Чарлз Броко
Кодът на Луцифер (11)

10.

Жилищна сграда „Стоунгус“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

17 март 2010

— Изненадан съм, че не знаеш къде е полицейското управление. — Севки се беше настанил в удобния стол пред бюрото с шестте компютърни монитора. Пръстите му чаткаха по клавиатурата с лекота. Изображенията на мониторите се редуваха с удивителна точност Клийна не знаеше как се справя с всичко, но знаеше, че успява.

— Станало ми е навик никога да не ме арестуват. — Тя се беше излегнала на дивана като у дома си. Когато беше в Истанбул, двамата със Севки прекарваха доста време заедно — като приятели и любовници. Никой от тях не можеше да си позволи да допусне някого за постоянно в живота си. И никой от тях не желаеше да напусне света си, за да заживеят заедно. Въпреки че приятелството и допълнителните екстри бяха приятни, и двамата предпочитаха да са независими.

Севки присви рамене.

— Не е чак толкова зле да те арестуват.

— Ще ти повярвам.

— Виж, когато те задържат за по-дълго, нещата не са толкова забавни.

— Опитвам се да не слагам думите „затвор“ и „забавление“ в едно изречение.

Апартаментът представляваше странна смесица. Всичко в кухнята беше идеално подредено. Севки обичаше да готви и това беше едно от нещата, които Клийна харесваше у него. Ъгълът с компютрите беше безупречен, спретнат и внимателно подреден.

На едната стена имаше лавици пълни с кашони с американски комикси и рисувани романи. Всеки кашон беше внимателно надписан. Плакати на оскъдно облечени жени с магически мечове в ръце и нереално големи пистолети покриваха стените. Клийна позна Лара Крофт и Жената чудо, но останалите не й говореха нищо. Имаше дори извънземни, но несъмнено бяха жени.

— Яла ли си? — попита той.

— Умирам от глад — призна тя.

— В хладилника има арабасъ чорба.^[1]

— Звучи много вкусно. — Клийна стана от дивана. — Ти искаш ли?

— Да, ако обичаш.

— Има ли достатъчно за двамата.

Севки се извърна и й се ухили.

— Да, дори и когато един от двамата си ти. Пекох и екмек^[2] преди два дни. Затопли го във фурната…

— Знам какво да правя — прекъсна го Клийна. — Не съм чак толкова безпомощна.

— Права си. Точно безпомощна не си.

Приятно топло чувство се разля по цялото й тяло, когато се зае да приготвя простото ядене. Беше добре да е отново в кухнята, да домакинства с някой, който знае всичките й тайни. Намери чорбата, изля я в тенджера и я затопли на печката. Разви малките самуни екмек и ги сложи в тава във фурната. След минути апетитен аромат на пилешка чорба и хляб се понесе из апартамента.

Тя взе две големи паници от полиците, напълни ги със супа и наряза хляба на хапки. Сложи по няколко във всяка паница и добави парчета датско сирене „Хавърти“.

Подаде на Севки едната паница и се върна на дивана. Докато се хранеше, гледаше над рамото му към мониторите. Супата беше хубава, достатъчно лютива от червения пипер, а квасът на екмека допълваше вкуса.

— Според това, което откривам тук — рече Севки, — твоят професор Лурдс…

— Той не е „моят професор Лурдс“.

Севки я погледна и се усмихна.

— Докоснах оголен нерв, а?

— Този човек е идиот. Заради него за малко да ни убият и двамата. На няколко пъти.

— Както и да е, пристигнал е в Истанбул, за да изнесе серия лекции пред студентите на негов колега.

— Какъв колега? — Клийна духаше чорбата си, за да изстине, после натопи парче хляб в нея и го изяде.

Севки затрака по клавишите с мълниеносна бързина.

— Преподавател от Истанбулския университет.

— Как се казва?

— Професор Олимпия Аднан. — Севки отвори снимката й от университета на един от мониторите.

Жената беше с тъмна коса, късо подстригана, тъмни очи и гладка матова кожа. Клийна реши, че гони четирийсет, но всъщност изглеждаше прекалено хубава за университетски преподавател. Носеше правоъгълни очила.

— Много е готина — обади се Севки.

— Ако си падаш по по-стари жени — отвърна Клийна.

— Да бе! — Севки насочи вниманието си към супата. — Щеше да ми е от полза, ако знаех какво търся.

— Искам всичко, което можеш да намериш за професора, и какво прави тук. Освен това, което дават по новините.

— Значи трябва да чета мисли, така ли?

— Мисли извън рамката, Севки. Искам да използваш гениалните си способности.

Севки се усмихна.

— Искаш да си поиграеш с егото ми. — Кимна и се почука по челото. — Много добра стратегия. Явно наистина си го загазила.

— Така е.

Тази мисъл й развали апетита, но тя се насили да продължи да яде. Това беше едно от нещата, на които баща й я научи още в самото начало: когато беше уморена, спеше, когато имаше време, ядеше. Недохранен и изморен човек не може да действа в режим на оцеляване. А тя със сигурност беше в такъв.

— Не само аз съм го загазила — отвърна Клийна. — Имам по-малка сестра. Снощи някой е ходил при нея да я заплашва. Професорът не е моя грижа, а на някой друг.

Севки не помръдна, попиваше всяка нейна дума, без да показва емоция.

За един кратък миг й се прииска да върне думите си назад. Но Бриджит се нуждаеше от помощ, а Севки трябваше да знае какво има насреща.

— Човекът, който е заплашил сестра ми, не е обикновен убиец. Свързан е по някакъв начин със случая. Важен играч на международната сцена. — Тя му разказа за телефонното обаждане и за посещението в бара.

— Според теб работи за шпионска агенция? — попита Севки накрая.

Клийна кимна.

— На моето правителство?

— Ако е турското правителство, защо ще бие път до Щатите да заплашва сестра ми?

— Какво искат да направиш с професор Лурдс?

— Да го следя — отвърна Клийна.

— Защо? Какво очакват да направи?

— Затова дойдох при теб. Искам да се разровиш и да видиш какво можеш да откриеш.

— Без да се сблъскам с американските шпиони, които те заплашват.

— Може и да не са шпиони. Може да са корпоративни интереси. В днешно време шпионските заплахи не са само политически. Икономиките са разклатени и религиозният фанатизъм пламва навсякъде.

Севки кимна.

— Знам. Напоследък в Близкия изток има много размирици. Нарушено е равновесието на силите, вълненията в Иран и настояването на американците, че шиитите са повече от сунитите в Ирак, още не са стихнали. Следя ги.

Клийна не се интересуваше от политика. Баща й беше подвластен на политиката и го убиха заради някакъв мъж, който бе развял флага на Ирландската република под носа му. Баща й никога нямаше да започне да продава оръжия, ако не се беше занимавал с политика. Знаеше какво е мнението й за това, затова не я беше взел с него онази сутрин.

— Казвам ти го, защото трябва да внимаваш — рече тя. — Заради теб. И заради сестра ми.

Той кимна.

— Ако решиш да се откажеш, ще те разбера.

— Но ти ще го направиш.

— Нямам избор.

Севки облиза лъжицата си.

— Искаш нещо много опасно, Клийна.

— Знам.

— Но е за семейството. Знам какво е семейството.

Сълзите й бликнаха, преди да се усети. Тя бързо ги избърса.

— Ще го направя заради теб. Внимателно. Но само толкова. Аз самият имам семейство.

— Благодаря ти. Разбра ли за отвличането на летището?

— Разбира се. Даваха го по новините.

— Трима от мъжете бяха убити или ранени. Искам да знам кои са, или поне за кого работят. Ако е възможно.

Севки затрака по клавиатурата. Архивни кадри проблясваха по екраните, после на един от десните монитори се появи летището.

Той се ухили.

— Не е ли чудно нещо технологията?

Тръпки полазиха Клийна, докато гледаше повторението на сцената. Знаеше, че двамата с Лурдс се бяха разминали на косъм със смъртта, но нямаше представа, че окото на бурята е било толкова близо.

— Заснето е ужасно — обади се Севки. — С туристическа камера. — Спря на сцена, на която се виждаха двамата с Лурдс. — Ако бях го гледал, можеше и да те позная.

Клийна се загледа в червената си коса и реши, че може би й трябва промяна.

— Ако ще правиш нещо на косата си, гледай да е временно — предупреди я Севки.

Клийна го погледна.

— Може би наистина четеш мисли.

— Тази беше лесна. Но ако те хванат, за да те разпитват, трайно боядисаната коса може да им се види подозрителна. Ако само я нашариш… — Той млъкна и направи жест, сякаш пръска със спрей.

— Да си направя кичури.

Севки щракна с пръсти.

— Да. Никой няма да търси червенокоса жена с крещяща коса. А и доста младееш, така че ще ти отива.

— Аз съм си млада.

— Пардон! — Севки извади устройство с плосък екран и взе да рисува по него с електронен молив. На екрана яркожълти кръгове обградиха тримата мъже. — Тези мъже, нали?

— Да. Има и още, загинаха при катастрофата след няколко минути.

— А взривеният хеликоптер? Ти ли беше? — Севки изглеждаше изненадан.

— Не съм взривявала хеликоптера.

Севки изруга и насочи вниманието си към компютъра.

— Из целия град има трупове.

— Под него — също, в катакомбите — отвърна Клийна. — Те са свързани с мъжете от катастрофата.

— Но не и с мъжете от летището?

Клийна си пое дълбоко дъх.

— Надявам се, че не. Иначе става прекалено усукано, за да се разплете.

— И то от самото начало.

— О, още нещо. Онези от катакомбите дадоха на Лурдс някаква книга.

— Книга ли?

— Да.

— Откриването на трупове е едно, но знаеш ли колко много книги има?

— Не и като тази. — Клийна описа книгата и му разказа обясненията на Лурдс за тайния гръцки език.

Севки сплете пръсти и изпъна ръце, така че кокалчетата изпукаха.

— Е, това вече е нещо.

Клийна взе празната му паница и я сложи в своята. Отиде в кухнята и ги сложи в мивката.

— Трябва да вървя.

— Защо?

— Трябва да намеря Лурдс. И без това останах тук по-дълго, отколкото трябваше.

Севки повдигна рамене.

— В момента Лурдс няма къде да иде. Полицията го е прибрала.

— Могат да го пуснат всеки момент.

— Изглежда не са се разбързали. — Той изпълни кратко ритмично соло на клавиатурата. Миг по-късно два екрана смениха картината си, на единия се виждаше как Лурдс седи в гола стая, а на другия имаше коридор.

— Това от полицейския участък ли идва? — прошепна Клийна.

— Много ясно — ухили се Севки. — Много ме бива. Не съм единственият, който го прави, но съм сред малцината, които не са окошарени. Това е много скъпо. Много скъпо. Но оставям други да плащат.

— Не те ли разкриват?

Севки повдигна рамене.

— От време на време успяват. Но аз прикривам следите си много внимателно. Когато ме разкрият, изчаквам малко, после пак прониквам в системата им. Не са толкова непристъпни, колкото карат хората да мислят. Засега още съм неуловим. Освен това сиско системите, направени от „Мобайл Електроник Системс Интегрейшън“, свързват на едно място много информация от всички краища на света. Инфраструктурата е сложна, но аз обичам предизвикателствата.

— Това е направо невероятно!

— Не чак толкова. Правил съм някои от порносайтовете в Истанбул — усмихна се Севки. — Гледам да осигуря безплатни пас кодове на някои от полицаите към тези сайтове. Когато се логнат от службата, аз се промъквам вътре. Много добра система. — Той замълча. — Често надничам и в други правителствени сгради по този начин. Но трябва да си много добър.

Клийна гледаше Лурдс. Главата му лежеше върху кръстосаните на масата ръце и той като че ли спеше. Явно на нея повече й беше провървяло. Поне бе успяла да си смени дрехите.

— Знаеш ли какво трябва да направиш според мен? — попита Севки.

— Какво?

— Трябва да си починеш. Аз ще продължа да наблюдавам твоя професор Лурдс…

— Той не е мой.

Севки вдигна отбранително ръце.

— Ще го гледам. Ти трябва да поспиш. Ако се навърташ около полицията, може да те забележат ченгетата или някой друг, който следи професора.

Клийна се замисли. Той имаше право.

— Добре — неохотно се съгласи тя. — Но само ако първо ми позволиш да взема един душ.

 

 

Истанбул емние мудурлугу

Ватан кад/Фатих

Истанбул, Турция

17 март 2010

Някой леко потупа Лурдс по рамото. С огромно съжаление той изплува от съня. Сънуваше голата млада гмуркачка, която му бе показала рифовете около Хаваите. Кожата й беше с цвят на разтопен шоколад, а целувките й — сладки като…

— Професор Лурдс — обади се строг глас.

Този път разтърсването не беше толкова леко. Ядосан и уморен до смърт, Лурдс замахна с лакът, за да разкара нахалната ръка. Някой хвана лакътя му и го бутна назад.

— Буден ли сте, професоре?

Лурдс неохотно се надигна от масата и разтърка очи.

— Вече да, но не знам доколко.

— Добре. Почти приключихме.

Лурдс леко се усмихна.

— С нетърпение чаках да го кажете.

Ерзос се усмихна на свой ред, докато сядаше от отсрещната страна на заседателната маса. Изпразни няколко пакетчета захар в гъстото турско кафе, което беше донесъл със себе си. Силният аромат на напитката подразни апетита на Лурдс и накара стомаха му да закъркори.

— Има още кафе, ако желаете — предложи инспекторът.

— Не, благодаря. Щом си тръгна оттук, отивам в хотела… — Лурдс погледна към Ерзос. — Отивам си в хотела, нали?

— Да.

— Слава богу! — Лурдс прокара ръка през косата си. — Когато стигна в хотела, ще спя цяла седмица. — Протегна се на стола.

— Ходихме в катакомбите, където казахте, че е била престрелката с Кайин и неговите хора.

Лурдс кимна. Беше обяснил приблизително къде бяха излезли на улицата. Възстанови по спомен всички завои, които бяха правили.

— Не открихме никакви трупове — рече Ерзос.

— Сигурен съм, че тя уби поне няколко от тях. Макар че никога не съм го искал, ми се е налагало да присъствам на подобни неща и знам кога някой е убит.

— Разбирам. С изненада открих, че всичко в книгата ви за Атлантида почива на действителни факти.

„Дори доста неща бяха пропуснати“, добави наум Лурдс. Не всичко от историята ставаше за разказване. Католическата църква също се беше погрижила. Скритата книга за първия потоп беше заключена — от тях и в паметта на Лурдс. Но пътят към нея беше осеян с много смърт.

— Сигурен ли сте, че сте открили точното място? — попита Лурдс.

— Открихме мястото, където според вас е станала престрелката — отвърна следователят. — Имаше много кръв. Открихме и късчета човешка плът. И всичко беше скорошно.

— Но трупове нямаше?

— Нито един.

— Значи са ги отнесли — отвърна Лурдс. — Това е обяснимо.

— Така ли? — Ерзос се облегна на стола си.

През последните няколко часа, по време на разпита, Лурдс бе разбрал, че Ерзос е умен и добър професионалист.

— Знаете ли по какъв друг начин могат да изчезнат шест или седем мъртъвци? — попита Лурдс. — Като изключим номерата на фокусниците?

— Разбира се, че не.

— Значи са ги отнесли.

Ерзос кимна.

— Криминалистите ме увериха, че са открили доста доказателства за това. Отпечатъци от стъпки в кръвта. Следи от влачене. Много неща.

— Тогава какъв е проблемът?

— Началникът ми е притеснен от идеята за съществуването на група хора, които биха положили толкова усилия, за да не бъдат разкрити.

— Аз също — призна Лурдс. — И нека ви уверя, че е още по-притеснително да зная, че въпросната група ме търси.

— Представям си. — Ерзос замълча. — Още по-загадъчното е, че не успяхме да идентифицираме двамата мъже, загинали при катастрофата на джипа, с който са ви превозвали.

— В толкова голям град би трябвало да го очаквате — възрази Лурдс.

— Но хора, които отвличат от улицата посред бял ден? Хора, които убиват без никакво угризение? — Ерзос поклати глава. — Не, такива хора рядко остават без досиета, не само в Истанбул.

Лурдс го полазиха тръпки, като си помисли за това.

— Замисляли ли сте се да напуснете Истанбул, професоре? — попита Ерзос.

— Разбира се. — Единственият проблем беше ръкописът. Ако си тръгнеше, нямаше да може да го отнесе със себе си.

— Ще го направите ли?

Лурдс се поколеба.

— Не съм убеден.

— Защо?

— Не знам. — Но се боеше, че е съвсем наясно.

— Всеки разумен човек — Ерзос обясняваше търпеливо, като на малко дете — щеше вече да се е хвърлил към посолството, за да се измъкне от страната след подобно изпитание. Или най-малкото щеше да потърси закрила там. Вие не направихте нито едно от двете.

— Не.

— Защо?

Лурдс се замисли. Нямаше да им каже за ръкописа. Вече го беше решил. Ако им кажеше за него, щеше да се наложи да им го предаде и да се примири с факта, че никога вече няма да го види.

— Каква е гаранцията, че някъде другаде ще съм в по-голяма безопасност? — рече накрая.

— Прегледах досието ви по нареждане на ръководството — отвърна Ерзос. — Когато е имало проблем в Йерусалим, сте решили да се откажете от пътуването. Когато екипът ви в Иран е бил нападнат, също сте предпочели благоразумието пред храбростта. Във всичките си начинания, професоре, сте се държали като разсъдлив и предпазлив човек.

Нещо го бодна, когато чу нотка на презрение в гласа на Ерзос.

В онези моменти нищо важно не беше поставено на карта. В нито един от случаите не беше имал истинска причина да остане и да се бие. Сега беше друго. Книгата беше нещо друго…

Имаше чувството, че се твори история. И всичко беше в неговите ръце.

— В този случай обаче — продължи Ерзос — избирате да рискувате глупаво живота си. Не разбирам решението ви.

— Има ли причина да смятате, че онези мъже отново ще тръгнат да ме преследват? — Пулсът думкаше в гърлото и слепоочията му. Ако беше на мястото на Ерзос и той щеше да е подозрителен. Последното, от което имаше нужда, бе някой да го следи, докато е в Истанбул. Потайността не беше сред най-големите му умения.

— Не знам, професоре. Има ли причина да смятате, че тези мъже ще продължат да се интересуват от вас?

Лурдс мълчеше.

Ерзос кръстоса крака и се вторачи в него.

— Тези мъже са ви задържали доста време, професоре. Трудно е да се повярва, че не са споменали какво са очаквали да постигнат с отвличането ви.

— Както ви казах, през повечето време бях в безсъзнание. Упоиха ме. Мислех, че ще ме убият.

— В даден момент обаче се опомняте достатъчно, за да хукнете да си спасявате живота.

Лурдс кимна и усети как гърлото му пресъхва. Зачуди се колко ли хора го гледат от другата страна на огледалото.

— Не е нужно да си се опомнил кой знае колко, за да разбереш, че трябва да бягаш и да се спасяваш, когато си отвлечен от хора, които могат да те убият — възпротиви се той.

— Но не са ви убили, нали? В интерес на истината, направили са всичко възможно да ви опазят жив.

Лурдс нямаше как да оспори това.

— Сигурно са искали нещо от вас — настоя спокойно Ерзос.

— Съгласен съм.

— Но така и не сте разбрали какво.

Лурдс се опита да запази лицето си безизразно. Не му се искаше турската полиция да го хване в лъжа, а не желаеше да им казва истината. Мразеше да си усложнява толкова живота.

— Жената усети плановете им, каквито и да са били те — отвърна Лурдс. — Вече ви го казах.

Ерзос кимна.

— Така е. Но това е дори още по-смущаващо. Защо е била там?

— Работеше за тях.

— А после е размислила?

— Така стана. Скараха се за пари.

— Хонорарът й. Да. Казахте, че е трябвало да й платят останалото от уговорената сума. Щели да я убият.

— Да. Казаха го. — Лурдс кимна. — Дори не си направиха труда да го скрият.

— Глупаво е било да работи за тях.

— И аз така мисля.

— Но не е била чак толкова глупава, че да ги остави да я убият.

— Извади късмет.

— Не е разчитала на късмета, за да ви вземе за заложник. Знаела е, че онези мъже няма да рискуват да ви убият.

Твърде късно Лурдс видя капана, в който беше попаднал.

— Как тази жена — чиято самоличност не знаете и която никога преди не сте виждали — е разбрала, че онези мъже ще ви убият и двамата?

Лурдс се помъчи да отгатне какво би казал някой от шпионите в романите. Не можа да измъдри нищо.

— Предполагам, че е знаела — отвърна неубедително.

— Значи всички, освен вас знаят?

— Вие също не знаете.

Ерзос се усмихна и се облегна на стола.

— Не, и ние не знаем. И това ужасно притеснява началника ми. Казаното от вас би накарало някой да повярва в съществуването на нещо като конспирация.

Лурдс не знаеше какво да отговори на това, но споменаването на думата „конспирация“ правеше изпитанието му още по-смразяващо.

— Началникът ми иска да ви депортира — рече Ерзос.

— Даде много ясно да се разбере.

Страх забръмча в ушите на Лурдс, докато той отчаяно търсеше някакъв аргумент, който да му позволи да остане в Истанбул. Някак си фактът, че трябва да води лекции в местния университет, не изглеждаше достатъчно убедителен.

— Вашето правителство обаче — продължи Ерзос — се застъпи за вас.

Лурдс остана удивен.

— Така ли?

— Да. Вашият държавен департамент беше много убедителен по въпроса. — Ерзос вдигна ръце с дланите нагоре. — Така че в интерес на добрите политически отношения ще ви бъде разрешено да останете в Истанбул.

Лурдс въздъхна с облекчение. Не знаеше какво щеше да прави, ако му бяха сложили белезници и го бяха метнали на първия излитащ самолет.

— Лично аз — продължи Ерзос — много ви харесвам. — Той се усмихна. — Съпругата ми щеше да иска да се запознае с вас. Но…

Лурдс зачака, разкъсван между страха и въодушевлението.

— Но — продължи Ерзос — се безпокоя за сигурността ви в този град. Много ще ми е неприятно, ако ви се случи нещо.

— Оценявам загрижеността ви, следовател Ерзос — отвърна Лурдс.

Полицаят кимна в знак на благодарност.

— Разбирам, че не знаете кои са похитителите ви. Работим по разпознаването им. Но успяхме да разберем кои са двама от мъжете, които искаха да ви отвлекат на летището.

— И кои са те? — Лурдс не искаше да знае, никак даже, но разбираше, че Ерзос очаква от него да прояви любопитство.

— Терористи — рече Ерзос. — Политически екстремисти, шиити. — Погледът му се впи в очите на Лурдс. — Знаете ли защо подобни хора биха решили да ви отвлекат?

Религиозни екстремисти… Добре знаеше на какво са способни религиозните екстремисти. Но за какво им беше той? Лурдс преглътна голямата буца, заседнала в гърлото му.

— Не, не знам.

— Това е нещо, което може би ще искате да разберете. — Ерзос се изправи. — Ако решите да останете в Истанбул.

Лурдс кимна, искаше му се да може да напусне града. Заедно с ръкописа. Само така щеше да тръгне. Освен, разбира се, ако знаеше със сигурност, че оставането ще му коства живота.

— Това значи ли, че съм свободен да си вървя? — попита той.

— Свободен сте. Един мъж от Държавния департамент дойде да ви вземе и да ви отведе в хотела. Казах му, че и ние можем да го направим, но той настоя.

Ерзос го изведе в коридора.

Тъмнокос мъж към трийсетте, облечен с костюм, седеше на стол в коридора. Лурдс видя раницата си на пода до него.

Мъжът държеше ръкописа в добре поддържаните си ръце. От колана му се подаваше дръжката на пистолет. Той вдигна книгата и я показа на Лурдс.

— Тежко четиво, а, професор Лурдс? — попита мъжът. — Или се опитвате да изнасяте незаконно документи от страната?