осман I е прозвището на харизматичен и идеалистичен владетел на империята по време на славните й дни. Макар че дори по времето, когато била разказвана, идеята за съня на Осман никога не била възприемана като реална случка, тя била приписвана на него.

В своя „сън“ Осман бил вдъхновен да завладее земите около империята от едно огромно дърво, което разпростирало корените си на три континента. Клоните му се виели в небето. В резултат на това той създал османското управление, което променило живота на всички, които живеели в границите на империята, и на тези, които били покорени.

— Сядай. — Олимпия махна към един стол, а самата тя коленичи пред библиотеката си. — Ако искаш да скриеш нещо в кабинета си, къде би го скрил?

— На най-ниската полица — отвърна веднага Лурдс. — Останалите преподаватели вероятно ще са прекалено стари и прекалено дебели, за да го вземат. А младите колеги ще са прекалено горди, за да го търсят.

Въпреки притеснението си Олимпия се разсмя.

— А и повечето не са достатъчно атлетични, за да се изправят бързо. Така че, ако вземат да ровят, ще ги хванеш.

Лурдс сложи раницата си между стола и библиотеката, за да не му пречи, и седна.

— Носиш ли книгата?

— Да.

— Но не си записал превода.

— Не.

— Не го записвай изобщо. Не искам да попадне в неподходящи ръце.

— И чии ръце са неподходящи?

— Като начало, на мъжете, с които си се срещнал в катакомбите.

— Те знаят за Свитъка на радостта, така ли? — попита Лурдс.

— Разбира се, че знаят за Свитъка на радостта. Защо мислиш, че се опитаха да те отвлекат?

— Всъщност те наистина ме отвлякоха.

Олимпия откри това, което търсеше, изправи се и се върна на бюрото си.

— Това не е книга — отбеляза Лурдс.

— Това е флаш памет. По-добро е от книга.

Лурдс изсумтя с отвращение.

Това му спечели остър укорителен поглед. Тя размаха флашката под носа му.

— На това устройство мога да нося повече книги, отколкото можеш да набуташ в тази стая.

Лурдс подигравателно вдигна ръка, че се предава. Предпочиташе книгите, обичаше миризмата и тежестта им, както и солидната брънка към миналото, която представляваха. От книгата можеше да разбере повече, отколкото от електронния документ. Книгата поднасяше лично изживяване на читателя.

Олимпия пъхна флашката в порта на компютъра и я отвори. Обърна широкоекранния монитор към Лурдс и попита:

— Запознат ли си с Йоан от Патмос?

Това изостри вниманието на Лурдс. Не знаеше какво да очаква, но точно това име със сигурност не беше очаквал.

— Свети Йоан Богослов ли? — попита той.

— Именно. — Олимпия не откъсваше поглед от него. — Както казах, Томас, става дума за нещо много голямо и важно.

 

 

— Кажи ми, че не сме изгубили обекта — изръмжа полковник Антъни Екарт, докато крачеше по коридорите на колежа. Студентите бързо се отдръпваха от пътя му. Беше свикнал на подобна реакция. От пръв поглед изглеждаше като човек, с когото не ти трябва да си имаш работа.

Четирийсет и няколко годишен, той се поддържаше във форма със строга диета и физически упражнения. Винаги когато можеше, дори и по време на задача, тичаше по 15 километра на ден и тренираше здраво. Когато не беше ангажиран, отиваше във фитнес залата и доджото^[1], в която и страна да се намираше.

Беше висок метър и деветдесет по чорапи и носеше яке с размер XXL. Напоследък ходеше с гладко обръсната глава. Белезите по тила и по лицето му придаваха свиреп вид и плашеха хората.

За да се слее с тълпата в колежа, сега носеше черни джинси, черно поло и спортно сако, скроено така, че да скрива полуавтоматичния дългоцевен колт, който носеше под мишницата си. В ръкопашна схватка не му трябваше оръжие. Знаеше над сто начина да убие човек с голи ръце.

— Не сме го изгубили — отвърна Джъд Мейфийлд в слушалката, която Екарт носеше. — Мъжът влезе в сградата. Всички изходи са завардени. Още не е излязъл.

Екарт крачеше колкото се може по-бързо, без да пропуска да надникне в стаите по коридора. От време на време студенти и преподаватели срещаха погледа му, но бързо отвръщаха очи.

— Вързахме ли се вече към охранителната система на колежа? — попита Екарт.

— Тъй вярно — отвърна Бил. Той беше компютърният спец в отряда. — Ако изпищи, ще разберем.

Следващата врата беше затворена. Екарт се приближи и завъртя топката, но се оказа заключено. Изруга тихо и бръкна в джоба на якето си за пневматичния пистолет. Не по-дълго от обикновена отвертка, устройството имаше пневматични заряди, които избиваха бързо болтовете.

Екарт притисна дулото към ключалката и натисна копчето. Заглуши силния трясък на инструмента с тялото си и усети как ръката му подскочи, но допълнително приложената сила изстреля заключващия механизъм в стаята. Екарт отвори вратата и надникна дали Лурдс не се крие вътре.

Стаята беше празна.

Той отново изруга и продължи търсенето.

— Някой знае ли защо обектът си тръгна от кулата? — попита Екарт.

Известно време никой не му отговори.

— Каквото и да е станало — отвърна Мейфийлд най-накрая, — не е заради нас. Държахме го под наблюдение, без той да разбере.

— Може би не сме само ние тук. — Екарт се вбесяваше, че се бяха отклонили от плана. Да се опитваш да откриеш някого на непознат терен не беше лесно. Не разполагаха с никакво предимство и не можеха да действат безнаказано.

Искаше му се да беше останал в Саудитска Арабия, за да види развоя на събитията след убийствата, извършени от отряда му. Сигурно здравата беше уплашил принц Халид. Според телевизионния репортаж, излъчен от Икономическия град на крал Абдула, Халид се въоръжаваше и се готвеше за война. Или още по-добре — за отмъщение. Точно това искаше Уебстър.

В резултат други страни от Близкия изток, като Индия, Пакистан и Китай, бяха под тревога. В мига, в който някой направеше погрешна стъпка, тези държави щяха да се хванат за гърлата.

Екарт беше доволен от това. Знаеше, че Съединените щати са се старали прекалено дълго да им попречат да се избият взаимно. Щеше да е най-добре, точно както бе казал и Уебстър, да ги оставят да размахат чуковете, да изчакат огъня да изгасне, после да навлязат и да завладеят целия регион. Стига са се съобразявали с ОПЕК. Америка отново можеше да стане велика.

Изгаряше от нетърпение.

Намери стълбището и се заизкачва към втория етаж.

 

 

В главата на Лурдс се въртяха какви ли не мисли, докато се опитваше да проумее това, което Олимпия току-що му беше казала. Йоан от Патмос, известен още като свети Йоан и Йоан Богослов, се смяташе за автор на „Откровение“ в Новия завет.

— Казваш, че Йоан от Патмос е написал книгата, която аз преведох? — попита той.

Олимпия поклати глава.

— Не. Но книгата, която преведе, е за Йоан от Патмос. Той е написал Свитъка на радостта, за който става дума в превода.

— Тогава защо никога не съм чувал за него? Това е нещо, за което би трябвало да знае целият свят.

— Защото Свитъкът е бил скрит и пазен в тайна.

— Защо?

— Свитъкът на радостта е опасен, Томас — отвърна Олимпия. — Вероятно най-опасният документ на света.

— Защо?

— В него става дума за края на света.

— В „Откровение“ също. Според някои учени и теолози Йоан от Патмос го е написал, докато е бил заточен в Гърция. Според някои той е апостол Йоан и автор на Евангелието на Йоана.

— Това е един и същи човек — отвърна Олимпия. — Имал е тези видения и ги е описал, докато е бил на остров Патмос.

— Учени и църковни водачи не са съгласни, че апостолът, авторът на евангелието и авторът на „Откровение“, са един и същи човек. Историци и тълкуватели на Библията представят силни аргументи за това.

— Колко пъти някой, вярващ или не, е успял да докаже, че нещо в Библията е лъжа? Колко дълго учени и историци се съмняваха в достоверността на потопа, докато накрая не се доказа научно, че Средиземноморският свят някога е бил наводнен.

— Доказаха и че потопът се е дължал на геоложки явления, а не на Божията намеса. И че не един, а няколко потопа са станали по света по различно време.

— Смятат, че е геоложко явление, но не могат да докажат какво точно.

Лурдс не се възпротиви, защото знаеше, че няма да я разколебае.

— Не ме гледай така — рече тя.

— Никак не те гледам.

— Напротив, гледаш ме. — Олимпия се обърна към компютъра си и започна да отваря файлове.

С все по-голямо удивление Лурдс наблюдаваше как екранът се запълва от сканирани свитъци. Повечето бяха на старогръцки, но няколко явно бяха доста по-късни.

— Какво е това? — Той се наведе към екрана.

— Тримата Йоановци са били един човек, Томас. Разполагам с доказателство. Това са документи — писма и хроники — от мъже, които са работили с него.

— Кои?

— Съратници, осигурени от Петър и Павел. Първият свитък съдържа подробности около смъртта на Йоан. Във всички останали става дума за последните му дни и как им е диктувал книгата за Апокалипсиса и Свитъка на радостта.

— Виждам, че това са хроники. — Лурдс лесно си преведе свитъка. Цифровите копия бяха много добри.

— Виждаш това и още се съмняваш в думите ми? — попита тя с раздразнение.

— Предпочитам да видя оригиналния документ, преди да се произнеса върху автентичността на това копие. — Лурдс беше дипломатичен.

Бузите на Олимпия поруменяха и очите й се присвиха.

— Томас Лурдс, ако мислиш, че съм тръгнала да те баламосвам, значи не ме познаваш толкова добре, колкото трябва.

— Ако мислиш, че просто ще приема това, без да се усъмня в достоверността му, ти не ме познаваш толкова добре, колкото трябва. Може би толкова ти се иска да вярваш в него, че не виждаш нещата обективно.

Олимпия си пое дъх, облегна се на стола и кръстоса ръце.

— Това е нелепо.

— Добре, да предположим, че документите са истински. — Лурдс не обърна внимание на погледа й. Не го сдържаше и стана. — Щом като разполагаш с подобна информация, защо не си я изнесла досега? И защо никой преди теб не го е направил?

Олимпия не отговори веднага.

— Сложно е. Трябва да узнаеш още от историята. Произнасяш се, без да знаеш всички факти.

— Тези документи съществуват от близо две хиляди години и учените не са имали право на достъп до тях? — Той поклати шава. — Няма нищо толкова сложно.

— Нима? Дори и краят на света?

— Йоан от Патмос е описал края на света така, както го е видял. Писанията му са в Библията. Това не е нещо ново.

— Описал е края на света, какъвто ще бъде, когато господ слезе отново за оцелелите през голямата скръб — отвърна Олимпия. — Това е друг край.

— Според проучванията ми, докато е живял на остров Патмос, Йоан е имал две видения за края на света. Написал дълго писание, което станало известно като „Откровението на Йоана“, до седемте християнски църкви в Азия, като всичките те се намирали в днешна Турция. В едно от виденията Йоан видял седем свещника, които представлявали седемте църкви: Ефеска, Смирненска, Пергамска, Тиатирска, Сардийска, Филаделфийска и Лаодикийска. Нито една от тези общности не съществува днес. Те са изселени с договора от Лозана през 1923 г. Този документ провъзгласява страната за Република Турция и тя наследява Османската империя.

— Църквите не са били просто материални сгради. Искам да кажа, имало е и сгради, но е ставало дума за християнските общности, които са живеели в тези градове.

— След договора християните са изгонени и принудени да живеят другаде. — Лурдс замълча за миг, за да събере мислите си. — По средата на свещниците бил божият син. Той държал седем звезди, които трябвало да означават седемте ангела, които пазели всяка една от тези общности. По нареждане на Исус Христос, Йоан писал до всеки ангел, за да каже какво не е наред и какво трябва да направят. И какво ще ги сполети, ако не го направят.

— Точно така. — Олимпия беше смекчила тона.

— Във второто си видение Йоан видял отворена в небето врата, която разтълкувал като края на света и окончателното унищожаване на Сатаната.

— Всичко това е тук. — Олимпия зачатка по клавиатурата и образът на озъбен дракон изпълни екрана. — Ето как Йоан е видял Сатаната, не с рога и опашка, както става известен по-късно.

— Притежаваш оригиналните хроники, написани от следовниците му?

— Да.

— И знаеш, че са автентични?

— Няма съмнение. — Олимпия посочи екрана. — Всичко, което ти показвам днес, съществува. Истинско е. Разполагаме с тях.

Лурдс я изгледа.

— Май въпросът ми сега е кои сме „ние“?

 

 

Клийна изгледа мъжа с белязаното лице, който се качваше по стълбите към втория етаж. Изцъкленият му поглед я беше сканирал най-безпощадно, след което се беше отклонил, все едно тя бе едно нищо.

„Ето един гадняр, който търси някого“. Помисли си, че знае кой е този някой.

Извърна се и се втурна към другата стълба, която водеше към втория етаж. Лурдс и приятелката му бяха в този край на сградата на третия етаж. Явно мъжът с оцъкления поглед не го знаеше.

— Севки — обади се тя, когато хукна нагоре по стъпалата. Движението й привлече вниманието на мъж, който идваше от отсрещния край на коридора.

— Виждам го. — Севки беше проникнал в системата с охранителни камери на университета. — Трябва да се махнеш оттам.

Клийна беше на същото мнение. През последните два дни беше успяла да изкара Бриджит от Бостън, като използва деловите си контакти. Бяха се съгласили да оставят малката й сестра в тайна квартира, докато Клийна не им каже, че всичко е приключило. На Бриджит никак не й беше приятно, но бе достатъчно уплашена, за да се съгласи без излишни сцени.

Мъжът, който се беше свързал с Клийна, се обаждаше редовно, обикновено на всеки четири часа и нещо. Беше му докладвала за Лурдс и той изглеждаше доволен. Не беше споменал за изчезването на Бриджит и Клийна беше сигурна, че не го е забелязал.

Въпреки съвета на Севки тя се понесе нагоре по стълбите.

— Какво правиш? — попита той.

Клийна си пазеше дъха за тичането.

Севки здраво изруга.

— Престани! Бъди разумна. Време е да се махаш оттам. Мъжът изглежда опасен. И този, който те следи, също.

Клийна хвърли поглед през рамо и видя, че мъжът, когото беше забелязала, наистина върви след нея.

— И двамата приличат на американци — рече Севки. — Освен това изглеждат от типа момчета, които ЦРУ би пратило да очистят някого.

Клийна го знаеше. Точно затова тичаше.

— Търсят Лурдс.

— Не е нужно да си изобретател на ракети, за да се досетиш.

— Ако го убият или пленят, няма да мога да разбера кой е ударил Бриджит и ни заплашва. Няма да му позволя да избяга, без да си уредим сметките.

— Най-добрият сценарий в случая е да го накараш да забрави за теб.

Клийна стисна здраво парапета и се завъртя на площадката на третия етаж. Беше разучила разположението, докато Лурдс изнасяше лекции пред класа на Олимпия Аднан.

— Няма да забравя за него — отвърна Клийна.

— Ще те убият.

— И това ще стане, ако не престанеш да ме разсейваш. С негативизма си убиваш самоувереността ми. — Тя се запъти към първата отворена врата и влезе. Лампата беше угасена и в стаята цареше полумрак. Тя се скри зад вратата, когато чу стъпките на мъжа да отекват на последното стъпало.

Засега държеше пистолета си в кобура отзад на кръста. Бръкна в джоба на палтото си и извади черна кожена палка, пълна с олово. Баща й я беше научил как да си служи с нея, когато тя беше още на десет години.

— Знае, че си там — предупреди я Севки.

Клийна не му отговори. Ако мъжът не знаеше къде е, щеше да е глупак. Въпреки това не можеше да очаква това, което тя се канеше да направи. Той щеше да разчита на пистолета и ръста си и щеше да отхвърли всяка вероятност тя да го надвие.

Чу го отвън, пред вратата. Почти не вдигаше шум, но подметките му жулнаха пода и тя го чу как издиша. В коридора разговорите между студентите изведнъж затихнаха.

Мъжът предпазливо надникна през вратата. Щом влезе в стаята, Клийна затръшна вратата с всичка сила и тя се удари в кубинката, с която се беше опитал да я препречи.

Клийна бързо стовари палката в матираното стъкло и го разби. Остри като бръснач парченца се посипаха върху мъжа и той инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си. Преди да разбере какво става, Клийна се пресегна през празната рамка на вратата и го цапардоса с палката.

Замахна яростно, с всички сили, удари го с цялата си бързина, и то достатъчно силни, за да го нарани, без да го убие. С първия удар му счупи китката, изби пистолета от пръстите му и го запрати на пода. Удари го още четири пъти, като се целеше в главата. Лицето му се покри с кръв и той се свлече на земята. Тя го удари още веднъж по тила и той изпадна в несвяст.

Като дишаше на пресекулки от прилива на адреналин и физическото усилие, Клийна се изправи над противника си.

— Добре ли си? — попита Севки. Не във всички стаи имаше охранителни камери.

— Добре съм. — Тя напъха палката в джоба си и изтри кръвта на мъжа от лицето си. Коленичи бързо и претърси джобовете му. — Къде е другият?

— Оглежда втория етаж. Ще ограбваш ли този?

Клийна откри портфейла и паспорта му и ги напъха в джоба на палтото си.

— Взех му документите. Може да помогнат да разбера кои са тези хора.

— Най-добре се разкарай оттам.

Клийна се отправи към кабинета на жената в края на коридора и попита Севки:

— На някоя от камерите ти вижда ли се теренът около сградата.

— Да.

— Виж има ли и други навън. Тези момчета не са дошли сами.

Севки изруга.

— Трябва да съм муха, за да държа под око всичко.

Клийна спря пред вратата на кабинета. Отвътре се чуваха гласове, но бяха прекалено тихи, за да разбере нещо.

— Още една молба — прошепна Клийна.

— Да? — Севки звучеше едновременно разсеяно и разтревожено, опасна комбинация.

— Ако не можем да се измъкнем от сградата през изходите, виж дали има друг начин за бягство.

— И защо ще се опитваш да бягаш с професора?

— Защото той знае какво точно разруши света ми.

— Да ти дам ли един съвет?

— Не. — Клийна се пресегна зад гърба си и стисна пистолета.

— На мен ми се струва, че в каквато и дупка да си стъпила, само затъваш още по-дълбоко.

— Дразниш ме, Севки.

В този миг белязаният мъж стигна до горната площадка в другия край на коридора. Огледа го и срещна погледа на Клийна. Тя изруга и хвана топката на вратата. Беше заключено.

 

 

— Има една организация — разказваше Олимпия на Лурдс, — общество, заклело се да остане в тайна, което пази тези документи. Книгата, която си откраднал от онези мъже в катакомбите, е част от тези документи.

— Но Кайин и неговите хора не са част от тайната организация, така ли?

— Не. — Олимпия поклати категорично тава. — Кайин и съратниците му са нещо друго. Свитъкът на радостта им трябва за други цели.

— Какви цели?

— Искат силата, която се крие в него.

— И каква е тя?

— Не знаем със сигурност. Йоан от Патмос бил с разклатено здраве, когато се съвзел от виденията. Вече бил стар човек. Виденията и диктуването на видяното на следовниците му го изтощили. Повече не станал от леглото.

— Предполагам, че тази група защитници произлиза от следовниците му?

Олимпия кимна.

— Наричат се Братството на последния свитък на Йоан.

— Явно е трябвало да се нарекат някак, но това трудно се побира на бланката.

— Не е смешно. Много е заложено на това.

— Съдбата на света — отвърна Лурдс и нямаше как да не се почувства нелепо, когато го каза.

— Помолих за разрешение да те доведа тук — тихо каза Олимпия. — Предложението ми срещна голяма съпротива, но след като откри Атлантида, старейшините започнаха да възприемат идеята.

— Щом като е било свързано с превод, би трябвало да съм първият ти избор. Трябваше да ми го кажеш още преди години.

— Изборът не зависи от мен. Ако не беше брат ми, изобщо нямаше да ме изслушат.

— Брат ти? Йоаким? — Лурдс никога не се беше срещал с по-малкия брат на Олимпия. Тя рядко говореше за него и той си мислеше, че съществува някакъв семеен разрив.

— Да.

— Понеже никога не говориш за него, мислех, че не сте близки.

— Не можех да говоря за него.

— Защото това, с което се занимава, е тайна.

— Това не е шега, Томас.

Лурдс погледна отново към изображението на озъбения змей на екрана. За миг се помъчи да се отърси от съмненията. В крайна сметка не беше сигурен и за Атлантида.

— Ти реши да повярваш, че книгите от Александрийската библиотека още съществуват. — Олимпия го гледаше право в очите. — Никога не съм казвала нещо, за да те разубедя и да те лиша от надеждата, че ще ги откриеш. Но ти разполагаш само с надежда, нищо повече. А аз имам тези документи. Ти разполагаш с откритото в онази книга.

— Добре. Но щом като всичко това е толкова тайно и Братството се е заклело да мълчи, как Кайин и хората му са разбрали за Свитъка на радостта?

— Както има хора, които се кланят на господ, така има и хора, които се кланят на Сатаната.

— Това е прекалено.

— Така ли? Спомни си името на мъжа, който те отвлече.

— Кайин?

— Да. Замисли ли се откъде идва то?

— Предполагам от майка му и баща му. — Сарказмът го напусна, когато разбра накъде бие тя. — Кайин означава друго на другите езици.

Олимпия кимна.

— На английски може да бъде преведено като Каин.

— Като в: „И когато бяха на полето, Каин стана против брата си Авела и го уби“. Този ли Каин?

— Да.

— Мислиш, че потомците на Каин търсят Свитъка на радостта? — Лурдс не можа да сдържи недоумението си.

— Господ прогонил Каин, след като той убил брат си — продължи Олимпия. — И го белязал. Може би потомците на Каин са се страхували от наследеното клеймо и са избрали различен път от този на праведните, защото вече са били обречени.

— Различните религии спорят за този белег. Според юдаизма белегът е проява на милосърдие. Господ казал, че всеки, който навреди на Каин, ще бъде наказан седем пъти повече от него. Това може да се разглежда като предохранителна мярка.

— И в двата случая смятаме, че името е нарочно избрано.

— Защо?

— Защото откакто съществува Братството, съществува и Кайин.

— Със сигурност не смяташ, че е един и същ човек. — Макар че беше способен да повярва в това и от самата мисъл го побиваха тръпки.

— Няма значение. Важното е, че ще успеем да преведем Свитъка на радостта.

— Защо сега, а не преди няколко години, когато се запознахме?

— Защото Братството не се доверява на никого извън собствените му редици — отвърна му Олимпия. — Трябваха ми години, за да ги убедя, че ти си човекът за тази работа. Ако Кайин не те беше отвлякъл, ако не беше се сдобил с тази книга и не беше успял да я преведеш, щяха да те подложат на изпитание.

— И ако се бях провалил?

— Никога нямаше да разбереш за Свитъка на радостта, още по-малко пък да имаш шанс да го преведеш.

— Ами ако след като ме отвлякоха, бях решил, че не искам да имам нищо общо с превода на този свитък?

Олимпия му се ухили.

— Знам, че ти е приятна компанията ми, но не се лаская от мисълта, че заради мен си останал в Истанбул. Ако беше намерил начин да изнесеш книгата от страната, щеше да си тръгнеш. Ако беше сметнал, че можеш да научиш достатъчно от копие на тази книга, щеше да го направиш и да хванеш първия самолет.

Лурдс знаеше, че е права.

— Няма ли да възразиш? Знаех, че е достатъчно да спомена, че разполагам с ръкопис, който никой друг не може да прочете. Суетата ти щеше да свърши останалото.

Лурдс си сложи шапката и каза:

— Отказвам да повярвам, че съм толкова предсказуем.

— Когато става въпрос за загадки, свързани с превод, всеки може да предвиди как ще постъпиш.

— Със сигурност не съм толкова прозрачен.

— Напротив. Това е една от причините да държа толкова много на теб и да не се опитвам да се увеся на врата ти.

Лурдс прикова поглед в изображението на змея.

— Искам да видя оригиналите.

— Щом докажеш на Братството, че си превел книгата, това няма да е никакъв проблем.

— Ами Свитъкът на радостта?

Олимпия се намръщи.

— Това е малко по-проблематично, но ти обещавам, че зависи повече от способностите ти, отколкото от нашето решение.

Преди Лурдс да я попита защо е проблематично, матираното стъкло на вратата се разби и се посипа в стаята. Червенокосата от летището стоеше от другата страна с пистолет в ръка.