Чарлз Броко
Кодът на Луцифер (19)

18.

Централен бизнес квартал

Икономическият град на крал Абдула

Саудитска Арабия

19 март 2010

Хотелският апартамент не беше нищо повече от снабдена с всички удобства затворническа килия. Уебстър го знаеше и не можеше да се помири с положението. Искаше да го напусне само за да докаже, че може. И може би искаше да предизвика принц Халид, за да види докъде би стигнал.

Пред вратата му нямаше въоръжени пазачи, но всички входове на сградата се охраняваха. Не се съмняваше, че стаята се подслушва. Ако беше на мястото на принц Халид, от стаята щеше да има и звук, и картина.

Затова използваше един от генераторите на бял шум на ЦРУ, за да заглуши телефонните си разговори.

През последните няколко часа се беше наливал с алкохол, за да се отпусне, и се беше утешавал с ласките на Вики Деанджело. За зряла жена тя беше трудно задоволима и щедра любовница. Той остана изненадан от това, но умът му беше съсредоточен върху очакваните размирици в Саудитска Арабия и заплахата, която се надигаше от Истанбул.

Накрая Вики се оказа същата като него. Щом бунтовете по улиците избухнаха, тя напусна леглото му и се върна в стаята при компютъра си, за да упражни контрол върху останалите й верни репортери в страната. От тях течаха новини, но войниците на принц Халид действаха бързо, за да ги открият и заглушат. Някои репортери вече бяха убити, но принц Халид не беше дал обяснения.

Уебстър стоеше до прозореца на балкона, зад гънките на пердето. Под нощното небе градът се простираше на идеални квадрати, някои осветени, други — не. Не всички нови квартали бяха снабдени с електричество.

Уебстър беше загасил лампите в стаята, чувстваше се по-удобно в мрака. Държеше мобилния телефон близо до ухото си, докато говореше. По улиците патрулираха въоръжени отряди, непрекъснато се движеха танкове.

В другия край на стаята оставеният без звук телевизор продължаваше да върти нелегално заснети кадри от Саудитска Арабия по „Дабълю Ен Ен Нюз“. „Фокс“, „Си Ен Ен“ и „Ем Ес Ен Би Си“ излъчваха горе-долу същите репортажи. Повечето от тях идваха от хората на Вики.

Принц Халид ненапразно беше обещал да премахне враговете от страната си. Минути след разговора с Уебстър спецотряди излязоха на улицата и започнаха да изселват шиити, предполагаеми шиити и шиитски симпатизанти от градовете. Много американски и европейски бизнесмени бяха изгонени от страната. Всеки, който имаше нещо общо с шиитите, трябваше да бъде изритан.

Беше започнало религиозно прочистване и отгласите от него набираха сила. Уебстър долавяше тътена наоколо като ревяща тъмна вълна. Нямаше да бъде укротена и той с нетърпение чакаше да види как ще се надигне.

Много от преследваните се отбраняваха, не искаха да изоставят бизнеса и богатството си. Някои от тях, може би дори повечето, биваха избивани. Другите бяха прогонвани грубо, или още по-лошо — товарени на камиони и откарвани до гарите, където бяха натъпквани като добитък в товарни вагони. Оттам ги караха към Индия и Пакистан.

Понеже вече бяха имали проблеми с изселници, нито Индия, нито Пакистан щяха да приемат радушно бежанците. Те щяха да дръпнат надолу икономиката им и да отклонят работна сила, за да могат да функционират неизбежните лагери за бежанци.

Уебстър знаеше, че принц Халид разчита и на двете. Източването на финанси и увеличаването на товара на военните щяха да отслабят границите и на двете страни. Ако новодошлите не бяха шиити, или предполагаеми шиити, Пакистан и Индия нямаше да приемат насилствено предизвикания поток от бежанци в страните си.

И бежанците щяха да продължат да прииждат като напаст от скакалци. Тези страни щяха да бъдат разкъсвани от шиитите в собствените им граници, които щяха да искат да защитят новопристигналите, както и от сунитски терористи, които щяха да видят в бежанските лагери лесни мишени за унищожаване на враговете. Атаките вече бяха започнали.

— Ако гледаме едно и също — изръмжа президент Майкъл Уегънър, — според мен сме свидетели на семената на война в Близкия изток, каквато никога не сме виждали.

Повечето хора едва ли щяха да доловят напрежението в гласа на президента, но Уебстър го познаваше от години. Уегънър беше на път да загуби самообладание. Това не се беше случвало.

— Гледам го в момента — отвърна той. — По телевизията и по улиците тук.

Уегънър изруга — още нещо, което рядко правеше.

— Не съм забравил, че си в центъра на всичко това, Елиът. В крайна сметка едва ли беше добра идея да те изпратя там. Тревожа се и за теб.

— Знам, Майк. Времената са тежки за всички.

— Добре ли си? Ако смяташ, че ти или хората ти сте в опасност, само ми кажи. Разполагам със спецотряд от тюлени на борда на един самолетоносач наблизо. Полковникът казва, че той и хората му могат да дойдат да ви изведат за по-малко от двайсет минути.

— Още няма нужда от такова нещо — отвърна Уебстър. — За момента сме в безопасност. Изтеглянето ни може да бъде възприето като признак на слабост. Не искаме да ни лепнат подобно нещо.

— Знам. Непрекъснато си го повтарям. — Президентът въздъхна уморено. — Просто не знам как положението се нажежи толкова бързо.

— Присъствието ни тук няма нищо общо с това — излъга Уебстър. — Принц Халид вече имаше план.

— Халид наистина ли си мисли, че ще му се размине без последствия?

— Принц Халид разполага със силно влияние. Не е пристрастен към богатството и властта като баща си и брат си. Иска да отмъсти за семейството си. Последствията не го интересуват. Иска да докаже мъжеството си пред света. И не смята, че някой може да го спре. Нещо повече, никой няма да го спре. Никой не може да си позволи да спре да купува петрола на Саудитска Арабия.

— Той е луд.

— По-скоро е хитър като лисица.

Няколко бързи просветвания привлякоха вниманието на Уебстър към улицата. Той веднага позна блясъка на дулата и разбра, че започва нова битка или ново клане.

— Мислех, че се разбираш с този човек — рече Уегънър.

— Докато баща му беше жив, можех. Надявах се синът да е прихванал от добронамереността на бащата. Но той е млад и е убеден в собствената си правота. И двамата помним какво значи да си млад, Майк.

— Знам.

— Брат му беше много по-разбран.

— Имахме лош късмет, че на трона се озова не синът, който трябваше.

„Не беше късмет — помисли си Уебстър. — Всичко върви според плана“.

Е, почти всичко вървеше по план. Ситуацията в Истанбул беше повече от обезпокояваща. Уебстър беше очаквал Екарт да докладва, че е успял. Но той не беше и все още не се знаеше къде се намира Свитъкът. Това бе тревожно, но Уебстър беше напълно уверен, че скоро ще бъде негов.

По телевизията саудитски танкове се движеха по улиците и разпръсваха пешеходците. Един мъж изскочи пред танка с коктейл „Молотов“ в ръка. Почти без да спре, той метна бутилката и тя се разби в бронирания корпус на танка.

Пламъци лумнаха по метала и накараха командващия офицер да се прибере вътре. Отгоре се появи картечница и петдесеткалибров откос прикова мъжа към земята. Преди тялото да престане да се гърчи, танкът го премаза, а когато отмина, не беше останало нищо, което да прилича на човек.

— Подложен съм на голям натиск у дома — каза Уегънър. — Много американски корпорации се тревожат, че активите им могат да бъдат приватизирани. Опасяват се, че саудитците ще копаят кладенци с оборудването им и после да го продадат на Китай или Индия.

— Това ще стане — отвърна Уебстър. — Нищо не можем да направим, ако Халид реши да го стори. Освен ако не се съгласят да плащат цената на петрола тук, която, готов съм да се обзаложа, ще се покачи в най-близко бъдеще.

— Едва ли ще са особено ентусиазирани да плащат надути цени на петрола там, когато се вади с оборудване, финансирано или построено от тях, и от находища, които те сами са открили.

— Мислих за това. Може би е време да дадем на принц Халид да разбере, че и ние можем да играем грубо.

— За какво говориш?

— Както самият ти изтъкна, разполагаме с експедиционен корпус на морската пехота и американският флот е наблизо. Може би е време да покажем малко мускули.

Уегънър замълча за кратко.

— Не съм доволен, че стигаме дотук.

— Разбирам, но колкото по-дълго чакаме, положението ще стане по-трудно за овладяване.

— Знам, знам. — Уегънър си пое дълбоко дъх и издиша. — Знаем ли дали зад атаката изобщо стои шиитски отряд?

— Не. Принцът настоява, че била шиитска терористична клетка.

— И никой не е видял тези хора?

— Не. Принц Халид е открил следа, която води до шиитски екстремисти.

— Екстремисти ли са?

Уебстър се приближи до бюрото, където беше отворен лаптопът му.

— Според ЦРУ са такива. — Погледна лицата на екрана.

Екарт и хората му бяха открили „шиитските терористи“ преди близо месец. Те всъщност бяха шиитски бизнесмени, които работеха в Икономическия град. По време на наблюдението им Екарт беше изпратил снимки на Уебстър, който на свой ред беше платил на един хакер да ги вкара във файловете на Лангли. За една нощ те се превърнаха в терористи, но това не беше разкрито до нощта, в която „убиха“ саудитския крал и неговия първороден син.

— Знаели сме за тези хора? — попита Уегънър.

— Да, Майк, но не сме знаели, че ще направят такова нещо.

— Или че ще го направят толкова добре.

— Така е. — Уебстър отпи от уискито си — бърбън от Тенеси, пиеше го чисто. Огнената течност изгори гърлото му.

— Ако открием тези хора и докажем, че са отговорни, мислиш ли, че принцът ще се задоволи само с тяхната плът?

Уебстър наблюдаваше боевете по телевизията. Още новини, повечето директно свързани с насилието в Саудитска Арабия, се нижеха в лентата отдолу.

Броят на жертвите растеше с всяка минута.

По един от новите новинарски канали беше застрелян журналист на мястото на събитията. Операторът го засне изцяло, после хукна да търси прикритие. Съдейки по бързото въртеливо движение на камерата и внезапното й приземяване, Уебстър реши, че едва ли е успял.

— Не става дума само за принц Халид и баща му — рече Уебстър. — Вече не. Дори да успеем да укротим принца, мислиш ли, че шиитите вече ще отстъпят.

— Не, но може да започнем мирни преговори.

— Понеже досега свършиха хубава работа. — Уебстър остави сарказма да прозвучи в гласа му.

— Трябва да направим нещо. Ако положението в Близкия изток стане на пух и прах, Съединените щати вероятно няма да могат да устоят на икономическите санкции.

— Знам. Забравяш кой написа повечето от дипломатическите сценарии за Близкия изток, по които работим, откакто си президент.

— Не съм забравил, Елиът. Просто се надявах никога да не се стигне дотам.

Развълнувана усмивка се разля по лицето на Уебстър. Не бе очаквал, че ще се окаже толкова лесно, нито че президент Уегънър изобщо ще позволи отчаяните мерки, които бяха подготвили.

— Не сме готови, страната не е готова да се откаже от зависимостта си от петрола — спокойно рече Уебстър.

— Стивън Нейпиър е близо до намирането на решение. Но дори когато разполагаме с алтернативен източник на гориво, преминаването на Съединените щати към него ще отнеме време. Това е единственото, с което и двамата се съгласихме.

— Знам. Знам. И още съм съгласен. Просто не ми харесва докъде ни доведе.

— Не ни е довело, Майк. Не ние сме оставили американския народ без право на обезщетение. Халид го направи. Ако не го забравяш, това ще обърне гледната ти точка.

— Не съвсем, Елиът. Ако го направим, ще бъдат погубени много човешки животи.

— Ако не направим нищо, ще бъдат погубени много човешки животи. Това няма как да се избегне.

Уегънър мълчеше.

— Американският народ, нашият народ, разчита да постъпим правилно — рече Уебстър. — А не е правилно да позволим на принц Халид да ни остави на сухо или да започне религиозна война, която може да опустошава Близкия изток с години, ако не и с поколения.

Уегънър не отвърна нищо от другата страна на линията.

— Да ги оставим да се бият, за каквото си искат тук — продължи Уебстър. — Правят го, откакто първият е грабнал камък в ръка. Колкото и да се опитваме да ги цивилизоваме, никога няма да приемат някой, който не е един от тях.

— Но ако го направим, ако ние, господ да ми е на помощ, нападнем страната…

— Не нападнем, Майк. Само ще се погрижим целият свят да не бъде опустошен. Някой трябва да го направи. Иначе няма да имаме с какво да се топлим през зимата. Старците и децата ще замръзнат. Индустрията ни ще изпадне в рецесия. А тези хора не ги е грижа, защото винаги сме ги галили с кадифени ръкавици. — Уебстър постави празната си чаша върху перваза на прозореца. — Светът винаги ще е разделен на „нас“ и „тях“. Цивилизацията ни позволява само едно „нас“. Щом като тези хора не могат да бъдат цивилизовани, тогава значи се обявяват против цивилизацията.

— Това пак е голяма крачка. — В гласа на Уегънър потрепваше колебание.

— Геноцидът не бива да бъде допускан като отмъщение — рече Уебстър. — А точно това възнамерява да направи принц Халид. Такива са намеренията на всички страни тук. Отмъщение. Унищожение. Победителят получава всичко.

— Не можем да живеем така.

— Не, Майк, не можем. Нашият народ не може да живее така. Искаш ли децата ти да растат в страна без надежда, без бъдеще?

— Разбира се, че не. Продължавам да се надявам обаче, че има и друг начин.

— Ако имаше друг начин, щях да ти кажа. Знаеш го, нали?

— Да.

— Имаш ли ми доверие?

— Винаги съм ти имал, нали?

— Тогава довери ми се и сега.

Уебстър видя в прозореца отражението си на фона на огньовете, които бушуваха на борда на луксозните плавателни съдове, закотвени в марината. Не знаеше дали са били запалени от шиитската съпротива, или от сунитските военни части, които искаха да причинят колкото се може повече щети на шиитската собственост.

В края на краищата нямаше никакво значение. Пламъците само трябваше да бъдат раздухани.

Уебстър облиза средния пръст и палеца си и приглади вежди.

— Майк? Още ли си тук?

— Да.

— Тогава да го направим. Да пуснем хрътките и да ги оставим да ловуват. Няма нужда да си цапаме ръцете и ще излезем от всичко това като герои.

От другата стана на света президентът на Съединените щати си пое дълбоко дъх и издиша. Уебстър чу звука и разбра, че е постигнал това, което искаше.

— Добре — отвърна Уегънър. — Обади се, на когото трябва.

— Ще го направя. — Уебстър се усмихна на отражението си. — Всичко ще бъде наред, Майк. Накрая ще се убедиш, че съм бил прав.

— Обади ми се веднага щом разбереш нещо — каза му Уегънър.

— Добре, но ще отнеме малко време. Горе главата. Този път ще спечелим. — Уебстър прекъсна връзката и започна да набира номера, който знаеше наизуст.

 

 

Катакомби

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

19 март 2010

Тунелът беше толкова тесен, че можеха да вървят само по един. Лурдс постоянно си удряше тавата в ниския каменен таван. В тунела отекваше единствено шумът от влаченето на обувки по камъните и дишането им.

Навсякъде другаде беше тихо като в крипта — като в подземието, където старейшините от Братството на Свитъка доброволно бяха платили най-голямата цена, за да опазят тайната на Йоан от Патмос.

„Понякога, приятелю мой, си прекалено голям фантазьор за тази професия“, скара се Лурдс сам на себе си.

Въображението обаче беше необходима част от работата му. Преводът и разшифроването на древни и мъртви езици изискваха умението да лавираш между творческото мислене и логиката, между фантазията и фактите. И двете можеха да го доведат до ръкопис и да му позволят да го разбере в общи линии, но само когато ги съчетаеше, можеше да се справи блестящо.

Шареше с лъча на фенерчето си из тунела. Сенките се извиваха като мазни призраци, скачаха в бездните, които оставаха след светлината. Халогенният лъч лесно прорязваше тъмнината и разкриваше грубите слени. Следи от търнокопи личаха в пластовете, загладени с течение на времето от преминаващите тела.

Зачуди се какви ли легенди биха разказали тези стари следи, ако можеха да говорят. „Света София“ за щастие — или за нещастие, в зависимост от гледната точка — имаше бурна история. Беше построена на мястото на някогашен езически храм, обичайна практика по онова време. Беше просъществувала четирийсет и четири години, преди да бъде изгорена до основи от императрица Елия Евдокия.

Императрицата била на нож с Йоан Златоуст, патриарх на Константинопол по онова време. Йоан Златоуст заклеймил разточителството в пищното облекло на жените и императрицата го приела като лична обида.

Втората църква просъществувала сто двайсет и осем години, преди да бъде изгорена до основи по време на бунта Ника. Незабавно била изградена отново.

Но тунелите под зданието се поддържали и се превръщали в лабиринт през следващите поколения. Лурдс щеше да се радва, ако имаше време да ги изследва задълбочено. Дори след толкова години в тях имаше неоткрити съкровища, стига да знае човек къде да ги търси.

— Тунелите под целия град ли се простират? — попита Клийна. Вървеше по петите на Лурдс.

— Да — отвърна той. — Цистерните също.

— Какво е цистерна?

— Цистерната събира и съхранява дъждовна вода — и подпочвена, ако има такава — отвърна Лурдс. — Думата идва от латински. Cisterna, коренът е cista, което означава „кутия“. Разбира се, това идва от гръцки, както повечето латински думи. Оригиналната дума била kiste, което означава „кошница“.

— „Водохранилище“ щеше да свърши работа.

— Браво на теб. Ако ти се удаде възможност, преди да напуснеш Истанбул, трябва да идеш да видиш Йеребатан Сарнаджъ. Известен още като „Цистерната на базиликата“.

— Не сме дошли да разглеждаме забележителности — обади се Олимпия.

— Разбира се — отвърна Лурдс. Не бяха говорили много през последния час, докато Йоаким ги водеше през подземната плетеница от тунели.

Продължителната липса на разговор притесняваше професора повече, отколкото вървенето в мрака. Напрежението доловимо нарастваше. Въпреки че той се беше доказал като преводач, Йоаким и другите монаси не бяха особено щастливи, че трябва да разкрият тайните си пред външен човек. Може би от гордост, но Лурдс усещаше, че има и известна доза страх.

Не можеше да се застави да повярва, че съдбата на света зависи от свитък на две хиляди години, който можеше да се окаже непреводим.

„Или пък предсмъртните брътвежи на един луд“, помисли си той.

Въпреки това беше — може би — малко уплашен. Не беше суеверен. Не съвсем. Обаче през годините беше виждал неща, които го бяха накарали да се замисли. Никога не бе очаквал изгубената Атлантида да бъде намерена, още по-малко пък самият, той да се разхожда из легендарните земи.

Но се беше случило.

— Разкажи ми за цистерната — подкани го Клийна.

Олимпия, която вървеше пред него, изсумтя гневно и изруга.

Лурдс нямаше нищо против.

— Днес цистерните са по-известни като Цистерната на базиликата, както били кръстени от самото начало. — Говореше съвсем тихо, но гласът му пак отекваше. — Турците ги нарекли Йеребатан Сарай, което означава „потъналият дворец“ и Йеребатан Сарнаджъ, което пък означава „потъналата цистерна“. В действителност не сме далеч от истината. Цистерната била построена близо до „Света София“.

— След като е потънала, значи е под земята.

Лурдс се провря през един съвсем тесен участък и продължи:

— Точно така. И е свързана с построяването на църквата. Била изградена под Стоа Базилика, обществен площад, използван от всички. Императорът разпределял дажбите вода по време на суша, но иначе хората можели да идват и да ползват толкова, колкото имали нужда.

— Предполагам, че по време на суша императорът не бил толкова щедър.

— Не, не бил.

— Щом като цистерната е била близо до двореца, това означава, че гвардейците му са можели лесно да я завардят.

— Да.

— Константин е пробутал идеята за цистерната на народа, като казал, че е за общото благо, после си я прибирал обратно, когато имало нужда. Близостта до двореца само улеснявала нещата.

— Предполагам — отвърна Лурдс. — Но така по-лесно можела да бъде отбранявана, когато градът бил обсаждан. Мисля, че по-скоро това е била първоначалната идея. Не знам Константин някога да е пречил на хората да черпят вода, но градът бил завладяван и плячкосван неведнъж. — Помисли си обаче, че коментарът й отразява точно начина й на мислене.

— Колко голяма е цистерната?

— Най-голямата в Истанбул. Както казах, Константин построил цистерната, но Юстиниан я разширил след бунта Ника през 532 г. сл.Хр. Дълга е близо 170 метра, широка 70 метра и дълбока 10 метра.

— Голям плувен басейн — отвърна Клийна.

— Когато я напълнели, събирала почти милион и триста хиляди кубика вода. Освен това има повече от триста мраморни колони, които поддържат тавана на цистерната. Приличат на дъсчена ограда. Интересното е, че в цистерната има две глави на Медуза?

— Глави на Медуза ли? На онази жена с коса от змии, която превръщала с поглед хората в камък?

— Да — потвърди Лурдс. — Същата Медуза.

— Звучи малко странно християнски император да я сложи в цистерната си, не мислиш ли?

— Съществуват догадки относно поставянето на главите на Медуза. Едната е сложена на обратно, а другата лежи настрани. И двете поддържат колони. Някои историци смятат, че Константин просто си е служил с подръчни материали за строежа на цистерната. Смята се, че главите били отмъкнати от римска сграда.

Олимпия спря толкова рязко, че той се блъсна в нея.

— Ако внимаваше — скара му се тя, — това нямаше да се случи.

— Най-искрените ми извинения — каза Лурдс не кой знае колко искрено. Знаеше, че тя се дразни най-вече на вниманието, което той обръщаше на Клийна. — Защо спряхме?

— Защото пристигнахме. — Йоаким освети с фенерчето си стената отдясно. Пред него тунелът се разделяше под формата на буквата Y и продължаваше в два тъмни прохода.

Лурдс размаха фенерчето си в двата тунела, но не видя видима разлика между тях.

— Накъде?

— Насам. — Йоаким се облегна на стената, натисна няколко камъка и се чуха тихи изщраквания. Лурдс постави ръка на стената и усети вибрациите, докато Йоаким отместваше голяма част от нея, за да могат да минат.

— Хайде! — Йоаким изчезна в отвора.

Вече от другата страна, Лурдс насочи фенера пред себе си, после го обърна назад. Имаше само един път: напред. Тунелът свършваше зад тях. Освен това беше по-тесен от предишния. Трябваше да се извърти странично, за да може да мине.

— Този проход е направен за по-дребни мъже — рече Йоаким.

— Явно. — Лурдс държеше шапката си до сърцето. Раницата му се плъзгаше по грубия камък и от време на време се закачаше. Той усещаше с рамото си, че камъните са огладени. Запита се: колко ли хора са преминали през тунела от построяването му? Представи си и историите, които биха разказали.

— Никой не е идвал тук от много отдавна — рече Йоаким. — Аз самият съм влизал само три пъти.

— Защо?

— Защото това е свято място и защото Свитъкът не е тук.

Лурдс знаеше, че последното беше предизвикателство към него, но не му обърна внимание. Не твърдеше, че Свитъкът на радостта е тук. Надяваше се само, че ще излезе прав относно другото си подозрение.

— Кой знае за това място?

Тунелът започна да се спуска надолу и Лурдс пристъпваше внимателно. Имаше чувството, че някога в камъка е имало издълбани стъпала. Средата на тунела беше извита леко под формата на дъга и като че ли беше по изтъркана.

— Всички в Братството.

— Идват ли тук?

— Никой няма право да идва тук. До днес жена не е влизала в прохода.

— Дори Олимпия?

— Дори тя.

— Йоаким явно пази тайни по-добре, отколкото очаквах — намеси се Олимпия. — Допреди два месеца не знаех, че е част от Братството.

— Как се избират братята за ордена? — попита Лурдс.

— Обикновено се предава от баща на син — отвърна Йоаким. — Рядко може да бъде приет и племенник, или някой стар монах може да предаде знанията си на своя внук.

— Баща ти?

— Да.

— Още един много потаен мъж — обади се Олимпия.

— Баща ни започна да ми разказва за Братството още когато бях дете — отвърна Йоаким. — Харесваха ми преданията и идеята да стана част от нещо толкова тайно и важно. Когато пораснах, започнах да се отнасям по-сериозно към задълженията си. — Той замълча. — Най-трудното беше, че от време на време губех вяра и си мислех, че Свитъкът, който се бях заклел да пазя, вече го няма.

— А ако установим, че наистина е така?

Йоаким спря пред една гола стена. Лъчът от фенера му се отрази в камъните и освети лицето му. Изглеждаше мрачно.

— Както ви казах, професор Лурдс, докато светът е невредим, не сме закъснели. Свитъкът на радостта още съществува. Той е някъде навън и трябва да го открием.

Лурдс освети голата стена. Търсеше вдлъбнатини и пукнатини, но не откри нищо.

— Още една врата предполагам? — попита той.

— Не точно. — Йоаким коленичи и притисна точно определени камъни на пода.

В следващия миг част от пода се отмести с няколко сантиметра, Йоаким заби пръсти в пролуката и дръпна. Каменният капак се плъзна встрани.

Светлината на фенерите разкри каменни стъпала, които водеха надолу. Йоаким ги поведе натам.